Уна-Мери Паркър
Изкушения (10)

Девета глава

— Искате ли още нещо, господин Шелър? — попита Джесика, седнала на един от столовете в апартамента с бележника върху коляното си. — Уредила съм всичко за пресконференцията ви в „Армитаж“ утре в девет и тридесет и съм поръчала кола, която да ви закара на репетицията след това.

Бърнард Шелър гостуваше на хотела вече трети ден и както я бе предупредил Кенет Улфсън, беше претенциозен клиент.

— Нали ви казах, че съм си поканил гости на коктейл тази вечер? — попита той с лекия си централноевропейски акцент.

— Шестнадесет души в седем часа, на шампанско, тук, в апартамента ви — незабавно отговори Джесика, без дори да прави справка с бележника си. — И желаете готвачът да приготви пелмени с лютива плънка с чили, както и щипки от млади омари на скара и едно плато с пресни зеленчуци.

Бърнард кимна, запазвайки, както винаги, сериозното си изражение. Беше човек, който съблюдаваше един и същи стил на поведение — слагаше предпазна бариера пред ласкателствата на публиката, тълпяща се около него с угодническо възхищение и готова да му изпие кръвта, ако той позволи това. Едва на третия ден бе започнал да се отпуска в присъствието на Джесика, която се държеше изключително професионално.

— Хубаво ще е да има и уиски — отбеляза гостът. — Не всички обичат шампанско.

— Правилно — Джесика си записа в бележника. Бърнард я бе заинтригувал, само че нищо не бе в състояние да я предизвика да издаде любопитството си. За него знаеше единствено, че е австриец по рождение и че е учил в „Къртис инститют“ в Америка, преди да стане световноизвестен композитор и диригент на Бостънския симфоничен оркестър. Толкова бе научила от кратката му биография, отпечатана върху задната корица на една негова плоча. Там се казваше още, че е първокласен пианист, участвал в редица концерти за телевизията и множество записи с Нюйоркската филхармония и симфоничния оркестър, както и с Виенската филхармония.

Бърнард уморено прокара ръка върху хлътналите си очи и въздъхна:

— Боже, колко съм уморен! Това турне ми идва твърде много.

— Къде ще пътувате през тази година? — попита Джесика със съчувствие в гласа.

Бърнард сви рамене.

— Милано, Токио, Москва, Сидни… един Бог знае. През следващите няколко месеца ще посетя поне десетина столици.

— Това сигурно е голямо неудобство.

Той повдигна тъмните си вежди.

— Така е, но се боя, че е необходимо. След две седмици, когато отида в Бостън, имам сериозен ангажимент и концертът там ще е важен. Президентът и съпругата му ще дойдат със самолет и събитието ще се предава на живо по телевизията. И така нататък… — добави той, като разпери ръце. — Месец след месец обикалям по света. Важно е кариерата ми.

— А къде се намира домът ви? Къде ходите между две турнета? — запленена, попита Джесика.

Изражението на Бърнард се промени, омекна и се отпусна.

— Имам къща в Сардиния. О, там намирам покой и тишина. Там композирам. Чудесно е след месеците на път, куфарите, непрекъснатите изяви на сцената… да живея по бански и да се чувствам свободен в собствения си дом! Близостта с природата е необходима за творческата ми енергия. Ходя в Сардиния, за да презареждам батериите си и да се пречиствам от замърсяването в града.

Джесика кимна. Беше впечатлена. Под външния блясък, който го обгръщаше, Бърнард очевидно бе един много откровен човек и на нея й допадна непринуденият начин, по който говореше. „Ето някой, каза си тя, който не е позволил успехът и славата да му завъртят главата.“

— Може ли да ви помоля за още нещо? — чу го да казва, когато се готвеше да се върне в офиса си. Сърцето й замря. Чудесно беше да проявява отзивчивост и да следи да се грижат добре за него като важен гост на хотела. Само че тя имаше куп работа за вършене, а — нямаше съмнение — Бърнард Шелър поглъщаше цялото й време!

— Да, разбира се — приветливо каза Джесика. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Бих искал да вечеряте с мен, след като си тръгнат гостите ми.

Джесика го погледна. Усети, че вперените в нея здрачно сини очи я пронизват.

— Много мило от ваша страна, но съм на работа — каза тя, изведнъж смутена. Мозъкът й обаче работеше трескаво по въпроса, защо той би желал да вечерят заедно.

Бърнард сви рамене.

— Какво от това? Все някога трябва да ядете, така че защо не вечеряте с мен долу, във „Фантазия“?

— Ами… добре — неуверено каза тя.

В очите му проблесна радостна искра.

— Значи се уговорихме и се надявам, че ще се присъедините към гостите ми на коктейла?

— Благодаря ви — изведнъж се сети нещо. — За колко души да резервирам маса?

Погледът му проникваше дълбоко в нея. За пръв път, откакто се бяха запознали, ъгълчетата на устните му се извиха леко нагоре по доста привлекателен начин.

— За двама — гладко изрече той. — Само вие и аз.

По някаква необяснима причина сърцето й започна да бие учестено в гърдите.

