На втория ден вече бях напълно спокойна, освободена от опасенията, че могат да ме преследват; беше страшна горещина и следвайки обичайната си пестеливост, аз се бях отбила от пътя да потърся сянка, където да похапна и да дочакам вечерта. Вдясно от пътя имаше китка дървета, сред които се виеше бистро поточе; това място ми се стори подходящо за отдих. Напих се от чистата и студена вода, похапнах малко хляб, облегната на едно дърво, и вдишвах чистия и свеж въздух, който проникваше в мен, отморяваше ме и успокояваше сетивата ми. Размишлявах за почти безпримерната орис, която въпреки тръните, с които бе обсипан пътя ми към добродетелта, каквото и да се случеше, винаги ме връщаше към преклонението пред това божествено мироздание и към любовта и покаянието пред Всевишния негов творец, чийто образ то въплъщаваше. У мен се надигаше някакъв възторг: „Уви — казвах си аз, — не ме изоставя добрият Бог, пред когото благоговея, щом дори в такъв момент намирам сили да се съвзема. Нима не на него дължа тази милост? И нима няма на земята същества, лишени от нея? Значи не съм съвсем нещастна, щом има хора, които са повече за окайване от мен… Ах, нима не съм по-честита от клетите момичета, останали в онова свърталище на порока, от което излязох като по чудо, дошло свише?…“ И изпълнена с благодарност, аз паднах на колене, с поглед, вперен в слънцето, най-прекрасното творение на Бога, въплътило най-пълно неговото величие; черпех от великолепието на това светило ново вдъхновение за молитва и благочестиви дела, когато внезапно почувствувах как ме сграбчват; двама мъже покриха главата ми, за да не мога да виждам и да викам, завързаха ме като някаква престъпница и ме повлякоха, без да кажат нито дума.

Така вървяхме близо два часа, без да мога да видя по кой път сме поели, когато единият от моите водачи, като чу, че дишам с мъка, предложи на другаря си да ме освободят от воала, който покриваше главата ми; другият се съгласява, аз си поемам дъх и забелязвам най-сетне, че се намираме сред някаква гора на един доста широк, макар и рядко използуван път. Хиляди зловещи мисли минават през ума ми, страх ме е да не съм попаднала в ръцете на агентите на онези подли монаси… Страх ме е да не се озова отново в отвратителния им манастир.

— Ах, господине — обръщам се аз към един от моите водачи, — мога ли да ви помоля да ми кажете къде ме водите? Мога ли да ви запитам какво възнамерявате да правите с мен?

— Успокойте се, мое дете — отговори ми човекът, — нека не ви плашат предпазните мерки, който вземаме; водим ви при един добър господар; сериозни основания го карат да взема камериерки на жена си само по този тайнствен начин, но вие ще се чувствувате добре.

— Уви, господине — отвърнах аз, — ако ме водите към моето щастие, ненужно е да го правите насила: аз съм бедно сираче, несъмнено достойно за съжаление, сама търся работа и щом вие ми я предлагате, защо се боите да не избягам?

— Тя е права — каза единият от водачите. — Нека я развържем, само ще я държим за ръцете.

Те изпълняват това и ние продължаваме пътя си. Като виждат, че се държа спокойно, те дори отговарят на моите въпроси и научавам, че господарят, при когото ме водят, се казва граф Дьо Жернанд, роден в Париж, но притежаващ огромни имоти в тази област и освен това петстотин хиляди ливри рента, които харчел сам, както ми каза единият от мъжете.

— Сам ли?

— Да, той е саможив човек, философ; не се среща с никого; в замяна на това е един от най-лакомите хора в Европа; едва ли по света може да се намери гладник, който да му излезе насреща. Повече няма да ви говоря, сама ще видите.

— Но какво означават тези предпазни мерки, господине?

— Ето какво. За нещастие жената на нашия господар е побъркана и трябва непрекъснато да бъде наглеждана; тя не излиза от стаята си и никой не иска да й прислужва; ако ви бяхме предложили, едва ли щяхте да приемете доброволно. Налага се да отвличаме момичета насила, за да изпълняват тази зловеща служба.

— Какво? Нима ще бъда затворена заедно с тази дама?

— Право казано, да. Ето защо се отнасяме по този начин с вас; но ще ви бъде добре, съвсем добре… бъдете спокойна; що се отнася до това, нищо няма да ви липсва.

— О, справедливи Боже! Що за принуда?

— Хайде, хайде, моето момиче, смелост, един ден ще излезете и състоянието ви ще бъде осигурено.

Моят водач още не бе изрекъл тези думи и ето че съзряхме замъка. Той бе великолепен и просторен, издигаше се самотно сред гората, но далеч не бе така населен, както би трябвало, ако се съди по големината му. Забелязах известно оживление само около кухненските помещения, разположени под сводовете. Всичко останало бе усамотено като самия замък; никой не ни обърна внимание, когато влязохме; единият от водачите отиде към кухнята, а другият ме представи на графа. Той се намираше сред един обширен и разкошен апартамент, бе облечен в домашна роба от индийска коприна, излегнат на един диван, а край него седяха двама младежи тъй неприлично или по-точно тъй смешно облечени, сресани с такава изтънченост и старание, че отначало ги помислих за момичета; когато ги огледах по-внимателно, установих, че едното момче е на около петнадесет години, а другото на шестнадесет. Сториха ми се очарователни, но бяха тъй отпуснати и отпаднали, че в първия момент помислих да не са болни.

— Ето ви едно момиче, монсеньор — каза моят водач. — Струва ми се подходящо: то е кротко, почтено и само̀ търси работа; надяваме се да останете доволен.

— Добре — обади се графът и едва погледна към мен. — На излизане затворете вратата, Сен-Луи, и кажете никой да не влиза, докато не позволя.

После графът стана и се приближи, за да ме разгледа. Междувременно бих могла да ви го опиша: портретът му бе толкова странен, че заслужава вашето внимание. Г-н Дьо Жернанд бе по онова време петдесетгодишен мъж, висок шест стъпки и изключително пълен. Лицето му бе страховито, с дълъг нос, гъсти вежди, черни жестоки очи, голяма уста с криви зъби, ниско плешиво чело; звукът на гласа му бе дрезгав и страшен, ръцете му огромни; като цяло това бе истински гигант, който внушаваше много повече страх, отколкото сигурност. Скоро ще се убедим, че нравът и постъпките на този центавър отговаряха на ужасната му външност. След като грубо и безцеремонно ме огледа, графът попита на колко съм години.

— На двадесет и три, господине — отвърнах аз.

И той добави към този първи въпрос още няколко относно моята личност. Разказах му всичко за себе си. Не забравих дори оскърблението, нанесено ми от Роден, като му описах злочестините си, за да го убедя, че нещастието ме е преследвало непрестанно, но този зъл човек заяви грубо:

— Толкова по-добре! Толкова по-добре! Тъкмо ще проявявате повече примирение в моя дом; не е голяма беда, ако нещастието преследва тези отвратителни създания, които природата е обрекла да пълзят покрай нас на същата тази земя, така поне те стават по-полезни и по-малко нахални и изпълняват по-добре задълженията си към нас.

— Но, господине, аз ви казах какво е моето потекло. То съвсем не е отвратително.

— Да, да, това ми е познато. Всеки се представя за кого ли не, когато всъщност не е нищо и тъне в мизерия. Необходимо е илюзиите на гордостта да утешават грешките на съдбата; а после ние можем да вярваме колкото си щем. На тези знатни особи с прекършено от ударите на злия жребий битие. Впрочем, все ми е едно, намирам ви да бродите по пътищата, облечена долу-горе като прислужница; значи ще ви третирам като такава, ако нямате нищо против. Така или иначе — продължи този груб човек, — само от вас зависи да бъдете щастлива; търпение, дискретност и след няколко години ще ви изпратя оттук толкова богата, че няма да има нужда повече да работите.

После той взе ръцете ми една след друга, нави ръкавите до лактите, огледа ги внимателно и запита колко пъти ми е била пускана кръв.

— Два пъти, господине — отвърнах, твърде изненадана от този въпрос. И аз му споменах кога е станало това и при какви обстоятелства от моя живот.

Той притисна с пръсти вените, за да ги издуе, както се постъпва при тази операция, и когато те достигат състоянието, което желае, той допира до тях устните си, смучейки. Още тогава престанах да се съмнявам, че действията на този зъл човек крият разврат, и в сърцето ми отново се пробуди мъчителна тревога.

— Трябва да знам как изглеждате — продължи графът и ме погледна с такива очи, че аз се разтреперих; — за мястото, което ще заемете, не трябва да имате никакви телесни недостатъци, затова ми покажете всичко.

Възпротивих се, но графът, със свито от гняв лице, ми заявява грубо, че не ме съветва да се преструвам на свенлива пред него, защото той знае начини да вразуми всяка жена.

— Това, което ми разказахте — добави той, — не показва кой знае каква добродетел; затова съпротивата ви би била колкото неуместна, толкова и смешна.

При тези думи той прави знак на двете момчета, които се приближават до мен и започват да ме събличат. Срещу подобни слабовати и чувствителни създания съпротивата не е трудна, но каква би била ползата от нея? Людоедът, който ми ги пращаше, би могъл да ме разкъса само с един удар на юмрука си. Разбрах, че трябва да отстъпя; бях съблечена само за един миг; тутакси забелязвам, че с това предизвиквам още повече подигравките на двамата Ганимедовци.

— Приятелю, какво прекрасно нещо е девойката! — обръща се по-младият към своя другар. — Жалко само, че няма нищо тук!

— О! — възкликва другият. — Няма нищо по-срамно да нямаш нищо тук; за нищо на света не бих докоснал жена.

И докато предницата ми служеше за предмет на техния сарказъм, графът, отявлен поклонник на задницата (уви! за нещастие така е при всички развратници), ме оглеждаше с най-голямо внимание; той я опипваше и грубо я мачкаше; хващайки с шепи плътта, той я стискаше с пръсти, докато посинее. После ме накара да направя няколко крачки напред и да се върна обратно заднишком, за да не се губи перспективата, която се откриваше пред него. Когато застанах отпреде му, той ме накара да се наведа, да се изправя, свиваше, разтваряше ръцете си. Често коленичеше пред тази част, която заемаше цялото му внимание. Той целуваше най-различни места, най-вече интимния отвор; ала всички тези целувки представляваха смукане, всичките имаха само тази цел; той сякаш сучеше от всички места, върху които попадаха устните му. По време на този преглед той ме разпита за много подробности върху това, което бях преживяла в манастира Сен-Мари-де-Боа, и без да забележа, че с тези си разкази още повече го разпалвам, аз наивно му описах всичко. Той накара единия от младежите да се приближи и като го постави до мен, развърза розовата лента, която придържаше белите му панталони от прозрачна коприна, и откри всички прелести, които дотогава оставаха прикрити. След няколко небрежни милувки на същия олтар, на който графът принасяше жертва върху мен, той внезапно смени своя обект и се впусна да смуче онази част на момчето, която отличаваше неговия пол. Той продължаваше да ме гали: било навикът у младежа, било ловкостта на този сатир, но за кратко време природата бе победена и в устата на единия потече това, което отделяше членът на другия. Ето как развратникът изтощаваше тези нещастни деца, чийто брой в неговия дом скоро ще разберем; така той ги дразнеше и оттам идваше изтощението, в което ги заварих. Нека сега видим какво правеше той, за да докара жените до същото състояние, и каква бе истинската причина да държи затворена съпругата си.

Почестите на графа към мен продължиха дълго, но нито за момент той не изневери на олтара, който бе избрал отначало, нито ръцете му, нито погледът, нито целувките, нито желанията му не се отклониха оттам. След като осмука и другия младеж и погълна и неговото семе, той се обърна към мен.

— Елате — каза ми той, като ме заведе в съседния кабинет, без да ме остави да прибера дрехите си, — елате, ще ви покажа за какво става дума.

Не можах да скрия ужасното си смущение; ала нямах възможност да променя хода на съдбата си и трябваше да изпия до дъно горчивата чаша.

В този кабинет други двама шестнадесетгодишни младежи, все така прекрасни и възбудени, като онези, които оставихме в салона, се трудеха над един гоблен. Когато влязохме, те станаха.

— Нарцис — каза графът на единия от тях, — ето новата камериерка на графинята, трябва да я изпитам; подай ми ланцетите.

Нарцис отвори един шкаф и веднага извади оттам всичко необходимо за пускане на кръв. Оставям ви да се досетите какво бе състоянието ми; моята тревога само разпали този палач.

— Нагласи я, Зефир — каза г-н Дьо Жернанд на другия младеж.

Момчето се приближи усмихнато до мен и каза:

— Не се бойте, госпожице, това ще ви бъде само от най-голяма полза. Застанете така.

Трябваше да опра леко колене на ръба на една табуретка насред стаята, с ръце, привързани за две черни ленти, увиснали от тавана.

Едва-що застанала така, и графът се приближава към мен с ланцет в ръка; той се задъхваше, очите му горяха, лицето му беше страшно; той стяга ръцете ми и за миг пробожда и двете. Като вижда кръвта, той надава вик, придружен от няколко богохулства; после отива да седне на шест стъпки от мен. Леката дреха, с която е облечен, скоро се разтваря. Зефир застава на колене между краката му и смуче, а Нарцис, стъпил на фотьойла на своя господар, му дава да суче от същото място, което самият граф е предложил на другия. Жернанд бе сграбчил Зефир за хълбоците и го стискаше, притискаше го до себе си, но от време на време го оставяше, за да вторачи горящите си очи в мен. През това време кръвта течеше на широки струи и се стичаше в два бели легена, поставени под ръцете ми. Не след дълго усетих, че губя сили.

— Господине! Господине! — изстенах аз. — Смилете се над мен, припадам…

Залитнах; задържана от лентите, не можах да падна, ала ръцете ми се мятаха, главата ми се люшкаше на раменете, лицето ми бе обляно в кръв. Графът бе в опиянение… Така и не видях развръзката на действието, припаднах, преди да е стигнал до края; може би за да стигне до него, му е трябвало да ме види в подобно състояние, може би върховният му екстаз зависеше именно от тази картина на смъртта? Както и да е, когато дойдох на себе си, намирах се в прекрасно легло, а две стари жени бдяха над мен. Щом видяха, че отварям очи, те ми поднесоха бульон и на всеки три часа чудесни супи в продължение на следващите два дни. Тогава г-н Дьо Жернанд ми съобщи, че трябва да стана и да отида на разговор с него в същия салон, където ме бе приел при моето пристигане. Заведоха ме дотам: бях все още слаба, но вече в доста по-добро състояние, така че влязох.

— Терез — каза ми графът, като ме накара да седна, — рядко ще ви подлагам на подобни изпитания, вие сте ми нужна за друго; важно беше да ви запозная с моите вкусове и с начина, по който един ден ще свършите в този дом, ако ме предадете, ако за нещастие се оставите да бъдете подкупена от жената, при която ще бъдете отведена.

Тази жена е моя съпруга, Терез, и това е най-злощастната титла, която би могла да получи, защото тази титла я задължава да се подчинява на необикновената страст, на която и вие наскоро станахте жертва. Не се заблуждавайте, че се отнасям по този начин към нея заради отмъщение, от омраза или от каквото и да било лошо чувство: всичко това се дължи само на страстта. Нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитвам, когато проливам кръвта й… Изпадам в опиянение, когато тя тече; никога не съм се наслаждавал на тази жена по друг начин. Ожених се за нея преди три години и оттогава на всеки четири дни тя бива подлагана на абсолютно същата операция, която вие преживяхте. Младостта й (тя няма още двадесет години), особените грижи за нея, всичко това я крепи; и тъй като й се възстановява всичко, което е принудена да изгуби, оттогава тя се чувствува твърде добре. При положение като нейното добре разбирате, че нито бих могъл да я пусна да излиза, нито да й позволявам да се среща с когото и да било. Затова твърдя, че е луда, и майка й, чийто замък е на шест левги оттук, е толкова убедена в това, че дори не смее да дойде да я види. Графинята често моли за милост и прави всичко възможно, за да ме трогне, но никога няма да успее. Моята похот е произнесла присъдата й и тя е неумолима, ще трябва да живее така, докато издържи: междувременно нищо няма да й липсва и тъй като обичам да изчерпвам силата й, ще го правя възможно най-дълго; щом не издържи, не е голяма работа! Тя ми е четвъртата, скоро ще се сдобия с пета, нищо не ме притеснява така малко, както съдбата на една жена; по света има толкова много от тях и е толкова приятно да ги сменяш!

Както и да е, Терез, вашата работа е да се грижите за нея: всеки четири дни тя губи по две легенчета кръв и вече не припада от това; навикът й придава сили и изтощението й трае двадесет и четири часа, а през останалите три дни се чувствува добре. Но вие разбирате, че подобен живот не й се нрави: готова е на какво ли не, само да се избави; може да предприеме всичко, за да съобщи на майка си своето истинско положение. Тя вече съблазни две камериерки, чиито кроежи бяха разкрити навреме, за да бъдат предотвратени: тя стана причина за гибелта на тези две нещастници; сега се разкайва и като признава непредотвратимостта на своята участ, приема я и обещава да не съблазнява повече хората около себе си. Ала тайната, участта на тези, които ме предадат, всичко това ме принуждава, Терез, да я заобикалям с хора, отвлечени като вас, за да избегна по този начин последиците. След като не съм ви наел от когото и да било и не трябва да отговарям пред никого за вас, аз съм свободен да ви накажа, ако го заслужите, по начин, който дори и да ви струва живота, няма да ми навлече разследване или каквито и да било други неприятности. Ето защо от този момент вие не принадлежите на този свят, след като можете да го напуснете и при най-незначителния жест на моята воля: такава е вашата участ, детето ми, сама виждате; ако се държите добре, чака ви щастие, ако се опитате да ме предадете, чака ви смърт. При всички други случаи щях да искам мнението ви, при това положение не се нуждая от него; вие сте в ръцете ми, Терез, и ще ми се подчинявате… Да отидем при жена ми.

Нямах какво да възразя на такава безукорна реч и последвах господаря си. Прекосихме дълга галерия, мрачна и пуста като останалата част на замъка; отваря се врата, влизаме в един вестибюл и там забелязвам двете старици, които ми помогнаха по време на моя припадък. Те станаха и ни въведоха в един разкошен апартамент, където заварихме злочестата графиня да бродира, седнала в един шезлонг. Щом забеляза своя съпруг, тя стана.

— Седнете — каза й графът. — Позволявам ви да ме изслушате седнала. Ето че най-сетне ви намерих камериерка, госпожо — продължи той. — Надявам се да си спомните за участта, която сполетя заради вас предишните, и да не се опитвате да навлечете и на тази същите нещастия.

— Би било безполезно — обадих се аз, изпълнена с желание да помогна на тази клетница и да скрия истинските си намерения. — Да, госпожо, осмелявам се да го заявя пред вас, това би било безполезно; дори да ми кажете само една думичка по този въпрос, аз незабавно ще я предам на вашия съпруг и бъдете сигурна, няма да рискувам живота си заради вас.

— Няма да предприема нищо, което да ви постави в подобно положение, госпожице — каза бедната жена, която още не разбираше мотивите, които ме караха да говоря по този начин. — Разчитам само да се грижите за мен.

— За това можете да се осланяте изцяло на мен, госпожо — отвърнах аз, — но на нищо повече.

Графът, възхитен от мен, ми стисна ръката и ми прошепна на ухото:

— Добре, Терез, ако постъпваш така, както говориш, бъдещето ти е осигурено. — Сетне графът ми показа моята стая, съседна с тази на графинята, и ми обърна внимание, че целият апартамент се затваря със здрави врати и има солидни решетки на всички прозорци, така че всякаква надежда за бягство е напразна.

— Ето ви и тераса — добави г-н Дьо Жернанд, като ме отведе до една малка градинка на равнището на апартамента. — Височината на стените, надявам се, ще ви отнеме всякакво желание да се спускате по тях; графинята може да идва тук на чист въздух, когато пожелае, а вие ще й правите компания… Сбогом.

Аз се завърнах при моята господарка и тъй като отначало мълчаливо се оглеждахме една друга, още тогава я изучих достатъчно добре, за да мога да ви я опиша.

Г-жа Дьо Жернанд бе на деветнадесет години и половина, стройна, с благородна осанка, извънредно изискана; във всяко нейно движение, във всеки неин жест личеше изящество, всеки неин поглед бе изпълнен с чувство. Макар да бе руса, прекрасните й очи бяха черни и изключително изразителни; ала някаква тъга, следствие на нейните злочестини, помрачаваше техния блясък, но пък ги правеше още по-загадъчни; кожата й бе с изключителна белота, очите й прекрасни, устата й може би дори прекалено малка, но бих се учудила, ако някой вземеше това за недостатък: тя бе като едва разцъфнала роза, с бели зъби… алени устни!… Сякаш сам Амур ги бе белязал с краски, взети от богинята на цветята. Носът й бе извит, тесен и увенчан с абаносови вежди; брадичката й красива, а лицето, като цяло, със съвършен овал; от него се излъчваше някаква приятна наивност и непорочност, която го правеше да прилича повече на вълшебното лице на ангел, отколкото на смъртно същество. Ръцете, гърдите, задникът й бяха тъй прекрасни… тъй закръглени, създадени сякаш да служат за модел на художниците; лек черен мъх покриваше храма на Венера, пазен от две изваяни бедра; а това, което ме удиви, бе, че въпреки леката снага на графинята, въпреки нейните нещастия тя запазваше своята закръгленост; заобленият й месест задник бе тъй пълен и еластичен, сякаш тялото й пращеше от здраве, а самата тя винаги бе живяла сред безоблачно щастие. Все пак над всичко това тегнеше знакът, оставен от извратеността на нейния съпруг, но повтарям, нищо не бе похабено… една прекрасна лилия, по която пчелата е оставила само няколко петънца. Към толкова качества г-жа Дьо Жернанд прибавяше благ характер, романтична и нежна душа, чувствително сърце!… Образована, даровита, с предразполагаща естественост, към която само безчестният й съпруг можеше да остане безразличен; гласът й бе очарователен, а самата тя твърде набожна. Такава бе злочестата съпруга на граф Дьо Жернанд, такова бе подобното на ангел същество, което той бе измамил; изглежда, че колкото по-приветлива беше тя, толкова по-свирепо ставаше неговото отношение към нея и природните й дарби ставаха повод за още по-големи жестокости от страна на този негодник.

— Кой ден ви пускаха кръв за последен път, госпожо? — запитах я аз, за да й покажа, че знам всичко.

— Преди три дни — отвърна тя, — така че утре…

После добави с въздишка:

— Да, утре, госпожице, утре… ще станете свидетелка на една прекрасна сцена.

— А госпожата не се ли чувствува слаба?

— О, справедливи Боже! Нямам още двадесет години, а съм сигурна, че едва ли човек може да бъде по-отпаднал дори на седемдесет. Ала скоро всичко ще свърши и това ме утешава; не е възможно да живея дълго по този начин: ще отида при моя баща, ще подиря в обятията на Всевишния покоя, от който хората така жестоко ме лишиха на този свят.

Думите й разкъсаха сърцето ми; в желанието си да прикрия истинското си отношение аз потиснах смущението си, но в този момент си дадох дума, че дори и хиляда пъти да изгубя живота си, трябва да изтръгна тази злочеста жертва от лапите на развратното чудовище.

Дойде часът, в който графинята вечеряше. Двете старици предупредиха, че трябва да я отведа в кабинета й, и аз я повиках; графинята бе свикнала с това и не се бави; двете старици, подпомогнати от двамата слуги, които ме бяха отвлекли, поднесоха богата вечеря на маса, на която моят прибор се намираше срещу този на господарката. Слугите се оттеглиха, а двете старици съобщиха, че няма да излязат от вестибюла, за да могат да изпълнят всяка заповед на господарката. Поканих графинята, тя седна и ме накара да сторя същото с такъв приятелски и сърдечен тон, че окончателно ме спечели. На масата имаше най-малко двадесет различни ястия.

— Както виждате, госпожице, поне от тази гледна точка се грижат за мен — каза ми тя.

— Да, госпожо — отвърнах аз. — Известно ми е, че волята на господин графа е нищо да не ви липсва.

— О, да, но тъй като тези му грижи се дължат изцяло на неговата жестокост, те малко ме трогват.

Г-жа Дьо Жернанд, изнурена и постоянно подтиквана от природата да подкрепя силите си, яде много. Тя пожела яребици и руанска гъска, които незабавно й бяха поднесени. След като се нахрани, тя излезе да подиша въздух на терасата, но само след като се облегна на ръката ми: не можеше да направи и десет крачки без чужда помощ. Тъкмо тогава тя ми показа всичките части на тялото си, които вече ви описах, показа ми и ръцете си, които бяха покрити с белези.

— Ах, не гледай само там — каза ми тя, — няма нито една част от тялото ми, от която той да не е наблюдавал с удоволствие да блика кръв.

И тя ми откри краката, шията, гърдите и други месести части, все така покрити с белези. Първия ден се задоволих да изразя бегло състрадание, след което си легнахме.

Следващият ден бе от фаталните за графинята. Г-н Дьо Жернанд, който пристъпваше към операцията едва след като бе приключил с вечерята, а тя свършваше винаги преди тази на жена му, изпрати да ми съобщят, че трябва да споделя трапезата с него; там видях, госпожо, как този людоед действува по такъв ужасен начин, че едва повярвах на очите си. Четирима слуги, между които двамата, които ме бяха довели в замъка, прислужваха по време на тази странна вечеря. Тя си струва да бъде описана: ще направя това без всякакво преувеличение; едва ли бяха добавили нещо в моя чест, така че това бе обичайното меню.

Поднесоха два вида супи, едната от топчета, подправени с шафран, другата с бульон от дивеч; следваха говеждо филе по английски, осем ордьовъра, пет тежки ястия и пет по-леки, сетне глава от глиган с осем вида печено, две блюда преди десерта, шестнадесет вида плодове, сладолед, шест вида вина, четири вида ликьори и кафе. Г-н Дьо Жернанд опита от всички ястия, а някои от тях изяде изцяло; изпи дванадесет бутилки вино; четири бургундско в началото, четири шампанско с печеното, токайско, ермитаж и мадейра с плодовете. Завърши с две бутилки ликьор от Островите и десет чаши кафе.

На ставане г-н Дьо Жернанд бе така свеж, сякаш току-що ставаше от сън.

— Да вървим да пуснем кръв на господарката ти — каза ми той, — ще те помоля да ми кажеш дали с нея се справям така добре, както с теб.

Две момчета, които не бях виждала досега, на възраст като първите, ни чакаха пред вратата на графинята; тогава графът ми съобщи, че разполага с дванадесет като тях, които сменя всяка година. Тези ми се сториха по-красиви от всички, които бях видяла дотогава; бяха по-спокойни от другите. Влязохме… Всички подробности на церемонията, които ще ви опиша, госпожо, бяха по искане на графа: те биваха спазвани строго всеки път, сменяше се само мястото на кръвопускането.

Графинята, облечена само в проста широка роба от муселин, падна на колене още щом графът влезе.

— Готова ли сте? — запита нейният съпруг.

— На всичко, господине — отвърна тя смирено. — Знаете, че съм ваша жертва и очаквам само вашите заповеди.

Тогава г-н Дьо Жернанд ми каза да я съблека и да му я доведа. Каквото и да бе отвращението ми от всички тези страхотии, сама разбирате, госпожо, че нямах друг избор освен безпрекословното подчинение. Заклевам ви да виждате в мен при всичко, което ви разказах или ви остава да чуете, само една робиня: подчинявах се само тогава, когато нямах друг изход, но не съм пристъпвала доброволно към каквато и да било.

И така, смъкнах робата на моята господарка и я отведох гола пред нейния съпруг, вече седнал в едно широко кресло: като част от церемонията тя се изкачи на фотьойла и сама му подложи за целувка онази предпочитана от него част на тялото, на която той тъй дълго се бе наслаждавал с мен и която според мен го възбуждаше еднакво у всички, независимо към кой пол принадлежаха.

— Хайде, разтворете, госпожо — каза грубо графът…

И дълго се любува на това, което бе предмет на съзерцание от най-различни ъгли. Той ту разтваряше, ту свиваше; галеше ту с пръст, ту с език тесния отвор; скоро, увлечен от свирепите си страсти, той сграбчваше между пръстите си плътта, мачкаше я и я драскаше. Щом някъде се появеше и най-малката раничка, устните му веднага се насочваха към нея. Докато той се възбуждаше по такъв жесток начин, аз придържах жертвата му, а двете момчета, съвсем голи, се сменяха при него; на колене в краката му ту едното, ту другото си служеха с уста, за да го разпалват. Едва тогава видях с огромно удивление, че този гигант, това чудовище, което само с вида си предизвикваше страх, едва можеше да се нарече мъж: този човек с невероятно едро телосложение притежаваше един тъй дребен и незначителен израстък от плът, че можеше съвсем точно да се сравни с тригодишно дете; ала при това усещанията му бяха доста силни и всеки трепет на удоволствие у него преминаваше в истински спазъм. След този първи сеанс той се просна на канапето и пожела жена му да го яхне и да постави задницата си върху лицето му, докато междувременно с уста продължи да върши работата на двамата Ганимедовци, които той продължаваше да възбужда с ръце отляво и отдясно; моите ръце междувременно бяха заети с неговата задница; аз го дразнех и го мачках във всички посоки. Тази поза продължи повече от четвърт час, но не доведе до нищо и се наложи да я сменим; по заповед на графа аз поставих съпругата му да легне по гръб в един шезлонг с разтворени докрай бедра. Това, което тази поза разкри, накара графа да изпадне в бяс: той вторачва поглед, очите му горят… раздават се богохулства; той се нахвърля като обезумял върху жена си, забожда ланцета на пет-шест места в тялото й, ала всички тези рани бяха незначителни и от тях се процеждаше по една-две капки кръв. Тези първи прояви на жестокост бяха прекратени, за да отстъпят място на други. Графът сяда, оставя жена си за момент да си поеме дъх, а се заема с двамата си любимци, като ги кара да се смучат взаимно или ги поставя в поза, при която той да смуче единия, другият да прави същото със самия него, докато първият му връща услугата: така графът получаваше много, но не даваше нищо. Неговата преситеност и импотентност бяха такива, че и най-големите усилия не успяваха да го извадят от вцепенението: той, изглежда, изпитваше много силни пориви, ала нищо не се проявяваше; от време на време ме караше да смуча неговите любимци и веднага да донасям в неговата уста тамяна, който получавах в моята. Най-накрая той насъсква двамата срещу графинята. Младежите се приближават до нея, ругаят я, имат нахалството дори да я бият, да й удрят плесници и колкото повече я измъчват, толкова повече похвали и насърчение получават от графа.

