Уна-Мери Паркър
Изкушения (11)

Десета глава

— Джесика, редактирала ли си това? — заместник-главният управител застана до бюрото й, размахвайки пред лицето й лист хартия.

Джесика го погледна притеснено. Не беше особено силна в редакторската работа, но бе прегледала старателно текста на поканата, която хотелът щеше да изпраща за сутрешно рекламно парти, и бе убедена, че няма грешки.

— Да, защо? Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Четвъртък не се пише „четвъртак“! — ядосано отвърна Денис Пауъл.

Джесика се плесна по бузата:

— О, Боже, така ли е написано? Според мен в тази печатарска фирма наемат пълни идиоти. Съжалявам, ще го променя — тя грабна от ръката му поканата и я поправи с червен химикал.

— Сигурна ли си, че всичко останало е наред? Новите менюта и листи с вината? — разпита я Денис с тон на съмнение.

Джесика поруменя. За два дни това беше третата й издънка и тя започваше да губи вяра в себе си. Обикновено внимаваше много при проверката за правописни грешки: никога нямаше да забрави какво бедствие настъпи в хотел „Уентуърт“, когато от Връзки с обществеността бяха пропуснали да поправят сгрешената дата. Двеста души се появиха един ден по-рано за танцова забава!

— Разбира се, че съм проверила всичко останало — весело отвърна тя, — но ще ги погледна още веднъж за всеки случай.

— Моля те!

Когато Денис излезе от кабинета й, тя се опита да се съсредоточи върху най-новите продажбени цени пред себе си, но цифрите подскачаха по страницата и след няколко минути концентрацията й се наруши — отново започна да мисли за Бърнард Шелър. От вечерта, когато бе концертът, онази незабравима фигура на подиума, изпълваща „Албърт Хол“ с музиката си, не излизаше от мислите й. Джесика не го беше виждала оттогава и сега, след като концертът бе минал, се съмняваше, че ще има нещо общо с него, освен да го изпрати, когато си тръгва след два дни. Тази мисъл я депресираше невъобразимо. Бърнард я бе впечатлил дълбоко. Объркана, тя се опита да анализира чувствата си. Едно бе сигурно: никога не бе изпитвала подобно нещо спрямо Андрю. Тяхната любов растеше постепенно, градеше се първоначално върху общи интереси и приятелство. Те бяха прераснали в любов през месеците, преди двамата да заживеят заедно, така че съжителството им изглеждаше нещо съвсем естествено. Това обсебване от Бърнард обаче беше нещо съвсем различно. Имаше чувството, че той й е направил магия.

„Това е лудост! — каза си тя и захвърли химикала на бюрото с типичната си припряност. — Аз дори не познавам Бърнард. Не знам за него нищо друго, освен че музиката му ме пленява.“

Все пак успя някак да свърши работата си за деня, без да прави повече грешки. В шест часа трябваше да посрещне поредната важна персона — известна и застаряваща филмова звезда на име Линет Хърбърт, която пристигаше в Лондон за промоцията на биографичната си книга. Точно когато Джесика я поздравяваше, Бърнард излезе от асансьора и влезе в бара. Беше сам.

— Искате ли чаша шампанско, докато ви регистрираме, госпожице Хърбърт? — попита Джесика, стараейки се едновременно да държи под око входа към бара и да обръща внимание на гостенката си.

— Аз не пия. Затова съм запазила външността си — отвърна Линет Хърбърт с широка усмивка.

Джесика прикри удивлението си от заявлението на тази възрастна жена, че все още е красива. Беше си правила толкова много пластични операции, че кожата й бе опъната като маска от пергамент, а напластените й мигли приличаха на желирани топченца в гнездо на паяци. Линет Хърбърт започна старателно да попълва регистрационния формуляр, стиснала паспорта си, така че никой да не види датата й на раждане.

Джесика потропваше с крак, опитвайки се да овладее нетърпението си, и през цялото време наблюдаваше входа на бара. Бърнард можеше да се появи всеки момент, а тя копнеете да го види отново. Погледна часовника си. Беше влязъл едва преди пет минути. Ако успееше да заведе бързо тази торба с кости и силикон в апартамента й, Бърнард може би все още щеше да пие, когато се върнеше.

— Нека ви покажа апартамента, госпожице Хърбърт — любезно каза Джесика, като приключиха с всички формалности на рецепцията.