 

 

В малката хотелска стаичка, която бе станала неин нов дом, тя се облече особено грижливо за вечерта. Щом влезе в апартамента му, Бърнард я поздрави с одобрително изражение, преди да я представи на останалите. Джесика огледа събраната компания и й хрумна, че Ан Бътлър би умряла да присъства тази вечер. Сред приятелите му бяха известен телевизионен репортер, автор на бестселъри, един прочут филмов продуцент от Холивуд и една хищна актриса в рокля от изкуствена змийска кожа с деколте до пъпа. До бара популярен журналист и президентът на голяма пресгрупа опустошаваха плато от хапки, доказвайки теорията й, че колкото по-богати ставаха хората, толкова по-лакоми бяха те. Откакто работеше в „Роял Уестминстър“, бе виждала как цели бюфети, отрупани с храна, биват ометени за броени минути от група милионери, които все едно не бяха яли от месеци.

Продължаваха да пристигат хора, на които Бърнард я представяше с думите: „моята приятелка Джесика Маккан“ — тя намираше това за голяма чест. Спокойно можеше да я представя като директор по продажбите на хотела. Дамите целуваха Бърнард по двете бузи, а мъжете го прегръщаха приятелски или го потупваха по рамото. Това й показа колко популярен човек бе той. Джесика отпиваше от шампанското си и се мотаеше наоколо щастлива, съзнавайки, че гостите си задаваха въпроса, какво ли място заема тя в живота му. Виждаше търсещите им погледи, долавяше любопитството, с което я питаха откога познава този велик човек.

— Вие сте англичанка, нали? — попита съпругата на немски индустриалец. Звучеше като обвинение.

Джесика ококори кукленските си очи и се усмихна невинно.

— Не, не съм — отговори тя.

— Не сте? — смарагдовите обеци на жената се разклатиха агресивно. — Тогава каква сте?

— Шотландка — сладко се усмихна Джесика. — Фамилия Маккан произхожда от Еършър. — И се обърна към някакъв млад човек в черни кожени дрехи и падаща върху раменете му мазна коса. Джесика си помисли развеселено какво ли е минало през ума на администратора долу, когато е видял през входа да минава този хипар. — Добър вечер! — каза тя с надеждата да го накара да се почувства по-добре. — Казвам се Джесика Маккан. А вие?

— Игнасио Херера — срамежливо отговори той.

— Разбира се! — Джесика усети как се изчервява. Това беше най-известният флейтист на света, още по-известен от Бърнард Шелър. — Какво ви води в Лондон? — попита, тя с чувство за отпадналост. „Искам да кажа — мислеше си тя, — че тук идват знаменитост след знаменитост и тази смесица е доста силна, дори за мен. Предпочитам да си стоя зад гишето като администратор, а не да се запознавам лично с всички тези живи легенди.“

— Ще свиря на концерта на Бърнард Шелър в „Албърт Хол“ — отговори Игнасио. — Вие ще дойдете ли?

— Разбира се, че ще дойде на концерта! — намеси се Бърнард, приближавайки се към тях, и прегърна през рамо Игнасио. — Ще дойдете, нали? Взел съм ви билет — добави, гледайки я в очакване.

— Ако мога да си взема почивка, с удоволствие ще дойда — развълнува се тя.

— Значи се уговорихме! — Бърнард се отдалечи. Обаятелната му личност изпълни стаята — говореше с приятелите си като крал с придворни.

Най-накрая партито свърши и всички си тръгнаха развеселени, на малки групички, оставяйки Джесика и Бърнард сами във внезапно утихналия апартамент. В този момент тя си даде сметка колко дълбоко самотен е този човек. Усещаше го по чертите на сериозното му лице и в приведените му рамене. Както много известни личности, той имаше хиляди познати, но малцина истински приятели, а очевидно не можеше да понася да бъде сам. Сега щъкаше безутешно из стаята, оправяше неща, които вече бяха оправени от сервитьорите, въртеше празната чаша в ръцете си.

— Масата ни трябва да е готова. Искате ли вече да слезем в ресторанта? — предложи Джесика с внезапно появила се топлота, породена от неизказаното съчувствие към този велик човек, който като цяло бе толкова самотен.

— Да, Да, би било чудесно — отвърна той и се вгледа в нея.

В приглушената светлина и тихата обстановка във „Фантазия“ те бяха поканени на маса в отделно сепаре, интимно закътано от погледите на останалите посетители. Той пое в свои ръце избора на храната и виното и Джесика му позволи. Беше й доста приятно поне веднъж да не отговаря за това.

— Партито мина много добре — отбеляза Джесика в желанието си да подхване непринуден разговор. — Според мен всички се забавляваха чудесно.

— Надявам се — Бърнард бе изпаднал в мрачно настроение. — Много от тях обаче са натегачи. Извинете ме за начина на изразяване, но такива хора ние наричаме „звездолизци“.

Джесика кимна с разбиране.

— Но вие сигурно имате много добри приятели — отбеляза тя.