През това време Жернанд бе зает с мен; бях пред него, с хълбоци на височината на лицето му, а той отдаваше почести на своето божество, но без да ме измъчва; не зная защо, но той не измъчваше и своите Ганимедовци: настроен бе единствено срещу графинята. Може би мъченията й бяха свързани с честта да му принадлежи; може би жестокостта му се засилваше само при мисълта за семейните връзки. В умове като неговия може да се породи какво ли не и почти винаги с най-голяма вероятност това, което най-много прилича на престъпление, причинява и най-силна възбуда. Накрая той поставя трима ни, младежите и мен, до жена си, като разбърква безразборно мъже и жени; четиримата сме обърнали задници към него; той отначало ги гледа насреща, отдалечава се малко, после се приближава, опипва, сравнява, гали; аз и младежите не бяхме измъчвани, но всеки път, когато стигаше до жена си, той й причиняваше болка, изтезаваше я по един или друг начин. Сцената отново се променя: той поставя графинята по корем на канапето и като хваща последователно единия и другия от младежите, вкарва ги собственоръчно в тесния път, който се открива от позата на г-жа Дьо Жернанд: позволява им да се разпалят, но иска приношението да бъде извършено единствено в неговата уста; докато става това, той ги смуче един след друг. Единият действува, а другият го смуче и езикът се отправя към трона на сладострастието, който се предлага. Това продължава дълго; графът е раздразнен; той става и желае аз да заместя графинята; аз веднага го моля да не иска това от мен, но без резултат. Той поставя жена си по гръб на канапето, прилепва ме до нея с обърнати към него хълбоци и заповядва на любимците си да ме атакуват по забранения път: той ги насочва и те проникват, водени от неговата ръка; аз трябва да възбуждам с пръсти графинята и да я целувам по устата. За него остава същият дар; тъй като нито един от любимците му не може да действува, без да изложи една от частите си, които графът обожава, последният използува случая; както при графинята, след няколко тласъка този, който ме е пробол, трябва да излее в устата му запаления от мен тамян. Когато младежите приключват, той се прилепва до мен и сякаш се опитва да ги замести.

— Напразни усилия! — възкликва той. — Не това ми трябва!… На работа!… На работа!… Колкото и жалък да изглеждам, не мога повече да се сдържа… Хайде, графиньо, ръцете ви!

Тогава той я сграбчва яростно, поставя я, както бе постъпил с мен, с ръце, прикрепени към тавана чрез две черни ленти; аз съм натоварена с поставянето на лентите; той проверява възлите: решава, че са прекалено отпуснати, и ги стяга, за да може, както казва той, кръвта да блика с по-голяма сила; той опипва вените и пробива двете почти едновременно. Струите кръв бликват надалеч: той е в екстаз и като се настанява насреща, докато двата извора текат, поставя ме между краката си, за да го смуча; кара двамата си любимци да правят същото всеки на свой ред, без да отделя поглед от струите кръв, които го разпалват. Аз самата, уверена, че в момента, в който се разрази кризата, към която се стреми, ще сложи край на мъките на графинята, се старая с все сили да я приближа и както виждате, госпожо, се превръщам в проститутка поради моята състрадателност и развратница поради моята добродетел. Най-после тази очаквана развръзка настъпва, но аз не знаех нито колко силна е тя, нито колко опасности крие; първия път през това време съм била в безсъзнание… О, госпожо, какво помрачение! Жернанд прекара в делириум близо десет минути, мяташе се подобно на епилептик, надаваше викове, които сигурно се чуваха от една левга; клетвите му бяха неописуеми, той удряше по всичко, което му попадне, като влагаше цялата си мощ. Двамата любимци са съборени; той иска да се нахвърли върху жена си, аз го задържам; изпомпвам го докрай: той има нужда от мен и ме пази; най-накрая го уталожвам, като го освобождавам от тази кипяща течност, чиято горещина, гъстота и преди всичко обилност го докарват до такова състояние на лудост, сякаш е готов да издъхне; дозата едва ли би се побрала в седем-осем лъжици, а кашата едва ли би могла да даде представа за нейната гъстота; при това изтощението идва без никаква ерекция; ето едно несъответствие, което лекарите ще обяснят по-добре от мен. Графът ядеше извънредно много, а се изразходваше само когато пускаше кръв на жена си, тоест веднъж на четири дни. Тази ли беше причината за подобно явление? Не бих могла да кажа и тъй като не искам да говоря за неща, които не разбирам, задоволявам се да опиша само това, което съм видяла.

Междувременно аз се втурвам към графинята, спирам кръвотечението, развързвам я и я полагам на канапето в състояние на пълно изтощение; ала графът, без да се тревожи, без дори да погледне към нещастната жертва на своя бяс, излиза внезапно заедно с любимците си, оставяйки ме да се справям както мога. Такова е зловещото безразличие, което отличава повече от всичко друго душата на истинския развратник: ако бе воден само от изблика на страстите си, не би ли се изписало на лицето му съжаление, когато, вече успокоен, види гибелните последици от своята лудост? Ала ако душата му е напълно покварена, нима подобни неща са в състояние да го стреснат? Той ще погледне на тях без мъка и съжаление, а може би дори с известно позорно сладострастие.

Сложих г-жа Дьо Жернанд да си легне. Тя ми каза, че този път е загубила много повече кръв от обикновено; ала за нея бяха положени толкова грижи, толкова силна бе храната, която й се поднасяше, че след два дни последиците бяха заличени. Същата вечер, когато нямах повече работа край графинята, Жернанд ме повика на разговор. Той вечеряше и тъй като ядеше още по-лакомо от предния път, наложи се и аз да му прислужвам; четирима от любимците му се хранеха заедно с него и както всяка вечер развратникът се отдаваше на пиянство: ала двадесет бутилки най-добро вино едва стигаха да го напият и често съм го виждала да изпразва по тридесет. Подкрепян от любимците си, блудникът отиваше след това да си легне, като оставяше при себе си двама от тях. Ала сам той не влагаше нищо от себе си и всички тези сцени бяха само епизоди, които го подготвяха за голямото представление.

Междувременно бях намерила ключа, с който можех най-сигурно да проникна в ума на този човек; той откровено признаваше, че в живота си е срещнал малко жени, които да са му харесали колкото мен. Това ми даваше право на неговото доверие, от което се възползувах, за да служа на моята господарка.

Една сутрин, когато, Жернанд ме бе повикал в кабинета си, за да сподели с мен някои свои планове за нов разврат, след като го изслушах и изразих горещо одобрение, реших да се възползувам от това, че в момента е спокоен, и да го трогна за съдбата на клетата му съпруга.

— Нима е възможно, господине — обърнах се аз към него, — да се отнасяте така с една жена въпреки връзките, които ви свързват? Благоволете да размислите за естествените прелести на нейния пол.

— О, Терез — отвърна графът, — може ли с ум като вашия да ми изтъквате като причина за трезво отношение тъкмо тези качества, които най-силно ме възбуждат? Слушай, скъпо момиче — продължи той, като ме постави да седна до него, — не се бунтувай, каквито и обвинения да чуеш от моята уста по адрес на твоя пол, защото мога да ги подкрепя със сериозни доводи.

Кажи ми, моля те, Терез, с какво право претендираш ти, че един съпруг е длъжен да направи щастлива своята съпруга? И какви права може да изтъкне същата тази жена, за да изисква подобно нещо от мъжа си? Необходимостта от взаимност може да съществува законно само между две същества с еднаква сила. Щом подобна връзка се установи, между двамата веднага възниква договор да не употребяват един срещу друг сила, която би могла да им навреди; ала би било смешно да се говори за нещо подобно между едно силно и едно слабо същество. С какво право второто ще претендира първото да го щади? И поради каква глупава прищявка първото би приело такъв ангажимент? Мога да се съглася да не употребявам сила срещу този, който би ме заплашил със своята собствена сила; ала защо да правя това пред едно същество, обречено от природата да ми бъде подчинено? Нима ще ми отвърнете: от жалост? Такова чувство е съвместимо само със същество, подобно на мен, което е егоистично и може да изпитва жалост само към някой, който при същите условия изпитва същото към мен; ала ако моето превъзходство над някого е очевидно, то неговата жалост към мен е ненужна и не би трябвало заради нея да се лишавам от каквото и да било. Не би ли било глупаво да изпитвам жалост към пилето, което колят, за да ми приготвят вечеря? Един човек, който е много по-ниско от мен и с когото нямам нищо общо, не може да ми вдъхне подобно чувство. Ето защо отношенията между съпругата и съпруга не са много по-различни от тези между пилето и мен; и тя, и то са домашни животни, с които трябва да си служим, да ги използуваме за това, за което природата ги е предназначила, без да правим между тях каквато и да било разлика. Но питам аз, ако намерението на природата е било вашият пол да съществува заради нашето щастие и vice versa, щеше ли тази сляпа природа да извърши толкова нелепости при сътворението на единия и на другия пол? Щеше ли да им придаде толкова недостатъци, че в резултат от тях да се породят неизбежно взаимното отчуждение и антипатия? Без да търсим примерите твърде далече, виж само как съм устроен и ми кажи, моля те, Терез, коя е жената, която бих ощастливил, и обратно, кой мъж би могъл да се наслади на жена, ако не е надарен с грамадните размери, необходими, за да я задоволят? Смяташ ли, че нравствените качества биха го възмездили за физическия недостатък? И кое разумно същество, опознало докрай жената, не би възкликнало като Еврипид: „Този от боговете, който е докарал на света жената, може да се гордее, че е сътворил най-лошото от всички създания и най-неприятното за мъжа“? Ако е доказано, че двата пола въобще не си подхождат взаимно и че няма обосновано оплакване от страна на единия, което да не е изгодно за другия, при това положение значи не е вярно, че природата ги е създала за взаимно щастие. Тя може да им е дала желанието за взаимно сближение, за продължение на рода, но не и да намират щастие във връзката помежду си. Щом по-слабият няма никакво право да иска и да получава жалост от по-силния, след като не може да изтъкне като основание, че е в състояние да намери у него щастието си, не му остава нищо друго освен покорството: и тъй като, макар и трудно достижимо, това щастие е цел на представителите и на единия, и на другия пол, в това покорство по-слабият трябва да намери едничкото щастие, което му се полага, а по-силният трябва да се стреми към своето чрез такъв вид потисничество, което сам си избере, тъй като е доказано, че щастието на силния е в упражняването в максимална степен на тази сила, т.е. в най-пълното потисничество. Така щастието, което двата пола не могат да намерят заедно, ще го намерят единият в сляпото подчинение, а другият в цялостната енергия на властвуването. Е, ако намерението на природата не е било тиранията на единия пол над другия, нямаше ли тя да ги сътвори еднакво силни? А създавайки единия по-долу от другия във всяко отношение, не е ли показала тя достатъчно ясно, че целта й е била по-силният да използува правата, които му е дала? Колкото повече той разпростира своята власт, толкова по-нещастна прави с това жената, свързала с него съдбата си, и толкова по-добре изпълнява предначертанията на природата. Не бива да съдим по оплакванията на по-слабия; подобни съждения биха били напълно погрешни, тъй като по този начин ще възприемете само вижданията на по-слабия; докато за действието трябва да се съди от гледна точка на по-силния, по размаха, с който е употребил своята мощ, а ако последствията от тази сила се разпростират върху една жена, нека видим какво представлява жената, как гледат на този презрян пол през античността или пък в наши дни три четвърти от народите на земята.

И така, какво заключавам, като правя хладнокръвно този преглед? Някакво нищожно създание, във всяко отношение по-ниско от мъжа, далеч по-малко красиво от него, по-глупаво, по-неразумно, устроено по отвратителен начин, напълно противоположен на този, който би се харесал на мъжа и който би му дарил наслаждение… същество нечисто през три четвърти от съществуването си, неспособно да задоволи своя съпруг всеки път, когато природата му отреди да ражда деца, свадливо по нрав, заядливо, избухливо, тиранично, ако се дадат права, низко и раболепно, ако бъде притиснато, но винаги измамно, винаги зло, винаги опасно; най-сетне създание толкова извратено, че по време на няколко заседания на консилиума в Макон сериозно се е спорило дали подобно чудновато същество, толкова различно от човека, колкото и маймуната, може да претендира да бъде човек и дали е разумно то да бъде назовавано по този начин. Но дали това не е грешка на времето и дали нашите предшественици не са гледали по-различно на жената? Персите, медите, вавилонците, гърците, римляните не са ли прославяли този отвратителен пол, който днес се осмеляваме да превръщаме в идол? Уви! Навсякъде го виждам подчинен, навсякъде отстранен от делата, навсякъде презиран, унижаван, затварян; жените, с една дума, са третирани като животни, използувани при нужда и веднага след това затваряни в кошарата. Спра ли се за момент в Рим, чувам Катон Мъдри да ми вика от сърцето на древната столица на света: „Ако мъжете живееха без жени, все още щяха да разговарят с боговете.“ Чувам римския цензор да започва своята реч с думите: „Господа, ако можехме без жени, бихме познали истинското щастие.“ Чувам поетите да пеят в гръцките театри: „О, Юпитере, какво те накара да сътвориш жените? Не можеше ли по по-добри и по-мъдри пътища да дариш хората с битие, с една дума, по начин, който да ни спести този бич жените?“ Виждам същия този народ, гърците, да храни към жените такова презрение, че са били необходими закони, които да накарат спартанеца да продължи рода, и едно от наказанията в тези мъдри републики е било злосторникът да бъде облечен като жена, тоест като най-долното и презряно същество, което те са познавали.

Но ако не търсим примери, отдалечени от нас с векове, защо не видим с какво око се гледа на този злощастен пол и днес по земното кълбо? Как се отнасят към него? Виждам го затворен из цяла Азия, държан в робство от варварските прищевки на някой деспот, който го измъчва, терзае и превръща страданието му в забавление. Виждам в Америка у един по природа хуманен народ, ескимосите, как между мъжете съществуват всички форми на благодетелност, а жените са третирани с невъобразима суровост; виждам ги унижени, предлагани на чужденците в една част на света, използувани като разменна монета в друга. В Африка, несъмнено паднали по-ниско, виждам как биват използувани като впрегатен добитък, как орат, сеят и прислужват на съпрузите си само на колене. Да последвам ли капитан Кук при новите му открития? Прекрасният остров Таити, където бременността се смята за престъпление, изкупвано понякога с живота на майката и почти винаги с този на детето, нима може да ми предложи щастливи жени? По други острови, открити от същия мореплавател, те са бити и тормозени от собствените им деца, към които се присъединява и съпругът, за да ги измъчва още по-немилостиво.

О, Терез! Не се учудвай на всичко това, нека не те изненадват правата, които през всички времена са имали съпрузите над своите жени: колкото народите са по-близо до природата, толкова по-добре спазват нейните закони; отношението на жената към нейния съпруг може да бъде само като на робиня към нейния господар; тя не може да претендира по никой начин за по-високи титли. Не бива да смесваме с правата някои нелепи отклонения, които, унижавайки нашия пол, за известно време са издигнали вашия; трябва причината за тези отклонения да бъде търсена, да бъде казана и след това да се върнем към мъдрите съвети на здравия разум. А причината за временното уважение към вашия пол, с която все още злоупотребяват някои, без да подозират това, е следната.

Някога в Галия, т.е. единствената част на света, където жените не са били в напълно робско положение, те често ставали пророчици и предсказвали бъдещето: народът решил, че те имат успех в това си занятие само поради твърде близките си отношения с боговете: затова те били, така да се каже, причислени към жреческото съсловие и се радвали на част от уважението, с което то се ползувало. Във Франция рицарството се основава на тези предразсъдъци, то ги е намерило сходни на своята нагласа и ги е възприело; ала както винаги става, причините се изгубват, а следствията остават; рицарството изчезва, ала подхранваните от него предразсъдъци се усилват. Древната почит към химерични достойнства не изчезва дори след като всичко, на което се дължат тези достойнства, се е разсеяло: хората вече не тачели магьосниците, но пък обожавали проститутките и дори по-лошо, били готови да се колят взаимно заради тях. Време е подобни простащини да престанат да оказват влияние върху ума на философите и като поставят жените на истинското им място, последните да виждат в тях, както им сочи природата, както е прието у мъдрите народи, само същества, създадени за собственото им удоволствие, подчинени на техните капризи и чиято слабост и злоба заслужават само тяхното презрение.

Ала, Терез, не само всички народи използуват в пълна мяра правата си върху жените, но има и такива, които ги осъждали на смърт още щом се появят на бял свят, като оставяли малък брой от тях за продължение на рода. Арабското племе, известно под названието Корех заравяло живи дъщерите си още на седемгодишна възраст на една планина близо до Мека, защото техният пол бил низък и недостоен да съществува. В сарая на царя на Ахем само при подозрение за изневяра, при най-малкото неподчинение при задоволяването на сладострастието на принца или веднага щом започнели да будят отвращение, жените били подлагани на най-ужасни мъки и смърт. Край бреговете на Ганг те са принуждавани сами да се принасят в жертва върху праха на своите съпрузи, като безполезни за света, след като техните господари не могат повече да им се наслаждават. Другаде ги преследват като дивеч и е истинска чест да можеш да убиеш много от тях; в Египет ги принасят в жертва на боговете; на остров Формоза ги стъпкват с крака, ако забременеят. Древногерманските закони осъждали на глоба само от две екю този, който убиел чужда жена, и го оправдавали, ако жената била неговата собствена или пък куртизанка. С една дума, навсякъде, повтарям, навсякъде жените са унижавани, измъчвани, принасяни в жертва на суеверието на жреците, на безчовечността на съпрузите или на капризите на развратниците. И понеже имам нещастието да живея сред един народ, който все още е прекалено изостанал, за да се осмели да премахне най-смешния от всички предразсъдъци, ще трябва да се лишавам от правата, които природата ми дава върху този пол!… Не, не, Терез, това не е справедливо: аз ще прикрия деянията си, щом трябва, но без много шум ще взема своето сред усамотението, на което съм се обрекъл, въпреки нелепите вериги, с които законодателството ме заплашва, и там ще се отнасям към жена си така, както ми сочат всички закони на вселената, на сърцето ми и на природата.

— О, господине — казах му аз, — невъзможно е да се поправите.

— Ето защо, Терез, съветвам те да не се занимаваш с това — отвърна ми Жернанд. — Дървото е твърде старо, за да се превие; на моите години човек може да напредне с още няколко крачки към злото, но с нито една към доброто. Моите схващания и вкусове са ме дарявали с щастие от детството ми; те винаги са били единствената основа на моето поведение и на моите действия: може би ще стигна още по-далеч, чувствувам, че това е възможно, но да се върна назад, не; хорските предразсъдъци прекалено много ме ужасяват, прекалено много мразя тяхната цивилизация, тяхната добродетелност и боговете им, за да пожертвувам заради тях собствените си наклонности.

В този момент се убедих, че единственото, което можех да предприема, бе с хитрост и в съгласие с графинята да се измъкна от този дом или за да избягам, или за да спася и нея.

От една година живеех тук и й бях дала достатъчно възможности да прочете в сърцето ми моята готовност да й служа и да се досети кое ме е карало в началото да постъпвам иначе. Аз се открих още повече и тя ми се довери: двете обмислихме нашия план. Трябваше да съобщя на майка й, да й отворя очите за безчинствата на графа. Г-жа Дьо Жернанд не се съмняваше, че тази нещастна жена незабавно щеше да се впусне и да строши оковите на дъщеря си; но как да постигнем това. Бяхме тъй добре затворени, тъй добре пазени! Свикнала да преодолявам препятствия, аз внимателно оглеждах стената на градината: тя бе едва тридесет стъпки; отвъд не се виждаше никаква ограда; смятах, че ако успея да се спусна по стената, щях да намеря горските пътища, ала графинята, доведена в този апартамент през нощта и от който никога не бе излизала, не можеше да ме упъти. Съгласих се да опитам да се спусна. Г-жа Дьо Жернанд написа на майка си едно трогателно писмо, способно да я разчувствува и да я накара да се притече на помощ на клетата си дъщеря; поставих писмото в пазвата си, прегърнах тази мила и приветлива жена, сетне, щом се стъмни, с помощта на чаршафите се спуснах в подножието на крепостта. О, Боже! Къде се озовах? Разбрах, че все още далеч не съм излязла на свобода и се намирам в парк, ограден от стена, която не бях забелязала поради многото гъсто засадени дървета: тази стена бе висока повече от четиридесет стъпки, със стъкла по билото и с невероятна дебелина… Какво щеше да стане с мен? Скоро щеше да се съмне: какво щяха да помислят за мен, когато ме видеха на това място, където се бях озовала с едничката цел да избягам? Можех ли да се спася от гнева на графа? Какво щеше да попречи на този людоед да изпие кръвта ми, за да ме накаже за стореното от мен? Да се върна обратно, бе невъзможно, графинята бе издърпала чаршафите; да почукам на вратите, би означавало да се издам още по-сигурно: за малко да не изгубя съвсем ума си и да отстъпя пред отчаянието. Ако бях открила в душата на графа поне малко състрадание, надеждата може би щеше да ме залъже в този миг, но тиранин, варварин като него, който ненавижда жените и който по собствените му думи отдавна дири повод да вземе живота на някоя от тях, като й източи кръвта капка по капка, за да види колко часа може да издържи тя… Без съмнение аз щях да послужа за този опит. Не знаейки какво да правя, виждайки навсякъде опасности, аз се строполих в подножието на едно дърво, решена да дочакам своята участ с мълчаливо примирение пред волята на Всевишния… Най-после се разсъмна: справедливи Боже! Първото нещо, което видях… беше самият граф: нощта бе много задушна и той бе излязъл да се освежи. Той не вярва на очите си, струва му се, че вижда призрак, отстъпва: храбростта е качество, рядко срещано у негодниците. Аз се изправям разтреперана, хвърлям се в краката му.

— Какво правите тук, Терез? — запита той.

— О, господине, накажете ме — отвърнах аз, — виновна съм и нямам какво да кажа.

За нещастие в уплахата бях забравила да скъсам писмото на графинята: той подозира, че има такова писмо, иска го от мен, аз се опитвам да отрека, ала Жернанд, виждайки това фатално писмо да се подава от воала на гърдите ми, го грабва, прочита го и ми заповядва да го последвам.

Влизаме в замъка по една скрита стълба, която минава под сводовете; все още цареше дълбока тишина; след няколко извивки на коридора графът отваря вратата на една килия и ме захвърля вътре.

— Непредпазливо момиче — казва ми той, — бях ви предупредил, че престъплението, което току-що извършихте, се наказва със смърт; затова пригответе се да понесете наказанието, което сама си навлякохте. Утре, след като стана от масата, ще дойда да свърша с вас.

Отново падам в краката му, но той ме хваща за косите, започва да ме влачи и така обикаля килията два или три пъти, а накрая ме запраща към стената и едва не ме пребива.

— Заслужаваш начаса да ти отворя и четирите вени — казва той, преди да затвори вратата — и ако отлагам наказанието ти, бъди сигурна, че затова пък то ще бъде още по-ужасно.

Той излиза и ме оставя в най-силен смут. Няма да ви описвам каква нощ прекарах; мъките, причинявани ми от въображението, добавени към физическата болка, останала след първите зверски прояви на това чудовище към мен, я направиха една от най-страшните в живота ми. Никой не знае за тревогите на клетника, който очаква всеки час своя край, останал без всякаква надежда, и който се пита дали мигът, когато си поема дъх, няма да бъде последен в живота му. Без да знае как ще бъде изпълнена присъдата му, той си я представя под хиляди форми, една от друга по-чудовищни; най-малкият шум, който долавя, го кара да мисли, че идват палачите; кръвта му се смразява, сърцето му затихва и мигът, който ще сложи край на дните му, е по-малко жесток от тези зловещи мигове на смъртна заплаха.

Вероятно графът е започнал отмъщението си от своята съпруга; събитието, което ме спаси, ще убеди в това и вас, както убеди мен: от тридесет и шест часа се намирах в безизходицата, която ви описах, без никой да ми се притече на помощ, когато вратата се отвори и графът се появи: беше сам, в очите му гореше ярост.

— Сигурно предполагате каква смърт ви очаква — каза ми той. — Трябва отвратителната ви кръв да изтече малко по малко; ще ви пускам кръв три пъти дневно и ще видя колко време ще преживеете по този начин. Знаете, че отдавна горя от желание да направя подобен експеримент, благодарен съм ви, че ще ми предоставите тази възможност.

И този звяр, изцяло обзет от страстта на отмъщението, ме кара да протегна едната си ръка, пробожда ме и след като източва две легенчета кръв, превързва раната. Едва-що бе свършил, когато се дочуха викове.

— Господине!… Господине!… — провикна се, като дотича, една от стариците, които ни прислужваха. — Елате по-бързо… Госпожата умира, иска да говори с вас, преди да издъхне.

И старицата се забърза обратно при господарката си.

Колкото и закоравял да е един престъпник, рядко се случва той да не бъде ужасен от деянието си, когато то бъде извършено. Този страх е отмъщението на добродетелта: в този миг нейните права биват възмездени. Жернанд излиза объркан, той забравя да затвори вратите. Аз използувам това обстоятелство, колкото и слаба да се чувствувам, след като бях гладувала повече от четиридесет часа и бях изгубила толкова кръв: втурвам се вън от килията, всички врати са разтворени, аз прекосявам дворовете и ето че без да бъда забелязана, се озовавам в гората.

„Трябва да вървя — казвам си аз, — да вървя напред с повече смелост; ако силният презира слабия, то всемогъщият Бог ни брани и никога не го изоставя.“ Обзета от тези мисли, аз бързо напредвам и преди да падне нощта, се озовах пред една колиба на четири левги от замъка. Бяха ми останали малко пари и аз се подкрепих колкото можах; след няколко часа се почувствувах много по-добре. Потеглих още на разсъмване и след като ми показаха пътя, аз се отправих към Лион, изоставила всякакви намерения, предишни и скорошни, да подавам жалба. Пристигнах в града на осмия ден, отслабнала, болнава, но слава Богу, без да бъда преследвана. Едничката ми мисъл бе да възстановя силите си, преди да потегля за Гренобъл, където, както винаги си бях въобразявала, ме очакваше щастието.

Един ден случайно погледът ми попадна върху някакъв чуждестранен вестник и каква бе изненадата ми, когато открих, че престъплението е възнаградено, а един от злодеите, който ми бе причинил толкова страдания, е издигнат на най-високо място! Роден, лекарят от Сен-Марсел, негодникът, който така жестоко ме бе наказал, задето се опитах да спася от смърт дъщеря му, е бил назначен, както пише във вестника, за пръв лекар на руската императрица срещу значително възнаграждение. „Нека да преуспява злодеят — казах си аз, — нека, щом Провидението го иска! А ти страдай, клето създание, страдай, без да се оплакваш, след като е писано твоите премеждия и беди да бъдат ужасната награда за добродетелта: няма значение, аз никога не ще се откажа от нея.“

Не бяха се свършили тези тъй обезкуражаващи за добродетелта примери за тържество на порока, но преуспяването на човека, когото ми предстоеше да срещна, щеше да ме огорчи и удиви несъмнено повече от всички други, тъй като от него бях претърпяла най-кървавите посегателства. Бях изцяло заета със заминаването си, когато една вечер някакъв съвсем непознат за мен лакей, облечен в сиво, ми донесе писмо; когато ми го връчваше, той ми каза, че е натоварен от господаря си на всяка цена да получи отговор от мен. Ето какво пишеше в писмото:

Един човек, който ви е причинил беди, ви разпозна на площад Белкур и гори от желание да ви види и да изкупи предишното си прегрешение: побързайте да отидете при него, той има да ви казва много неща, за да ви възмезди за всичко, което ви дължи.

Писмото не беше подписано, а лакеят не даваше никакви обяснения. Когато му заявих, че няма да получи отговор, докато не каже кой е неговият господар, той ми отвърна:

— Това е господин Дьо Сен-Флоран, госпожице; имал е честта да се запознае някога с вас в околностите на Париж; твърди, че сте му направили услуги, за които има да ви се отплаща. Сега той е пръв търговец в този град и както почитта, така и богатството, на което се радва, ще му позволят да ви се отблагодари. Той ви очаква.

Скоро взех решение. Ако този човек нямаше добри намерения към мен, казвах си аз, щеше ли да ми пише и да се обръща към мен по този начин? Той изпитва угризения за миналите си безчестия, с ужас си спомня как ми е отнел най-скъпото и с жестокостта си ме е докарал до най-отчаяното положение, в което може да изпадне една жена… Да, да, не може да има съмнение, това са угризения. Бих сторила грях пред Всевишния, ако не проявя готовност да го успокоя. А нима съм в състояние да откажа подкрепата, която ми се предлага? Не трябва ли да приема с готовност всичко, което би могло да ми донесе облекчение? Този човек иска да ме види в собствения си дом: богатството сигурно го е заобиколило с хора, пред които той не би посмял да стигне дотам, та да ме унижи още веднъж, а Боже мой, нима положението ми вдъхва нещо друго, освен съжаление? Затова уверих лакея на Сен-Флоран, че на другия ден към единадесет часа ще имам удоволствието да поздравя господаря му, че се радвам заради благосклонността на съдбата към него и че към мен тя далеч не се е отнесла по същия начин.

Прибрах се вкъщи, но умът ми бе така зает с мисли за това, което искаше да ми каже този човек, че не мигнах цялата нощ. Най-сетне пристигам на посочения адрес: великолепен дом, тълпа слуги, унизяващи погледи от страна на богатите негодници, презиращи нещастието, всичко това така ме впечатлява, че се каня да се оттегля, когато същият лакей, който бе говорил с мен предишната вечер, идва при мен и като ме успокоява, отвежда ме в разкошен кабинет, където лесно разпознавам своя палач, макар да беше вече на четиридесет и пет години и да бяха изминали почти девет години, откакто не бях го виждала. Той не става, а заповядва да ни оставят сами и с жест ми посочва да седна на един стол до фотьойла, в който той се е настанил.

— Исках пак да ви видя, мое дете — каза той с твърде унизителен тон на превъзходство, — не че се чувствувам чак толкова виновен пред вас, не че някакъв неприятен спомен ме кара да ви дам удовлетворение, нещо, което е под достойнството ми; но, доколкото си спомням, през малкото време, което прекарахме заедно, вие проявихте ум; той ви е необходим за това, което ще предложа и ако приемете, ще сте ми тъй необходима, че моето богатство ще стане за вас източник на препитание, който инак напразно ще дирите другаде.