Линет не позволяваше да й дават зор. Когато се качиха в апартамента на първия етаж, тя настоя Джесика да й покаже как да борави с дистанционното на телевизора, как да набира румсървиса и как да отключва хладилника.

— И не забравяйте да ги предупредите — каза тя с пискливия си глас, — че на закуска ям само препечена филия от хляб „Мелбикс“.

— Сигурна съм, че това може да се уреди. А сега, ако ме извините… — Джесика буквално подскачаше от крак на крак толкова силно бе желанието й да се махне оттам. Бърнард можеше вече да е излязъл от бара, ако не и от хотела, за да отиде на вечеря.

— Може ли някой да ми изглади костюма? — с умолителна нотка в гласа попита Линет. — Утре ще участвам в сутрешно предаване и костюмът ми трябва да бъде изгладен.

Джесика бързо отиде до телефона на нощното шкафче, вдигна слушалката и набра 9.

— Моля ви, изпратете дамската камериерка в стая 101 — на един дъх каза тя, когато вдигнаха, и после се втурна към вратата, решена да избяга. — Ей сега ще дойде някой да ви изглади костюма, госпожице Хърбърт, а ако имате нужда от още нещо, просто наберете 5. А сега моля да ме извините, имам среща — без да дочака отговора, Джесика се измъкна от апартамента и се спусна по коридора, за да хване асансьора.

Бърнард Шелър стоеше в средата на фоайето и гледаше към въртящите се врати, сякаш очакваше някого. Джесика преглътна и се запъти към него, стараейки се да изглежда спокойна.

— О, добър вечер! — престори се тя на изненадана, когато се изравни с него. Искаше да прозвучи все едно той е последният човек, когото е очаквала да види в този момент. Тъмносините очи се обърнаха и погледнаха: тя можеше да се закълне, че Бърнард Шелър почувства облекчение.

— Здравейте, Джесика. Видях ви преди малко, но бяхте заета. Вас търсех.

— О! — имаше цяла гама от емоции в начина, по който го каза. После добави с професионален тон: — Мога ли да направя нещо за вас?

— Защо не? — той я гледаше сериозно, без да се усмихва.

— Да?

— Бих искал да пийнем по нещо заедно — Бърнард говореше бавно.

Джесика непринудено каза:

— Благодаря. С удоволствие — започна да трепери вътрешно.

— Да отидем в апартамента ми, в бара е много шумно — настоя той.

— Добре.

„Защо пък не? — опита да се защити Джесика. — Не вярвам да ми прави диктовка или да ме помоли да го свържа с Тимбукту, но какво толкова!“ В настоящото си неспокойно настроение тя изпита внезапна нужда от приключения. Опипа джоба си, за да се увери, че е взела пейджъра си — в случай че я потърсят спешно — и последва Бърнард в асансьора.

Гледката от апартамента му беше великолепна и даде възможност на Джесика да бъбри за несъществени неща. Няколко души яздеха по „Ротън Роу“, а през буйната растителност на „Хайд Парк“ се процеждаше привечерното слънце. Майките прибираха децата си и ги повеждаха към къщи, няколко момчета разхождаха кучетата си.

— Какво ще пиете? — попита Бърнард, прекъсвайки баналните приказки на Джесика за приятната вечер.

— Водка и тоник, моля.

Мълчанието ги затисна като задушаващо одеяло, докато той наливаше питиетата. Джесика постоянно променяше нервно позата си върху голямото бяло канапе.

Изведнъж Бърнард се завъртя и я погледна.

— Помолих ви да дойдете тук, защото искам да говоря с вас, Джесика.

— О! — тя отново пресити с емоция едносричната дума.

— Само това ли можете да казвате… „О!“? — подигра й се той шеговито и се усмихна с една рядко срещана топлина, която озари цялото му лице.

— Ами — запелтечи объркано тя, — за какво искате да говорим?

— Исках да ви кажа защо не ви се обаждах през последните няколко дни.

— Предполагам, че сте били зает!

— Не, Джесика, не бях зает. Размишлявах. Опитвах се да реша какво ще правя с вас.

Ръката й се разтрепери при тази негова директност. Освен това й беше забавно. В епохата на феминизма никой англичанин не би посмял да направи такава забележка. Тя го гледаше безмълвно е кръглите си сини очи.