— От едно време… да, но когато човек стане на моите години и не се задържа задълго никъде, завързването на нови приятелства се оказва все по-трудно. Виждам старите си приятели от време на време, но всички работим много — знаете как е — хлътналите му очи гледаха тъжно останалите посетители, предимно двойките. — Понякога имаш чувството — добави той, — че всеки друг си има по някого, а ти не.

На Джесика й домъчня за този велик, но самотен човек, който доставяше невероятно удоволствие на другите, но изглеждаше дълбоко изолиран в себе си. Сякаш прочел мислите й, той заговори отново:

— Това, което не обичам, е самотата — чу го да казва тя. — Нямам съпруга, както знаете. Бракът ми приключи с развод и сега ми е трудно без човек, с когото да споделя живота си.

На Джесика й мина през ума, че е чувала тези думи и че не са нищо ново, но в този случай не й оставаше друго, освен да бъде затрогната. Неочаквано Бърнард се усмихна и сумрачно сините му очи грейнаха.

— Изтъркана история, а? — пошегува се той самокритично. — Знам. Най-изтърканата история на света, но се оказва, че е вярна. Животът ми е толкова скитнически, че е невъзможно да поддържам постоянна връзка, но като всички мъже и аз имам нужда от някого до себе си, от някого, когото да обичам — отново стана сериозен. Загледа се в лявата й ръка. — Виждам, че не сте омъжена!

Джесика се опита да се засмее, но не се получи особено добре.

— С тази работа, не съм! Никой съпруг не би ме търпял с това работно време, още по-малко — да живея в хотел — лицето й стана мрачно при мисълта за Андрю. Той определено не беше готов да го изтърпи.

Бърнард въздъхна дълбоко.

— Сигурно и вие се чувствате самотна понякога?

Джесика сви рамене. Съзнаваше, че навлиза в дълбоки води.

— Нямам време за това — излъга тя. — Дните направо летят.

Настъпи неловко мълчание, когато сервитьорът им поднесе първото блюдо — гъст месен бульон. Бърнард пръв поднови разговора.

— Смятате ли, че можем да се утешаваме донякъде един друг? Откакто се запознахме, вие ме заинтригувахте…

Джесика отхвърли предложението му, като изправи гърба си и го стрелна с поглед.

— В никакъв случай! — по лицето й пролича, че е засегната.

— Моля ви, не ме разбирайте погрешно — възпротиви се Бърнард разтревожен. — Не съм имал предвид да ви замъкна в апартамента си след вечеря и да ви пъхна в леглото! За какъв ме мислите?

Джесика вече започваше да си задава този въпрос. Дотук сценарият за вечерта следваше линията на евтин любовен роман. „Влиятелна, богата знаменитост отмъква директорката по продажбите на хотел и се опитва да я отведе в далечни земи.“

— Не знам какъв човек сте, господин Шелър, и нямам намерение да откривам това — каза тя с равен тон. — Тук съм по работа, за да осигуря да се грижат за вас добре в хотела. Нищо повече.

— О, Джесика, разбирам ви. Изразих се неправилно — прокара притеснено ръка по челото си. „Неправилно — и още как!“, с отвращение си помисли Джесика. — Разбира се, вие ми допадате — продължи Бърнард. — Нямаше да съм нормален мъж, ако не беше така, но има и нещо повече — очите му за миг се вторачиха в нейните. — Имам чувството, че започвам да се влюбвам във вас — бавно допълни той.

— Е, това не е много разумно. След една седмица ще си заминете и никога повече няма да ме видите — каза тя полушеговито-полусериозно с един по-настойчив глас, тъй като се опитваше да овладее внезапното треперене на тялото си.

— Знам — Бърнард погледна към чинията си. — Но, моля ви, направете ми една услуга. Само една. Ще дойдете на концерта ми, нали? Ще ви дам покана и задължително трябва да дойдете на приема след това. Моля ви!

Джесика произнесе с равен тон:

— С удоволствие. Благодаря.

— Добре — Бърнард взе чашата си с вино и вдигна наздравица. — Да пием за това, че ще дойдете на концерта ми.

— За концерта ви — натъртено каза тя.

 

 

Писмото пристигна със сутрешната поща подпряно на каната с кафе върху таблата със закуската, която Тереза донесе в спалнята на Маделин и Карл. Той беше вече под душа, но Маделин, отпочинала след уикенда с него в Ойстър Бей, все още се излежаваше, без да бърза да става от леглото. Почивката явно се беше отразила добре и на Карл, помисли си тя и посегна лениво да вземе писмото. Напрежението през първата нощ, когато я люби с такава безумна страст, сякаш премина още на следващата сутрин и докато двамата плуваха, играеха тенис и слушаха музика вечер, съзерцавайки променливите настроения на морето от верандата, той сякаш се отпусна. Имаше и още нещо: Карл никога не се бе отнасял към нея с такава любов и себеотдаване. Напомняше й за първите брачни дни, само че този път беше още по-хубаво. Чувствата му сякаш се бяха задълбочили — личеше по начина, по който разговаряше с нея — а когато се любеха, той го правеше толкова страстно, сякаш не беше в състояние да й покаже достатъчно добре колко много я обича. Точно в това е разликата, помисли си тя, между страстта на новата любов, винаги съдържаща егоистичен елемент, и безкористното даряване на любов, изпълнена с дълбока привързаност, разбиране и едно по-особено споделяне. Маделин се усмихна доволно на себе си, все още наслаждавайки се на топлия спомен за уикенда, който изкараха заедно. С подкрепата на любовта му тя щеше да се справи с всичко, което бъдещето й поднесеше.