На прекаленото безгрижие на подобен увод аз поисках да отвърна с няколко упрека, но Сен-Флоран ме накара да замълча.

— Да оставим миналото — каза ми той. — Причина за всичко бяха страстите, а пък моите принципи ме карат да мисля, че нищо не бива да ги възпира, когато се разгорят; щом те ни заповядват, трябва да им се подчиняваме, това за мен е закон. Нима ме видяхте да се оплаквам от съдбата си, когато разбойниците, с които бяхте, ме заловиха? Ако си по-слаб, примирявай се и действувай с хитрост; ако си по-силен, възползувай се от правата си, ето моите възгледи. Вие, Терез, сте млада и хубава, двамата бяхме сами насред гората, а на света нищо не възбужда така моето сладострастие, както изнасилването на девица; вие бяхте такава и аз ви изнасилих; можеше да ви сторя и нещо по-лошо, ако бяхте започнали да се съпротивлявате и ми бяхте попречили. Но аз ви ограбих, оставих ви без средства посред нощ на един опасен път; две бяха подбудите за това престъпление: имах нужда от пари, а бях останал без петак; що се отнася до другата причина, която ме накара да постъпя така, колкото и да ви обяснявам, Терез, изобщо няма да я разберете. Единствено тези, които познават човешкото сърце, които са изучили най-потайните кътчета на този тъмен лабиринт, биха могли да ви обяснят подобно помрачение.

— Но, господине, след като ви дадох пари… след всичко, което направих за вас… да получа в отплата едно черно предателство… И вие твърдите, че то може да бъде разбрано, че може да бъде оправдано?

— Разбира се, Терез, разбира се; то може да бъде обяснено, понеже след като ви ограбих и ви нанесох толкова рани… (защото аз ви бих, Терез) и така, едва изминал двадесет крачки, мисълта за състоянието, в което ви бях оставил, мигом ми придаде нови сили и бях готов да ви нанеса нови оскърбления, които инак може би нямаше да ви сторя. Вие бяхте обезчестена само наполовина… аз си бях тръгнал, но се върнах обратно и ви отнех другата половина… Така че вярно е, че в някои души сладострастието може да бъде породено от престъпление! Какво говоря? Нещо повече, единствено престъплението пробужда и подтиква сладострастието, като при всички случаи го разпалва и засилва.

— О, господине! Какъв ужас!

— Нима не можех да направя и нещо повече?… Признавам, малко оставаше, но реших, че вие сама можете да стигнете до крайност и мисълта за това ми беше достатъчна, затова ви зарязах. Но да оставим това, Терез, и да се върнем на причината, поради която пожелах да ви видя.

Това невероятно влечение към обезчестяването по единия и по другия начин на момичета никак не ме е напуснало, Терез — продължи Сен-Флоран. — Това е само една от многото разновидности на разврата: колкото повече остарява човек, толкова по-силно се проявяват те; старите прегрешения пораждат нови желания, а те пък нови престъпления. Всичко това, скъпа, не би представлявало кой знае какво, ако начините за тяхното задоволяване не бяха сами по себе си твърде греховни. Ала тъй като стремежът към злото е в основата на всичките ни прищевки, колкото по-престъпни са нашите мотиви, толкова по-силна е възбудата. Оттам насетне човек може да бъде недоволен само от ограничеността на средствата: колкото по-отвратителни са те, толкова по-пикантно е сладострастието и по този начин човек се гмурва в покварата, без ни най-малко желание да се измъкне от нея.

Такава е моята история, Терез: имам нужда да принасям всеки ден в жертва две млади момичета. Ала след като им се насладя, за пълното удовлетворяване на моите прищевки е необходимо те незабавно да напуснат града; на следващия ден не бих могъл да усетя пълно удоволствие при мисълта, че вчерашните ми жертви дишат същия въздух като мен. Начинът да се отърва от тях е прост. Ще повярваш ли, Терез, моята разпуснатост населява Лангедок и Прованс с многобройни представителки на разврата, скрит в душите им.^[1] Един час след като съм свършил с тази момичета, моите емисари ги натоварват и ги продават на сводниците в Ним, Монпелие, Тулуза, Арл и Марсилия. Тази търговия, от чиято печалба получавам две трети, напълно покрива разходите по доставянето на момичетата и ми позволява да задоволя две от най-силните си страсти — похотта и алчността. Ала откриването и съблазняването на момичетата ми създава трудности; впрочем техният избор е твърде важен за моето сладострастие: желая всички те да произхождат от приютите за бедни, в които поривът към живот и невъзможността той да бъде задоволен изчерпват куража, гордостта, деликатността и докарана до крайност, душата е готова да приеме всичко, което може да осигури съществуването. Карам безмилостно да преравят тези приюти, не можете да си представите какво получавам оттам. Аз стигам още по-далече, Терез, предприемчивостта, сръчността и малко охолство могат да противодействуват на моите намерения и да ми отнемат голяма част от клиентките; на тези пречки противопоставям доверието, с което се ползувам в този град, предизвиквам колебания в търговията или поскъпване на стоките, което, умножавайки бедните, оставяйки ги без работа и правейки все по-труден живота им, увеличава пропорционално броя на тези, които мизерията оставя в ръцете ми. Тази хитрост е позната, Терез: недоимъкът на дърва, на жито и на други стоки, от които Париж страда толкова години, има същите причини, като тези, които ме карат да действувам; скъперничеството, развратът, ето страстите, които от облицованите със златна ламперия кабинети са пускали своите многобройни мрежи чак до убогия покрив на бедняка. Ала колкото и умение да влагам, когато притискам от една страна, ако нямам някой, който с ловка ръка да прибира от другата, усилията ми ще си остават напразни и механизмът няма да работи добре въпреки въображението, което влагам при намирането на нови похвати, и доверието, с което се ползувам в сделките. Следователно имам нужда от пъргава, млада, интелигентна жена, която сама е преминала по трънливия път на нищетата и да познава по-добре от всеки друг начините за поквара на момичетата, които също са в такова положение; жена, чиито проницателни очи да откриват неволята и в най-тъмните кътчета и чийто прелъстителен ум да кара жертвите да приемат начина за измъкване от мизерията, който аз им предлагам; най-сетне една умна жена без скрупули и без милост, която да не се спира пред нищо в името на успеха, дори да се наложи да отнеме последните средства, които все още крепят надеждите на клетниците и ги спират да се решат. Аз имах на разположение такава жена, чудесна и сигурна, но тя съвсем наскоро умря. Човек не би могъл да си представи докъде стигаше тя в своята безочливост; тя не само караше нещастниците да се чувствуват толкова изоставени, че сами да идват да й се молят на колене, но ако средствата, които прилагаше, действуваха прекалено бавно, тази негодница сама ги ограбваше. Беше истинско съкровище: необходими са ми само по две момичета на ден, тя би ми доставила по десет, ако пожелаех това. Така имах възможност да направя по-добър избор, а обилието на материала ми позволяваше да плащам на тези, които работеха за мен. Ето на тази жена търся заместница, скъпа моя; ще имаш четири помощнички на твое разположение и две хиляди екю заплата; аз казах, твой ред е да отговориш, Терез, и нека твоите химери не ти попречат да приемеш щастието, което случаят и моята ръка ти предлагат.

— О, господине! — извиках аз на този безчестен човек, разтреперана от думите му. — Нима е възможно да се отдавате на подобни сладострастия и да смеете да ми предлагате аз да им служа! Какви ужаси ме накарахте да чуя! Жестоки човече, ако бяхте нещастен само два дни, щяхте да се убедите как скоро подобни жестоки възгледи ще изчезнат от сърцето ви: благоденствието ви заслепява и ви прави безчувствен; наслаждавате се на гледката на нещастия, от които вие смятате, че сте предпазен, и тъй като се надявате никога да не ги изпитате, решавате, че сте в правото си да ги причинявате: дано никога не ме постига щастие, щом то може до такава степен да носи поквара! Справедливи Боже! Не само да злоупотребяваш със злочестината, а да стигнеш в дързостта си дотам, че да я подклаждаш, да я продължаваш само за да задоволиш собствените си желания! Каква жестокост, господине! И най-кръвожадните зверове не ни предлагат примери за такова варварство.

— Лъжеш се, Терез, няма измама, до която вълкът да не прибягва, за да привлече агнето в клопката: тези хитрости идват от самата природа, а благотворителността не; тя е само слабост от страна на роба, който се стреми да омилостиви своя господар и да го предразположи към по-меко отношение; тя се проявява у човека само в два случая: или когато е по-слаб, или когато се бои да не стане такъв. Доказателство, че тази мнима добродетел не иде от природата, е, че колкото по-близо е човек до природата, толкова по-малко знае за нея. Дивакът я презира и безмилостно убива себеподобния си заради отмъщение или от алчност… Нямаше ли той да следва тази добродетел, ако тя бе изписана в сърцето му? Но тя никога не е била там и никога няма да се появи където хората са равни. Цивилизацията, оформяйки индивидите, разграничавайки съсловията, поставяйки бедния под погледа на богатия, вдъхвайки страх у последния, че и той може да изпадне в това положение, веднага пробужда в ума му желание да помогне на несретника, за да получи сам той помощ, ако изгуби богатството си. Тогава се е родила благотворителността, плод на цивилизацията и на страха: тя е добродетел само по стечение на обстоятелствата и в никакъв случай не е чувство, вдъхнато от природата, която е вложила в нас единствено стремежа към задоволяване на желанията на всякаква цена. Само ако смесва всички чувства, ако никога нищо не подлага на анализ, човек може в своето заслепление да се лишава от насладите.

— Ах, господине — прекъснах го разгорещено аз, — може ли да съществува по-голяма наслада от тази да дадеш утеха на несретника? Нека оставим настрани страха от собственото страдание: има ли по-истинско удоволствие от това да помогнеш?… Да се радваш на сълзите на благодарност, да споделяш радостта, с която си дарил нещастните, които, макар и хора като вас, са били лишени от неща, които за вас са насъщна необходимост, да чуваш как те прославят и те наричат свой баща, отново да връщаш ведрината по челата, омрачени от униние, обезсърчение и безнадеждност; не, господине, никакво сладострастие на този свят не може да се сравни с това чувство, дошло направо от Бога, и щастието на тези, които го подхранват на земята, е, че ще бъдат щастливи и на небето. Всички други добродетели се основават на тази добродетел, господине; хората стават по-добри бащи, по-добри синове, по-добри съпрузи, когато познават очарованието на получилата утеха несрета. Както слънцето със своите лъчи, така и милостивият човек дарява всичко наоколо с плодородие, нежност и радост; и след небесното светило, друго чудо на природата е доблестната, отзивчива и нежна душа, чието върховно блаженство е да прави блажени другите.

— Всичко това са химери, Терез! Органите, с които ни е дарила природата, определят човешките наслаждения; тези на слабите и следователно на всички жени, търсят морални удоволствия, които са по-подходящи за подобни същества и които влияят на една напълно лишена от енергия физика: обратен е случаят с духовно силните, които изпитват много по-голямо наслаждение от мощното влияние, което оказват върху всичко наоколо, отколкото от нежните впечатления на същите тези същества, които живеят край тях; поради собственото си устройство те неминуемо предпочитат това, което засяга болезнено другите, а не което им дава нежни усещания. Това е едничката разлика между жестоките и добродушните хора; и едните, и другите притежават чувствителност, но всеки я използува по различен начин. Не отричам, че и едната, и другата група изпитва наслаждения, но аз поддържам, несъмнено заедно с мнозина философи, че тези на по-силния индивид без съмнение са по-живи, отколкото тези на неговия противник; по силата на това заключение трябва да съществува един вид хора, които намират толкова удоволствие във всичко, което е свързано с жестокостта, колкото вкусват другите от благотворителността. Ала едните удоволствия са по-скоро нежни; докато другите са живи; последните без съмнение са най-сигурните, най-истинските, защото са израз на човешките наклонности още в лоното на природата и дори на децата, които още не са познали царството на цивилизацията; другите са само резултат от тази цивилизация и следователно представляват лъжливо и напълно безсолно сладострастие. Впрочем, мое дете, тъй като ние не сме тук, за да философствуваме, а по-скоро да стигнем до решение, бъдете така добра да ми кажете вашата последна дума… Приемате ли, или не предложението, което ви правя?

— Разбира се, че отказвам, господине — отвърнах аз, като станах. — Аз съм бедна… О, да, бедна, господине; но по-богата с чувствата, които изпълват сърцето ми, отколкото с всички дарове на Фортуна; никога не бих пожертвувала едните, за да притежавам другите: предпочитам да си умра в недоимък, но няма да изневеря на добродетелта.

— Излезте — каза ми хладно този презрян човек — и се надявам най-вече да нямам опасения за вашата дискретност; инак скоро ще бъдете изпратена на такова място, че аз няма да имам от какво да се боя.

Нищо не вдъхва така смелост на добродетелта, както страховете на порока; аз се оказах много по-храбра, отколкото си мислех, и се осмелих, след като му заявих, че няма от какво да се опасява, да му напомня за парите, които бе откраднал от мен в гората Бонди, и да му подскажа, че при състоянието, в което се намирам, тези пари са ми необходими. Тогава чудовището ми отвърна грубо, че само от мен зависи да спечеля пари, но че аз отказвам.

— Не, господине — отвърнах аз твърдо, — не, аз пак ви повтарям, че предпочитам да загина, но не и да спася живота си на тази цена.

— А пък аз за нищо на света не бих се разделил с парите си, без те да са спечелени — каза Сен-Флоран. — Въпреки че така безочливо ми отказахте, ще ми се още веднъж да прекарам четвърт час с вас; да отидем в този будоар и само няколко мига покорство ще подобрят финансовото ви положение.

— Нямам желание да служа на вашия разврат нито по единия, нито по другия начин, господине — отвърнах гордо аз. — Не желая милостиня, жестоки човече; няма да ви доставя това удоволствие; искам само това, което е мое, което ми откраднахте по най-недостоен начин… Задръж го, звяр такъв, щом толкова искаш: гледай без милост на моите сълзи, слушай, без да се трогнеш, тъжните нотки на нищетата, но помни, че извършиш ли това ново безчестие, каквото и да ми струва, аз ще съм откупила правото да те презирам завинаги.

Разярен, Сен-Флоран ми заповяда да се махам и аз можах да прочета на неговото лице, че ако не бе ми доверил своите тайни, които се боеше да не разглася, сигурно щях да заплатя с ново насилие от негова страна дързостта да му кажа истината в очите… Излязох. В този момент водеха при развратника една от нещастните жертви на отвратителната му похот. Една от жените на служба, каквато ми предлагаше той, се канеше да му представи някакво клето момиче на около девет години; злочесто и унило, то едва стоеше на краката си… О, Боже! — помислих си аз при тази гледка. — Възможно ли е същества като това да будят други чувства освен състрадание! Тежко на покварения злодей, който може да дири наслаждение върху разяждани от нищетата гърди, който ще лови целувки по изсъхнали от глада устни и които няма да се разтворят, за да го прокълнат.

От очите ми потекоха сълзи: искаше ми се да измъкна жертвата от лапите на тигъра, който я очакваше, но не посмях. А и бих ли могла? Бързо се прибрах в странноприемницата, унизена от съдбата, която ме караше да изслушвам подобни предложения, и възмутена от охолството, което се осмеляваше да ми ги отправя.

На следващия ден напуснах Лион и поех към Дофине, все така изпълнена с безумната надежда, че в тази провинция ме очаква поне малко щастие. Бях се отдалечила само на две левги от Лион, все така пеш, както обичайно се придвижвах, с две ризи и няколко носни кърпи в джобовете, когато срещнах някаква старица; тя се приближи до мен и с болка в гласа ми поиска милостиня. Ужасните примери на жестокост не ми бяха повлияли и аз не познавах друго, по-голямо щастие на този свят от това да помогнеш на клетника; затова веднага извадих кесията си с намерение да дам на жената едно екю, но тази безсрамна твар, много по-бърза от мен, макар отначало да я бях взела за стара и немощна, скача пъргаво към кесията ми, грабва я, събаря ме със силен удар в стомаха и когато се съвземам, я виждам на сто крачки от мен, заобиколена от четирима негодници, които със заплахи ме предупреждават да не се приближавам.

— Всемогъщи Боже! — възкликнах аз горчиво. — Наистина не е възможно душата ми да се разтвори за някаква добродетелна постъпка, без това незабавно да ми навлече най-сурово изпитание. В този съдбовен момент ме напусна всичката ми смелост: днес искрено моля Бога да ми прости това, но бях заслепена от отчаяние. Усетих, че съм готова да изоставя попрището, което бе така обсипано с тръни: имах два изхода — или да се присъединя към мошениците, които ме бяха обрали, или да се върна в Лион, за да приема предложението на Сен-Флоран. Бог се смили над мен и аз не се поддадох и макар надеждата, която пробуди в мен, да бе измамна, защото занапред ме чакаха още толкова премеждия, аз все пак съм му благодарна, че ме подкрепи: гибелната звезда, която ме води към ешафода, ще ми донесе само смърт; по други пътища щях да стигна до безчестието, а то е много по-жестоко от всеки друг жребий.

Продължавам пътя си към Виен, решена там да продам каквото е останало, за да мога да стигна до Гренобъл. Крачех тъжно по пътя, когато на четвърт левга от този град забелязах отдясно двама конници да тъпчат с конете си някакъв човек, които, след като го оставиха като мъртъв, избягаха в галоп; тази ужасна гледка ме трогна до сълзи. Уви! — казах си аз. — Ето един човек, който е по-достоен за съжаление от мен; на мен поне ми остават здравето и силата, мога да припечелвам хляба си, а ако този клетник няма средства, какво ще стане с него?

Каквито и основания да имах да се пазя от състраданието, колкото и скъпо да ми бе струвал всеки негов порив, не можах да преодолея силното си желание да се приближа до този човек и да му помогна с каквото мога. Спускам се към него, давам му да вдъхне малко благовоние, което носех със себе си: най-после той отваря очи и първите му думи са на благодарност; старая се да му помогна с каквото мога, накъсвам на парцали една от ризите си, за да превържа раните му и да спра кръвотечението; пожертвувах за този нещастник една от последните вещи, които ми бяха останали. След тези първи грижи му давам да пийне малко вино; клетникът напълно се съвзема, аз имам възможност да го огледам и да го преценя по-добре. Макар пешеходец и с твърде малко багаж, той нямаше вид на бедняк; носеше на себе си някои твърде скъпи предмети — пръстени, часовник, различни кутийки, но всички те твърде пострадали от премеждието. След като възвърна способността си да говори, той попита кой е този ангел-хранител, който му се е притекъл на помощ, и с какво би могъл да му се отплати. Все още с вярата, че една обзета от благодарност душа може да отвърне с всеотдайност, решавам, че мога спокойно да споделя моите болки с човека, чието страдание бях облекчила със собствените си ръце: разказвам му за неволите си, той ги изслушва с интерес и когато споделям последното сполетяло ме нещастие, което му разкрива причината за нищетата, в която се намирам, той възкликва:

— Колко съм щастлив, че мога да отдам поне признание за това, което сторихте за мен! Казвам се Ролан — продължава странникът — и притежавам на петнадесет левги оттук в планината прекрасен замък, в който ви каня да ме последвате; и за да не би това мое предложение да засегне вашата чувствителност, веднага ще ви обясня с какво бихте могли да ми бъдете полезна. Аз съм ерген, но имам сестра, която много обичам и която споделя с мен усамотението; имам нужда от момиче, което да се грижи за нея; наскоро изгубихме тази, която й служеше, така че ви предлагам нейното място.

Благодарих на моя покровител и си позволих да го запитам по какво стечение на обстоятелствата човек като него се е осмелил да пътува без придружители и, както се случи, да се остави да бъде малтретиран от подобни негодници.

— Тъй като съм млад и силен, а и малко понапълнял, от няколко години имам навик да пътувам от дома до Виен по този начин — каза ми Ролан. — Така печелят и здравето, и кесията ми; не че съм принуден да спестявам, защото съм богат; скоро ще се убедите в това с очите си, ако склоните да ме последвате; но пестеливостта при всички случаи не вреди. Що се отнася до двамината, които се отнесоха грубо с мен, това са дребни благородници от околността, от които спечелих миналата седмица сто луидора на карти; задоволих се с честната им дума; днес ги срещам и си искам парите, а ето как те се отнасят с мен.

Споделих мъката на този човек, станал жертва на двойно нещастие, след което той ми предложи да тръгваме.

— Благодарение на вашите грижи вече се чувствувам по-добре; мръква се, нека се приютим в една къща недалеч оттук, а утре ще наемем оттам коне, с които до вечерта ще можем да стигнем до дома.

Безусловно решена да се възползувам от възможността, която сякаш небето ми изпращаше, аз помагам на Ролан, докато се изправи, и го подкрепям по пътя, докато две левги по-нататък стигаме до споменатата странноприемница. Съвсем почтено вечеряме заедно; след това Ролан ме предава на грижите на ханджийката, а на другия ден на две наети мулета и придружени от един слуга от странноприемницата стигаме до границата на Дофине, след което се отправяме към планините. Тъй като преходът се оказа прекалено дълъг, за да го изминем за един ден, спряхме във Вирийо, където бях предмет на същите грижи и внимание от страна на моя господар, а на другата сутрин продължихме в същата посока. Към четири часа следобед стигнахме до подножието на планините: там пътят стана почти непроходим, затова Ролан предложи на мулетаря да не се отделя от мен, за да не се случи някое нещастие. Така навлязохме в дефилетата. В продължение на повече от четири левги се редуваха почти непрекъснати завои, изкачвания и спускания и така се отдалечихме от всякакви населени места и пътища, че се почувствувах на края на света. Почувствувах как неволно ме обзема тревога; Ролан видя това, но не казваше нищо и мълчанието му ме плашеше още повече. Най-после зърнахме замъка, кацнал на върха на един хребет, обграден от страховита пропаст, в която той сякаш се канеше да се сгромоляса; до него, изглежда, не водеше никакъв път; този, който следвахме, беше една камениста козя пътека, но тя все пак стигаше до този мрачен дом, подобен по-скоро на бандитско свърталище, отколкото на жилище на почтени хора.

— Ето моят дом — каза Ролан, след като се убеди колко съм впечатлена от неговия изглед.

Изразих удивлението си, че живее в такова усамотение.

— Така ми харесва — отвърна ми рязко той.

Подобен отговор засили опасенията ми; злочестината ни научава да забелязваме всичко: една дума, една извивка на гласа на този, от когото зависим, задушава или подхранва надеждата; ала тъй като нямах друг изход, аз си замълчах. След множество завои тази старинна постройка внезапно се изпречи пред нас; оставаше ни да изминем не повече от четвърт левга; Ролан слезе от мулето и ми каза да сторя същото; той върна животните на слугата, плати му и му нареди да си отива. Тази постъпка още повече ме стъписа; Ролан забеляза това.

— Какво ви е, Терез? — запита той, докато крачехме към неговия дом. — Все още сте във Франция, този замък е на границата на областта Дофине и под администрацията на Гренобъл.

— Може и така да е, господине — отвърнах аз, — но как сте си наумили да се заселите в подобно свърталище?

— Ами че тези, които живеят тук, не са съвсем почтени — каза Ролан. — Твърде възможно е държането им да не ти хареса много.

— Ах, господине — промълвих аз разтреперана, — карате ме да се плаша, къде ме водите?

— Водя те да прислужваш на фалшификатори на пари, на които аз съм главатар — каза Ролан, сграбчвайки ме за ръката и принуждавайки ме да мина по малък подвижен мост, който се спусна с нашето приближаване и веднага след нас се вдигна. — Виждаш ли този кладенец? — продължи той, сочейки ми голяма и дълбока пещера в дъното на двора, пред която четири голи жени, оковани във вериги, въртяха едно колело. — Ето твоите другарки и твоята служба: ще я изпълняваш, като въртиш колелото по десет часа на ден и задоволяваш подобно на тези жени всички прищевки, на които реша да ви подложа. Ще получаваш шест унции черен хляб и едно блюдо бакла на ден, що се отнася до свободата, по-добре забрави за нея; никога няма да я получиш. Когато умреш от изтощение, ще бъдеш хвърлена в тази дупка до кладенеца, където те очакват шестдесет или осемдесет никаквици като тебе, и ще бъдеш заместена от друга.

— О, всемогъщи Боже! — възкликнах аз, като се хвърлих в краката на Ролан. — Благоволете да си припомните, господине, че аз ви спасих живота, че обзет от моментно вълнение, вие обещахте да ми се отблагодарите, да ме дарите с щастие. А ето че в отплата за услугата вие ме запращате в бездна от вечни страдания. Справедливо ли е това, което вършите, и няма ли дълбоко в сърцето ви угризенията да отмъстят за мен?

— Обясни ми, моля те, какво разбираш под чувство за благодарност, с което си въобразяваш, че си ме пленила? — каза ми Ролан. — Помисли добре, нищожно създание, какво правеше в момента, когато ми се притече на помощ? Между възможността да продължиш пътя си и да дойдеш с мен не предпочете ли второто, като постъпка, подсказана от сърцето ти? Мигар не ти беше приятно? Защо, по дяволите, смяташ, че съм длъжен да ти се отплащам за нещо, което ти е доставило удоволствие? И как си могла да си въобразиш, че човек като мен, който тъне в пари и охолство, ще се унижи дотам, че да дължи нещо на нещастница като тебе? Дори да ми беше спасила живота, пак нищо нямаше да ти дължа, след като си направила това заради самата себе си: на работа, робиньо, на работа! Знай, че макар цивилизацията да е преобърнала принципите на природата, съвсем не е отнела правата й; тя поначало е създала силни и слаби с намерение едните винаги да бъдат зависими от другите; ловкостта, умът на човека са променили мястото му и вече не физическата сила, а силата на златото определя неговия ранг; най-богатият е най-силен, най-бедният е най-слаб; става дума само за основанието на мощта, предимството на силния винаги е било закон на природата и е все едно дали той държи веригата на слабия, или богатия държи веригата на бедния. Ала природата не признава постъпки, продиктувани от признателност, като тази, която ти искаш от мен; след нейните закони няма такъв, според който удоволствието, изпитвано от едного, който прави услуга, да лишава другия от част от неговите права на по-силен. Нима си виждала у животните чувства като тези, които сега дириш? Нормално ли е, след като стоя по-горе от теб по богатство и сила, да ти отстъпя правата си само защото си изпитала наслада, като си ми помогнала, или защото си смятала с тази си постъпка да спечелиш отплата, която да те спаси от мизерията? Дори услугата да бе направена от равен на равен, никога гордостта не би позволила на една възвишена душа да се принизи до някаква си признателност. Нима този, който получава, не е винаги унижен? И това унижение, което той изпитва, не е достатъчна отплата за благодетеля, който дори само поради постъпката си се оказва по-горе от другия? Нима не е наслада за гордостта да се окажеш по-горе от ближния си? Нужна ли е друга отплата на този, който помага? И ако услугата, унижавайки този, който я получава, се превърне за него в товар, с какво право ще го принуждаваме да го носи? Трябва ли да приема да се чувствувам унижен всеки път, когато срещна погледа на този, който ми е направил услуга? Следователно неблагодарността не само че не е порок, но дори е добродетел, присъща на гордите души, докато благодарността несъмнено е добродетел на слабите: нека ми помагат колкото си щат, ако това им доставя удоволствие, но да не искат в замяна нищо от мен.

След тези думи, на които Ролан не ме остави да отговоря, двама слуги по негова заповед ме сграбчват, събличат ме и ме оковават до моите другарки, на които аз веднага трябва да започна да помагам, без да съм успяла да си отдъхна от изнурителното пътуване. Тогава Ролан се приближава до мен, грубо ме опипва по всички части на тялото, които приличието не ми позволява да назова, обсипва ме с подигравателни и дръзки слова заради срамния белег, с който Роден тъй незаслужено ме бе наказал, сетне, въоръжен с бич от волски жили, той ми нанася двадесет удара по задника.

— Ето какво ще получаваш, негоднице, ако не изпълняваш задълженията си; сега не те наказвам за някаква твоя простъпка, а само ти показвам как постъпвам при подобни случаи.

Аз надавам силни викове и се мятам във веригите си; гърчовете, воплите, сълзите ми, всички белези на болката, която изпитвам, само развеселяват моя палач…

— Ех, ако само знаеш какво те чака, курво — казва Ролан, — ти още нищо не си видяла, а на мен ми се ще да познаеш и най-изтънчените жестокости в страданието.

Той ме оставя. Шест мрачни дупки в пещерата, затворени като тъмнични килии, ни служеха за убежище през нощта. Тъй като се мръкна скоро след като бях окована, освободиха мен и моите другарки от веригите и ни заключиха, след като получихме дажбата вода, бакла и хляб, за която Ролан ми бе споменал.

Едва когато останах сама, осъзнах ужаса на моето положение. Възможно ли е — мислех си аз — да съществуват толкова безсърдечни хора, които да задушават в себе си чувството на признателност?… Тази добродетел, на която бих се отдала с толкова възхита, ако един ден някоя благородна душа ми даде възможност да я изпитам; нима може да има същества, които да я отхвърлят, и могат ли тези, които я задушават тъй безчовечно, да бъдат наречени инак, освен чудовища?

Потънала в тези размисли, внезапно чувам да се отваря вратата на моята килия; това е Ролан; негодникът желае да ме унижи докрай, като ме накара да послужа за предмет на отвратителните му прищевки; вие можете да предположите, госпожо, че те бяха толкова свирепи, колкото и всичките му действия и че за подобен човек любовните наслади неизбежно са белязани от отвратителния му характер. Но не бих могла да злоупотребявам с търпението ви и затова ви спестявам тези нови издевателства. Не шокирах ли вече достатъчно въображението ви с безсрамни разкази? Трябва ли да се впускам отново в тях?

— Да, Терез — обади се господин Дьо Корвил, — да, желаем да чуем от вас тези подробности, вие ги завоалирате по начин, който смекчава ужасната им същност; от тях остава само необходимото познание, което човек би желал да получи. Не можете да си представите до каква степен тези картини допринасят за обогатяване на душата; може би си оставаме все още твърде невежи в тази област само поради глупавата сдържаност на хората, които са писали по тези въпроси. Оковани във веригите на безсмислени опасения, те говорят само за детинщините, известни на последния глупак, и не смеят да протегнат ръка смело към човешкото сърце и да извадят на показ всичките му чудовищни извратености.

— Добре, господине, ще ви послушам — отвърна Терез развълнувано — и както постъпвах досега, ще се постарая да ви предложа моите щрихи в най-смекчена светлина.