— Джесика… — Бърнард улови ръката й и я стисна силно в дланите си. — Знам, че звучи налудничаво, понеже се познаваме съвсем отскоро, но аз съм влюбен във вас — гласът му беше извънредно нежен. — Казах ви, че съм самотен, но това не е причината да ви искам сега. Моля ви, повярвайте ми. Обичам ви и доколкото разбирам, вие също ме обичате, макар и още да не го осъзнавате.

— Съ-съзнавам го… — запелтечи тя. — Да, мисля, че е така.

Той стоеше, разкрачил крака — як като бик мъж, — и я наблюдаваше с пронизващия си поглед. Наведе се напред, взе двете й ръце и нежно я изправи. Миг по-късно те бяха вече в прегръдките си, притеглени един към друг сякаш от магнит. В ушите на Джесика загърмяха цимбали и задумкаха барабани. Бърнард представляваше своята музика: цялата й страст и патос, екзалтацията и горчивата й сладост съставяха този невероятен човек. Той я целуна горещо, сетивата й преляха и тя се почувства отпаднала.

— Бърнард… — задъхано каза Джесика, поглеждайки към него. Главата й стигаше едва до рамото му. Изведнъж се уплаши. Дали можеше да понесе толкова силна емоция? Замаяна, тя се отпусна върху него, като едва дишаше, и знаеше, че никога не се бе чувствала така.

Бърнард я погледна с влажни очи и бавно започна да я съблича, да гали гърдите й, задника и бедрата й с едновременно силни и нежни ръце. Той милваше тялото й, сякаш настройваше ценен инструмент, подготвяйки я за момента, в който щеше да я вземе, да я обладае и направи своя. Джесика се предаде на устата и ръцете му и усети изпълващия я физически възторг по начина, по който Бърнард бе изпълнил душата й с музика по време на концерта. Когато напрежението се натрупа в нея дотолкова, че да не може да го понесе, тя го призова със страст, която изгаря сетивата й.

Бърнард влезе в нея с бърз и топъл напън и я издигна към незапомнени висини на екстаз, като продължаваше да се гмурка диво… докато от Джесика не се изтръгна едно гърмящо, бурно кресчендо, родено от вълните на оргазма, които я разтърсваха и изпращаха съзнанието й в космическото пространство.

 

 

Седмицата, след като Маделин бе подслушала разговора между Карл и Кимбърли в офиса му, беше най-мъчителната в живота й. Карл все още не подозираше, че тя знае нещо. С нечовешки усилия и с обяснението, че е хванал някакъв грип, който витаел наоколо, Маделин се преборваше с всеки ден и изкарваше повечето от времето си в ателието. Вечер си лягаше рано, с оплаквания от главоболие и умора, и до този момент Карл й вярваше.

Колко можеше да продължи това — нямаше представа. Знаеше само, че не иска Карл да разбере, че е научила какво става — поне не преди да е решила какво да прави.

В главата й вече се оформяше план и удивена от желанието си да отмъсти на Кимбърли, тя лежеше будна в леглото си нощем, дълго след като съпругът й бе заспал, и обмисляше кога точно да направи първия си ход. Това трябваше да стане скоро, защото колкото по-дълго Кимбърли си присвояваше пари, толкова повече се увеличаваше рискът за Карл… и вероятността Джейк да научи!

Всичко това се въртеше в главата на Маделин часове наред. Тя се мяташе в леглото, мислеше трескаво, сърцето й се късаше. Най-много я болеше от факта, че Карл е спал с Кимбърли Кабът. Маделин съзнаваше, че точно затова изпитваше почти сатанинска наслада от плана си да доведе момичето до разруха. Макар че се притесняваше за репутацията на „Сентръл Манхатън Бенк“ заради баща си, тя изобщо не се интересуваше от крадените пари, нито от Ханк Пъгсли. Интересуваше я само това да отмъсти на жената, прелъстила мъжа й и която държеше гибелта му в ръцете си.

„Божичко, Карл, как си могъл? — крещеше в тъмното съзнанието й. — Как можа да ме предадеш дори за миг, щом не е означавало нищо за теб?…“ После по възглавницата й потичаха сълзи, горещи и солени, и тя пъхаше края на юргана в устата си, за да приглуши стоновете си.