Маделин разгледа писмото по-обстойно и откри, че е господин Маркс — адвоката от Оукхемптън. Наля си кафе и сви рамене. Почивните дни й бяха показали, че най-важно от всичко беше бракът й и че ако там нещата вървяха добре, загадката около майка й в сравнение с него беше маловажна. Разкъса плика и извади напечатаното писмо.

То естествено бе издържано в юридически език, голяма част от който тя не разбираше. Например господин Маркс пишеше:

„Гореспоменатата госпожа Маделин-Елизабет Дилейни, по баща Шиърман, трябва да докаже смъртта на майка си, тъй като имотните й претенции са пер стирпес.“

Какво ли значеше това?

— Карл? — провикна се Маделин точно в момента, когато той се върна в спалнята, наметнат със син хавлиен халат. Влажната му руса коса бе с цвят на мокър пясък. — Карл, какво означава пер стирпес? Звучи като някаква ужасна болест!

Гой вдигна вежди и тогава забеляза писмото в ръцете й.

— Означава родоначалник на фамилия… предшественик.

— Аха! — Маделин се зачете отново в писмото. — Адвокатът пише, че трябва да подам молба за съдебно решение за смъртта:

„… виж Правила за оценка на имот, точка 60, алинея първа“.

О, за Бога, защо не го е написал за простосмъртни, ами това:

„Заповед за легализиране на смъртта под клетва ще бъде издадена от регистратора на Главната регистратура съгласно раздел първи от постановлението на Върховния съд от 1981 г.“

Карл, не разбирам и една думичка от това! Какво се иска от мен?

— Дай да видя — Карл седна на ръба на леглото и набързо прегледа писмото. — Засега нищо, скъпа. Господин Маркс пише, че ще те държи в течение, което показва, че явно ще опита да предяви иска от твое име.

Маделин се отпусна с облекчение върху възглавниците.

— Слава Богу. Последното нещо, което искам да правя, е да ходя пак в Англия. Изглежда, през това време няма да мога да продам имението?

— Страхувам се, че не.

— Ама че неприятно. Андрю — нали се сещаш, бившият приятел на Джесика — ми се обади, за да каже, че има евентуален купувач.

Карл стана и започна да се облича. Маделин го наблюдаваше и забеляза, че отново започва да става напрегнат.

Със свити устни и мълчалив, той избираше вратовръзка от гардероба, копчета за ръкавели от кутията за бижута от крокодилска кожа, която тя му бе подарила, и обувките, които да си сложи.

— Тежък ден ли ти предстои? — внимателно го попита тя. Скоро трябваше да поговори с Джейк дали напрежението от работата се отразяваше така на Карл. Макар че уж бързаше за банката, Маделин долови у съпруга си и известна неприязън, която не беше типична за него. Обикновено той преливаше от желание за работа. Изведнъж уикендът й се стори много назад във времето.

— Не повече от обичайното — отвърна Карл почти студено.

След няколко минути излезе, без да докосне закуската си. Когато се наведе да целуне Маделин, в очите му се четеше напрежение.

Маделин сгъна писмото на господин Маркс и го прибра обратно в плика. Реши да се отбие в банката на обяд, за да го покаже на Джейк. Да можеше да го накара да говори, да й каже някои подробности — например датата на смъртта на майка й или дали е настъпила в Девън или Лондон — вероятно така щеше да сложи край на този очевидно продължителен процес. Реши също да му каже, че Карл работи прекалено много.

 

 

В десет часа имаше среща с майстора на рамки — човека, който можеше да подчертае или да провали външния вид на портретите й, като сътвори нещо прекалено тежко или прекалено леко, избере неподходящ оттенък или материал. Подборът на най-подходящата рамка бе от особено значение за Маделин. Двамата с Лио Парамон понякога отделяха часове на парчетата рендосано и резбовано дърво, гипсовите ленти, различните оттенъци от меко сиво до матово златисто и, нерядко, на платното, което опъваха върху дървото. Понякога, разбира се, тя купуваше антични рамки от „Кристис“ или „Соутбис“ — позлатени и богато украсени с барокови орнаменти, които подхождаха на старомоден работен кабинет. Самата Маделин предпочиташе Лио да прави по-съвременни рамки. Най-революционните му бяха изработени от прозрачни материали. Той ги измисляше толкова хитро, че блестяха като кристална вода, през която се процеждат греещи снопове светлина.

— Какво ще правим с Дуайт Ласмо? — попита тя и се засмя, щом двамата с Лио се настаниха на едното канапе в ателието й и започнаха да разглеждат завършения портрет на петролния магнат. Лио държеше на коляното си голям блок и си правеше скици, присвил очи и наклонил леко глава на една страна.