Най-напред трябва да ви опиша Ролан, който беше нисък на ръст, пълен, около тридесет и пет годишен, надарен с удивителна сила, космат като мечка, с мрачно лице, свиреп поглед, чернокос, с мъжествени черти, с дълъг нос, с брада до очите, с тъмни гъсти вежди, а онази част на тялото, която отличава мъжкия пол, бе толкова дълга и с такава невероятна дебелина, че не само никога не бях виждала нещо подобно, но със сигурност бих могла да кажа, че никога природата не е създавала нещо толкова изумително: едва успявах да го сграбча с двете си ръце, а дължината му бе един лакът. Към тази физика Ролан добавяше всички пороци, които могат да произлязат от един огнен темперамент, силно въображение и едно прекалено голямо охолство, което не би могло да не го тласне към неудържимо безпътство. Ролан довършваше остатъците от своето богатство; бащата натрупал състояние и оставил сина твърде имотен, което дало възможност на младежа да живее нашироко: преситен от обичайните наслаждения, той прибягнал до ужасни насилия: само те успявали да пробудят у него изтощените от удоволствията желания; жените, които му прислужваха, до една ставаха жертва на тайния му разврат и засищаха някои не по-малко безчестни наслади, след които блудникът би могъл да усети вкуса на престъплението, който го привличаше повече от всичко на света. Ролан бе направил своя любовница дори сестра си и с нея именно уталожваше пламъка, който разпалваше с нас.

Когато влезе, беше почти гол; възбуденото му лице носеше отпечатъка на пресищането, до което бе стигнал на трапезата, от която идваше, и на страхотната похот, която го разяждаше. Той ме гледа известно време с поглед, който ме накара да се разтреперя.

— Свали дрехите си — казва ми той и сам маха всичко, с което се бях покрила за през нощта. — Да, остави всичко това и ме последвай; преди малко ти показах какво те чака, ако посмееш да се отдадеш на леност; ала ако си наумиш да ни предадеш, престъплението би било много по-сериозно и трябва наказанието да бъде съразмерно; ела да видиш какво ще бъде то.

Бях в състояние, което трудно бих могла да ви опиша, ала без да ме остави да дам израз на душевните си терзания, Ролан бързо ме грабва за ръката и ме повлича; той ме стискаше с дясната си ръка, а в лявата държеше малък фенер, който едва осветяваше пътя ни; след няколко завоя ние се озоваваме пред вратата на едно мазе; той я отваря и като ме оставя да мина напред, казва ми да слизам надолу, докато той затвори зад нас тази първа преграда; аз се подчинявам. Сто стъпала по-надолу стигаме до втора врата, която бива отворена и затворена по същия начин; ала след нея стълбата свършва и ние продължаваме по един издълбан в скалата и пълен с извивки изключително стръмен тунел. Ролан не казваше нищо и неговото мълчание още повече ме плашеше; той осветяваше пътя ни с фенера; така вървяхме около четвърт час: поради състоянието, в което се намирах, усещах още по-осезателно ужасната влага на тези подземия. Бяхме навлезли толкова надолу, че едва ли ще преувелича, ако кажа, че мястото, където стигнахме, се намираше на повече от осемстотин стъпки в недрата на земята; от двете страни на тунела се намираха няколко ниши, където забелязах сандъци, пълни с богатствата на тези злодеи. Най-после спряхме пред една бронзова врата — последната. Ролан я отваря и аз едва не припаднах, когато се озовах на това ужасно място, където ме бе довел този безчестен човек; като вижда, че залитам, той ме блъсва и така аз, без да ща, стигам до средата на тази страховита гробница. Представете си, госпожо, кръгъл зимник с диаметър двадесет и пет стъпки, чиито тапицирани в черно стени са покрити с най-зловещи предмети — скелети с най-различен ръст, кръстосани кости, черепи, снопове пръчки и бичове, саби, кинжали, пистолети: такива бяха страхотиите по стените, осветявани от лампа с три фитила, окачена в един от ъглите на тавана; от свода се спускаше дълго въже, чийто край лежеше на дължина осем или десет стъпки по средата на пода на килията и което, както след малко ще се убедите, трябваше да послужи за най-ужасни цели; отдясно се виждаше ковчег, полуотворен от призрака на Смъртта, въоръжена със заплашително вдигната коса; до него имаше пейка за молитва, над която висеше разпятие с черни горящи свещи от двете страни; отляво имаше восъчно изображение на гола жена, тъй добре изработено, че дълго време не смеех да я погледна; тя бе завързана върху кръст с лицето напред, така че ясно се виждаха задните й части, жестоко изранени; кръвта сякаш бликаше от многобройните рани и се стичаше по бедрата; тя имаше прекрасни коси, красивото й лице бе извърнато към нас и сякаш молеше за милост; виждаше се как то е сгърчено от болката и дори обляно в сълзи. При тази ужасна гледка аз изведнъж почувствувах, че отпадам; в дъното на килията имаше широко черно канапе, от което можеха да се наблюдават всички ужасии на това зловещо място.

— Ето къде ще загинете, Терез — каза ми Ролан, — стига само да ви хрумне гибелната мисъл да напуснете моя дом; аз лично ще дойда тук да сложа край на дните ви, но преди това ще ви накарам да почувствувате смъртните мъки по всички най-жестоки начини, които успея да измисля.

Произнасяйки тази закана, Ролан се разпали; неговото вълнение, помрачението му го караха да прилича на тигър, готов да разкъса плячката си; тъкмо тогава той извади на показ страшния член, с който бе надарен; накара ме да го пипна и ме запита виждала ли съм подобен на него.

— Такъв, какъвто го виждаш, курво — заяви ми яростно той, — все пак ще трябва да проникне в най-тясната част на тялото ти, дори да се наложи да те разкъсам на две; сестра ми, много по-млада от теб, успява да го приеме тъкмо с тази част; с жените аз никога не се забавлявам по друг начин: затова ще трябва да пронижа и теб.

И за да не остане у мен съмнение за кое място говори, той вкара там трите си пръста с много дълги нокти, като добави:

— Ето тук, Терез, ето тук ще вкарам след малко члена, който толкова те плаши; той ще влезе докрай, ще те разкъса, ще те разкървави, а аз ще бъда в опиянение.

Докато произнасяше тези думи, примесени с клетви и отвратителни богохулства, по устата му се появи пяна. Ръката му, която опипваше храма, който се канеше да атакува, се разходи и по всички околни места, като ги дереше с нокти; същото направи и с гърдите ми, нанесе им толкова дълбоки рани, че в продължение на петнадесет дни изпитвах ужасни болки. После ме постави в края на канапето, натри със спирт мъха, с който природата покрива храма на продължението на човешкия род, и го запали. Пръстите му хванаха израстъка от плът на същия този храм и силно го стиснаха; сетне вкара вътре пръстите си и разкъса нежната мембрана. Като не можеше повече да се сдържа, той ми заяви, че след като вече съм в неговото леговище, по-добре изобщо да не изляза оттук, което щяло да му спести повторно слизане. Паднах в краката му и се осмелих още веднъж да му припомня услугата, която му бях направила… Забелязах, че още повече го възбуждам, като се опитвам да пробудя жалост; той ми каза да мълча и като ме удари с все сила с коляно в стомаха, простря ме на плочите.

— Хайде! — каза той, като ме вдигна за косите. — Хайде, приготви се: бъди сигурна, че ще те погубя…

— О, господине!

— Не, не, трябва да умреш; не искам повече да чувам за твоите нищожни благодеяния; не обичам да дължа никому нищо; другите трябва да бъдат мои длъжници… Казвам ти, ще умреш, легни в този ковчег, за да видя дали се побираш.

Той ме отнася дотам, затваря ме вътре, сетне излиза от килията, като се преструва, че ме оставя там. Никога не съм се чувствувала по-близо до смъртта. Уви! Тя скоро щеше да се приближи до мен още по-осезаемо. Ролан се завръща и ме измъква от ковчега.

— Ще се чувствуваш прекрасно в него — каза ми той, — все едно, че за теб е правен; но би било прекалено лека смърт да те оставя да умреш в него; ще те накарам да изпиташ един друг вид смърт, която при това си има своята слабост. Хайде, помоли се на твоя Бог, курво, поискай от него да отмъсти за теб, ако наистина е всемогъщ…

Спускам се към пейката за молитва и докато гласно разкривам сърцето си на Всевишния, Ролан продължава да нанася рани и да измъчва още по-жестоко задните ми части, които са обърнати към него; той шибаше тези части с бич, снабден с остри стоманени шипове на върха, който при всеки удар пръскаше кръвта ми чак до тавана.

— Е, какво? — провикна се той богохулно. — Твоят Бог не ти идва на помощ; той оставя невинната добродетел да страда по такъв начин, предава я в ръцете на злодейството. Ах! Що за Бог е това, Терез, що за Бог е това? Ела — продължи той, — ела, курво, сигурно си свършила с молитвата си (през това време той ме поставя по корем на края на канапето в дъното на стаята); казах ти, Терез, ти трябва да умреш!

Той сграбчва ръцете ми, завързва ги зад гърба, после увива около врата ми лента от черна коприна, като продължава да държи двата й края и стягайки я, когато пожелае, може да спре дишането ми и да ме прати на оня свят.

— Това мъчение е по-леко, отколкото си мислиш, Терез — казва ми Ролан, — ти ще усетиш смъртта да идва сред неизразима наслада; натискът, който това въже ще упражни върху нервите ти, ще разпали твоите органи на сладострастието; този ефект е несъмнен. Ако всички осъдени на този вид смърт знаеха сред какво опиянение настъпва тя, нямаше да се плашат от това наказание за престъпленията си и щяха да ги вършат още по-често и много по-уверено; това действие, Терез, свивайки мястото, където ще проникна, ще удвои и моето удоволствие — добавя злодеят, като се насочва по един срамен път, достоен за него.

Ала той напразно се мъчи да проникне по него; макар да се старае да утъпче терена, чудовищните му пропорции му пречат да успее, опитите му остават без резултат. Тогава яростта му минава всякакви граници; той си служи с нокти, с ръце, с крака, за да си отмъсти за съпротивата, оказвана му от самата природа. Той започва отново, огненият меч се плъзва в съседния вход и увлечен от силата на натиска, влиза почти наполовина; аз надавам вик; разярен от своята грешка, Ролан гневно се отдръпва и този път нанася удар по другата врата с такава сила, че влажното копие прониква, като ме разкъсва. Ролан се възползува от този първи успех; усилията му стават още по-големи; той печели терен; докато напредва, фаталната лента се затяга около шията ми, аз надавам ужасни викове; те забавляват свирепия Ролан и той ме кара да викам още по-силно, уверен, че от тези вопли няма полза и че той може да ги спре, когато пожелае; острите ми писъци само го възбуждат. През това време опиянението постепенно го завладява и стягането на лентата влиза в зависимост от степента на неговото наслаждение; малко по малко гласът ми замира; тогава стяганията стават толкова силни, че сетивата ми отслабват, без все пак да изгубят напълно своята чувствителност; грубо тласкана от огромния член, с който Ролан разкъсва вътрешностите ми, въпреки ужасното състояние, в което се намирам, все пак усещам струите, с които ме облива неговото сладострастие; дочувам виковете, които надава през това време. Следва моментно вцепенение, не знам какво става с мен, но не след дълго очите ми долавят светлината, разбирам, че съм свободна, развързана и всичките ми органи сякаш се възраждат.

— И така, Терез — казва ми моят палач, — обзалагам се, че ако си откровена, ще признаеш, че всичко, което изпита, бе удоволствие.

— Изпитах само ужас, господине, само отвращение, болка и отчаяние!

— Лъжеш ме, познавам усещанията, които ти изпита; но каквито и да са били те, за мен няма значение! Ти твърде добре ме познаваш и за теб няма никакво съмнение, че при всичко, на което те подлагам, твоето сладострастие ме интересува хиляди пъти по-малко от моето собствено, а сладострастието, което аз търсех, бе тъй силно, че аз ще си го доставя и друг път. Така че оттук нататък, Терез — завърши този безсъвестен развратник, — твоят живот зависи само от теб.

Сетне той нахлузва на врата ми въжето, което виси от тавана, затяга го и завързва с връв единия крак на табуретката, на която съм стъпила, а с другия край в ръка отива да седне в един фотьойл с лице към мен: в ръката ми има остър косер, с който да отрежа въжето в момента, когато той с помощта на връвта събори табуретката изпод краката ми.

— Както сама виждаш, Терез, ако ти пропуснеш твоя удар, аз няма да пропусна моя; значи правилно ти казах, че твоят живот зависи само от теб.

Той се възбужда; в момента на опиянението трябва да дръпне табуретката и да ме остави да увисна на въжето. Той прави всичко възможно да ме изненада и щеше да се почувствува на седмото небе, ако не се покажех достатъчно сръчна, ала както и да се старае, аз отгатвам намеренията му, поривът на неговия екстаз го издава; виждам как извършва фаталното движение, табуретката се изплъзва, аз отрязвам въжето и падам на земята съвсем свободна; там, макар на повече от дванадесет стъпки от него, ще ми повярвате ли, госпожо? Аз усещам тялото си обляно от доказателствата за неговото помрачение и лудост.

Друга на мое място, използувайки оръжието, което бе в ръцете ми, несъмнено би се нахвърлила върху това чудовище; ала с какво би ми помогнала тази проява на смелост? След като нямах ключове за подземието, не познавах извивките на тунела, щях да умра, преди да съм успяла да изляза; впрочем и Ролан бе въоръжен: затова станах, като оставих косера на земята, за да не би да се усъмни в мен; той не го и направи; бе вкусил насладата с пълна сила и доволен повече от моето покорство и примирение, отколкото от ловкостта ми, той ми направи знак да излизам и заедно се изкачихме обратно.

На следващия ден успях да разгледам по-добре своите другарки. Четирите бяха двадесет и пет — тридесетгодишни; макар затъпели от мизерия и обезобразени от тежкия труд, у тях все още се забелязваха остатъци от красота; бяха стройни, а най-младата от тях на име Сузан имаше прекрасни очи и все още много хубави коси; Ролан я бе открил в Лион, бе я обезчестил и след като я бе отвлякъл от семейството й с клетва, че ще се ожени за нея, я бе довел в този ужасен замък; тя беше тук от три години и повече от другите бе предмет на издевателство от страна на това чудовище; от ударите на бича задницата й бе хванала мазоли и бе корава като изсушена на слънцето волска кожа; имаше тумор на лявата гърда и абсцес в матката, който й причиняваше неописуеми болки. Всичко това бе дело на вероломния Ролан: всяка от тези страхотии бе резултат от неговата похотливост.

От нея разбрах, че Ролан се кани да отиде във Венеция, ако пристигнеха полиците за огромните суми, изпратени в Испания, които той да обмени в Италия, тъй като не му се искаше сам да пренася златото си през планините; той никога не правеше това: винаги изпращаше парите си в една страна, а отиваше да живее в друга; по този начин, където и да се установеше, той получаваше богатството си чрез ценни книжа от друго кралство и мошеничествата му никога не можеха да бъдат разкрити. Ала в един момент всичко можеше да пропадне, защото намерението му да се оттегли изцяло зависеше от тази последна сделка, в която беше вложена по-голяма част от неговите богатства. Ако в Кадикс приемеха неговите пиастри, секвини, фалшивите му луидори и му изпратеха за тях полици, обменими във Венеция, Ролан си осигуряваше охолство до края на дните си; ако измамата се разкриеше, крехкото здание на неговото благоденствие щеше да рухне за един ден.

— Уви! — възкликнах аз, като научих тези подробности. — Провидението поне един път ще прояви справедливост и няма да позволи на този негодник да успее; така ние ще бъдем отмъстени…

Всемогъщи Боже! Как можех да разсъждавам по този начин след опита, който бях натрупала!

Към обяд ни даваха два часа почивка, които използувахме, за да отдъхнем и похапнем всяка в килията си; в два часа ни завързваха отново и ни караха да работим до мръкнало, без нито веднъж да ни бъде позволено да проникнем в замъка. Ако бяхме голи, това се дължеше не само на горещината, но в много по-голяма степен, за да бъдем по-уязвими за ударите на бича, с който нашият господар ни налагаше от време на време. Зиме ни даваха панталон и блуза, които така прилепваха към тялото, че си оставахме все така изложени на ударите, в които злодеят намираше едничкото свое удоволствие.

Изминаха осем дни, без да видя Ролан; на деветия той дойде при нас и като заяви, че аз и Сузан сме въртели колелото много вяло, нанесе на всяка от нас по тридесет удара с бича от хълбоците до бедрата.

В полунощ на същия ден този отвратителен човек дойде при мен в килията и възбуден от жестоките рани, които бяха негово дело, той пак вкара ужасния си боздуган в тъмния ход, който бе на негово разположение поради позата, в която ме държеше, наблюдавайки последствията от собствения си бяс. Когато страстите му бяха заситени, аз използувах моментното успокоение, за да го помоля да облекчи моята участ. Уви! Аз не знаех, че ако в души като неговата опиянението засилва вроденото влечение към жестокост, то спокойствието в никакъв случай не ги връща към благите добродетели на почтения човек; това е огън, който бива повече или по-малко подклаждан, но който не загасва, а остава да тлее дори под пепелта.

— И на какво основание искаш да облекча веригите ти? — запита ме Ролан. — Да не би поради това, че те използувам за някои мои прищевки? Но нима аз идвам да моля в краката ти да направя нещо, за което ти би могла да искаш отплата? Аз не искам, аз направо вземам и не виждам защо поради нещо, на което имам право, би трябвало да се въздържа да не взема и друго нещо. В постъпките ми няма любов: любовта е рицарско чувство, което аз дълбоко презирам и чиито последици никога не са засягали сърцето ми; използувам жената, защото имам нужда от нея, както при други случаи от един объл и кух съд, но без да се отдавам на тази жена, която парите и властта ми подчиняват на моите желания, нито уважение, нито нежност; след като не вземам от нея нищо, което да не ми принадлежи, и изисквам от нея само покорство, аз не се чувствувам задължен да проявявам каквато и да било благодарност. Бих запитал тези, които ме карат да правя това, нима разбойник, който взема кесията на пътник в гората, защото е по-силен от него, дължи някаква благодарност на този човек за причинените щети? Същото е и с обезчестяването на една жена: това може да стане причина той да повтори действието си, но никога не й дава обезщетение.

— О, господине! — възкликнах аз. — Докъде е стигнало вашето злодейство!

— До най-висока степен — отвърна Ролан. — Няма на света извратеност, която да не съм опитвал, няма престъпление, което да не съм извършвал, и всички те са напълно оправдани и законни според моите възгледи. Винаги съм изпитвал към злото особено влечение, което непрекъснато е подхранвало моето сладострастие; престъплението възпламенява похотта; колкото по-ужасно е то, толкова повече я възбужда; изпитвам при това такова наслаждение, което обикновените хора получават от любовта, и стотици пъти при мисълта или при извършването на престъпление съм изпадал в състояние, до което другите достигат пред гола жена; то възбужда сетивата ми по същия начин и за да се разпаля, бих го извършил така, както човек се приближава до гола жена, за да я обладае.

— О, господине, това, което казвате, е ужасно, но аз съм виждала подобни примери.

— Има ги с хиляди, Терез. Не бива да си въобразявате, че женската красота е тази, която най-силно възпламенява духа на един развратник; това става много по-добре при престъплението, свързано със законите, които ограничават притежанието. Доказателство за това е, че колкото по-престъпно е притежанието, толкова възбудата е по-силна; когато човек се наслаждава на жена, която е отнел от нейния съпруг, на девойка, която е отвлякъл от нейните родители, той е много по-доволен от съпруга, който се наслаждава на жена си, и колкото по-свети са разкъсаните връзки, толкова по-силно е сладострастието. Ако това е майка му, сестра му, дъщеря му, идват нови приятни усещания; ако човек вкуси това, ще му се преградите да стават още по-големи, за да може той с още по-голямо усилие и по-голямо наслаждение да ги преодолява. Следователно, ако удоволствието бъде подправено с престъпление, дори взето отделно от това удоволствие, само по себе си, последното може да бъде почувствувано като такова; значи в самото престъпление се крие истинско удоволствие. Защото невъзможно е това, което придава приятен вкус, само̀ да бъде лишено от вкус. Предполагам, че ако, да речем, отвлечеш девойка за себе си, ще изпиташ твърде силно наслаждение, но ако я отвлечеш заради другиго, ще изпиташ и наслаждението, което би ти донесло нейното обладаване, подсилено с това от отвличането; същото изпитваш и при кражбата на часовник, на кесия и ако съм приучил сетивата си да усещат сладострастие при отвличането на девойка само за себе си, същото удоволствие, същото сладострастие ще изпитам и при кражбата на часовника, на кесията и прочие. Това обяснява прищявката на толкова почтени люде, които крадат, без да имат нужда от това. Ето защо, ясно е, че в престъплението човек вкусва най-голямото удоволствие и че с цялата сила на въображението си се старае да направи простите наслади колкото се може по-престъпни; като постъпва така, той просто прибавя дозата сол, която липсва и която е задължителна, за да бъде щастието съвършено. Знам, че подобни разсъждения стигат твърде далече и не след дълго може би ще ти докажа това, но какво ме засяга, стига аз да изпитам наслада? Имаше ли например, скъпо момиче, нещо по-просто и по-естествено от това да се оставиш да ти се насладя? Но ти се противиш, ти искаш от мен да не го правя; смяташе, че заради това, което ти дължа, аз ще трябва да отстъпя пред теб. Въпреки това аз не се поддавам на нищо, не слушам нищо, скъсвам с всички задръжки, които обвързват глупаците, подчинявам те на желанията си и превръщам най-обикновеното, най-монотонното наслаждение в нещо изключително. Подчини се, Терез, подчини се; и ако някога се преродиш на този свят в ролята на по-силния, превиши собствените си права и ти ще познаеш най-будното и най-пикантното от всички удоволствия.

Като каза тези думи, Ролан излезе и ме остави потънала в размисли, които, както положително предполагате, не бяха в негова полза.

От шест месеца живеех в този дом, служейки от време на време на долните безчинства на този злодей, когато една вечер го видях да влиза в килията ми, придружен от Сузан.

— Ела, Терез — казва ми той, — струва ми се, отдавна не си слизала в подземието, което така те изплаши. Следвайте ме и двете, но не се надявайте да се изкачите обратно пак заедно, едната ще трябва да остане там и ще видим върху коя ще падне жребият.

Аз ставам, поглеждам разтревожено към моята другарка и виждам сълзи в очите й… Потегляме.

След като ни затвори в подземието, Ролан ни огледа с ярост в очите; правеше му удоволствие да повтаря присъдата ни и да ни убеждава, че само една от нас ще остане жива.

— Хайде — каза той, като седна и ни остави прави пред него. — Трудете се една след друга за съживяването на това великолепно парче и тежко на тази, която развали магията.

— Това не е справедливо — обади се Сузан. — Тази, която ви възбужда най-успешно, трябва да бъде помилвана.

— Нищо подобно — отвърна Ролан. — След като се докаже, че една от вас ме разпалва най-добре, от това следва, че нейната смърт ще ми достави най-голямо удоволствие… А аз държа единствено на него. Освен това, ако реша да помилвам тази, която ме разпали най-бързо, вие ще вложите толкова старание, че ще ме докарате до екстаз, преди да съм извършил жертвоприношението, а това не трябва да става.

— Това означава, господине, че искате на злото да ви се отвърне със зло — казах аз на Ролан. — Постигането на екстаз би трябвало да бъде едничката ви цел и ако стигнете до него без престъпление, защо ви трябва да го извършвате?

— Защото така ще го постигна по най-възхитителен начин и защото само по тази причина слизам в това подземие. Чудесно зная, че мога да успея и без него, но искам да успея чрез него.

Докато водехме този разговор, аз, като избрана да започна първа, го възбуждам с една ръка отпред, а с другата отзад, докато той опипва на воля всичките части на тялото ми, които са на негово разположение поради моята голота.

— Още много ще трябва, Терез, докато твоята прекрасна задница закоравее от изтезания като тази на Сузан; виж, човек може да я изгори и тя нищо няма да усети; но ти, Терез, ти… Розите все още обкръжават лилията: ала ще се справим с това, ще се справим.

Не можете да си представите, госпожо, колко ме успокои тази заплаха; без съмнение Ролан не си даваше сметка каква увереност ми вдъхваха думите му, но не беше ли ясно, че след като се кани да ме подлага на нови мъчения, той все още не възнамерява да ме убива? Вече ви споменах, госпожо, че в нещастието всяко нещо прави впечатление и затова аз почувствувах облекчение. Друга причина за задоволство! Аз не постигах нищо и огромната маса плът, увиснала от собствената си тежест, оставаше безчувствена на всичките ми тласъци; застанала в същата поза, Сузан бе опипвана по същите места, но тъй като плътта й бе много по-загрубяла, Ролан я щадеше далеч по-малко; при това Сузан бе доста по-млада.

— Уверен съм — казваше нашият мъчител, — че и най-страшните бичове не биха били в състояние да изтръгнат дори капка кръв от този задник.

Той ни накара да се наведем и така получи на разположение двата пътя на удоволствието на всяка от нас, езикът му поигра по по-тесните, негодникът плю в другите. Подхвана ни отпред, накара ни да застанем на колене между бедрата му, така че гърдите ни да се озоват на височината на онази част от тялото му, която се мъчехме да възбудим.

— Виж, за гърдите ще трябва да отстъпиш пред Сузан — каза ми Ролан. — Твоите никога не са били така хубави; виж как са закръглени нейните.

И като казваше това, той мачкаше до болка между пръстите си гърдите на тази клетница. В този момент аз не го възбуждах; Сузан ме бе заместила; едва озовало се в ръцете й, копието излезе от своя калъф, заплашвайки всичко наоколо.

— Сузан — обади се Ролан, — ти постигаш ужасни успехи. Боя се, че това ти е присъдата! — допълни този кръвожаден човек, докато дращеше гърдите й.

Що се отнася до моите, той само ги смучеше и ги хапеше леко. Накрая постави Сузан на колене на края на софата. Той извива главата й и й се наслаждава в тази поза по обичайния за него начин: възвърнала своята чувствителност от тези нови болки, Сузан се мята, но Ролан само си играе и след като се задоволява само с няколко тласъка, той се скрива в мен в същия храм, в който бе правил приношение с моята другарка, без през това време да престава да я дразни, да я измъчва.

— Виж как страшно ме възбужда тази курва — обръща се към мене той, — просто не знам какво да направя с нея.

— О, господине, смилете се над нея; болките й са непоносими.

— Охо! Как не! — отвръща ми злодеят. — Би могло… Ах, ако беше тук прочутият император Кие, един от най-големите злодеи, царували някога в Китай^[2], щяхме наистина да измислим нещо ново. Той и жена му всеки ден принасяли жертви и казват, че ги подлагали преди смъртта по двадесет и четири часа на страшни страдания и ги държали в състояние, в което те сякаш всеки миг щели да издъхнат, но все не можели да го сторят, тъй като двете чудовища им се притичвали на помощ и ги връщали към живота, за да ги тласнат миг след това към смъртта… Аз съм по-милостив, Терез, не разбирам много от тези неща и в сравнение с тях съм направо чирак.

Ролан се оттегля, без да довърши приношението, и с това внезапно отдръпване ми причинява почти такава болка, каквато и при влизането. Той се хвърля в обятията на Сузан и като смесва обидата със сарказма, възкликва:

— Мило създание, с каква наслада си спомням за първите мигове на нашата връзка! Никога жена не ме е дарявала с такова удоволствие, никоя не съм обичал, колкото теб!… Нека се прегърнем, Сузан, скоро ще се разделим и може би за дълго.

— Чудовище — отвръща му моята другарка, като го отблъсква с отвращение, — махни се, не прибавяй към страданието, което ми причиняваш, отчаянието, което изпитвам от думите ти; задоволи като тигър своята кръвожадност, но поне имай уважение към мъките ми.

Ролан я сграбчи, положи я на канапето със силно разтворени крака и напълно открито лоно на зачатието.

— Храм на моите стари удоволствия — възкликна негодникът, — ти, който в началото, когато берях твоите първи рози, ме дари с толкова сладки мигове, сега трябва да се сбогувам с теб…

Злодей! Той вкара ноктите си и като драска вътре няколко минути, докато Сузан надаваше силни писъци, измъкна ги целите окървавени. Доволен от тази ужасна постъпка и усещайки, че вече не може да се сдържи, той се обърна към мен:

— Хайде, Терез, хайде, скъпо момиче — нека приключим това в една сцена със срязано въже.^[3]

Така се наричаше злокобната шега, която вече ви описах, когато за пръв път стана дума за подземието на Ролан. Качвам се на трикракия стол, този отвратителен човек завързва въжето за врата ми, застава пред мен; Сузан, макар и в ужасно състояние, го възбужда с ръце; след миг той издърпва табуретката, на която съм стъпила, но въоръжена с косера, аз мигом срязвам въжето и падам невредима на земята.

— Добре, добре — казва Ролан. — Твой ред е, Сузан; нямам какво повече да добавя, освен че ти подарявам живота, ако се отървеш така ловко.

Сузан заема мястото ми. О, госпожо, позволете ми да скрия от вас подробностите от тази ужасна сцена… Клетницата не можа да се спаси.

— Да излизаме, Терез — каза ми Ролан, — ще се върнеш пак тук чак когато дойде твоят ред.

— Когато пожелаете, господине, когато пожелаете — отвърнах аз. — Предпочитам смъртта пред ужасното съществуване, на което ме обричате. Нима не са за окайване тези, които в нашето положение все още обичат живота.

После Ролан ме заключи в моята килия. Другарките ми на другия ден ме заразпитваха какво е станало със Сузан и аз им казах; те не се учудиха; всички очакваха за себе си същата участ и те като мен виждаха в нея края на мъките си и го желаеха искрено.

Така изминаха две години, Ролан с обичайния си разврат, аз в очакване на ужасна смърт, когато най-сетне из замъка се разнесе мълвата, че желанията на нашия господар не само са се сбъднали, не само че получава за Венеция огромни количества ценни книжа, но че очакват от него потвърждение за още шест милиона във фалшиви монети, която сума да бъде прехвърлена по негово желание в Италия; едва ли бе възможно този злодей да получи по-голямо богатство от това; той щеше да отпътува с два милиона рента, без да се вземат предвид добрите очаквания, крито би могъл да има при пристигането си; такъв бе новият пример, който провидението ми подготвяше, този бе начинът, по който то искаше да ме убеди още веднъж, че благоденствието се постига само чрез престъпление, а за добродетелта остава неволята.