 

 

Още от сутринта в събота бе влажно и топло. Един от онези дни, в които дрехите залепват по тялото и въздухът е натежал от задуха. Маделин пристигна в студиото си рано. Карл бе отишъл да играе голф с приятели и щеше да се върне чак в късния следобед. Денят пред нея приличаше на хиляди други съботи, само че тази щеше да бъде различна.

В два часа тя влезе във фоайето на „Ла Премиер“ на ъгъла на „55-а улица“ и „Бродуей“. Не й бе трудно да открие къде живее Кимбърли и „грешно избраният номер“ на Маделин потвърди, че тя си е вкъщи. Охранителят седеше зад гишето, як и бдителен. Говореше с някакво семейство и Маделин използва това, за да се промъкне бързо до асансьора, преди той да има възможност да я разпитва. За нейно облекчение вратата на асансьора се отвори веднага и оттам излязоха две бъбриви дами. В следващия момент тя натисна копчето и вратите се плъзнаха. Озова се в тясната клетка, която се изкачваше в сградата бързо и безшумно като змия, и щом спря на двадесет и петия етаж, изсъска.

Апартамент 279 се намираше вдясно от асансьора и когато Маделин пристъпи натам, опитвайки се да укроти биенето на сърцето си, вратата на Кимбърли й се стори черна и зловеща. Натисна звънеца и зачака. Приглушеното раздвижване зад вратата показа на Маделин, че Кимбърли надничаше през шпионката. Маделин погледна директно в увеличителното стъкло, съзнавайки, че е очи в очи с най-смъртния си враг.

— Искам да поговорим, Кимбърли — каза тя с възможно най-спокойния си и равен глас. — Наистина ще ти бъде от полза да се видим, освен това знам, че си там, защото преди няколко минути ми вдигна телефона.

Последва сковано и глухо мълчание. След известно време Маделин чу дрънченето на защитните вериги и резета. Вратата се отвори много бавно и от нея се показа Кимбърли. Днес тя беше без обичайния грим на лицето и скъпите дрехи, които й придаваха евтина привлекателност. Беше една току-що изкъпана млада жена с избелели джинси и фланелка, завързала с кърпа вироглавите си огнени къдрици.

— К’во искаш?

Маделин усети, че в тона й имаше повече страх, отколкото арогантност.

— Имаш ли нещо против да вляза? Според мен е време да си поговорим.

Неохотно, Кимбърли отвори вратата по-широко и се отмести. Сивите й очи вече бяха нащрек, пронизващи и искрящи. С едно кимване настрани тя направи знак на Мадлин да влезе.

На дневна светлина апартаментът, който Карл бе оприличил на шоколадова бонбониера, изглеждаше по-скоро като кътче за изхвърлените обвивки. Вестници, списани дрехи, пълни пепелници, мръсни чаши за кафе и вино бяха пръснати навсякъде. До едната стена безразборна колекция от книги бе натъпкана върху няколко рафта.

Маделин с мъка си проправи път през стаята и застана до стъклените врати, водещи към балкона. Отвори едната и излезе навън, сякаш за да си поеме свеж въздух. Намекът не остана незабелязан от Кимбърли.

— Какво искаш? — грубо попита тя.

Небрежно, без да бърза, Маделин зачопли лющещата се боя на парапета, без изобщо да поглежда към Кимбърли. Най-накрая заговори:

— Миналата седмица бях в банката и подслушах разговора ти с моя съпруг. Знам отлично какви ги вършиш.

Кимбърли отметна глава и лицето й пламна.

— Какво, по дяволите!…

Наложила си да остане спокойна, Маделин продължи:

— Бях в банята на кабинета му, докато двамата обсъждахте присвояването на пари, с което ти си се захванала. Трябва да ти кажа, че не пропуснах и най-малката подробност! — гласът й беше сух и стържещ.

Последвалата тишина се нарушаваше единствено от бучащото на петдесет метра надолу движение. Колкото бледа беше Маделин, толкова зачервена беше другата. Кимбърли започна да ругае вулгарно и ръцете й се разтреперана. Запазила спокойствие, Маделин продължи:

— Чух всичко за парите, които крадеш от сметката на Ханк Пъгсли…

Очите на Кимбърли щяха да изскочат.

— Познаваш ли го? — облещи се невярващо тя срещу Маделин, която сви рамене, позволявайки на момичето да си мисли каквото иска.