— Използвала си доста тъмни, наситени тонове — отбеляза той. — Кафяво, зелено, черно — в каква стая ще си го окачи?

— В заседателната зала на съвета на директорите във „Финикс ойл“. Стаята е с тъмна тапицерия и мебелировка, с таванно осветление. Златното ще изглежда злокобно. Какво ще кажеш за абанос?

Лио, брадат и с вид на човек на изкуството, повдигна вежди впечатлен:

— Абаносът не е лош като идея — съгласи се той. — Може би с една тънка бронзова нишка?

— Харесва ми! — възкликна Маделин.

— Добре. Какво друго има за рамкиране? — той се обърка към останалите готови платна, подпрени из цялото студио.

Работиха заедно в продължение на няколко часа и с общи усилия измислиха дизайна на редица рамки за най-новите й творби.

— Предполагам, че повечето ти трябват за вчера? — попита Лио, щом стана да си върви.

Маделин се засмя:

— Какво не ти харесва в „онзи ден“? Сериозно ти казвам, Лио, спешна е единствено тази на Дуайт Ласмо. Обещах му да стане за една-две седмици.

Лио изпъшка:

— Една-две седмици била казала тя! Не, няма за какво да бързаш, Лио! За една-две седмици ще бъде идеално! — той се наведе и я целуна по бузите. — Ти си робовладелка, Маделин. Добре, до две седмици ще стане. Останалите ще ги имаш колкото може по-скоро.

— Всички мерки ли взе? — провикна се тя след него, когато той изхвърча на улицата.

— За какъв ме взимаш? За глупак? — сопна й се майсторът на рамки.

Маделин се усмихна. Лио беше страхотен човек и добър приятел. Каквото и да се случеше, тя знаеше, че той ще изпълни поръчката навреме. Погледна часовника си. Ако искаше да завари Джейк, преди да е излязъл за обяд, трябваше веднага да тръгне към Уолстрийт.

 

 

Срещата за обсъждане на заема от шестдесет милиона долара за новия самолетостроителен завод в Ирландия беше към края си. Джейк, седнал на председателското място в стаята на управителния съвет на „Сентръл Манхатън Бенк“, се усмихна на директорите, подравни документите пред себе си и каза:

— Значи се съгласихме да им отпуснем заема при условията, които обсъдихме?

Обсъждаха финансовите въпроси вече повече от един час и Карл, страдащ от главоболие, копнееше да се върне в офиса си. Тази сутрин бе пристигнало ново пълномощно от Ханк Пъгсли за превод на двадесет и една хиляди долара от „Брандс мотърс“ на „Мишо ентернасионал“ в Швейцария и той разбра, че този факт е известен на Кимбърли. В пет часа тя щеше да отиде отново в компютърната зала, за да отклони парите към собствената си банкова сметка, и той имаше чувството, че главата му ще се разцепи от напрежение.

Карл чу, че останалите директори изразиха съгласието си с предложението на Джейк, и решението заемът да бъде отпуснат се финализира.

Щом свършиха работата си, всички станаха, събраха документите си и напуснаха стаята на управителния съвет. Карл тъкмо щеше да тръгва, когато Джейк го повика.

— Карл, ще ми отделиш ли една минутка? Искам да поговорим.

— Разбира се — той се обърна да погледне тъста си и сърцето му прескочи. — Какво мога да направя за теб?

— Трябва да ходя на обяд с президента на „Ситителеком“, но искам да обсъдим трансфера на пари за онзи автомобилен завод в Италия. Не съм особено доволен от настоящите споразумения. Да се разберем ли за три часа в моя кабинет?

Карл почувства неимоверно облекчение. „Божичко, ако не се взема в ръце — помисли си той, — ще заставам на тръни всеки път, когато се появи някоя подобна дреболия.“

— Хубаво, Джейк — отвърна, опитвайки се да овладее гласа си. — Ще бъда при теб в три.

Когато понечи да тръгне, срещна погледа на Джейк и се усмихна насила. Джейк не го ли наблюдаваше някак странно? Не можеше да бъде сигурен, но дори когато се върна в кабинета си, му остана едно чувство за несигурност.

 

 

Кимбърли се качи в асансьора от стомана и стъкло от приземния етаж, където имаше работа по възникнало оплакване, и завари Карл да се връща от заседанието на съвета. Влязоха заедно в офиса му. Тя, веднага затвори вратата към стаята си, за да не ги чуе някой.

— Всичко наред ли е? — побърза да го попита тя.

— Засега — напрегнато отговори Карл.

— Добре. Ще отида до вкъщи през обедната почивка за копието на дискетата, за да мога да пусна превода както обикновено, когато всички си тръгнат.

Карл изпъшка.

— Не може ли този път да пропуснеш?

— О, за Бога! — гласът на Кимбърли беше снишен и нетърпелив. — Трябва само да подпишеш трансфера на Ханк и да го пуснеш по обичайния канал. Аз поех риска да направя копие на дискетата, а ти само трябваше да я изнесеш незабелязано от кабинета на Джейк за един час! От мен се иска да ходя в компютърната зала, да разменям дискетите и да пускам преводите, докато ти се натискаш на стола и чупиш шибаните си пръсти! — вулгарно добави тя. — Не виждам за какво се паникьосваш!