Такова бе положението, когато Ролан ме повика да сляза за трети път в подземието. Изтръпнах при спомена за заплахите, които ми бе отправил при последното ни пребиваване там.

— Бъди спокойна — каза ми той. — Няма от какво да се плашиш. Става дума за нещо, което засяга само мен… Едно особено сладострастие, което искам да изпитам и което не те подлага на никаква опасност.

Аз го следвам. Щом всички врати са заключени, Ролан се обръща към мен.

— Терез — казва ми той, — в този дом само на теб мога да доверя за какво става дума; имам нужда от една почтена жена… За мен, признавам, такава си само ти и те предпочитам дори пред сестра си…

Силно изненадана, аз го моля да ми обясни.

— Чуй ме — продължава той, — състоянието ми е осигурено, но колкото и благосклонна да е била към мен съдбата, тя може всеки миг да ме изостави; може да бъда преследван, заловен при пренасянето на моите богатства и ако това нещастие се случи, мен, Терез, ме очаква въжето; същото наслаждение, което с удоволствие карам жените да изпитват, ще ми послужи за наказание. Напълно уверен съм, че тази смърт е безкрайно по-лека, отколкото ужасна; ала тъй като жените, които съм подложил на нейните първи мъки, никога не пожелаха да бъдат откровени с мен, аз искам да изпитам върху себе си това усещане. Искам да знам от личен опит, че подобно стягане предизвиква у подложения на изпитание възбуждане на нерва на ерекцията и еякулацията; ако веднъж се убедя, че тази смърт е просто играчка, ще я предизвиквам още по-смело, защото аз се боя не от края на дните си: моите възгледи са основани на това, че материята може да се възроди само в материя, и аз се боя от ада точно толкова, колкото очаквам да отида в рая; страхувам се само от страданията на една ужасна смърт; не бих искал да се мъча, докато умирам: нека опитаме. Ще направиш с мен всичко, което аз съм ти правил; ще се съблека гол; ще се кача на табуретката, ти ще завържеш въжето, аз ще се възбуждам известно време, после, щом като видиш, че плътта придобива твърдост, ще издърпаш табуретката и аз ще увисна; ще ме оставиш така или докато видиш семеотделянето, или до първите признаци на болка; във втория случай ще ме отвържеш веднага, а инак ще оставиш природата да свърши своето и чак тогава ще ме развържеш. Виждаш, Терез, че ще поверя живота си в твоите ръце: свободата и богатството ще са цената на твоето добро държане.

— Ах, господине — отвърнах аз, — предложението ви е твърде безразсъдно.

— Не, Терез, искам го от теб — каза той, докато се събличаше, — но ще трябва да се държиш добре: виждаш какво доказателство ти давам за моето доверие към теб.

Защо трябваше да се колебая? Не беше ли той мой господар? Впрочем струва ми се, че злото, което щях да сторя, щеше да бъде изкупено от изключителната грижа да запазя живота му: щях да бъда господарка на неговия живот, но каквито и да бяха намеренията му спрямо мен, аз трябваше да му го съхраня.

Ние заемаме местата си: Ролан се възбужда с някои от обичайните си ласки; качва се на табуретката, аз го завързвам; той желае през това време да го ругая, да го упреквам за всички злини, които е причинил, и аз го правя; скоро неговото копие се насочва заплашително нагоре, той ми прави знак да издърпам табуретката и аз се подчинявам. Ще повярвате ли, госпожо, стана точно както си мислеше Ролан: само признаци на удоволствие се четяха по лицето му и почти в същия миг струи от семе се насочиха към тавана. Когато свърши, без аз да съм съдействувала с каквото и да било, побързах да го освободя; той пада в несвяст, но с моя помощ скоро идва на себе си.

— О, Терез! — възкликна той, щом отвори очи. — Не би могла да си представиш моите усещания; те бяха по-силни от всичко, което би могло да се изрази с думи; оттук нататък да правят с мен каквото щат, не искам да зная за меча на Темида. Още веднъж, Терез, ще сметнеш, че проявявам осъдителна неблагодарност — продължи Ролан, докато завързваше ръцете ми на гърба, — но какво да се прави, скъпа. На моите години човек трудно се променя… Мило създание, ти ме върна към живота, а аз никога не съм бил тъй твърдо решен да отнема твоя; ти оплака участта на Сузан и затова ще те пратя при нея; ще те оставя жива в гробницата, където тя издъхна.

Няма да ви описвам състоянието си, госпожо, вие сама го разбирате; колкото и да плачех и стенех, нямаше кой да ме чуе. Ролан отваря зловещата гробница, спуска една лампа, за да мога по-добре да различа множеството трупове, с които беше пълна, после прокарва едно въже под ръцете ми, които, както казах, бяха завързани на гърба, и с негова помощ ме спуска на двадесет стъпки от дъното на гробницата и на тридесетина от повърхността: тази поза ми причинява ужасни страдания, имах чувството, че ръцете ми ще бъдат изтръгнати. Какъв ужас изпитвах и каква участ ме очакваше! Купища трупове, сред които щях да издъхна и чийто мирис вече ме задушаваше! Ролан завързва въжето на един прът, поставен през средата на отвора, после виждам в ръцете му нож и го чувам да се възбужда.

— Хайде, Терез — казва ми той, — помоли Бог за спасението на душата си, в мига на моето опиянение аз ще те запратя на дъното на този гроб, откъдето ще преминеш в бездната на небитието. Ах!… Ах!… Терез, ах!…

Усетих по главата си доказателствата за неговия екстаз, без за щастие той да е прерязал въжето: сетне той ме изтегля.

— Е, какво? — запита ме Ролан. — Изплаши ли се?

— Ах, господине!

— Така ще умреш, Терез, бъди сигурна и съм радостен, че ти помогнах да свикнеш с тази мисъл.

Изкачихме се обратно… Да се вайкам ли трябваше, или да се радвам? Каква отплата за всичко, което сторих за него! Но и чудовището не бе ли сторило дори повече за мен? Нима не можеше да ме погуби? О, какъв човек! Най-после Ролан подготвя заминаването си. Дойде да ме види малко преди полунощ; аз се хвърлям в краката му и го моля най-настоятелно да ми върне свободата и да ми даде малко пари, за да се добера до Гренобъл.

— В Гренобъл ли? В никакъв случай, Терез, там ще ни издадеш.

— Тогава, господине — казах му аз, като обливах коленете му със сълзи, — кълна ви се, че никога няма да стъпя в този град, и за да бъдете сигурен в това, благоволете да ме вземете със себе си до Венеция; може би там хората не са така коравосърдечни, както в моята страна, а стигна ли дотам, кълна ви се във всичко най-свято да не ви досаждам повече.

— Няма да ти окажа никаква помощ и не ще ти дам пукната пара — отвърна ми грубо този отвратителен негодник. — Всичко, свързано с милосърдието, състраданието, съчувствието, признателността, е далеч от сърцето ми; да бях три пъти по-богат, отколкото съм сега, пак не бих дал и петак на някой беден; гледката на бедността ме дразни, забавлява ме и когато сам не мога да сторя зло, с удоволствие се любувам на този, с когото съдбата се е подиграла. Имам си принципи за тези неща, от които никога не ще се отклоня, Терез; бедният съществува по волята на природата; създавайки хората с неравни сили, тя ни показва по убедителен начин желанието си това неравенство да се запази, каквито и промени в нейните закони да нанася цивилизацията; да помогнеш на нищетата, означава да нарушиш установения ред; да се противопоставиш на това, което природата е отредила, да нарушиш равновесието, което е основата на най-върховните нейни правила; да работиш за едно опасно за обществото равенство; да насърчаваш безгрижието и леността; да насъскваш бедния да ограбва богатия, ако последният му откаже помощта си, и всичко това, ако бедният свикне да получава помощ без труд.

— О, господине! Колко сурови са тези възгледи! Щяхте ли да говорите така, ако не сте били винаги богат?

— Възможно е, Терез; всеки си има възгледи, а моите са такива и аз няма да ги променя. Оплакват се във Франция от просяците: само да искаха, и не след дълго тях нямаше да ги има; ако бъдат избесени не повече от седем-осем хиляди от тях, скоро и цялата им безсрамна пасмина ще изчезне. При това политическото тяло трябва да следва същите правила, както и физическото тяло. Човек, нападнат от паразити, ще ги остави ли на мира само от съчувствие? Не скубем ли с корените в градината плевелите, които пречат на полезните растения? Защо трябва в този случай да действуваме по друг начин?

— Ами религията, господине? — възкликнах аз. — Милосърдието, човечността!…

— Все камъни, в които се препъва всеки, който се е устремил към щастие — отвърна Ролан. — Ако аз постигнах своето, то е само защото потъпках тези срамни човешки предразсъдъци; само защото презрях божиите и човешките закони; защото смазвах слабия винаги когато се изпречваше на пътя ми; защото злоупотребявах с човешката добросъвестност; само като разорявах бедния и като ограбвах богатия, успях да стигна до храма на божеството, пред което се прекланям; защо не направиш като мен? Тясната пътека към този храм е била пред твоя поглед така, както и пред моя; нима въображаемите добродетели, които си предпочела, са ти дали утеха за понесените жертви? Няма време, клетнице, няма време, оплаквай грешките си, страдай и се опитай да намериш, ако можеш, сред призраците, които боготвориш, всичко, което култът към тях те е накарал да изгубиш.

При тези думи жестокият Ролан се хвърля върху мен и аз съм принудена да задоволя срамното сладострастие на това чудовище, което съвсем основателно ненавиждах; този път реших, че ще ме удуши. Когато страстта му бе заситена, той взе бича от волски жили и ми нанесе повече от сто удара, уверявайки ме, че трябва да се чувствувам щастлива, тъй като нямал време за повече.

На другия ден, преди да потегли, този нещастник ни предложи нова сцена на жестокост и варварство, подобна на която няма в аналите на Андроник, Нерон, Тиберий и Венцеслас. Всички в замъка мислеха, че сестрата на Ролан ще замине с него; той я бе накарал да се облече като за път; когато дойде време да се качи на коня, той я доведе при нас.

— Ето тук ти е мястото, долно създание — каза й той, като й заповяда да се съблече гола. — Искам моите приятели да си спомнят за мен и затова ще им оставя за залог жената, в която те смятат, че съм най-влюбен; ала тъй като тук трябва да останат само определен брой жени и ме чака опасен път, по време на който може да се наложи да използувам оръжието си, ще трябва да изпробвам пистолетите си върху някоя от тези никаквици.

Като казва това, той зарежда един от пистолетите, насочва го последователно към гърдите на всяка от нас и накрая се връща при сестра си.

— Хайде, курво — възкликва той, като й пръсва черепа, — върви да кажеш на дявола, че Ролан, най-богатият злодей на земята, презира и Божията ръка, и неговата!

Клетницата, която не умря веднага, дълго се гърчи във веригите си: безсрамният негодник хладнокръвно наблюдава тази гледка и накрая се откъсна от нея само за да си отиде завинаги от нас.

На другия ден след заминаването на Ролан всичко се промени. Неговият приемник, добър и разумен човек, веднага нареди да ни освободят.

— Това не е работа за представителки на слабия и нежен пол — каза ни той приветливо. — Тази машина трябва да се задвижва от животни; нашият занаят и така е достатъчно престъпен и не е необходимо да се наскърбява Небето с безсмислени жестокости.

Той ни настани в замъка и ми възложи, без да иска каквото и да било от мен, работата, която вършеше сестрата на Ролан; другите жени бяха заети със сеченето на монетите, без съмнение много по-леко занятие, срещу което получаваха отплата, както и аз, хубави стаи и чудесна храна.

Два месеца по-късно Далвил, приемникът на Ролан, ни съобщи за благополучното пристигане на своя съдружник във Венеция: той се установил в този град. Успял да узакони богатството си и се радвал на покоя и щастието, за което бе мечтал. Участта на този, който го замести, далеч не бе такава. Клетият Далвил бе честен в своята професия: това бе напълно достатъчно той да бъде смазан.

Един ден, когато в замъка всичко бе спокойно, когато под властта на добрия господар, макар и престъпник, всички се трудеха весело, вратите бяха разбити, рововете преодолени и преди нашите хора да успеят да помислят за отбрана, дворът се изпълни с повече от шестдесет конни полицаи. Трябваше да се предадем, друг изход нямаше. Оковават ни като добитък, завързват ни за конете и ни откарват в Гренобъл… „О, Господи! — казах си аз на влизане в града. — Значи тук, където аз така безумно се надявах да намеря щастието си, съдбата ми е отредила да се кача на ешафода. О, човешки предчувствия, колко лъжовни сте вие!“

Процесът срещу фалшификаторите скоро приключи: всички бяха осъдени на обесване. Когато откриха белега от жигосването, почти не ме разпитваха и се канеха да постъпят с мен като с другите, но аз се опитах да омилостивя магистрата, който беше прочут, истинска гордост за съдебния състав, честен съдия, уважаван гражданин, просветен философ, чиято мъдрост и благотворителност ще бележат със златни букви славното му име върху храма на Темида. Той ме изслуша; убеден в моята чистосърдечност и в реалността на преживените от мен страдания, той благоволи да ми отдели по време на процеса малко повече внимание, отколкото другите съдии… О, великодушни човече, на теб дължа дълбока почит; една клетница няма да ти дотяга с благодарността си и едничката дан, която ти посвещава тя, познала твоето сърце, е кротката радост, скътана в собственото й сърце.

Г-н С*** се зае лично с моята защита; жалбите ми бяха чути и мъжественото му красноречие трогна умовете. Единодушните показания на фалшификаторите, осъдени на смърт, дойдоха в подкрепа на старанието на този, който се бе заинтересувал от моята съдба: заключението бе, че съм била прелъстена, невинна и съм свободна от всякакви обвинения и волна да реша какво да правя по-нататък. Покровителят ми се погрижи освен всичко друго и да събере пожертвования в моя полза, които надминаха сумата петдесет луидора; най-сетне в очите ми проблеснаха лъчите на щастието; най-сетне моите предчувствия бяха на път да се сбъднат и вече се виждах на края на нещастията си, когато Провидението реши да ми докаже, че този край е все още твърде далеч.

След като излязох от затвора, се настаних в една странноприемница срещу моста на Изер, откъм предградията, място, което ми препоръчаха като почтено. Намерението ми бе, по съвета на г-н С***, да остана там известно време и да опитам да намеря работа в този град или да се върна в Лион, ако препоръчителните писма, които той любезно ми бе дал, не ми помогнеха. Аз се хранех в тази странноприемница на общата трапеза и на втория ден забелязах, че една пълна, много добре облечена дама, която наричаше себе си баронеса, упорито ме наблюдава; аз на свой ред се вгледах в нея и ми се стори, че я познавам; ние се приближихме едновременно една до друга, като хора, които са се срещали вече, но не могат да си спомнят къде.

Най-сетне баронесата ме дръпна встрани.

— Терез — каза ми тя, — нали не се лъжа? Нали вие сте тази, която преди десет години спасих от затвора Консиержери? Не си ли спомняте Дюбоа?

Въпреки че не бях много зарадвана от тази среща, аз отвръщам твърде учтиво, ала имах работа с най-хитрата и ловка жена във Франция: не можах да се отърва от нея. Дюбоа ме обсипа с любезности, заяви ми, че заедно с целия град и тя се заинтересувала от моята участ, ала ако знаела, че става дума за мен, щяла да положи всякакви усилия пред съдиите, между които според думите й мнозина били нейни приятели. Както обикновено проявих слабост и оставих тази жена да ме отведе в стаята си, където й разказах за моите нещастия.

— Скъпа приятелко — каза ми тя, като ме прегръщаше, — ако пожелах да се срещна с тебе по-отблизо, то е да ти кажа, че аз забогатях и че всичко, което притежавам, е на твое разположение. Погледни — продължи тя, като отвори пред мен касети, пълни със злато и диаманти. — Ето плодовете на моята сръчност; ако бях кадила тамян на добродетелта, като теб, днес щях да съм в тъмница или обесена.

— О, госпожо — отвърнах аз, — ако всичко това дължите на престъпления, Провидението, което винаги в края на краищата въздава справедливост, няма да ви остави да му се радвате дълго.

— Грешиш — възрази Дюбоа. — Не си въобразявай, че Провидението винаги покровителствува добродетелта; нека този кратък миг на нейното тържество не те заслепява. Според законите на Провидението все едно е дали Пол върши зло, докато Пиер следва доброто; важно за природата е да има равновесие между единия и другия, а вършенето на престъпления тя посреща дори с повече безразличие, отколкото правенето на добрини. Слушай, Терез, слушай ме внимателно — продължи тази изкусителка, като седна и ме настани до себе си. — Ти си умна, мое дете, и бих искала най-сетне да те убедя.

Човек намира своето щастие не в избора на добродетелта, скъпо момиче, защото добродетелта, както и порокът, е само един от начините да се държиш в обществото; следователно не става дума да се следва едното, а не другото; всъщност въпросът е да се следва общият път; всеки, който се отклонява от него, греши. В един напълно добродетелен свят бих ти препоръчала добродетелта, защото тя би носила награди и чрез нея щастието би било осигурено: в един напълно покварен свят бих ти препоръчала единствено порока. Всеки, който не върви по пътя като другите, неизбежно загива; понася удари от всички страни и тъй като е по-слабият, няма как да не се пречупи. Напразно законите се силят да върнат реда и да насочат хората към добродетелта: те са направени прекалено недобросъвестно, за да се заемат с това, и са прекалено несъвършени, за да успеят; те могат да отклонят за момент човека от пътя, ала не могат да го принудят да го изостави. След като общият интерес на хората ги тласка към покварата, а някой не желае да се поквари заедно с тях, той би се борил срещу общия интерес; и тогава какво щастие може да очаква човекът, който постоянно се противопоставя на интересите на другите? Нима ще ми кажеш, че именно порокът се противопоставя на човешките интереси? Бих се съгласила с теб, ако светът бе съставен наравно от добри и от лоши, защото при този случай интересът на едните очевидно би се противопоставил на интереса на другите; ала в едно напълно покварено общество това съвсем не е така; тогава моите пороци ще ощетят само един порочен човек и като пробудят в него нови пороци, и двамата ще се почувствуваме щастливи. Създава се общ трепет; става дума за множество удари и взаимни вреди, при които всеки може да си върне веднага обратно това, което е изгубил, и непрекъснато да се чувствува щастлив. Порокът е опасен само за добродетелта, която, бидейки слаба и плаха, не смее никога нищо да предприеме; ала когато тя изчезне от земята, когато досадното й царуване приключи, тогава порокът, накърнявайки единствено интересите на порочния човек, само ще тласне към процъфтяване нови пороци, но няма вече да вреди на някакви си добродетели. Та как няма да се проваляш хиляди пъти в живота, Терез, след като през цялото време вървиш в посока, обратна на тази, която следват хората? Ако се бе оставила на течението, щеше да намериш пристанище като мен. Ако някой реши да тръгне срещу течението на една река, ще измине ли за един ден толкова разстояние, колкото този, който се спуска по течението? Ти все ми говориш за Провидението; е, и какво ти доказва, че това Провидение обича реда и следователно добродетелта? Не ти ли дава то непрекъснато примери с всички тези несправедливости и с всички тези беззакония? Нима войната, с чумата и глада, които праща на хората, нима с този свят, порочен във всяко отношение, то дава израз в твоите очи на изключителната си любов към доброто? Защо мислиш, че порочните хора не се ползуват с одобрението на Провидението, след като самото то се проявява само чрез пороците; всичко, което то прави, е само порок и поквара; по негова воля всичко е престъпление и безчестие? А и кому дължим ние нашите вътрешни пориви към злото? Нима не ги направлява неговата ръка? Нима всичките ни усещания не идват от него? Нима всяко наше желание не е негово дело? И при това положение нима е разумно да се твърди, че то би ни дало наклонности към нещо, което ще му навреди или не би му било полезно? Ако пороците му служат, защо да им се противопоставяме? С какво право бихме се старали да ги унищожим? И защо да се опитваме да задушим техния глас? Малко повече философия на този свят скоро би поставила всичко на мястото му и би показала на магистратите, на законодателите, че престъпленията, които те осъждат и наказват с такава суровост, понякога са много по-полезни от добродетелите, които проповядват, без самите те да ги спазват и без никога да ги възнаграждават.

— Но, госпожо, дори и да проявя достатъчно слабост, като приема ужасните ви възгледи — отвърнах аз, — как смятате, че ще мога да задуша угризенията, които непрестанно ще се раждат в сърцето ми?

— Угризението е химера — каза Дюбоа. — То е само един глупав шепот, с който боязливата душа не смее да се пребори.

— Да се пребори! Но възможно ли е това?

— Нищо по-лесно; човек се разкайва само за това, което не е общоприето: правете често това, което поражда у вас угризения, и скоро ще ги потушите; противопоставете им пламъка на страстите, всесилните закони на интереса и те не след дълго ще изчезнат. Угризението не е доказателство, че има престъпление; то издава само една душа, която лесно може да бъде покорена; ако сега пристигне една абсурдна заповед, която да ти забрани да излизаш от тази стая, ти няма да можеш да излезеш от нея без угризения, колкото и сигурно да е, че ако излезеш, няма да сториш зло никому. Затова не е вярно, че само престъплението поражда угризения. Ако се убедиш, че в престъпленията няма нищо страшно, че те дори са необходими в общ план от гледна точка на природата, би било възможно да победиш угризенията, които би почувствувала след тяхното извършване, толкова лесно, колкото лесно би било да задушиш угризението, породено от излизането ти от тази стая, след като това незаконно ти е било забранено. Трябва да се започне с един точен анализ на това, което хората наричат престъпление; с убеждението, че просто става дума за нарушаването на човешките закони и обичаи в национален план; че това, което е наричано престъпление във Франция, престава да бъде такова на двеста левги оттук, че няма деяние, което да е смятано за престъпление изобщо по цялата земя; такова, което порочно и престъпно тук, да не бъде добродетелно и достойно за похвала на няколко мили по-далеч; че всичко е въпрос на убеждения, на география и че е абсурдно да се стремиш да се ограничаваш в действията си само до добродетелите, след като другаде те са смятани за пороци, и да отбягваш престъпленията, които са похвални действия на друга географска ширина. Питам те аз, можеш ли след тези разсъждения да имаш все още угризения, че заради удоволствие или поради интерес си извършила във Франция престъпление, което се разглежда като доблестна постъпка в Китай? Трябва ли да бъда нещастна, да изпитвам чудовищни притеснения, за да извърша във Франция нещо, заради което в Сиам биха ме изгорили на клада? Следователно, ако угризението съществува само поради забраната, ако се поражда само от преодоляната пречка и ни най-малко от самото извършено деяние, проява на мъдрост ли е то да бъде и занапред вътрешно подхранвано? Не е ли глупаво то да не бъде веднага задушено? Нека свикнем да гледаме с безразличие на постъпката, която е ставала повод за угризения; нека я разгледаме като такава чрез съпоставителното изучаване на нравите и обичаите на всички народи по земята; след като това бъде направено, нека повтаряме същата постъпка колкото се може по-често; или по-добре нека вършим още по-дръзки постъпки, за да привикнем към нея, а разумът и навикът скоро ще унищожат угризението; те скоро ще се справят с това мрачно чувство, плод единствено на невежеството и на възпитанието. От този момент ще почувствуваме, че престъпление всъщност не съществува, съществува само глупостта да се разкайваме и страхът да извършим нещо, което може да ни бъде полезно или приятно, независимо от пречките, които трябва да преодолеем, за да го постигнем. Аз съм на четиридесет и пет години, Терез, извърших своето първо престъпление на четиринадесет години. То ме освободи от всички връзки, които ме притесняваха; оттогава непрестанно съм преследвала богатството, преминавайки през безброй престъпления; няма нищо, което да не съм извършила или да не съм накарала да извършат… и никога не съм имала угризения. Както и да е, на път съм да постигна целта си, още два-три успешни удара, и ще премина от посредственото живуркане, в което бях обречена да прекарам дните си, към повече от петдесет хиляди ливри рента. Повтарям ти, скъпа, никога по този щастливо извървян път не съм се натъквала на тръните на угризението; ако някое ужасно премеждие ме запрати обратно от върха в бездната, пак няма да имам угризения; ще се оплаквам от хората, от собствената си некадърност, но винаги ще бъда в мир със съвестта си.

— Така да бъде — отвърнах аз, — но нека помислим за момент, госпожо, върху вашите принципи; с какво право искате моята съвест да бъде непоклатима като вашата, след като не е привикнала от детски години да се справя с предразсъдъците? На какво основание искате моят ум, който не е оформен като вашия, да може да възприема същите възгледи? Признавате, че в природата съществува определено количество добро и зло и следователно трябва да съществуват хора, които да следват доброто, докато други вършат зло. Следователно аз защищавам нещо, което съществува в природата; защо тогава ще искате от мен аз да се отклонявам от правилата, които тя ми е предписала? Казвате, че сте намерили щастие по пътя, който сте избрали; добре, госпожо, защо тогава аз да не намеря своето по моя път? Впрочем не си въобразявайте, че бдителността на законите оставя за дълго на мира този, който ги нарушава; вие току-що бяхте свидетел на твърде красноречив пример; от петнадесетте мошеници, с които живях, един избягва, а четиринадесет свършват живота си по най-мизерен начин.

— Значи това наричаш ти нещастие? — подхвана отново Дюбоа. — Че какво може да означава позор за този, който е презрял всякакви принципи? Когато човек е отхвърлил всичко, когато честта в нашите очи е само предразсъдък, доброто име безсмислица, религията химера, смъртта окончателно унищожение, не е ли все едно дали ще умреш на ешафода или в леглото? На този свят, Терез, има два вида злодеи: тези, които голямото богатство, непоклатимата репутация предпазват от подобен печален край, и тези, които няма да го избягнат, ако бъдат заловени. Последните, родени в нищета, ако са умни, би трябвало да имат едно-единствено желание: на всяка цена да станат богати; успеят ли, те са постигнали своето и трябва да бъдат доволни; ако пък бъдат екзекутирани, за какво да съжаляват, след като няма какво да губят? Следователно по отношение на тези злодеи законите не действуват, след като не могат да достигнат до всесилния и не могат да изплашат слабия, тъй като техният меч е неговото сетно упование.

— А не мислите ли — възразих аз, — че небесното правосъдие очаква отвъд тогова, който не се е побоял да извърши престъпление на този свят?

— Мисля — отвърна ми тази опасна жена, — че ако имаше Бог, злото на земята щеше да бъде много по-малко; мисля, че след като това зло съществува, или всички тези несправедливости са по волята на Бога и той следователно е истински варварин, или пък не може да им попречи и следователно е слаб Бог, но при всички случаи е едно ужасно същество, същество, чиито мълнии съм готова да предизвикам и чиито закони презирам. Ах, Терез! Атеизмът не е ли по-добър от тези две крайности? Ето моите възгледи, моето момиче, възприела съм ги още от детинство и няма да ги изоставя до края на живота си.

— Карате ме да треперя, госпожо — казах аз, като станах. — Извинете ме, че не мога да слушам повече вашите разсъждения и богохулства.

— Един момент, Терез — каза Дюбоа, като ме задържа. — Щом не мога да убедя ума ти, нека трогна сърцето ти. Имам нужда от теб, не ми отказвай помощта си; ето хиляда луидора, те са твои веднага щом свършим работата.

Следвайки единствено моята наклонност да правя добро, аз веднага запитах Дюбоа за какво става дума, за да мога да предотвратя, ако мога, замисленото от нея престъпление.

— Ето какво — отвърна ми тя. — Обърна ли внимание на онзи млад търговец от Лион, който се храни с нас от четири-пет дни?

— Кой? Дюбрьой ли?

— Точно той.

— Е, и какво?

— Той е влюбен в теб и ми се довери; безкрайно са му харесали твоята скромност и нежност; възхитен е от твоята невинност, а добродетелността ти го е очаровала. Този романтичен влюбен притежава осемстотин хиляди франка в злато и ценни книжа, които държи в една касетка до леглото си; позволи ми да съобщя на този човек, че си готова да го изслушаш: дали това е истина, или не, за теб няма значение. Ще му предложа да те покани на разходка извън града и ще го убедя да бъде настоятелен по време на тази разходка; ти ще го развличаш и ще го задържиш извън града възможно най-дълго; аз през това време ще го ограбя, но няма да избягам; парите му ще са вече в Торино, докато аз все още ще бъда в Гренобъл. Ние ще направим всичко възможно да разсеем съмненията му по отношение на нас и ще се престорим, че му помагаме в издирването; междувременно ще съобщя за моето заминаване, което няма да учуди никого; ти ще ме последваш и щом стигнем Пиемонт, ще ти бъдат броени незабавно хиляда луидора.

— Приемам, госпожо — казах аз, твърдо решена да предупредя Дюбрьой за подготвяната срещу него кражба. — Но не мислите ли — добавих аз, за да заблудя по-добре тази негодница, — че щом Дюбрьой е влюбен в мен, аз бих могла да го предупредя или като му се отдам, да получа от него много повече, отколкото ако не му се отдам?

— Браво! — възкликна Дюбоа. — Ето това се казва ученичка; започвам да мисля, че Бог ти е дал повече дарба за престъпления, отколкото на мен. Ето — добави тя, като написа нещо, — ето ти чек за двадесет и четири хиляди екю; смей сега да ми откажеш.

— Далеч съм от тази мисъл, госпожо — казах аз, като взех чека. — Но знайте, че се поддавам на вашите съблазни поради тежкото си положение и поради моята слабост.

— Мислех да го отдам на твоя ум — каза Дюбоа, — предпочиташ за това да бъде виновно твоето нещастие. Както желаеш: щом си готова да ми служиш, аз съм доволна.

Всичко тръгна добре: още същата вечер аз започнах да обръщам по-голямо внимание на Дюбрьой и забелязах, че той наистина ме харесва.

Моето положение беше изключително трудно: бях далеч от мисълта да стана съучастница в подготвяното престъпление дори и срещу двадесет пъти повече злато, но от друга страна, неприятно ми беше да издам тази жена; отвращавах се от това да погубя едно същество, което ми бе дало свободата преди десет години. Щеше ми се да предотвратя престъпление, без то да бъде наказано, и ако това беше някоя друга, а не тази изпечена негодница Дюбоа, щях да успея. Ето какво реших да сторя, без да зная, че тайните интриги на тази ужасна жена не само ще срутят сградата на моите благородни намерения, но и ще ме изкарат виновна, като подбудителка.