Маделин продължи уверено:

— Чух още как си изнудила Карл да ти осигури една кодирана дискета от кабинета на баща ми, за да си направиш копие от нея. Също така чух, че ходиш в компютърната зала късно следобед, когато всички са си тръгнали, за да пускаш фалшивия трансфер! Всъщност май почти няма нещо, което да не знам.

Маделин видя как Кимбърли се свлече на едно от канапетата с кафяв плюш и забеляза, че лицето й бе прибеляло като мрамор. Знаеше, че козовете са в нейни ръце. Независимо колко мъка й беше причинила, Маделин можеше да я принуди да се моли за милост.

— Предполагам, знаеш, че е само въпрос на време да ви хванат? Игричката ти е ужасно опасна.

Върху лицето на Кимбърли се изписа безумно предизвикателство.

— Не беше опасна, докато не се появи ти, за да си вреш гадния нос — ядосано се развика тя. — Сигурно сега ще хукнеш при гадния си баща!

Веждите на Маделин се повдигнаха едва забележимо. Тя продължаваше да гледа хладно момичето.

— Точно затова съм тук, Кимбърли, за да ти кажа, че нямам намерение да казвам нищо на баща си. Според мен, ако той разбере, това ще го убие — тя извърна поглед, внезапно неспособна да гледа повече тази жена, като си представи Карл в леглото с нея… как я целува… прегръща и я люби… Долу, на юг, Бродуей лежеше като лъскава панделка, която лъкатушеше между квадратните сгради на Ню Йорк, и за миг картината се замаза, докато Маделин правеше усилие да се овладее. Когато отново заговори, гласът й беше уверен: — Тук съм, защото искам да предпазя баща си, а по този начин, без да искам, ще трябва да пощадя теб и съпруга си.

— Карл знае ли, че си дошла при мен?

— Карл няма представа, че съм разбрала какво става.

Кимбърли не й вярваше.

— Как така?

— Онзи ден той излезе от кабинета си малко след теб и изобщо не разбра, че съм в банята.

— Е, и сега какво? Имаш намерение да изнудваш нас ли? — Кимбърли се изсмя дрезгаво и Маделин бе принудена да забие нокти в дланите си, за да не посегне да я удари. Нещо у момичето, което седеше на канапето с изпънати и разтворени крака, а бюстът му преливаше над дълбоко изрязаната й фланелка, я изпълни с погнуса. Напомняше й за постоянно разгонена лисица.

— Защо не направиш по едно кафе? — попита тя, без да обръща внимание на въпроса на Кимбърли. — Добре ще ми се отрази, а, предполагам, и на теб също.

Кимбърли я погледна стреснато.

— Зарежи кафето! Кажи ми за какъв дявол дойде тук?

Маделин се обърна с гръб към парапета и отново влезе в дневната на апартамента.

— Много по-лесно се говори, когато на масата има нещо за пиене — гладко отговори тя.

Неуверено и дълбоко възмутена, Кимбърли стана и отиде в малката кухня от другата страна на коридора. Наля шумно вода в кафеварката. Малко след това Маделин я последва с ръце в джобовете на сакото си и с уверена усмивка. Говореше дружелюбно, сякаш се бе отбила да се види с приятелка.

— Хубаво местенце си имаш. Отдавна ли живееш тук?

Кимбърли я прониза с отровен поглед:

— Повече от една година.

— Аха. Винаги ми е харесвала тази част на града — Маделин огледа приятната кухня, която очевидно се ползваше повече за склад на деликатесна храна и пиене, отколкото за готвене. На два високи рафта бяха наредени сервизи от скъпи кристални чаши — от високи за шампанско до дебели за вода, — а под тях бяха окачени огромни чаши за кафе. В единия край на плота имаше поставка, отрупана с бутилки с бордо и бургундски вина, както и няколко „Дом Периньон“. До нея имаше бурканчета с кашу. Когато Кимбърли отвори хладилника, за да извади млякото, Маделин забеляза, че в него нямаше нищо друго, освен закуски за коктейли и формички за лед. „Кухня на държанка — помисли си тя, — с всичко необходимо на една проститутка да развлича гостите си.“ Обаче Кимбърли не беше случайна проститутка. Тя беше високоинтелигентна млада жена: изобретателна, манипулативна и лукава. И много опасна!