Карл се отпусна тежко на стола зад бюрото си. Лицето му бе една напрегната сива маска.

— Ханк Пъгсли рано или късно ще се усети, сигурен съм. Трябва да е голям глупак, ако не забележи, че от сметката му липсват стотици хиляди долари.

— Колко пъти трябва да повтаряме това, Карл? Казах ти, че Ханк не получава банкови справки от Швейцария. Ще разбере чак когато отиде там лично, за да ги изтегли. Дотогава ще съм получила това, което искам. Нямаме причина да се страхуваме от него — Кимбърли седна фамилиарно върху бюрото му и кръстоса обутите си в черни найлонови чорапогащи дълги крака. — Както и да е — продължи тя, — на теб ти е ясно, колкото и на мен, че Ханк не може да направи нищо, дори и да разбере. Не вярвам да иска да иде в затвора заради укриване на данъци! Няма да каже и гък!

Карл я гледаше с омраза и боязън. Беше направил всичко, което му хрумна, за да сложи край на плановете, й, включително бе предложил всички откраднати пари да останат за нея, ако веднага престане — но не стигна доникъде. Въпреки всичко той трябваше да опита още веднъж.

— Вече си присвоила повече от един милион долара от сметката на Ханк. Не ти ли стигат? Можем да спрем сега, без никой да подозира, или може би искаш ти самата да влезеш в затвора? — попита Карл. — Защо предизвикваш съдбата?

Кимбърли се вгледа в него със сивите си студени змийски очи. Червената й коса пламтеше от слънчевата светлина, която струеше през прозореца. После се изсмя в лицето му — смях, от който го побиха тръпки.

— Да спрем сега ли? — иронизира го тя. — Ти не си в час! Това е най-голямата далавера, която някой някога е правил, и ако ти просто спреш да се паникьосваш, ще натрупаме милиони.

Карл затвори очи пред сблъсъка с неизбежното. Кимбърли нямаше никакво намерение да се отказва и щеше да влече и него след себе си.

— Божичко, как си мечтая изобщо да не бях те срещал! — възкликна той с пресипнал глас.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се чукаш с мен! — язвително изстреля тя. — В началото не можеше да ми се наситиш, нали? Молеше ме да го направиш… под душа… у нас. Тогава беше много щастлив да се обвържеш с мен и да се забавляваш! Но естествено сега е друго, така ли е? Наложи се да платиш цената за тази веселбичка и бързаш да се измъкнеш. Е, няма шанс, господин Развейпрах: партньори сме и няма измъкване, докато аз не кажа — Кимбърли размаха заплашително пръст, без да откъсва поглед от очите му.

Вбесен, Карл скочи на крака.

— Като нищо щях да ти позволя да разпространиш видеокасетата със записа ни в леглото, ако не беше жена ми — избухна той. — Има само една причина, която ме възпира: искам да я предпазя. Тя означава за мен повече от всичко на света — повече от работата ми, повече от това, което Джейк ще направи, ако разбере, повече от абсолютно всичко. Това е единствената шибана причина, поради която ти позволявам да ме изнудваш. Иначе щях да отида директно в полицията.

— Късничко е вече — иронично натърти Кимбърли. — Ти си замесен точно колкото и аз, затова и двамата сме в кюпа. Сигурна бях, че никога няма да посмееш да отидеш полицията, дори в самото начало. Прекалено много се вълнуваш от собствената си безопасност, затова не ми пробвай тия глупости за жена си.

Карл се спусна към нея със стиснати юмруци. Очите му присвяткаха от ярост.

— Напусни кабинета ми! — изрева той.

Кимбърли сви рамене.

— И сама ще си изляза. Забрави ли, че имаме да пускаме новия превод на Ханк? Отивам до вкъщи да взема дискетата — тя бързо влезе в своя офис и си взе чантата. След това слезе във фоайето с асансьора. Щом излезе на „Уолстрийт“, спря едно такси и каза адреса на шофьора.

Минута по-късно Карл също излезе от кабинета си. Ако не го направеше веднага, нещо в главата му щеше да избухне. Затвори бавно вратата след себе си.

В кабинета му се възцари тишина. Атмосферата все още беше заредена с напрежение. Слънцето очертаваше топла ивица върху бюрото му. Телефонът иззвъня няколко пъти, но после престана, тъй като нямаше кой да го вдигне. Във въздуха се носеха прашинки. След това вратата на банята на Карл се отвори бавно и безшумно. Оттам, задушаваща се и подпираща се на стената, излезе Маделин.

 

 

Когато Джесика пристигна пред „Роял Албърт Хол“, около огромната куполовидна сграда гъмжеше от хора, които блокираха движението с колите си, бутаха се на входовете, разположени от всички страни на зданието, или стояха на групи в очакване на приятелите си. Големите плакати гласяха: „Концерт на Кралската филхармония, диригент Бърнард Шелър!“

По диагонал бяха залепени обяви: „Билети няма“.