В предвидения за разходката ден Дюбоа покани двама ни на обяд в своята стая. Ние приехме и след като се нахранихме, Дюбрьой и аз слизаме, за да се качим в колата, която бяха приготвили за нас; Дюбоа не ни придружи и преди да потеглим, аз се оказах за момент насаме с Дюбрьой.

— Господине — казах му бързо аз, — слушайте ме внимателно: запазете спокойствие и направете точно каквото ви казвам; имате ли приятел в странноприемницата?

— Да, имам един млад съдружник, на когото мога да имам доверие като на самия себе си.

— В такъв случай, господине, веднага му наредете да не излиза от стаята ви дори за минутка през цялото време, докато сме на разходка.

— Но ключът от стаята ми е у мен; защо са тези излишни предпазни мерки?

— Положението е по-тежко, отколкото си мислите, господине: заклевам ви да направите каквото ви казвам или няма да дойда с вас; жената, у която обядвахме, е негодница. Тя устройва днешната ни среща само за да ви ограби необезпокоявана през това време; побързайте, господине, тя ни наблюдава и е опасна; оставете ключа на вашия приятел, нека той се настани в стаята ви и да не мърда оттам, докато не се завърнем. Ще ви обясня останалото, щом се качим в колата.

Дюбрьой ме послушва, стисва ми ръката с благодарност, тича да даде необходимите разпореждания и се завръща. Потегляме; по пътя му разказвам цялата история, споделям премеждията си и злощастните обстоятелства, при които съм се запознала с тази жена. Почтеният и чувствителен младеж показва най-искрена благодарност за услугата, която искам да му направя; той проявява интерес към преживените от мен нещастия и за утеха ми предлага ръката си.

— Щастлив съм, че мога да поправя всички несправедливости на съдбата към вас, госпожице — каза ми той. — Аз сам съм си господар и не завися от никого; отивам в Женева, за да вложа изгодно сумите, които вашата доброта спаси. Вие ще дойдете с мен: щом пристигнем, ще стана ваш съпруг и само като моя съпруга ще се появите в Лион, но ако предпочитате, госпожице, или ако изпитвате някакво недоверие, ще ви дам името си в моето родно място.

Подобно предложение бе прекалено ласкателно за мен, за да посмея да откажа; но не подобаваше да приема, без да спомена на Дюбрьой за всичко, което по-късно би го накарало да съжалява; той отдаде дължимото на моята деликатност и това го подтикна да стане още по-настоятелен… Какво злочесто създание бях! Трябваше ли пред мен да се разкрие щастието само за да почувствувам още по-силно болката от това, че никога нямаше да мога да го достигна! Трябваше ли всяка родена в сърцето ми добродетел да ми струва толкова страдания!

Докато разговаряхме така, бяхме се отдалечили на две левги от града и се канехме да слизаме, за да се насладим на свежестта на алеите по брега на Изер, по които щяхме да се разходим, когато внезапно Дюбрьой ми каза, че се чувствува много зле… Той слиза, ужасен пристъп на повръщане го разтърсва: аз веднага го качвам обратно в колата и политаме обратно към града. Дюбрьой е толкова зле, че трябва да го занесат в стаята му; състоянието му изненадва неговия съдружник, който ни очаква там и който според нареждането не бе излизал никъде; идва лекар. Справедливи Боже! Дюбрьой е отровен! Едва-що научавам злокобната вест, и се втурвам в апартамента на Дюбоа. Негодницата! Тя бе заминала; прибирам се в стаята си, шкафът е разбит, малкото пари и дрехи, които притежавам, са откраднати. Съобщават ми, че Дюбоа се е отправила към Торино преди три часа. Нямаше съмнение, че тя бе извършила тази поредица от престъпления; тя бе отишла у Дюбрьой; ядосана, че там има хора, тя бе отмъстила на мен и бе отровила Дюбрьой по време на обяда, за да бъде принуден при завръщането, ако тя бе успяла да го ограби междувременно, да се бори за живота си, а не да я преследва заради парите си и по този начин тя да успее да се измъкне благополучно, а пък за смъртта на нещастния младеж, настъпила, така да се каже, в ръцете ми, под подозрение да попадна по-скоро аз, а не тя; нищо не ни разкри, че тя е постъпила така, но възможно ли беше да е станало иначе!

Бързо се върнах при Дюбрьой, но не ми разрешиха повече да се приближа до него; протестирам срещу този отказ и ми съобщават причината. Клетникът бере душа и трябва да насочи мислите си единствено към Бога. Въпреки това той снема от мен всякаква отговорност, потвърждава, че съм невинна; нарочно забранява да ме преследват, след което умира. Едва-що склопил очи, и неговият съдружник идва при мен да ми го съобщи, като ме призовава да запазя спокойствие. Уви! Можех ли да бъда спокойна? Можех ли да не оплаквам горчиво загубата на мъжа, който така щедро бе предложил да ме спаси от неволята? Можех ли да не се вайкам за кражбата, която ме обричаше отново на нищетата, от която едва се бях измъкнала? Пъклено изчадие! — възкликнах аз. — Ако твоите възгледи те карат да постъпваш така, трябва ли да се чудиш, че всички ги ненавиждат и честните хора ги осъждат! Ала аз бях изгубилата страна, а Дюбоа се грижеше само за своето щастие във всичко, което бе предприела, и несъмнено мислеше съвсем иначе.

Аз доверих всичко на съдружника на Дюбрьой на име Валбоа: и заговора срещу покойника, и това, което се бе случило с мен. Той ме съжали, оплака искрено Дюбрьой и осъди моята деликатност, която ме бе възпряла да се оплача веднага щом бях разбрала за плановете на Дюбоа. Ние преценихме, че на това чудовище бяха необходими само четири часа, за да мине границата и да бъде в безопасност, и че тя ще успее да го направи много преди ние да организираме преследването й; че това ще струва прекалено много пари, че собственикът на странноприемницата, силно засегнат от оплакването, което бяхме направили, ще се защищава ожесточено и най-вероятно ще смаже мен… мен, която бях пристигнала в Гренобъл едва ли не от подножието на бесилката. Тези доводи на Валбоа ме убедиха и дори така ме изплашиха, че реших да напусна града, без да се сбогувам с г-н С***, моя покровител. Приятелят на Дюбрьой одобри намеренията ми, той не скри от мен, че ако случаят се раздуха, показанията, които бе длъжен да даде, колкото и да внимава, непременно ще ме компрометират както поради близостта ми с Дюбоа, така и заради последната разходка с неговия приятел; ето защо той ме посъветва да замина веднага, без да се срещам с никого, да бъда сигурна, че той няма да предприеме нищо срещу мен, защото ме смята за невинна, и че единственото, в което може да ме обвини след случилото се, е моята слабост.

Размишлявайки върху съображенията на Валбоа, прецених, че те са правилни, още повече, че той самият смяташе, че попадам под подозрение, въпреки че сам бе сигурен в моята невинност; единственото, което говореше в моя полза — предложението на Дюбрьой по време на разходката, — неясно изразено от самия него пред прага на смъртта, не би могло да бъде толкова важно доказателство, колкото си въобразявах. Ето защо аз веднага взех решение и се сбогувах с Валбоа.

— Би ми се искало — каза ми той — моят приятел да ми бе възложил да направя нещо за вас, което щях да изпълня с най-голямо удоволствие; би ми се искало поне да бе казал, че вие сте го посъветвали да ме накара да пазя стаята му, ала той не направи нито едно от тези неща, ето защо съм длъжен само да изпълня заповедите му. Нещастията, които сте преживели заради него, биха ме накарали да направя нещо за вас от мое име, ако мога, но, госпожице, аз тепърва се захващам с търговия, прекалено съм млад, средствата ми са ограничени и съм длъжен незабавно да се отчета пред семейството на Дюбрьой; позволете ми да ви предложа само една услуга, която ви моля да приемете: ето ви пет луидора, а това е една почтена търговка от Шалон-сюр-Сен, моя роден край; след престой от двадесет и четири часа в Лион, където отива по работа, тя се завръща вкъщи; поверявам ви на нея. Госпожо Бертран — продължи Валбоа, като ме отведе при тази жена, — ето девойката, за която ви говорих; препоръчвам ви я, тя търси работа. Моля ви като за родна сестра да направите всичко възможно да намерите в нашия град за нея място, което би подхождало на характера, произхода и възпитанието й; не искайте от нея никакви пари, аз ще ви се разплатя при първата ни среща. Сбогом, госпожице — завърши Валбоа, като поиска позволение да ме целуне, — госпожа Бертран потегля утре на разсъмване; последвайте я и дано с малко повече късмет стигнете до града, където ще бъда щастлив да ви срещна скоро.

Доблестта на този младеж, който в края на краищата не ми дължеше нищо, ме накара да се просълзя. Добрите постъпки са тъй приятни, след като човек е бил тъй дълго време жертва на отвратително отношение. Приех този дар, като се заклех, че ще се трудя само за да мога един ден да му се отплатя. „Уви! — помислих аз, като се оттеглих. — Ако до днес добродетелта ми е причинявала само неволи, то поне сега за пръв път в живота ми надеждата за утеха избликва от бездната на страшните страдания, в които пак добродетелта ме е запратила.“

Беше още твърде рано: нуждата да подишам чист въздух ме накара да сляза до брега на Изер, за да се разходя малко; както почти винаги става в такива случаи, потънала в размисли, аз отидох твърде далеч. Спрях се на едно усамотено място и седнах, за да обмисля всичко на спокойствие. Междувременно нощта се спусна, без да се сетя да се прибера. Внезапно усетих как трима мъже ме сграбчват. Единият ми запуши устата, а другите двама бързо ме хвърлят в една кола, качват се и те и в продължение на три часа препускаме във вихрен галоп, без никой от разбойниците да продума или да отговори на моите въпроси. Щорите бяха спуснати и аз не виждах нищо. Колата стигна до някаква къща, вратите се отварят, за да влезем, и веднага след това се затварят след нас. Водена от моите похитители, аз прекосих няколко мрачни помещения и накрая те ме оставиха в една стая, в съседство с която се виждаше светлина.

— Остани тук — каза единият от тях, преди да се оттегли заедно с другарите си. — Скоро ще видиш познати лица.

После те излизат, като заключват внимателно всички врати. Почти в същия момент вратата на осветената стая се отваря и влиза със свещ в ръка… О, госпожо, отгатнете кой може да бъде това… Дюбоа! Самата Дюбоа, това ужасно чудовище, разяждано без съмнение от жажда за отмъщение.

— Елате, прелестно момиче — каза ми тя безочливо. — Елате да получите наградата за добродетелните постъпки, които извършихте за моя сметка…

После сграбчи гневно ръката ми.

— Ах, негоднице, ще те науча как да ме предаваш!

— Не, не, госпожо — казах припряно аз. — Не съм ви предала: проучете, не съм подала никаква жалба, която би могла да ви създаде неприятности, не съм казала нито една дума, която би могла да ви компрометира.

— А не се ли противопостави ти на замисленото от мен престъпление? Не го ли осуети, недостойна твар! Затова трябва да бъдеш наказана…

Тя не успя да добави нищо повече, тъй като влязохме. Апартаментът, в който бях въведена, бе великолепен и чудесно осветен; на една отоманка в дъното седеше човек в домашна роба от вълниста коприна, около четиридесетгодишен, когото скоро ще ви опиша.

— Монсеньор — обърна се към него Дюбоа, когато се приближихме, — ето момичето, от което се интересувате и за което говори цял Гренобъл… Прословутата Терез, с една дума, онази, която бе осъдена на смърт заедно с фалшификаторите и освободена след това заради своята невинност и добродетелност. Отдайте дължимото на моята ловкост, монсеньор, при изпълнението на вашата заръка; преди четири дни изразихте силно желание да я принесете в жертва на страстите си; днес я оставям в ръцете ви. Може би ще я предпочетете пред прекрасната пансионерка от бенедиктинския манастир в Лион, която също пожелахте и която след малко ще дойде: тя е въплъщение на физическата и нравствената чистота, а тази тук притежава само чистотата на чувствата, ала тя определя цялото й битие и едва ли ще намерите създание, изпълнено с толкова невинност и честност. И едната, и другата са на ваше разположение; можете да приключите с двете още тази вечер или с едната днес, а другата да оставите за утре. Аз самата трябва да ви напусна; вашата доброта към мен ме накара да споделя с вас премеждието си в Гренобъл. Там оставих мъртвец, господине, мъртвец! Затова трябва да бягам.

— А, не, не, възхитителна жено — възкликна господарят на този дом. — Не, остани и не се бой от нищо, щом аз те покровителствувам; ти си душата на моите удоволствия; само ти притежаваш дарбата да ги възбуждаш и да ги задоволяваш и колкото повече престъпления вършиш, толкова повече ме караш да се разпалвам към теб… Но тя била красива, тази Терез…

После се обърна към мен:

— На колко години сте, мое дете?

— На двадесет и шест, монсеньор — отговорих аз, — но съм преживяла много скърби.

— Да, скърби, нещастия, всичко това ми е известно, точно това ме забавлява, точно това исках; ние ще сложим всичко в ред, ще прекратим всичките ви премеждия; давам ви дума, след двадесет и четири часа няма да бъдете нещастна. — И с ужасен смях добави: — Не е ли така, Дюбоа — нали разполагам със сигурен начин да прекратя нещастията на тази девойка?

— Разбира се — отвърна тази отвратителна твар. — Ако Терез не ми бе приятелка, нямаше да я доведа; но справедливо е да я възмездя за това, което направи за мен. Не можете да си представите, господине, от каква полза ми бе това скъпо създание при последното ми начинание в Гренобъл; вие се заехте да се отплатите заради мен и ви заклевам да проявите щедрост.

Неясният смисъл на тези думи, това, което ми каза Дюбоа на влизане, странният човек, с когото си имах работа, момичето, което трябваше да дойде, всичко това завладя въображението ми и го разстрои по невъобразим начин. Студена пот ме облива и аз усещам, че ще припадна: и тогава намеренията на този човек ми стават ясни. Той ме вика при себе си. Започва с две-три целувки, при което въпреки волята ми устните ни се съединяват; той привлича езика ми, смуче го, а неговият собствен прониква в гърлото ми, сякаш иска да изтръгне дъха ми. Той навежда главата ми към гърдите си, отмята косите ми и внимателно оглежда тила и врата ми.

— О, колко прелестно! — възкликва той, като силно притиска тези части. — Никога не съм виждал по-прекрасна връзка; колко божествено би било да я прекъсне човек.

Последните му думи оправдаха всичките ми съмнения: видях, че отново съм в ръцете на развратник, чиито страсти са ужасни и който черпи наслада от страданията и смъртта на злочестите жертви, които си доставя с парите си, и че има опасност да изгубя живота си.

В този момент на вратата се чука; Дюбоа излиза и веднага въвежда младата лионка, за която бе споменала.

Нека се опитам да ви опиша двете нови лица, които срещнах. Мъжът, чието име така и не научих, беше, както ви казах, на четиридесет години, тънък, слаб, но добре сложен: мускулите на обраслите му с черни твърди косми ръце бяха изпъкнали и показваха добро здраве и сила; изражението му бе възбудено, очите му малки, черни, жестоки, зъбите равни, а лицето му като цяло бе умно; ръстът му бе малко по-висок от среден, а жилото на любовта, което аз имах прекалено много случаи да видя и почувствувам, бе дълго една стъпка с обиколка повече от осем пръста. Този инструмент, сух, нервен, постоянно възбуден и по който личаха дебели вени, които го правеха още по-страшен, бе непрекъснато на показ през всичките пет или шест часа на този сеанс, без да се отпусне нито за минута. Никога не бях виждала толкова космат човек; той приличаше на някой митичен фавн. Ръцете му, сухи и корави, завършваха с пръсти, силни като менгемета; що се отнася до характера му, той ми се стори груб, сприхав и жесток, умът му бе настроен за шеги и сарказми, които удвояваха страданието, и от пръв поглед бе ясно какво може да се очаква от този човек.

Йолали бе името на младата лионка. Достатъчно бе да я види човек, за да се убеди в потеклото й и в нейната добродетелност: произхождаше от една от най-известните фамилии в града, откъдето злодеите на Дюбоа я бяха отвлекли под предлог, че ще я съберат с любимия й, когото тя обожаваше: освен своята невинност и пленителна наивност тя притежаваше най-прекрасното лице. Едва шестнадесетгодишна, Йолали удивително приличаше на дева; нейното целомъдрие и свян още повече разкрасяваха чертите й; бе леко мургава, но това само я правеше още по-очарователна; блясъкът на очите й връщаше това, което бледността на лицето й на пръв поглед отнемаше; широко изрязаните устни откриваха прекрасни зъби, гърдите й, вече оформени, бяха по-бели от останалата й кожа; бе като нарисувана и нищо не нарушаваше закръглеността на тялото й; формите й бяха заоблени и пълни, плътта твърда, гладка и еластична. Дюбоа твърдеше, че по-красив задник въобще не може да се намери; аз не бях познавачка по тази част, така че ще ми позволите да не се произнеса. Лек мъх покриваше предницата; разкошните й руси коси увенчаваха цялата тази хубост и я правеха още по-пикантна; а за да бъде съвършено творението, природата, която го бе изваяла, я бе дарила с мил и приветлив характер. Нежно и крехко цвете, ти бе обречено да украсиш за момент земята, за да бъдеш незабавно стъпкано!

— О, госпожо — каза тя на Дюбоа, като я разпозна, — вие ме измамихте!… Справедливи Боже! Къде ме доведохте?

— Ще видите, мое дете — отвърна господарят на този дом, като внезапно я придърпа към себе си и започна да я целува, докато аз с едната си ръка по негова заповед я възбуждах.

Йолали се опита да се съпротивлява, но Дюбоа я тласна към развратника и я лиши от всякаква възможност да се изплъзне. Сеансът продължи дълго. Колкото по-свежо бе цветето, с толкова по-голямо настървение този нечист стършел смучеше от него. След безбройни целувки започна огледът на шията и аз усетих, че докато я опипваше, членът, който възбуждах, придоби още повече енергия.

— Хайде — каза господарят, — ето двете жертви, които ще ме преизпълнят с доволство; ти ще бъдеш щедро възнаградена, Дюбоа, защото ми служиш добре. Да отидем в моя будоар: следвай ни, следвай ни — продължи той, като ни поведе. — Ти ще заминеш още преди разсъмване, но тази вечер имам нужда от теб.

Дюбоа се съгласява и ние отиваме в стаята на удоволствията на този развратник, където той ни съблича съвсем голи.

О, госпожо, няма да ви описвам всичкото безсрамие, на което станах свидетелка и действуващо лице. Удоволствията на това чудовище бяха като на палач. Едничкото му сладострастие се състоеше в това да ни отреже главите. Злочестата ми другарка… О! Не, госпожо… О! Не, не искайте от мен да довърша… Щеше да ме сполети същата съдба; окуражаван от Дюбоа, този звяр се канеше да направи моя край още по-ужасен, когато нуждата да подкрепят силите си накара и двамата да седнат на масата…

Каква поквара! Но защо да се оплаквам, след като тъкмо тя спаси живота ми? Преситени от вино и храна, двамата се проснаха и заспаха сред остатъците от вечерята. Веднага щом видях това, аз навлякох полата и наметалото, което Дюбоа бе захвърлила, за да се покаже още по-безсрамна пред очите на своя господар, грабвам една свещ и се втурвам по стълбите; в къщата почти нямаше слуги, които да попречат на бягството ми; срещам едного и веднага му казвам изплашено да се качи веднага при господаря си, който бере душа, и откривам вратата, без да ми се противопостави някой. Не познавах пътищата, не ми бяха позволили да се ориентирам на идване и поемам по първия, на който се натъквам… Случи се пътят за Гренобъл; всичко ни помага, когато Съдбата реши да се подиграе с нас за момент; в странноприемницата всички сияят, аз влизам незабелязано и се спускам веднага към стаята на Валбоа. Чукам, Валбоа се събужда и поради вида ми едва ме познава; пита ме какво се е случило, аз му разказвам за ужасите, на които току-що съм била свидетелка и жертва.

— Можете да изпратите да арестуват Дюбоа — казах му аз. — Тя не е далеч оттук, може би ще успея да ви покажа пътя… Нещастницата! Освен другите си престъпления тя ми взе и дрехите заедно с петте луидора, които ми дадохте.

— О, Терез — каза ми Валбоа, — няма никакво съмнение, вие сте най-злочестото момиче на този свят, но сама виждате, че сред злините, които се сипят върху вас, злочесто създание, Божията ръка ви пази; нека това бъде едно основание за вас да си останете завинаги добродетелна, добрите дела никога не остават невъзнаградени. Няма да преследваме Дюбоа, мотивите ми да я оставя на мира са същите както вчера; нека изправим злините, които ви е причинила, ето парите, които ви е взела.

Час по-късно една шивачка ми донесе пълен комплект дрехи и бельо.

— Все пак време е да тръгваме, Терез — каза ми Валбоа, — трябва да потеглим още днес; госпожа Бертран разчита на това, накарах я да се забави с няколко часа заради вас, вървете при нея.

— О, благородни младежо! — възкликнах аз, като се хвърлих в обятията на моя благодетел. — Нека Небето да ви възнагради един ден за всичко, което направихте за мен!

— Хайде, Терез — отвърна ми Валбоа, като ме целуна, — щастието, което ми пожелавате… е вече у мен, защото виждам, че съм успял да ви направя щастлива… Сбогом!

Ето как напуснах Гренобъл, госпожо, и ако не намерих в този град всичкото блаженство, на което разчитах, поне никъде другаде не намерих толкова почтени хора, които да оплачат и да успокоят болките ми.

Аз и моята водачка пътувахме в малка покрита кола, теглена от един кон, който карахме самите ние; в колата освен нас и стоките на г-жа Бертран имаше едно момиченце на петнадесет месеца, което тя още кърмеше и към което за мое нещастие скоро се привързах, като че бях негова родна майка.

Впрочем Бертран бе лоша жена, подозрителна, бъбрива, досадна и дребнава клюкарка. Вечер редовно разтоварвахме в странноприемницата всичките й вещи и спяхме в една стая. До Лион всичко мина добре, но през тези три дни, когато тя уреждаше сделките си, аз срещнах в този град един човек, когото съвсем не се надявах да видя.

Един следобед се разхождах по брега на Рона с едно от момичетата от странноприемницата, което бе помолило да ме придружи, когато внезапно съзрях преподобния отец Антонен от Сен-Мари-де-Боа, сега управител на дома на своя орден в този град. Монахът се приближава до мен и след като строго укори моето бягство и заяви, че се подлагам на голяма опасност да бъда заловена, ако той съобщи за мен, добавя, вече по-меко, че няма да каже на никого, ако се съглася да го посетя в неговия дом заедно с девойката, която ме придружаваше и която му бе харесала, а сетне на висок глас отправи същото предложение и към нея.

— Ще платим добре и на двете — каза злодеят. — Ние сме десетина в този дом и ако благоразположението ви няма граници, от всеки ще получите поне по един луидор.

Аз силно се изчервявам от тези думи, отначало се опитвам да убедя монаха, че се е припознал; след като не успявам, опитвам се с жестове да го възпра, но нищо не може да убеди нахалника и неговите подкани стават още по-настоятелни; най-сетне, след като категорично отказваме да го последваме, той се задоволява да поиска адреса ни; за да се отърва от него, давам му фалшив адрес: той го записва в тефтера си и ни оставя, като ни уверява, че скоро ще се видим отново.

Щом се върнахме в странноприемницата, аз обясних, колкото можах, на клетото момиче, което ме бе придружило, цялата история; ала било че това, което й разказах, не я задоволи, било че се бе разсърдила заради моята добродетелна постъпка, която я бе лишила от една възможност да спечели пари, тя се разбъбра; разбрах това от думите на г-жа Бертран по време на ужасното нещастие, което предстои да ви разкажа. Все пак монахът не се появи и ние благополучно потеглихме.

Напуснахме Лион твърде късно и първия ден не успяхме да стигнем по-далеч от Вилфранш, където спряхме да прекараме нощта, и там, госпожо, се случи ужасното нещастие, поради което днес съм пред вас като престъпница, без да съм се проявила като такава при всички злокобни обстоятелства, както и при всички други случаи, когато съм понасяла ударите на съдбата, за които научихте, и само сърдечната ми доброта и човешката злоба ме запратиха в бездната.

Спряхме във Вилфранш към шест часа вечерта, побързахме да вечеряме и да си легнем, за да можем на следващия ден да изминем повече път; нямаше и два часа, откакто си почивахме, когато бяхме събудени от ужасен дим; убедени, че огънят не е далече, ние бързо ставаме. Справедливи Боже! Пожарът напредваше със страхотна сила; полуголи, ние отваряме вратата и чуваме около себе си само шума на срутващи се стени, пукота на строшените греди и страшните викове на тези, които падат в пламъците. Обградени от тези поглъщащи всичко пламъци, ние вече не знаем накъде да бягаме; за да се спасим от тяхната мощ, ние се втурваме между тях и скоро се озоваваме сред тълпата клетници, които като нас са потърсили спасение в бягството. Тогава си спомням, че моята водачка, заета по-скоро със себе си, отколкото с дъщеричката си, не е помислила да я спаси от смъртта; без да я предупредя, аз се втурвам обратно сред пламъците, грабвам нещастното малко създание и тичам да го предам в ръцете на майка му; стъпвам на една полуобгоряла греда, губя опора, първото ми движение е да протегна напред ръце; от този естествен порив изпускам скъпоценния товар, който нося… Той се изплъзва и пада сред пламъците пред очите на майката. В този момент ме хващат… извличат ме; твърде развълнувана, за да разбера към спасение ли ме отнасят или към нови опасности, за нещастие скоро осъзнавам ясно всичко, когато съм захвърлена в закрита пътническа кола и се озовавам до Дюбоа, която опира пистолет до слепоочието ми и ме заплашва, че ще ми пръсне мозъка, ако кажа само една дума…

— Ах, негоднице — каза ми тя, — този път те хванах и няма да ми избягаш.

— О, госпожо, вие тук! — възкликнах аз.

— Всичко, което се случи, е мое дело — отвръща това чудовище. — Чрез пожар спасих живота ти, от пожар ще го загубиш; бих те преследвала дори в ада, ако трябва, само за да се разправя с теб. Монсеньор изпадна в ярост, когато научи за бягството ти; получавам по двеста луидора за всяко момиче, което му доставя, и той не само отказа да заплати за Йолали, но в гнева си заплаши и мен, ако не те върна. Открих те, в Лион те изпуснах за два часа; вчера във Вилфранш пристигнах един час след теб, подпалих странноприемницата с помощта на помощници, които винаги имам подръка; исках или да изгориш, или да те хвана; ето те в ръцете ми, водя те в един дом, който твоето бягство хвърли в смут и тревога, и ще те върна там, Терез, за да бъдеш наказана жестоко. Монсеньор се закле, че за теб ще измисли най-ужасни мъчения, и няма да слезем от тази кола, преди да сме пристигнали. И така, Терез, какво мислиш сега за добродетелта?

— О, госпожо! Тя твърде често става жертва на престъплението; щастлива е, когато тържествува; но тя трябва да получи награда от Бога на небето, ако на земята човешките деяния успеят да я стъпчат.

— Скоро ще разбереш, Терез, дали има Бог, който да наказва или да награждава човешките постъпки… Ах! Ако във вечната пустота е възможно да се мисли, как ще съжаляваш ти за безплодните жертви, които упорството ти те е принудило да принесеш на фантоми, които винаги са ти се отплащали с нещастия!… Терез, още има време, искаш ли да станеш моя съучастница? Ще те спася, не мога да гледам как непрекъснато пропадаш по опасния път на добродетелта. Нима не си достатъчно наказана за своето целомъдрие и за лъжливите си убеждения! Какви неволи искаш още да ти се случат, за да се поправиш? Какви примери са ти необходими, за да те убедят, че страната, която вземаш, е най-лошата и че, както сто пъти ти повторих, човек го очакват само премеждия, щом, веднъж поел срещу течението, иска да мине за най-добродетелния сред едно покварено общество? Ти разчиташ на Божието отмъщение; остави тази заблуда, Терез, остави я; Бог, когото ти си измисляш, е глупава химера, която съществува само в главите на лудите; това е призрак, роден от човешката злоба, който няма друга цел, освен да ги заблуждава или да ги насъсква едни срещу други. Най-доброто, което са можели да направят, е да заколят начаса първия измамник, комуто е хрумнало да им говори за някакъв Бог. Колко кръв щеше да спести на човечеството едно-единствено убийство! Хайде, хайде, Терез, вечно живата, вечно активната природа няма никаква нужда от властелин, който да я ръководи. А ако този властелин наистина съществуваше, при всички недъзи на неговите творения заслужава ли друго от наша страна освен презрение и хули? Ах, ако твоят Бог наистина съществува, как го мразя, Терез, как го ненавиждам! Да, ако него го имаше, признавам, само удоволствието да дразня непрекъснато този, който е причина за всичко, би било достатъчно възмездие за необходимостта да вярвам в него… Още веднъж, Терез, искаш ли да станеш моя съучастница? Очертава се чудесен удар, ще го извършим смело; ще ти спася живота, ако се съгласиш да участвуваш. Господарят, при когото отиваме и когото познаваш, се усамотява в къщата си извън града, за да се забавлява; самите му забавления, както знаеш, са такива, че изискват това; когато отива там за удоволствие, с него има само един слуга: човекът, който препуска пред тази кола, ти и аз, скъпо момиче, ставаме трима срещу двама. Когато развратникът стигне до разгара на сладострастието, аз ще грабна сабята, с която той отнема живота на своите жертви, ти ще го държиш и ще го убием, а през това време моят човек ще се справи със слугата. В тази къща има скрити пари, повече от осемстотин хиляди франка, Терез, сигурна съм в това, ударът си струва… Избирай, умно създание, избирай: или смъртта, или да ми служиш; ако ме предадеш, ако го предупредиш за моя план, ще прехвърля обвинението само върху теб и не се съмнявай, че ще повярва на мен, защото винаги ми е имал доверие… Добре размисли, преди да отговориш; този човек е злодей, следователно, като го убием, ние само помагаме на законите, чиято строгост си е заслужил. Не минава ден, Терез, в който този разбойник да не убие някое момиче: нима ще накърним добродетелта, като накажем престъплението? А разумното предложение, което ти правя, все още ли противоречи на твоите възгледи?