— О, имаш микровълнова печка! — възкликна Маделин. — Вършат ли работа? Моята домашна помощница все ме кара да купя една, но не съм сигурна колко ще ми бъде от полза.

Кимбърли се завъртя от внезапно обхваналата я ярост. Гласът й прозвуча почти като писък, в очите й проблеснаха искри.

— Какви са тези игрички, по дяволите! Нахълтваш тук неканена, казваш ми, че знаеш всичко, а после започваш да дрънкаш за някакви скапани печки, все едно си на чайно парти. Каква ти е играта, по дяволите? — Маделин я погледна с вбесяващо спокойна усмивка. — Е? — изкрещя Кимбърли.

Маделин оправи гънките на една от салфетките за чай на Кимбърли, на която с големи яркочервени букви пишеше „Ню Йорк“.

— Вярвам в цивилизованото поведение във всякакви ситуации — каза тя с доза надменност. — Няма смисъл да вдигаш врява, Кимбърли. Ако имаш капка мозък в главата си, ще минеш на моя страна. Знам достатъчно, за да те пратя на топло задълго.

— Скъпият ти съпруг е загазил точно колкото и аз! — остро й отвърна Кимбърли. После млъкна, заби поглед в кафеварката и осъзна истината.

Маделин продължи да се възхищава на обзавеждането в кухнята, сякаш нищо не се бе случило, като с периферното си зрение не изпускаше Кимбърли от поглед. Повъртя в ръце една отварачка с дръжка във формата на банан и разгледа обстойно буркана за сладки с рисунка на голо танцуващо момиче на капака. Кафето щеше да бъде готово след минута, затова Маделин отиде в дневната, все едно се бе отегчила. Когато Кимбърли донесе двете димящи чаши, завари Маделин, седнала на кафявото канапе, да пудри носа си от пудриера, на чийто капак бяха инкрустирани с диаманти нейните инициали, които блестяха ослепително.

— Така — каза Маделин, сякаш изведнъж бе решила да премине по същество, — както вече ти казах, основната ми грижа е да се постарая баща ми да не разбере какво става, но също така искам да предпазя и Карл — да не го хванат за участието му в далаверата — Кимбърли продължи да мълчи враждебно и да наблюдава изражението на Маделин за евентуални издайнически белези. — За да ми дадеш възможност да предпазя тези двама души, които са ми особено скъпи, искам да не казваш на Карл, че съм идвала при теб — Кимбърли отвори уста да се възпротиви, но Маделин вдигна ръка и я прекъсна. — От съществено значение е Карл да не научи, че аз знам какво правите, защото, ако това стане, той ще прати всичко по дяволите и ти здравата ще си изпатиш.

— Глупости! — кресна Кимбърли.

— Познавам Карл по-добре от теб — студено каза Маделин. — В момента той се съгласява с теб само за да ме предпази — друга причина няма. Чувствата му към Джейк са вторични. Ако искаш да се задържиш, тази среща между нас изобщо не се е състояла, ясно?

Очите й блестяха, а тонът й беше заповеден. Маделин изведнъж се изненада от собствената си сила. Откъде бе дошъл този неочакван прилив на самоувереност? Седмица по-рано тя щеше да бъде една тресяща се маса, молеща се на Кимбърли да остави Карл на мира. Сега се чувстваше достатъчно силна да се изправи пред най-страшното — и само за миг осъзна, че това се дължеше на любовта към съпруга й. Беше готова да направи всичко за него — дори да се изправи лице в лице с тази малка курва, лишена от всякакви скрупули.

Кимбърли посегна към пакета с ментолови цигари, запали една и дръпна дълбоко.

— Добре де, на мен изобщо не ми пука дали Карл знае, че сме се срещали, или не! Това, което ме интересува, е каква е твоята гледна точка. Ако го засяга, той трябва да знае. Тъй като сме любовници, ще ми бъде трудно да крия нещо от него.

Маделин почувства как започва да кипва от яд, но с нечовешко усилие го потуши. Знаеше, че на всяка цена трябва да запази спокойствие, иначе щеше да падне в ръчичките на това момиче.

— Тъй като ти не спиш със съпруга ми — без заобикалки каза тя, — единствената ми грижа е какво става в банката.