Джесика, облечена в бледожълта вечерна рокля, с пусната златисторуса коса, се шмугна в тълпата, завладяна от възторжената атмосфера. Това беше вторият концерт на Бърнард Шелър в Лондон от десет години насам и повече от пет хиляди души от всички възрасти се тълпяха да чуят музиката му. Влезе във вестибюла и се нареди на опашката за програми, дочувайки откъслечни разговори от всички страни, и внезапно се почувства особено горда, че го познава лично.

Той й беше запазил място на първия ред в една от ложите за специални гости. Тя се настани. От мястото си имаше фантастична гледка. Макар и друг път да бе идвала в „Албърт Хол“, остана изненадана от богато позлатените барокови орнаменти и от червените плюшени завеси. Построен на принципа на римски амфитеатър, той побираше хиляди хора — на позлатените столове в партера, на безкрайните редове от седалки, които се нижеха чак до първия балкон. Имаше още три балкона, които приличаха на облицовани с кадифе кутии за бижута и стигаха почти до тавана, където стояха прави или сновяха по околовръстната галерия онези, които не можеха да си позволят по-скъпи билети.

Тази вечер залата бе препълнена и в нея се носеше жужене от човешки гласове, докато чакащите зрители бъбреха тихо или четяха полугласно програмите. Оркестърът вече заемаше местата си под потоците от светлина, на която инструментите лъщяха, и не след дълго въздухът се изпълни с приглушените тонове от настройването им. Джесика усети как по гърба й полази приятна тръпка. Погледна програмата си. Първо щеше да бъде изпълнена музиката на Бърнард към наградения филм „Сребърните ябълки на луната“.

Джесика се огледа. Публиката вече утихваше, а музикантите стояха в очакване да започнат. В този момент ослепително бял лъч светлина прониза полумрака и диригентът се появи иззад кулисите. Залата го посрещна с бурни аплодисменти и сякаш цялата сграда се разтресе.

Дъхът на Джесика секна. Бърнард Шелър огледа публиката, ширнала се от краката му нагоре чак до боговете, и се поклони. Присъствието му на сцената прикова вниманието на всички. Притегателната му сила беше като изгряващо над тъмен пейзаж слънце, а личността му сякаш изпълни цялата зала, държейки в плен пет хиляди души, единствено като стоеше пред тях. И това беше човекът, признал, че е самотен!

Прозвучаха първите акорди. Хипнотизирана, Джесика се облегна назад и се остави музиката да я поведе на пътешествие, носещо такова изключително удоволствие, че забрави къде се намира. Тя я понесе над гори, чиито поляни бяха покрити с килим от диви зюмбюли, над ливади, където диви макове се полюшваха от летния бриз, над брегове, където назъбени скали проблясваха под заливащите ги вълни, настъпващи от някой далечен океан, до залеза, който угасна и изчезна, разкъсван от непоносима тъга, и отбеляза края на деня, на годината, на живота. Пулсиращата музика се лееше с такава сладост, че Джесика изпитваше болка, страдаше, трепетно преживяваше неописуеми емоции.

Когато Бърнард Шелър свали диригентската си палка, по бузите на Джесика се стичаха сълзи.

Гигантският купол на „Албърт Хол“ сякаш се извиси нагоре, стените се разшириха, малките лампи по тавана трепнаха, когато бурните аплодисменти разтърсиха сградата. Засрамена, Джесика избърса сълзите си. Овациите дълго не стихнаха. Бърнард приемаше акламациите все така безупречен в смокинга и бялата си папийонка. Публиката сякаш нямаше намерение да спира ръкоплясканията, но когато най-накрая той взе палката си, всички притихнаха и се подготвиха отново да слушат.

Джесика не можеше да откъсне поглед от Бърнард, който владееше оркестъра като чудотворец, моделираше го според волята си, увещаваше го, нареждаше му, управляваше го с върховната си власт. Силните му ръце отмерваха темпото, тъмносините му очи проблясваха ту насам, ту натам — той вдъхна живот на музиката и поведе публиката на незабравимо пътешествие из света на звуците.

Когато концертът завърши с разтърсващи аплодисменти, Джесика се облегна в стола си, изтощена и изцедена. Музиката я беше развълнувала толкова дълбоко, че когато се запъти към приемната, където щеше да се проведе коктейлът, имаше чувството, че се движи като насън — с притъпени емоции, пренесена в някакъв друг свят.

Залата вече беше пълна с хора и тя разпозна някои от тях от коктейла в апартамента на Бърнард. Великият композитор още не се беше появил, преценявайки момента на появата си така, че да има възможно най-силно въздействие. С чаша шампанско в ръка, Джесика скоро се озова в компанията на възрастно семейство, което явно го познаваше. Но през цялото време очите й се напрягаха да забележат неговото пристигане, да се изправят лице в лице с него и да се дивят на божествения му гений.