— Може да не се съмнявате в това, госпожо — отвърнах аз, — защото не за да накажете престъплението ми предлагате подобно деяние, а само за да извършите вие самата престъпление; това, което възнамерявате да направите, е много лошо, защото в него няма и сянка на законност. Нещо повече, дори едничката ви цел да беше в името на човечността да отмъстите на този човек за извършените от него зверства, вие избирате погрешен път, защото това не е ваша работа: законите са тези, които трябва да наказват виновните, да ги оставим да действуват, а не ние с нашите слаби ръце. Всевишният е поверил на други техния меч; ако си послужим с него, ние сами нарушаваме законите.

— Щом е така, ще умреш, недостойно създание! — възкликна гневно Дюбоа. — Ще умреш: не се надявай този път да избегнеш участта си.

— Какво от това? — отвърнах спокойно аз. — Така ще се отърва от всички страдания, в смъртта няма нищо, което да ме плаши, тя е последният сън на живота, покой за клетника.

При тези мои думи кръвожадната твар се хвърли върху мен и помислих, че ще ме удуши; удари ме няколко пъти по гърдите, но веднага щом се развиках, ме пусна, за да не ни чуе кочияшът.

През това време препускахме с все сила; човекът, който яздеше пред нас, подготвяше смяната на конете и ние не се бавехме на никоя станция. По време на смяната Дюбоа вземаше пистолета и го опираше до сърцето ми… Какво да предприема?… Всъщност моята слабост и положението, в което се намирах, ме подготвяха по-скоро да приема смъртта, отколкото да се опитам да избягам от нея.

Скоро щяхме да навлезем в областта Дофине, когато шестима конници, препускащи с все сила, настигнаха нашата кола и ни накараха да спрем, като заплашиха кочияша със саби в ръка. На тридесет крачки от пътя имаше една хижа и мъжете, които, както скоро разбрахме, бяха от полицията, накараха кочияша да закара колата дотам: щом стигнахме, те ни накараха да слезем и всички влязохме в дома на селянина. С безочие, невъобразимо за жена, извършила толкова престъпления и която се намира под арест, Дюбоа високомерно запита полицаите дали я познават и как се осмеляват да постъпват по такъв начин с жена от нейния ранг.

— Нямаме честта да ви познаваме, госпожо — отвърна приставът, — но сме сигурни, че бяхте в една кола с една клетница, която вчера подпали главната странноприемница във Вилфранш. — После, като ме погледна, добави: — Тя отговаря на описанието, госпожо, не може да има съмнение; бъдете така добра да ни я предадете и да ни обясните как вие, която, изглежда, сте твърде почтена жена, сте се събрали с подобна личност.

— Нищо по-просто от това — отговори с още по-голямо нахалство Дюбоа. — Нямам намерение нито да прикривам, нито да вземам страната на това момиче, щом е сигурно, че е замесено в ужасното престъпление, за което говорите. И аз като нея вчера бях отседнала в странноприемницата на Вилфранш, тръгнах си сред суматохата и докато се качвах в колата, това момиче се хвърли към мен и ме помоли за съчувствие, като ми обясни, че е изгубила всичко в пожара и че иска да я взема с мен в Лион, където се надява да намери работа. Вслушвайки се повече в гласа на сърцето, отколкото на разума, аз изпълних молбата й; щом се качихме, тя предложи да ми стане прислужничка; аз проявих още по-голяма непредпазливост и сега я водех в Дофине, където са моето имение и семейството ми. Това, разбира се, е урок за мен; сега си давам сметка колко неприятности може да донесе състраданието; ще си взема поука от това. Ето ви я, господа, ето ви я; Бог да ме пази да се застъпя за подобно изчадие! Оставям я на строгостта на законите и ви моля да бъдете така добри да не говорите за моята злополучна доверчивост.

Опитах да се защитя, опитах се да разоблича истинската виновница; думите ми бяха приети като клеветнически обвинения към Дюбоа, която се защити само с презрителна усмивка. О, колко злокобна сила притежава безочието! Възможно ли бе една жена, която нарича себе си госпожа баронеса Дьо Фюлкони, която излага на показ богатство, твърди, че притежава земи, семейство, възможно ли бе такава жена да бъде виновна за престъпление, от което очевидно нямаше никаква полза? А напротив, не беше ли всичко срещу мен? Аз бях без покровители, бях бедна, сигурно бе, че лъжех.

Приставът ми прочете оплакването на госпожа Бертран. Тъкмо от нея идваше обвинението: била съм запалила странноприемницата, за да мога да я ограбя по-лесно, тя била загубила и последния си петак; хвърлила съм била детето й в огъня, за да може това нещастие да предизвика у нея такова отчаяние, че да не обърне внимание на останалите ми действия; Бертран добавила, че съм безпътно момиче, едва избегнало бесилката в Гренобъл, и че тя проявила глупостта да се грижи за мен само от любезност към младежа, който бил неин земляк и без съмнение мой любовник. Публично и посред бял ден съм се опитвала да съблазня монасите в Лион: с една дума, това недостойно създание бе използувало всичко, което знаеше, за да ме погуби; неща, които единствено изострената от отчаяние клевета би могла да измисли, за да ме унижи. По молба на тази жена била направена проверка на място. Огънят тръгнал от един пълен със сено таван, където няколко души заявили, че ме видели да влизам онзи злополучен ден, което беше вярно. Търсейки напразно тоалетната, зле упътена от някаква прислужница, аз бях влязла на това място и докато търсех, бях останала там достатъчно време, за да събудя подозрения за това, в което ме обвиняваха, или поне да дам храна на разни предположения; а всички знаят, че това са истинските доказателства в наше време. Колкото и да се бранех, единственият отговор на пристава бяха оковите, които той нареди да донесат.

— Но, господине — казах му аз, преди да се оставя да ме оковат, — ако бях ограбила моята спътница във Вилфранш, парите й би трябвало да са у мен: наредете да ме претърсят.

Тази наивна защита предизвика само смях; заявиха ми, че не съм била сама и че са сигурни, че преди да избягам, съм предала парите на моите съучастници. Тогава злата Дюбоа, която знаеше за белега, оставен ми навремето от Роден, се престори за момент на трогната.

— Господине — каза тя на пристава, — всеки ден стават толкова грешки за какво ли не и ще ми простите, но ми хрумна, че ако тази девойка е виновна за това, в което я обвиняват, несъмнено то не ще е първото й деяние; човек не стига за един ден до подобни престъпления: огледайте я, господине… моля ви, ако случайно намерите на тялото й… но ако нищо не подкрепи вашето обвинение, позволете ми да я защитя и да бъда нейна покровителка.

Приставът склони да направи огледа… вече се канеха да започнат…

— Един момент, господине — възпротивих се аз, — подобен оглед е излишен. Госпожата добре знае, че нося подобен белег: тя освен това е добре осведомена какво нещастие е причина за него; тази хитрост от нейна страна е само част от ужасите, които ще бъдат разкрити, както и всичко останало в храма на Темида. Водете ме там, господа, ето ръцете ми, сключете ги в окови; само престъпникът се черви, злочестата добродетел страда, но не се плаши от тях.

— Право да си кажа, не съм очаквала, че моето хрумване ще се окаже резултатно — обади се Дюбоа, — но тъй като това създание ми се отплаща за добрината с коварни обвинения, предлагам ви да се върна с нея, ако е необходимо.

— Подобна постъпка е напълно излишна, госпожо баронесо — каза приставът, — нашите разследвания имат за предмет само това момиче: признанията й, белегът, с който е жигосана, всичко това подкрепя обвинението; имаме нужда само от нея и ви дължим хиляди извинения за голямото безпокойство.

Аз бях незабавно окована, качена зад един от конниците, а Дюбоа си тръгна, като за сетен път ме унизи, като остави на моите пазачи няколко екю за облекчаване на положението ми в ареста до произнасянето на присъдата.

— О, добродетел! — възкликнах аз, щом видях това нечувано оскърбление. — Би ли могло да има за теб по-голям срам! Възможно ли е престъплението да се осмелява да те напада и побеждава с такова безочие и безнаказаност!

Скоро стигнахме в Лион; веднага ме хвърлиха в килията на престъпниците, където бях прикована като подпалвачка, безпътно момиче, детеубийца и крадла.

В странноприемницата бяха изгорели седем души; малко оставаше и аз да бъда сред тях; бях се опитала да спася едно дете с риск за живота си; ала жената, която бе причина за всички тези ужаси, се изплъзваше от бдителността на законите, от небесното правосъдие: тя тържествуваше, отиваше да върши нови престъпления, докато невинна и злочеста, мен ме очакваше публично опозоряване, обругаване и смърт.

Отдавна привикнала с клеветата, с неправдата и нещастието, аз бях приучена от детство да следвам чувството си за добродетелност само за да получа за награда трънен венец, затова моята болка бе по-скоро притъпена, отколкото разкъсваща, и плаках по-малко, отколкото очаквах. Все пак в естествения порив на всяко страдащо същество да се опитва да се измъкне от бездната, в която неволята го е запратила, аз се сетих за отец Антонен; колкото и малка да бе надеждата за помощ от негова страна, аз не можех да устоя на желанието си да го видя; помолих за това и той дойде. Не бяха му казали кой точно го вика; той се престори, че не ме познава; тогава казах на тъмничаря, че наистина е възможно той да не си спомня за мен, тъй като ми е бил духовен наставник на съвсем ранна възраст, и затова искам да говоря насаме с него. И двамата се съгласиха. Щом останах сама с монаха, аз паднах в краката му и ги оросих със сълзите си, като го заклех да ме спаси от ужасното положение, в което се намирам; доказах му своята невинност, не скрих от него, че непристойните слова, които ми бе казал преди няколко дни, бяха настроили срещу мен лицето, на което бях препоръчана и което сега е мой обвинител. Монахът ме изслуша много внимателно.

— Терез — обърна се след това той към мен, — недей да се гневиш както винаги, веднага щом засегнат твоите проклети предразсъдъци; виждаш докъде те докараха те и сега можеш много лесно да се убедиш, че е сто пъти по-добре да си никаквица, но щастлива, отколкото целомъдрена и злочеста; положението ти е възможно най-тежко, моето момиче, няма защо да го крия от теб; тази Дюбоа, за която ми говориш, има интерес да те погуби и сигурно ще работи за това подмолно; госпожа Бертран ще те преследва; привидно всичко е срещу теб, а днес привидното е достатъчно човек да бъде осъден на смърт. Ти си загубена, момичето ми, това е ясно. Има само един начин да бъдеш спасена; аз съм в добри отношения с интенданта, а той има голямо влияние върху съдиите в този град: ще му кажа, че си ми племенничка, и по тази причина ще настоявам да те освободят; той ще прекрати напълно делото; ще поискам да те изпратят при моето семейство; по пътя ще пратя хора да те отвлекат, но само за да те затворят в нашия манастир, откъдето няма да излезеш до края на живота си… А там, няма да крия от теб, Терез, ти ще бъдеш робиня на моите прищевки и ще ги задоволяваш, без да разсъждаваш; дори ще се отдаваш на желанията на другите братя; с една дума, ще бъдеш най-покорната от всички мои жертви… Ти разбираш, участта ти е мъчителна: сама знаеш какви са страстите на развратници като мен; затова трябва да се решиш и не ме карай да чакам твоя отговор.

— Вървете си, отче — отвърнах аз ужасена. — Вървете си, вие сте истинско чудовище, щом се осмелявате да злоупотребявате така жестоко с положението ми, като ме карате да избирам между смъртта и безчестието; ако трябва, ще умра, но поне ще направя това без угризения.

— Ваша воля — каза ми този жесток човек, като си тръгна, — никога не съм успявал да направя хората насила щастливи… Досега добродетелта толкова много ви помогна, Терез, че вие с пълно право още кадите тамян на нейния олтар… Сбогом. Само не си въобразявайте, че ще ме накарате да дойда пак.

Той излизаше; порив, по-силен от мен, ме накара отново да падна в краката му.

— Звяр! — възкликнах аз през сълзи. — Разтвори каменното си сърце пред ужасните ми премеждия и не ме оставяй да свърша дните си при обстоятелства, по-страшни от смъртта…

Рязкото движение бе отметнало от гърдите ми воала, който ги покриваше: те бяха голи, мокри от сълзите ми и само разбърканите ми коси падаха върху тях; аз събуждам желания у този непочтен човек… желания, които иска да задоволи начаса; той се осмелява да ми покаже до каква степен моето състояние го възбужда; осмелява се да търси наслада дори както съм окована, под надвисналия меч, чийто удар очаквам… Бях на колене… Той ме събаря, пада заедно с мен върху мизерната слама, която ми служи за легло; опитвам се да викам, той яростно натъпква носната си кърпа в устата ми; завързва ръцете ми; вече напълно в негова власт, аз бивам оглеждана от всички страни… всичко става плячка на неговия поглед, на опипванията му, на срамните му милувки; най-сетне той засища желанието си.

— Чуйте — казва ми той, като ме развързва и сам се оправя, — вие не желаете да ви бъда полезен, ваша работа! Оставям ви, няма да ви правя нито добро, нито зло, но ако се осмелите да кажете дори и една дума за това, което сега се случи, ще ви обвиня в най-чудовищните престъпления и по този начин ще ви лиша от каквато и да било възможност за защита; помислете добре, преди да говорите. Смятат, че вие сте ми се изповядали… нали разбирате; ние сме длъжни да разкриваме всичко, когато се отнася за престъпник; проумейте смисъла на това, което ще кажа на тъмничаря, ако не, ще ви смажа веднъж завинаги.

Той почуква и пазачът идва.

— Господине — казва му този подлец, — тази девойка е сбъркала, тя е искала да говори с друг брат Антонен, който живее в Бордо; аз изобщо не я познавам, никога не съм я виждал; тя ме помоли да се изповяда и аз се съгласих; сега се разделям и с вас, и с нея и съм готов да се явя, когато присъствието ми стане необходимо.

Като казва това, Антонен излиза и ме оставя объркана от вероломството и възмутена от нахалството на този развратник.

Ала въпреки това състоянието ми бе тъй ужасно, че трябваше да прибягна до всичко; спомних си за г-н Дьо Сен-Флоран. Не можех да си представя, че този човек няма да ми обърне внимание след всичко, което бях направила за него; някога му бях сторила голяма добрина, на която той бе отвърнал с такава безчовечност, че си мислех дали сега няма да поправи грешката си в такъв решителен за мен момент и да отдаде дължимото на моята почтеност към него; двата пъти, когато се бях срещала с него, огънят на страстите бе взел може би връх, но при настоящите обстоятелства никакви подобни чувства не би трябвало да му попречат да ми помогне… Дали щеше да повтори последните си предложения? Щеше ли да предложи като цена за своята помощ ужасните услуги, които бе поискал от мен? Дори и така да беше! Щях да приема и веднъж на свобода, можех да намеря начин да се отърва от отвратителното съществуване, което той бе имал наглостта да ми обрисува. Обзета от тези мисли, аз му пиша, разказвам му за своите нещастия, умолявам го да дойде да ме види; ала аз не бях разгадала докрай душата на този човек, след като си въобразявах, че в нея може да се пробуди милосърдието; бях забравила за страшните му разсъждения или пък злощастната ми слабост ме обричаше винаги да съдя за другите по моето собствено сърце; съвсем неуместно бях сметнала, че този човек ще се отнесе към мен така, както аз бих се отнесла към него.

Той пристигна и тъй като бях помолила да го видя насаме, позволяват му да остане в моята килия. Лесно можах да разбера по уважението, с което го обсипваха, каква тежест има той сред обществото в Лион.

— Какво? Нима това сте вие? — възкликна той, като ме изгледа с презрение. — Изглежда, писмото ме е заблудило; мислех си, че е написано от по-почтена от вас жена, която бих подкрепил с цялото си сърце; но кажете ми, какво мога да направя за глупачка като вас? Та вие сте виновна за безброй престъпления, едно от друго по-чудовищни, а когато ви предложат начин честно да изкарвате прехраната си, вие упорито отказвате. По-голяма глупост човек просто не може да си представи.

— О, господине — възкликнах аз, — аз съм невинна.

— Как искате да ви повярвам? — продължи язвително този груб човек. — За пръв път ви срещнах сред шайка разбойници, които искаха да ме убият; сега сте затворена в градската тъмница с обвинение в три-четири нови престъпления и с позорен белег на рамото заради миналите. Ако това наричате почтеност, кажете ми, какво тогава трябва да направиш, за да не бъдеш почтен?

— Справедливи Боже! Господине — отвърнах аз, — можете ли да ме обвинявате за времето, когато се запознахме, и не би ли трябвало аз да ви накарам да се червите? Разбойниците, които ви заловиха, ме държаха, както знаете, насила; те искаха да ви вземат живота, аз ви спасих, като улесних бягството ви, и двамата успяхме да се измъкнем; какво направихте вие, жестоки човече, за да ми се отплатите? Нима можете да си спомните това, без да се ужасите от себе си? Вие сам се опитахте да ме убиете; зашеметихте ме с ужасни удари и възползувайки се от моето състояние, ми взехте най-скъпото; с изтънчена жестокост, нямаща равна на себе си, вие ми задигнахте малкото пари, които имах, като че желаехте унижението и нищетата да довършат жертвата ви! Вие сполучихте, бездушни човече, успехът ви е пълен; вие ме запратихте сред нещастията, вие разтворихте пропастта, в която падам непрестанно от онзи злокобен ден. Въпреки това аз забравям всичко, да, всичко се заличава в паметта ми, умолявам ви да ми простите за укорите, които се осмелих да ви отправя, но нима ще скриете от себе си, че ми дължите известно възмездие, известна благодарност? Ах, бъдете така добър, не затваряйте сърцето си, когато черният воал на смъртта се спуска над злочестия ми живот; не от смъртта се боя, а от безчестието; спасете ме от ужаса да умра като престъпница; всичко, което искам от вас, е единствено тази милост, не ми я отказвайте и Небето, както и сърцето ми един ден ще ви се отплатят.

Бях обляна в сълзи, на колене пред този кръвожаден човек и съвсем не четях по лицето му очаквания трепет на душата му, който се опитвах да постигна; различавах само онова свиване на мускулите, което показва особено сладострастие, плод на жестокостта. Сен-Флоран беше седнал пред мен; черните му жестоки очи ме гледаха страшно и виждах как ръката му извършва действия, доказващи, че състоянието, което предизвиквах у него, съвсем не е на състрадание; все пак той се изправи.

— Чуйте — каза ми той, — делото ви е в ръцете на господин Дьо Кардовил; не е необходимо да ви казвам какъв пост заема; достатъчно е да знаете, че вашата съдба зависи изцяло от него; ако се съгласи да направи нещо, по залез-слънце ще дойдат да ви вземат, за да се срещнете с него или у тях, или у нас; при такъв таен разпит за него ще бъде съвсем лесно да обърне всичко във ваша полза, нещо, което тук не би могъл да направи. Ако постигна за вас подобно благоволение, оправдайте се при вашата среща с него, докажете му невинността си по най-убедителния начин; това е всичко, което мога да направя за вас. Сбогом, Терез, бъдете готова за всякакви събития и най-вече недейте да ме излагате.

Сен-Флоран излезе. Стъписването ми бе неописуемо; имаше толкова малко общо между думите на този човек, характера му, който познавах, и сегашното му поведение, че се опасявах от някаква нова клопка; но благоволете сама да прецените, госпожо: можех ли да се колебая при ужасното положение, в което се намирах? Не трябваше ли без забавяне да се захвана за всичко, което можеше да ми помогне? Реших да последвам тези, които щяха да дойдат да ме вземат; ако се наложеше да проституирам, щях да се браня доколкото мога; на смърт ли щяха да ме водят? Толкова по-добре! Тя поне нямаше да бъде тъй позорна и щеше да ме отърве от всичките ми мъки. Удря девет часът, тъмничарят влиза; усещам, че треперя.

— Следвайте ме — каза церберът. — Викат ви господата Дьо Сен-Флоран и Дьо Кардовил; постарайте се да се възползувате колкото можете, от благоволението, което Небето ви изпраща; мнозина биха се радвали на подобна милост, но никога няма да я получат.

Пооправих се доколкото можах и последвах ключаря, който ме остави в ръцете на двама здравеняци, чийто заплашителен вид удвоява страха ми; те не ми казват нищо; колата потегля и спираме пред просторен дом, който, както си спомням, принадлежи на Сен-Флоран. Опасенията ми се усилват от усамотението, в което тъне всичко наоколо. Моите водачи, без да се бавят, ме хващат за ръцете и заедно се изкачваме на четвъртия етаж в някакви малки апартаменти, добре мебелирани и твърде тайнствени. Докато вървим, вратите една след друга се затварят след нас и най-сетне стигаме до някакъв салон, по стените на който не се забелязва нито един прозорец; там ме чакаха Сен-Флоран и някакъв човек, който ми бе представен като г-н Дьо Кардовил, от когото зависеше моето дело; последният беше закръглен, с мрачно и свирепо лице, може би около петдесетгодишен; макар да беше в домашна дреха, личеше, че е съдия. От цялата му фигура лъхаше високомерна строгост, която ме заблуждава. Каква жестока несправедливост от страна на Провидението, нима е възможно престъплението да плаши добродетелта! Двамата мъже, които ме бяха довели и които сега различавах добре на светлината на свещите в стаята, не бяха по-възрастни от двадесет и пет-тридесет години. Първият, когото наричаха Ла Роз, беше хубав брюнет, снажен като Херкулес: изглежда, той бе по-възрастният; по-младият имаше по-женствени черти, хубава кестенява коса и големи черни очи; беше висок не по-малко от пет стъпки и шест пръста, красив като картина, с нежна кожа: наричаха го Жюлиен. Сен-Флоран ви е познат: груби черти, груб характер и все пак някакъв чар.

— Навсякъде ли е затворено? — запита Сен-Флоран Жулиен.

— Да, господине отвърна младежът, — хората ви отидоха по разврат по ваша заповед, а вратарят, който единствен е на пост, няма да отваря на никого.

Тези няколко думи ме накараха да разбера всичко; ала какво бих могла да направя сама срещу четирима мъже?

— Седнете ей там, приятели — обади се Кардовил, като целуна младежите. — Ще ви използувам, ако стане нужда.

— Терез — обърна се тогава към мен Сен-Флоран, като ми посочи Кардовил, — ето вашия съдия, ето човека, от когото зависите; размислихме по вашия случай; но мисля, че вашите престъпления са такива, че нещата ще се уредят много трудно.

— Срещу нея са свидетелствували четиридесет и двама души — каза Кардовил, седнал на коленете на Жулиен и целувайки го по устата, докато младежът го опипваше най-безсрамно. — Отдавна не е имало осъден на смърт, чиито престъпления да са били по-сигурно доказани.

— Аз с доказани престъпления?

— Доказани или не — каза Кардовил, като стана и се приближи, произнасяйки предизвикателно думите под носа ми, — ти ще бъдеш изгорена, курво, ако с пълно примирение и сляпо покорство не се подложиш в този момент на всичко, което ще поискаме от теб.

— Отново ужаси! — възкликнах аз. — Нима само ако отстъпи пред безсрамието, невинността ще възтържествува над клопките, поставени й от злодеите!

— Това е в реда на нещата — допълни Сен-Флоран. — Необходимо е по-слабият да отстъпи пред желанията на по-силния или да стане жертва на неговата злина: такъв е вашият случай, Терез, затова се подчинете.

В това време развратникът ловко повдигна полите ми. Аз се отдръпнах, отблъснах го с отвращение, но с това движение попаднах в ръцете на Кардовил, който ме хвана за ръцете и ме остави безпомощна пред посегателствата на своя съучастник… Срязаха воланите на полата ми, разкъсаха корсета, кърпата на врата ми, ризата ми и за миг се оказах пред очите на тези чудовища гола, както ме е майка родила.

— Съпротивляваш ли се? — повтаряха двамата, докато ме събличаха. — Съпротивляваш ли се?… Тази курва си въобразява, че може да ни оказва съпротива!…

И след смъкването на всяка дреха получавах по няколко удара.

След като ме поставиха в положението, което искаха, двамата седнаха на два свързани помежду си, извити под ъгъл фотьойла, които притискаха в пространството между тях нещастника, поставен на това място; съзерцавайки ме необезпокоявани, единият наблюдаваше предницата, а другият — задника; после си смениха няколко пъти местата. Така бях оглеждана, опипвана, целувана повече от половин час, без в този преглед да бъде пропуснато нито едно сладострастно място, и можах да установя по време на тази подготовка, че и двамата имаха едни и същи прищевки.

— Кажи ми — обърна се Сен-Флоран към своя приятел, — не ти ли бях казал, че има хубав задник!

— По дяволите, наистина! Задникът й е великолепен — отвърна съдията, като през това време го целуваше. — Рядко съм виждал така добре изваяни хълбоци; колко твърда, колко свежа е тази плът!… Как е успяла да я запази такава при толкова безпътен живот?

— Казах ти, че никога не се е отдавала доброволно; нищо по-интересно от приключенията на това момиче не би могло да се измисли. Обладавали са я винаги насила (при тези думи той впива петте си пръста в преддверието на храма на Амур), но все пак са я обладавали… Жалко, твърде широко е за мен; имам навика да бъда пръв и не бих могъл да се примиря с нещо друго.

После, като ме обърна, извърши същото действие и със задницата ми, у която откри същия недостатък.

— Е, хайде! — каза Кардовил. — Ти знаеш тайната.

— Ще си послужа с нея — отвърна Сен-Флоран, — а ти, който нямаш нужда от същото средство и се задоволяваш с неестествени действия, които, колкото и болезнени да са за една жена, все пак усилват удоволствието, ти ще я имаш, надявам се, след мен.

— Това е справедливо — каза Кардовил, — докато те наблюдавам, аз ще се заема с прелюдиите, които са толкова приятни за нашето сладострастие; ще поема ролята на момиче с Жюлиен и Ла Роз, докато ти омъжествяваш Терез, мисля, че едното струва колкото другото.

— Струва хиляди пъти повече, няма никакво съмнение, аз съм тъй отвратен от жените!… Можеш ли да си представиш, че е възможно да се наслаждавам на тези курви, ако не бяха начините, чрез които се насърчаваме взаимно?

С тези думи безсрамниците ми показаха, че състоянието им изисква по-силни удоволствия; те станаха и ме изправиха на колене на облегалките на един фотьойл, с ръце, облакътени на гърба, и задник, обърнат към тях. Веднага след това събуха панталоните си, повдигнаха ризите и освен обувките останаха напълно голи от кръста надолу; те ми се показаха в този вид, минаха няколко пъти пред мен, като нарочно си обръщаха задниците и ми заявяваха, че едва ли бих могла да им предложа нещо подобно. И наистина тази им част на тялото бе съвсем като у жените; особено у Кардовил белотата, извивките, грацията и закръглеността бяха забележителни; те мастурбираха известно време пред мен, но без да стигат докрай. Кардовил не бе нещо особено; Сен-Флоран бе истинско чудовище; потреперах при мисълта, че това бе копието, което ме бе принесло в жертва. О! Справедливи Боже! Как човек с подобни пропорции имаше нужда от възбуждане? Нима в прищевките му можеше да има нещо друго освен свирепост? А какви нови оръжия, уви, трябваше да видя още! Жюлиен и Ла Роз, несъмнено разпалени от всичко това, също без панталони, се приближиха с пики в ръка… О, госпожо, до този момент очите ми не бяха съзирали нищо подобно и каквито и да са били предишните ми описания, това превъзхождаше всичко, за което до този момент съм ви говорила, така както гордият орел превъзхожда гълъба. Скоро двамата развратници сграбчиха тези заплашително насочени копия; те ги милваха, играеха с тях, доближаваха ги до устата си и битката много скоро стана сериозна. Сен-Флоран се навежда към фотьойла, на който съм застанала, така че разтворените ми бедра бяха на височината на устата му; той ги целува, езикът му прониква в единия и в другия храм. Кардовил се забавлява с него, предлагайки сам наслаждение на Ла Роз, чийто страховит член мигом потъва в убежището, което му се предоставя, а Жюлиен, застанал под Сен-Флоран, го възбужда с уста, държейки го за бедрата и следвайки тласъците на Кардовил, който, като третира своя приятел както турчин мавъра, не го оставя, докато тамянът не облива светилището. Нищо не би могло да се сравни с опиянението на Кардовил, когато сетивата му достигнаха до момента на кризата: оставяйки се нежно на този, който му служеше за съпруг, но притискайки буйно другия, когото си бе избрал за съпруга, този разюздан развратник с хъркане на умиращ произнасяше ужасни богохулства. Що се отнася до Сен-Флоран, той се въздържа и съчетанието се развали, без той да е добавил нещо от себе си.

— Наистина — каза Кардовил на своя приятел, — ти ми доставяш толкова наслада, колкото и когато беше на петнадесет години… Вярно — добави той, като се обърна и погледна Ла Роз, — това хубаво момче умее да ме възбужда… Не бях ли днес твърде широк за теб, ангеле мой?… Ще ми повярваш ли, Сен-Флоран, това ми е за тридесет и шести път днес… Трябваше най-после да стане. А за теб, скъпи приятелю — продължи отвратителният човек, прониквайки в устата на Жюлиен с нос, опрян в моя задник и подложил своя на Сен-Флоран, — за теб е тридесет и седми.

Сен-Флоран се наслаждава на Кардовил, Ла Роз се наслаждава на Сен-Флоран, а последният след не много усилия изгаря с приятеля си същия тамян, който бе получил. Ако екстазът на Сен-Флоран бе кратък, той бе не по-малко буен, по-малко шумен, по-малко противоестествен от този на Кардовил; единият бълваше с рев всичко, което му дойдеше на устата, другият сдържаше опиянението си, без при това то да е по-малко дейно; той подбираше думите си, но те бяха още по-мръсни и гнусни: с една дума, заслеплението и бесът отличаваха опиянението на единия, у другия се усещаха жестокост и кръвожадност.

— Хайде, Терез, съживи ни — каза Кардовил, — не виждаш ли тези изгаснали факли, трябва отново да ги разпалиш.

Докато Жюлиен трябваше да се забавлява с Кардовил, а Ла Роз със Сен-Флоран, двамата развратници, надвесени над мен, поред поставяха в устата ми изхабените си копия; докато смучех едното, ръцете ми трябваше да раздвижват и галят другото, после със спирта, който ми бяха дали, да овлажнявам самия член и другите съседни части; бях длъжна не само да смуча, но и езикът ми да кръжи, а зъбите ми от време на време да дразнят и устните ми да притискат. През това време двамата бяха силно разтърсвани, Жюлиен и Ла Роз се сменяха, за да усилят въздействието от вкарванията и изважданията. Когато на два или три пъти двата нечисти олтара бяха почетени, аз усетих известно затвърдяване; макар и по-възрастен, Кардовил пръв се появи; моята награда за това бе силен удар с длан по една от гърдите ми. Скоро след това го последва и Сен-Флоран; за награда едното ми ухо бе почти изтръгнато. Те се посъвзеха и малко след това ме предупредиха да се приготвя да получа това, което заслужавам. По ужасните думи на тези развратници разбрах, че ме очакват мъки. Да прося милост в състоянието, в което се намираха и двамата, само щеше да ги разпали още повече; както бях гола, те ме поставиха в средата на кръга, който оформиха, като насядаха около мен. Бях длъжна да минавам поред пред всеки от тях и да получавам наказанието, което му хрумнеше да ми наложи; младежите не бяха по-снизходителни от възрастните, но особено се отличи Кардовил с такива изкусни изтезания, до които Сен-Флоран, колкото и свиреп да беше, не можеше да се доближи.