— Аха! — иронично провлече Кимбърли. — Щом не става дума за изнудване… значи искаш дял! — за миг тя млъкна и дръпна от цигарата замислено. После отново започна да пръска отрова: — Откъде знаеш, че Карл няма намерение да избяга с мен, когато всичко това свърши и имаме достатъчно пари? А? — тя се надвеси агресивно над Маделин. — Такъв ни е планът, да знаеш. Той е луд по мен, но тъй като ти и баща ти държите връзките на кесията, това е единственият начин да се доберем до достатъчно голяма сума — тя отново се засмя грубо и гърлено. — Не си въобразявай, че той държи на теб, защото те обича! Каза ми, че се е оженил за теб само заради парите ти.

Маделин стана с достойнство и погледна отвисоко Кимбърли.

— Явно няма смисъл да продължаваме разговора си — с леденостуден глас каза тя. — Щях да ти предложа голяма сума пари, за да спреш да пускаш тези незаконни трансфери, но доколкото виждам, в главата ти витае абсолютно нереалистична идея, която предпочиташ да преследваш. Жалко — добави тя замислено, — защото дойдох с намерението да ти дам тлъст чек и възможност да напуснеш банката, без никой да разбере какво е станало.

Тя забеляза вътрешната борба, която разкъсваше Кимбърли пред въпроса, дали не е пропиляла един лесен вариант за измъкване. Обаче Маделин не й даде възможност да каже нищо. Продължи учтиво:

— Сега вече е късно, разбира се. Ако питаш мен, продължавай да си присвояваш пари, докато те хванат.

Кимбърли стана на крака. На лицето й се четяха едновременно разочарование, гняв и съжаление.

— Ти!… — избухна тя.

На вратата Маделин се обърна, за да изстреля последния си патрон на раздяла.

— Запомни. Не казвай на Карл, че съм идвала. Ако го направиш, ще отида директно при баща си и ще му кажа всичко. До най-малката подробност — добави ясно тя.

 

 

Вратата се тресна зад Маделин. Кимбърли се тръшна на канапето, внезапно се почувства отпаднала, мозъкът й се вцепени от шока. В този момент можеше да убие Карл, задето е бил толкова глупав. Представяш ли си, да не знае, че жена му е в банята, докато двамата са разговаряли! Обзеха я гняв и страх, които парализираха мислите й и не й позволяваха да разсъждава трезво. Запали си цигара с треперещи ръце, опита се да си припомни всичко, което Маделин й бе казала, но не се получаваше. Гадната побъркана кучка бе говорила с гатанки — и въобще защо й трябваше да идва при нея? Да й предложи подкуп, за да си мълчи? Да я моли да остави Карл на мира? Няма никакво значение, помисли си Кимбърли. Маделин — силна, защото знаеше всичко — беше в състояние да ги направи на пух и прах. Разбира се, не би го направила, защото искаше да защити Карл… но какви бяха тези глупости за Джейк Шиърман? Той се нуждаеше от защита точно колкото акула от блесна!

Днес си играеха на котка и мишка, но докъде щяха стигнат?

Бавно и разсеяно, Кимбърли започна да почиства апартамента си, защото си спомни, че тази вечер щеше да има гости. Напъха дрехите си в гардероба и натъпка празните кутии от кока-кола, старите вестници и съдържанието на препълнените пепелници в кофата за боклук. Но през цялото това време в съзнанието й цареше паника. Питаше се дали въпреки предупреждението на Маделин да не каже на Карл за случилото се.

Най-накрая, сякаш търсеше утеха, като дете, което брои паричките в спестовната си касичка, тя мушна ръката си под възглавницата и затърси големия плик. За разлика от Ханк Пъгсли бе поискала от банката в Цюрих да й пращат месечни извлечения, защото имаше нужда от уверение, че банковата й сметка стабилно нараства. Така всички онези долари, които светваха на компютърния екран, когато тя прехвърляше сумите, изглеждаха истински. Чувството, че имаше натрупани толкова много пари някъде там, донякъде правеше и нея по-истинска, жена със състояние. Караше я да се чувства някой, след като цял живот бе никой.

Кимбърли отвори последното извлечение от банката изпита почти физическо удоволствие, докато четеше общата сума най-отдолу на дясната колона: един милион седемстотин осемдесет и две хиляди долара. Въздъхна възторжено. Скоро щяха да станат два милиона долара… а след това три… ако проклетата съпруга на Карл не й объркаше всичките планове.