Най-накрая той застана на вратата, облечен и издокаран така, сякаш тъкмо тръгваше за първия си ангажимент за вечерта. Сумрачно сините му очи огледаха със задоволство претъпканата зала. За секунди го обгради тълпа от хора, които искаха да го поздравят — целуваха го, потупваха го по рамото, заливаха го с поток от ласкателства. Джесика, останала назад, го забеляза как обиколи залата, отстъпвайки стъпка по стъпка от притискащите го хора, които държаха ръката му и копнееха да разменят с него по някоя дума. Той се добра до Джесика, усмихна й се и отново бе понесен от тълпа новопристигнали. Миг по-късно се изгуби от погледа й — хората буквално го натикаха в другия край на залата и остана да се вижда само косата му.

Джесика изпита остро чувство на празнота, когато остана сама, загледана след него. Тази нощ тя също бе преживяла нещо приказно, но го загуби, докато проследяваше с поглед отдалечаващата се фигура.

 

 

Първият инстинкт на Маделин, почти животински в желанието си да избяга и да се скрие, бе веднага да отиде в ателието си. Втурна се към фоайето с надеждата да не се натъкне на Карл или на баща си, изхвърча на улицата и някак успя да каже на таксиметровия шофьор адреса си на „Устър Стрийт“ в Сохо.

Шокът бе притъпил усещанията й. Дори не можеше да плаче. Загуби представа за действителността и преди да усети, бе пристигнала пред ателието си, а шофьорът я стресна с гласа си:

— Три долара и петдесет.

Зашеметена, тя му даде банкнота от пет долара.

— Запазете рестото — измърмори тя, слезе и затърси ключовете си.

В главата й звучаха непрестанно думите, които бе чула Карл и Кимбърли да казват. Не, това беше някакъв кошмар, след миг щеше да се събуди, сгушена в леглото и в прегръдката на Карл, за да открие, че всичко е било само един лош сън! Обаче онова, което си бяха казали, продължаваше да се забива като нож в съзнанието й, запечатано завинаги в паметта й.

Карл и Кимбърли? Не е възможно… не може да бъде вярно… Разтреперана, тя се отпусна върху канапето в ателието си, отхвърляйки тази мисъл с всяка частица на тялото си. Присвояват парите на клиент на банката! Какво щеше да прави, какво щеше да каже на Карл? Ужасът от това, което бе разкрила, завъртя главата й и разкъса съзнанието й на хиляди посоки, докато се опитваше да приеме ситуацията, изглеждала невероятна само преди час. Карл и Кимбърли? Маделин яростно отричаше тази мисъл, отвращаваше се от нея. Трябва да бе станала грешка, сигурно не бе чула правилно. Карл я обичаше, знаеше го със сигурност. Освен това беше честен. За нищо на света не би извършил измама… но все пак тя със собствените си уши бе чула да говорят за парите, които си присвояваха!

После си спомни още нещо, което Карл бе казал: „Правя това само поради една причина: искам да предпазя Маделин.“ Кимбърли изнудва Карл, осъзна Маделин. Тя го принуждава да краде, защото, ако не го прави… Сълзи потекоха от очите й и тя започна да се клати напред-назад, стиснала една възглавница. Карл наистина я обичаше. Правеше го само за да предпази съпругата си. Маделин се помъчи да се концентрира върху това, защото то имаше най-голямо значение. За да не разбере тя, че е бил в леглото с Кимбърли, той позволяваше да го изнудват. Спомни си как Карл каза: „За мен тя означава повече от всичко на света.“ Ето на това трябваше да вярва, на това трябваше да се опре, за да не рухне.

Въпреки всичко избухна в неутешим плач заради предадената си любов и разбитото доверие. Плака дълго. Избърса сълзите си и искрено пожела да не бе ходила в банката днес. Когато пристигна, секретарката на Джейк й каза, че е на заседание, затова отиде да се обади на Карл, но откри кабинета му празен. Влезе в банята с идеята да се поосвежи, докато той се върне, и тогава внезапно чу два разгневени гласа: на Карл и на Кимбърли.

Защо не се показа веднага? Защото, щом чу какво казват, бе парализирана и завладяна от ужасното любопитство да чуе още и на часа разбра, че Карл е в истинска опасност. Ако този Ханк Пъгсли — тя се удиви, че е запомнила името му — откриеше, че го обират поголовно, скандалът около банката щеше да разтърси Ню Йорк и Карл щеше да излежава дълга присъда. Джейк също щеше да бъде опозорен. Последствията бяха твърде непоносими, за да мисли за тях. Маделин си издуха носа и се стегна. Може би все пак ходенето й в банката е било насочено от ръката на Провидението.

Мъката, причинена от изневярата на Карл, бе изместена от гнева спрямо девойката, която бе в състояние да го доведе до провал, която го бе изкушила и забъркала в тази каша. Сърцето й се изпълни с желание за мъст. Тя обичаше Карл и щеше да направи всичко, за да спаси брака си.

Сега трябва да се действа позитивно, каза си тя, стана от канапето и отиде да си направи кафе. Карл беше затънал до гуша и Маделин не искаше да се рови във въпросите защо и как — искаше просто да го измъкне от това и нещата да се оправят, да се върнат постарому. Но по-важно от всичко бе Джейк да не научи какво става, иначе никога повече нямаше да има доверие на Карл.