За миг Кимбърли обмисли варианта да напусне Ню Йорк веднага, на минутата. Можеше да си събере багажа в малкия куфар. Имаше паспорт и достатъчно пари в себе си, за да си купи еднопосочен билет до Цюрих. Щеше да пристигне там утре и никой нямаше да подозира нищо. Карл със сигурност не би тръгнал да я търси. Тази мисъл се задържа и разви. По-добре беше да се измъкне с по-малко от два милиона долара, разсъждаваше тя, отколкото да изчака и да я хванат с три. Тя дори отвори гардероба си, за да избере кои дрехи да си вземе.

Но след това си спомни нещо, нещо толкова изкушаващо, че не можа да устои на желанието си да затвори плътно вратата и да изостави плана си за бягство… поне за момента.

Ханк Пъгсли трябваше да направи поредния трансфер през следващата седмица, най-късно до десет дни. Сумата можеше да достигне до триста хиляди долара. Кимбърли реши да изчака. Ако Маделин досега не бе направила нищо, а тя сигурно знаеше от две седмици, много малко вероятно беше да предприеме нещо незабавно. Кимбърли реши да рискува. Щеше да изчака само още един трансфер и тогава щеше да си вдигне чукалата от Ню Йорк.

 

 

Маделин крачеше бързо по „Бродуей“ към „Сентръл Парк“. Независимо че из парка върлуваха и се шляеха разни побъркани и скитници, реши да върви пеш до апартамента си на „Пето Авеню“. В настоящото й състояние чувството за опасност, рискът да стане обект на закачки, атаки и дори нападение беше точно това, от което се нуждаеше, за да убие усещането за долнопробност, което бе изпитала в апартамента на Кимбърли. Тя изгледа ядосано пияната клошарка, която имаше вид, че се кани да създава неприятности, и ускори крачка.

Чувстваше се омърсена и по-разстроена от срещата си с Кимбърли, отколкото ако я бяха нападнали физически. Последният час я беше изцедил, но въпреки това тя започваше да разбира, че всъщност е победила. Кимбърли беше объркана и смутена — за това у Маделин нямаше никакво съмнение. Момичето не знаеше какво става и мисията на Маделин беше напълно успешна. И все пак споменът за нея я накара да потръпне. Как е могъл Карл да…? Тя затвори очи и се опита да избяга от виденията, които вече постоянно я връхлитаха. Трябваше да се концентрира върху положителните страни на задачата, която си бе поставила, и сега, когато бе изпълнила първата фаза от плана си, трябваше да продължи с втората. Тя също нямаше да бъде детска игра. Втората фаза беше опасна и деликатна.

За миг дъхът на Маделин спря. Тя се запита дали има сили да продължи, но след това си помисли за Карл. „Ако не го обичах толкова много, целият този кошмар не би бил възможен. И ако не бях сигурна, че и той ме обича въпреки всичко, не бих могла да продължа.“

Тя зърна блока си между дърветата и в прилив на благодарност се затича, без да забелязва минувачите, които се дивяха на тази млада елегантна дама в сив ленен костюм и черни обувки с високи токчета, понесла се в тръс по алеята.

Намери убежище у дома. Искаше да вземе горещ душ, за да се отърве и от последната следа от Кимбърли, така че, когато Карл се прибере от голф, тя да бъде колкото може по-спокойна и на себе си.

— Има спешно съобщение за вас, госпожо — каза Тереза, щом Маделин влезе. — Записала съм ви го на тефтера до телефона.

— Благодаря — погледна със затаен дъх към тефтера, който винаги държеше до телефона. Възможно ли бе Кимбърли да е открила…? Грабна го, уплашена в първия момент, но после въздъхна облекчено. Беше от Джесика. „Обадете й се спешно в «Роял Уестминстър». Има да казва нещо удивително на Маделин.“

Вече усмихната, благодарна за всяко нещо, което я откъсваше от мислите й, Маделин отиде в дневната и започна да избира номера на Джесика. „Типично за Джес — мислеше си тя, докато чакаше да я свържат с отдела по Продажбите — драматизира и най-обикновената случка. Сигурно са я повишили или ще си прави ремонт на кабинета.“

Пет минути по-късно Маделин седеше онемяла — не можеше да повярва на това, което нейната приятелка й бе казала.