Тежки жестоки оргии бяха последвани от кратка почивка; оставиха ме за момент да си отдъхна; бях съсипана, но това, което ме изненада, беше, че те излекуваха раните ми за по-малко време, отколкото бяха употребили, за да ги нанесат; от тях не остана никаква следа. После сладострастията продължиха.

Имаше мигове, когато всички тела се сливаха сякаш в едно и когато Сен-Флоран, любовник и любовница, получаваше обилно това, което безсилният Кардовил даваше твърде пестеливо; в следващия момент, без да действува, но предлагайки се по всички начини, превръщаше и устата, и задника си в олтари на отвратителни почести. Кардовил не може да се сдържи при гледката на толкова разврат. Виждайки, че приятелят му вече е готов, той се предлага на неговата похот: Сен-Флоран се възползува от това; аз наточвам стрелите, насочвам ги към мястото, където трябва да проникнат, а задните ми части послужват за задоволяване на страстта на едните и за предмет на жестокостта на другите: най-сетне двамата развратници, поукротени поради нуждата от почивка, спират, без при това да са изгубили нищо и в състояние, което ме плаши повече от всякога.

— Хайде, Ла Роз — казва Сен-Флоран, — хвани тази дрипла и ми я стесни.

Не разбрах този израз: едно жестоко изпитание скоро ми разкри неговия смисъл. Ла Роз ме сграбчва, поставя ме върху едно кръгло столче с диаметър не повече от една стъпка, така че на него се опираха само хълбоците ми, краката ми висяха във въздуха от едната страна, а ръцете и главата от другата; завързват четирите ми крайника за пода във възможно най-разкрачено положение; палачът, който трябва да стесни входовете, се въоръжава с дълга игла и без да се смущава нито от кръвта, която ще пролее, нито от болките, които ще ми причини, това чудовище, с лице към двамата приятели, които тази гледка забавлява, затваря с шев храма на Амур; след като свършва, той ме обръща по корем; крайниците ми увисват, привързват ме по същия начин и непристойният храм на Содом бива затворен по същия начин: не ви говоря за болките си, госпожо, вие можете да си ги представите, всеки момент щях да изгубя съзнание.

— Ето какви ги искам — каза Сен-Флоран, когато ме поставиха обратно по гръб и той се убеди, че може да щурмува крепостта. — Свикнал съм да бъда пръв и без тази операция нима можех да получа някакво удоволствие от това същество?

Сен-Флоран бе достигнал най-силна ерекция и за да я поддържат, непрестанно го галеха; той се приближава с копие в ръка; за да го възбуди още повече, Жюлиен се наслаждава на Кардовил пред очите му; Сен-Флоран ме атакува; разпален от съпротивлението, което усеща, той натиска с невероятна сила, конците се разкъсват, мъките ми са адски; колкото по-пареща е болката, толкова по-пикантно е наслаждението на моя мъчител. Най-после всичко отстъпва пред усилията му, аз съм разкъсана, бляскавото копие достига до дъното, но Сен-Флоран, който желае да запази силите си, се задоволява с това; обръщат ме, пред него са същите препятствия; звярът ме оглежда и докато се гали, ръцете му измъчват околностите, за да може по-лесно да щурмува мястото. Той се приближава, естествената теснота прави атаките още по-яростни, страшният ми победител скоро разкъсва всички връзки; цялата съм в кръв, но триумфаторът нехае за това. Два силни тласъка на хълбоците го вкарват в светилището и злодеят извършва ужасното приношение, чиито болки не бих могла да изтърпя нито миг повече.

— Мой ред е! — възкликва Кардовил, като кара да ме развържат. — Няма да шия това мило момиче, а ще го поставя на едно походно легло, което ще му възвърне всичката жар, всичката гъвкавост, която нейният темперамент или добродетелност ни отказват.

Ла Роз веднага изважда от един голям шкаф две кръстосани по диагонал много грапави дървета. Безмилостният развратник кара да ме поставят върху този кръст, но с какви действия се кани да засили жестоките си наслади? Преди да ме завърже, Кардовил собственоръчно ми вкарва отзад една сребърна топка с големината на яйце; предварително намазана с помада, топката изчезва. Едва-що проникнала в тялото ми, аз усещам как тя нараства и започва да ме изгаря; без да чуват стенанията ми, завързват ме здраво на този ръбест статив. Прилепвайки се до тялото ми, Кардовил прониква в мен; той притиска гърба, хълбоците и задника ми о шиповете.

Едновременно с това Жюлиен прониква в него. Принудена сама да издържам върху себе си телата на двамата, без друга опора освен чеповете на дървото, които ме разкъсват, аз изпитвам болка, която лесно можете да си представите; при всеки опит да отблъсна тези, които ме притискат, те ме запращат обратно върху грапавините, които ме израняват. През това време ужасната топка, достигнала вътрешностите ми, ги смазва, изгаря ги и ги разкъсва; аз викам с все сила; няма думи, които биха могли да опишат това, което чувствувам. Междувременно моят палач се наслаждава, устата му, прилепена до моята, сякаш вдъхва болката и усилва неговото удоволствие; опиянението му е невъобразимо, но подобно на своя приятел, чувствувайки, че скоро ще изгуби силите си, той иска да вкуси от всичко, преди те да го напуснат. Обръщат ме; топката, която изваждат, ще трябва да предизвика в другия отвор същия пожар, който бе подпалила на мястото, откъдето излезе; тя навлиза и изгаря самото дъно на матката; завързват ме този път по корем на пъкления кръст и сега много по-нежни части ще бъдат измъчвани върху възлите на дървото. Кардовил прониква през забранения вход; той го преодолява, докато през това време се наслаждават и на него. Най-после моят мъчител е обзет от помрачение, ужасни викове обявяват венеца на неговото злодейство, аз съм обляна, развързват ме.

— Хайде, приятели — казва Кардовил на двамата младежи, — вземайте тази курва и се забавлявайте както искате с нея; тя е ваша, оставяме ви я.

Двамата развратници ме хващат. Докато единият се наслаждава отпред, другият прониква отзад; те сменят няколко пъти местата си; аз съм разкъсана от чудовищната им дебелина повече, отколкото от раздирането на изкуствените прегради от Сен-Флоран; той и Кардовил се забавляват с младежите, докато последните са заети с мен. Сен-Флоран се люби с Ла Роз, който е избрал при мен същия път, а Кардовил прави същото с Жюлиен, който се забавлява с мен по по-пристоен начин. Аз съм център на тази отвратителна оргия, аз съм изходната точка и двигателят; всеки от двамата — Ла Роз и Жюлиен — е принесъл по четири пъти жертва върху моя олтар, докато Кардовил и Сен-Флоран, по-слаби или по-изтощени, се задоволяват с по едно приношение върху своите любовници. То е последното и е крайно време, защото съм на път да припадна.

— Моят приятел ви причини много болка, Терез — каза ми Жюлиен. — Аз ще поправя всичко.

Той взема флакон с някаква течност, намазва ме няколко пъти. Следите от жестокостта на моите палачи изчезват, но нищо не облекчава болките ми, по-силни от когато и да било.

— С умението си да заличаваме следите от нашата жестокост, ако някоя си науми да се оплаква от нас, не я очаква нищо добро, нали, Терез? — обърна се към мен Кардовил. — Какви доказателства биха могли да приложат към своите обвинения?

— О! — обади се Сен-Флоран. — Прекрасната Терез не е от тези, които биха се оплакали; предстои самата тя да бъде екзекутирана, така че от нея трябва да очакваме молитви, а не обвинения.

— Нека не прави нито едното, нито другото — отвърна Кардовил. — Никой не би обърнал внимание на обвиненията й; уважението и силата, с които разполагаме в този град, не биха позволили да имат последствия обвинения, които ще се върнат обратно при нас и както при всички други случаи ще бъдат в наша власт. Така тя само ще удължи и ще утежни мъките си. Терез трябва да почувствува, че ние се позабавлявахме с нея по една естествена и проста причина, която кара силата да се налага на слабостта; трябва да почувствува, че не ще може да избяга от присъдата си; че ще трябва да я изтърпи; че ще я изтърпи; че напразно би разгласила своето излизане от тъмницата тази нощ: няма да й повярват; тъмничарят, изцяло предан на нас, веднага ще я опровергае. Значи ще трябва тази прекрасна и нежна девойка, така проникната от величието на Провидението, мирно да се отдаде в негова власт с всичко, което е изтърпяла, и с всичко, което я очаква; това ще бъде изкупление за ужасните престъпления, които са причина да попадне в ръцете на закона. Вземете си дрехите, Терез, все още не се е развиделило, двамата мъже, които ви доведоха, ще ви върнат в затвора.

Исках да кажа нещо, исках да се хвърля в краката на тези людоеди, за да ги омилостивя или да потърся смъртта си. Но ме повличат и ме захвърлят в една кола, в която двамата ми водачи се затварят с мен; едва-що влезли, и у тях се разпалват нечестиви желания.

— Дръж ми я — казва Жюлиен на Ла Роз, — ще я любя отзад; никога не съм срещал задник, който така сладострастно да ме е стягал; аз ще ти върна услугата.

Планът се осъществява, макар да се съпротивлявам. Жюлиен успява и тази нова атака ми причинява страхотни болки: огромната дебелина на нападателя, разкъсаните ми части, изгарянето на вътрешностите ми, причинено от онази проклета топка, всичко това допринася да изпитам страдания, които Ла Роз повтаря, щом неговият другар свършва. И така, преди да пристигнем, още веднъж станах жертва на престъпния разврат на тези долни слуги. Най-после влязохме. Отвори ни тъмничарят; беше сам, още беше нощ и никой не ни видя.

— Легнете си, Терез — каза ми той, като ме отведе в килията, — помнете, че ако си наумите да кажете на някого, че тази нощ сте излизали, аз ще ви опровергая и това ненужно обвинение няма да ви спаси…

„Трябва ли да съжалявам, че напускам този свят? — казах си аз, щом останах сама. — Трябва ли де се боя да напусна един свят, населен с подобни чудовища! Ах! Нека Бог с десницата си ме прибере още сега по какъвто начин пожелае; аз няма да се оплаквам вече; едничката утеха, която човек може да съхрани сред тези диви зверове, е надеждата да се отърве час по-скоро от тях.“

На другия ден не стана дума за нищо и аз реших да се оставя на Провидението, креех, без да приемам каквато и да било храна. На следния ден Кардовил дойде да ме разпита; неволно потреперах, когато видях с какво хладнокръвие този негодник раздава правосъдие, той, най-големият злодей сред смъртните, той, който противно на всичко, което предписваше същото това правосъдие, с което бе облечен, жестоко се бе погаврил с моята невинност и с моята неволя. Колкото и да се бранех, с ловкостта си този човек превърна всичките ми доказателства в престъпления. Когато всички обвинения по моя процес бяха събрани по мнението на този пристрастен съдия, той има нахалството да ме запита дали познавам в Лион един заможен гражданин на име г-н Дьо Сен-Флоран; отвърнах, че го познавам.

— Добре — каза Кардовил, — това ми е достатъчно; този господин Дьо Сен-Флоран, когото познавате според вашето признание, също ви познава отлично; той е дал показания, че ви е видял сред една шайка разбойници и че вие сте му отнели парите и портфейла. Другарите ви са искали да му пощадят живота, но вие сте настоявали да му го отнемат; все пак той успял да избяга. Същият този г-н Дьо Сен-Флоран добавя, че няколко години по-късно ви е срещнал в Лион и ви е позволил да го посетите в дома му по ваша молба, след като сте му заявили, че сте се поправили, и там, докато ви е съветвал, докато ви е убеждавал да продължите по правия път, вие сте докарали престъпното си нахалство дотам, че сте се възползували от неговата доброта и сте му откраднали един часовник и сто луидора, които били оставени на камината.

И Кардовил, възползувайки се от възмущението и гнева, който предизвикаха у мен тези клевети, заповяда на писаря да отбележи, че с мълчанието си и с израза на лицето си признавам тези обвинения.

Хвърлям се на земята и огласявам сводовете с викове, удрям главата си о плочите, за да намеря по-бърза смърт, и като не намирам друг израз на гнева си, извиквам:

— Негоднико! Осланям се на справедливия Бог, който ще отмъсти за злодеянията ти, ще покаже моята невинност, ще те накара да се разкаеш за злоупотребите, които вършиш с дадената ти власт.

Кардовил звъни; той нарежда на тъмничаря да ме върне обратно в килията, тъй като, помрачена от отчаяние и от угризения, не съм в състояние да отговарям на въпросите; ала, така или иначе, разпитът е завършил, тъй като съм признала всичките си престъпления. И злодеят си отива по живо, по здраво! И мълнията не го порази!…

Делото продължи успешно, водено от омразата, отмъщението и похотта; незабавно бях осъдена и отведена в Париж за потвърждаване на присъдата. По този зловещ път, който изминах като най-долна престъпница, макар и невинна, ме споходиха горчиви и болезнени размишления, които за сетен път разкъсаха сърцето ми! Под каква злокобна звезда трябва да съм била родена, казвах си аз, щом всяко почтено чувство тутакси ме запраща в бездната на океан от неволи! И как е възможно всемогъщото Провидение, пред чиято справедливост се прекланям, да ме наказва за моите добродетели, а в същото време да отрупва с почести и щастие тези, които ме съкрушават с престъпленията си!

Още когато бях дете, един лихвар се опитва да ме накара да извърша кражба; аз отказвам: той забогатява. Попадам сред шайка разбойници, избягвам от тях заедно с човек, комуто спасявам живота, за отплата той ме изнасилва. Пристигам при един развратен благородник, който насъсква срещу мен кучетата си, защото отказах да отровя леля му. Оттам отивам при един лекар — убиец и извършил кръвосмешение, когото се опитвам да възпра от ужасно деяние: този палач ме жигосва като някаква престъпница; без съмнение той успява да извърши злодеянията си: забогатява, а аз съм принудена да прося къшей хляб. Искам да се доближа до Бога, да се помоля на Всевишния, който въпреки всичко ми е пратил толкова злини: висшият съд, пред който смятам да се причестя чрез едно от най-светите тайнства, се превръща в кървава арена на моя позор: чудовището, което се гаври с мен и ме измъчва, достига до върховни почести в своя Орден, а аз изпадам до дъното на най-ужасна мизерия. Опитвам се да спася една жена от беса на нейния съпруг: този злодей има намерение да ме умъртви, като източи кръвта ми капка по капка. Искам да облекча положението на един бедняк; той ме ограбва. Помагам на един изгубил съзнание човек: неблагодарникът ме впряга да въртя колело като добиче и ме беси за собствено удоволствие; милостите на съдбата го отрупват, а мен ме очаква смърт на ешафода заради това, че съм била принудена да му работя насила. Една недостойна жена се опитва да ме подмами да извърша ново престъпление: за втори път изгубвам малкото, което притежавам, за да спася богатството на нейната жертва. Един чувствителен човек желае да ме възмезди за всичките ми страдания, като ми предложи ръката си; той издъхва в ръцете ми, преди да е успял да го направи. По време на пожар се подлагам на опасност, за да спася едно чуждо дете: майката на това дете ме обвинява и ме изправя пред съда като престъпница. Попадам в ръцете на жената, която е моят най-смъртен враг, която насила иска да ме заведе при човек, чиято страст е да реже глави; ако избягвам меча на този човек, то е само за да попадна под този на Темида. Търся защита от човека, който дължи на мен живота и богатството си; осмелявам се да очаквам от него признателност; той ме привлича в своя дом, подлага ме на ужасни мъчения, вика безчестния съдия, от когото зависи моят процес; двамата се гаврят с мен, поругават ме, ускоряват моята гибел: съдбата ги обсипва с благоволения, а аз отивам на смърт.

Ето на какви терзания ме подложиха хората, ето на какво ме научи опасното ми общуване с тях; нима е чудно, че душата ми, огорчена от нещастието, разбунтувана срещу обидите и несправедливостите, търси само как да скъса връзките си с този свят?

Хиляди извинения, госпожо — каза клетата девойка, приключвайки разказа за своите премеждия, — хиляди извинения, че омърсих ума ви с толкова непристойности, с една дума, че тъй дълго злоупотребявах с вашето търпение. Може би с тези срамни разкази оскърбих Небето, отново разтворих раните си, смутих покоя ви. Сбогом, госпожо, сбогом; слънцето изгрява, стражите ме викат, оставете ме да следвам съдбата си, вече не се боя от нея, тя само ще съкрати мъките ми. Сетният миг е страшен само за щастливия човек, чийто живот е протекъл безоблачно; ала клето създание, което е вкусвало само змийска отрова, чиито колебливи стъпки по житейския път са попадали само на бодли, което е съзряло дневната светлина, както заблуденият пътник с трепет вижда блясъка на мълнията; тази, която житейски неволи са лишили от родители, приятели, богатство, покровителство и помощ; тази, която е била принудена на този свят да утолява жаждата си със сълзи, а глада си със страдания, тя, казвам аз, гледа без страх приближаването на смъртта, тя дори я желае като сигурно пристанище, което ще й дари покой, защото Бог е прекалено справедлив, за да позволи невинността, поругана тук, на земята, да не бъда възнаградена на онзи свят за толкова злочестини.

Тази история дълбоко развълнува почтения г-н Дьо Корвил; г-жа Дьо Лорзанж, която, както споменахме, чудовищните прегрешения на младостта не бяха лишили от чувствителност, за малко не изгуби съзнание.

— Госпожице — обърна се тя към Жюстин, — трудно може човек да ви изслуша, без да изпита най-дълбоко съчувствие; но как да ви призная? Едно необяснимо чувство, много по-нежно, отколкото бих могла да ви го опиша, ме влече непреодолимо към вас и ме кара да чувствувам вашите страдания като свои собствени. Вие скрихте от мен името си, скрихте произхода си, заклевам ви да ми разкриете вашата тайна; не си мислете, че празно любопитство ме кара да ви говоря по този начин… Всемогъщи Боже! Нима догадките ми са истина?… О, Терез! Не сте ли вие Жюстин?… Не сте ли моята сестра?

— Жюстин! Госпожо, това име!

— Днес тя щеше да бъде на вашите години…

— Жулиет? Нима това си ти? — възкликна клетата затворничка, като се хвърли в прегръдките на г-жа Дьо Лорзанж. — Ти… Моята сестра!… Ах! Сега ще умра по-малко нещастна, след като можах да те прегърна още веднъж!…

И двете сестри, притиснати силно една до друга, си разменяха само ридания, можеха само да ронят сълзи.

Г-н Дьо Корвил не можа да сдържи на свой ред сълзите си; разбирайки, че не може да не прояви към това дело по-голям интерес, той отива в съседната стая, пише на канцлера, обрисува с пламенни слова ужасната съдба на клетата Жюстин, която ще продължим да наричаме Терез, и става гарант на нейната невинност. Той желае до изясняване на случая мнимата виновница да остане затворена в неговия замък, като той поема задължението да я заведе при първото искане пред този върховен суверен на правосъдието; той се представя на двамата пазачи на Терез, поверява им писмата и поема отговорността за затворничката; те се подчиняват. Терез е поверена на неговите грижи; колата приближава.

— Елате, клето създание — казва тогава г-н Дьо Корвил на необикновената сестра на г-жа Дьо Лорзанж, — елате, за вас всичко ще се промени; никой няма да може да твърди, че добродетелите ви са останали невъзнаградени и че прекрасната душа, с която природата ви е дарила, е срещнала само грубост: последвайте ни, сега зависите единствено от мен…

И г-н Дьо Корвил обяснява с няколко думи какво е направил.

— Достойни и скъпи човече — възкликва г-жа Дьо Лорзанж, като се хвърля в краката на своя любовник, — това е най-прекрасната постъпка, която някога сте извършвали; само този, който истински познава човешкото сърце и духа на закона, може да отмъсти за поруганата добродетел. Ето я, господине, ето вашата затворничка: върви, Терез, върви, бързай да паднеш в нозете на този справедлив покровител, който не ще те изостави като другите. О, господине! Ако досега любовната ми връзка с вас ми е била скъпа, колко по-здрава ще стане тя от най-нежната почит, която ми вдъхвате!…

И двете жени се надпреварваха да целуват нозете на щедрия им приятел, като ги оросяваха със сълзите си.

Не след много време те пристигнаха в замъка: г-н Дьо Корвил и г-жа Дьо Лорзанж положиха дружно всички усилия да помогнат на Терез да премине от бездната на нещастието до върха на охолството. Хранеха я с най-изисканите и вкусни ястия; слагаха я да спи в най-удобните легла, задоволяваха всичките й желания, обграждаха я най-сетне с всичкото внимание, на което са способни две чувствителни души. В продължение на няколко дни я подложиха на лечение, изкъпаха я, нагиздиха я, разкрасиха я; тя стана идол за двамата любовници, които се надпреварваха да я карат да забрави нещастията си. Един превъзходен лекар се зае да заличи с много грижи позорния белег от жигосването, жесток резултат от злодейството на Роден. Всичко помагаше на усилията на двамата благодетели на Терез: следите от неволите вече изчезваха от челото на милата девойка. Грациите възвръщаха властта си над нея. Бледността на алабастровите й страни отстъпваше място на руменината, свойствена за възрастта й и прогонена от толкова несгоди. Смехът, напуснал устните й от толкова години, отново се появи на крилете на радостта. От Двора бяха пристигнали най-добри новини; г-н Дьо Корвил бе раздвижил цяла Франция, бе пробудил старанието на г-н С***, който бе присъединил гласа си към неговия, за да разкаже за страданията на Терез и за да й дари най-сетне заслужено спокойствие. Най-после пристигна писмо от краля, който освобождаваше Терез от всички несправедливо започнати срещу нея процеси, с което тя ставаше почтена гражданка и се запушваха устата на всички съдилища в кралството, които биха се опитали да я оклеветят; отпускаше й се пенсия от хиляда екю от златото, заловено в работилницата на фалшификаторите от Дофине. Бяха се опитали да заловят Кардовил и Сен-Флоран, но следвайки съдбата, водена от звездата на всички мъчители на Терез, единият, Кардовил, бе назначен, още преди да бъдат разкрити престъпленията му, за интендант на ***, другият — в главното интендантство на търговията в Колониите; всеки от тях бе заел вече поста си и заповедите бяха посрещнати единствено от мощни фамилии, които скоро намериха начин да предотвратят бурята и сред спокойствие и охолство чудовищните деяния на двамата скоро бяха забравени.^[4]

Самата Терез, след като научи толкова приятни за нея новини, едва не издъхна от радост; няколко дни тя безспирно рони сълзи на радост в скута на своите покровители, когато внезапно настроението й се промени, без някой да може да отгатне причините за това. Тя стана мрачна, тревожна, замислена; понякога плачеше в присъствието на приятелите си, без сама да може да обясни причините за своите терзания.

— Не съм родена за толкова щастие — казваше тя на г-жа Дьо Лорзанж. — О!… Скъпа сестрице, не е възможно то да трае дълго.

Напразно ни уверяваха, че след като приключат всички формалности, тя няма да има повече от какво да се тревожи, нищо не бе в състояние да я успокои; човек би казал, че това клето същество, обречено само на нещастия, чувствуваше десницата на неволята все така надвесена над него, предусещаше вече последните нейни удари, които трябваше да го смажат.

Г-н Дьо Корвил все още живееше извън града; лятото бе към края си и всички смятаха да излязат на разходка, когато се зададе страховита буря, която, изглежда, щеше да им попречи; силната задуха бе ги накарала да разтворят всички прозорци и врати. Блясва мълния, започва да пада градушка, засвирва вятър, небесният огън гони облаците, раздира ги по ужасен начин; изглежда, цялата природа, отегчена от своите творения, се кани отново да смеси всички елементи, за да им придаде нови форми. Г-жа Дьо Лорзанж уплашено моли сестра си да затвори навсякъде колкото може по-бързо; Терез, в старанието си да успокои сестра си, се втурва към прозорците, които вече се чупят: тя се бори една минута с вятъра, който я блъска назад; в този момент блясва мълния и я отпраща в средата на салона.

Г-жа Дьо Лорзанж надава ужасен вик и припада; г-н Дьо Корвил вика помощ; погрижват се и за двете, г-жа Дьо Лорзанж се свестява, но клетата Терез е ударена така, че за нея не може да има никаква надежда; мълнията е влязла през дясната й гръд, изгорила е гърдите, лицето и е излязла през средата на корема. Клетото създание бе ужасно за гледане: г-н Дьо Корвил заповядва да я изнесат.

— Не — спира го г-жа Дьо Лорзанж, като се надига, изпълнена със спокойствие. — Не, оставете да я погледам, господине; имам нужда от това, за да затвърдя решенията, които съм взела. Чуйте ме, Корвил, и най-вече не се противопоставяйте на това, което смятам да предприема; на намерения, от които нищо на този свят не би могло да ме отклони в този момент. В нечуваните нещастия, преживени от тази клетница, която не е преставала да изпълнява дълга си, има нещо необикновено и те не можеха да не ми отворят очите; не си мислете, че може да ме заслепи фалшивият блясък на щастие, на което, както разбрахме от премеждията на Терез, се радват злодеите, които са я опозорили. Тези прищевки на ръката на Небето са забулени в тайна, в която не ни е дадено да проникнем, но те не бива да ни заблуждават.

Ето, примерът е пред нас; невероятните бедствия, ужасните и непрестанни премеждия на тази очарователна девойка са предупреждение, което ми отправя Всевишният да се вслушам в гласа му и да се оставя най-сетне в ръцете му. От какво ли наказание трябва да се боя аз, която съм белязала всеки миг от живота си с разврат, безбожие и безнравственост? Какво ли чака мен, след като тази, която за целия си живот не би могла да бъде упрекната за един-единствен грях, е постигната от подобно възмездие? Трябва да се разделим, Корвил, време е; не ни обвързват никакви вериги, забравете ме, позволете ми да отида да изкупя с вечна забрава в нозете на Всевишния безчестията, с които съм омърсена. Този ужасен удар бе необходим за моето завръщане към праведен живот, той ми дава надежда и за щастие в отвъдния свят. Сбогом, господине; последният знак на приятелство от ваша страна би бил да се откажете от опитите си да разберете какво е станало с мен. О, Корвил! Очаквам ви в един по-добър свят; вашите добродетели несъмнено ще ви отведат там; дано лишенията, на които ще се подложа, да могат да изкупят престъпленията ми, злочестите години, които ми остава да преживея, ми позволят да ви видя един ден.

Г-жа Дьо Лорзанж незабавно напуска къщата; тя взема със себе си малко пари, качва се на колата, оставя на г-н Дьо Корвил другото си богатство, което предназначава за благочестиви дела, и се отправя към Париж, където отива в манастира на Кармелитките, за които само след няколко години става пример за подражание както със своята набожност, така и с мъдростта на ума и благонравието си.

Г-н Дьо Корвил, достоен за най-високи постове в своята страна, достигна до тях, получи почести единствено заради стремежа си да прави народа щастлив, да прослави своя господар, комуто служи отлично, макар и министър, и да бъде полезен за приятелите си.

О, вие, които проливахте сълзи за неволите на добродетелта; вие, които оплакахте злочестата Жюстин; прощавайки твърде силните краски, които трябваше да бъдат употребени, дано чрез тази история достигнете до поуките на г-жа Дьо Лорзанж! Дано като нея се убедите, че истинското щастие е само в лоното на добродетелта и че ако поради неведоми за нас промисли Бог позволява тя да бъде преследвана тук, на земята, това е само за да получи на Небето най-високи почести!

Бележки

[1] Нека това не бъде смятано за измислица: този нещастник наистина е живял в Лион. Всичко казано за неговите сделки е точно: той е принесъл в жертва честта на петнадесет-двадесет хиляди момичета: след като свършел с тях, той ги изпращал с кораб по Рона и в градовете, за които става дума, в продължение на тридесет години момичетата, отдали се на разврат, са до една жертви на този злодей. В този епизод измислено е само името. — Б.а. ↑

[2] Китайският император Кие имал жена, жестока и развратна като самия него; кръвта нямала за тях никаква стойност и за собствено удоволствие те я проливали като вода; във вътрешността на двореца им се намирала тайна стая, в която жертвите били убивани пред очите им, докато те се наслаждавали. Тео, един от наследниците на императора, имал като него много жестока жена; тя измислила една бронзова колона, която била нажежавана и за която били завързвани пред очите им нещастниците. „Принцесата — казва историкът, от когото вземаме този откъс — безкрайно се забавлявала от гърчовете и виковете на клетите жертви; тя се сърдела, ако мъжът й не давал често в нейна чест подобни представления.“ История на съзаклятията, т. VII, с. 43. — Б.а. ↑

[3] Описаната игра е била широко разпространявана при келтите, от които ние произхождаме (вж. История на келтите от г-н Пелутие); почти всички разновидности на извратеността, всички странни проявления на разврата, описани отчасти в тази книга и които днес биват преследвани от закона по възмутителен начин, някога или са служели за забавление на нашите предци, които са стрували повече от нас, или са били общоприети обичаи, или пък религиозни ритуали: сега ги смятаме за престъпления. В колко благочестиви церемонии езичниците са използували бичуването! Много народи са използували същите мъчения или изпитания, за да проверят своите воини, обичай, наречен Хусканавер (погледнете религиозните церемонии на всички народи по земята). Тези развлечения, които могат да доведат най-много до смъртта на някоя лека жена, днес са най-тежки престъпления! Да живее напредъкът на цивилизацията! Колко допринася той за щастието на човека и колко по-блажени от нас са били нашите деди! — Б.а. ↑

[4] Що се отнася до монасите от Сен-Мари-де-Боа, премахването на религиозните ордени скоро ще разкрие отвратителните престъпления на тази ужасна пасмина. — Б.а. ↑

Край

Читателите на „Жюстин или Неволите на добродетелта“ са прочели и:

Граф Монте Кристо 5,8

отАлександър Дюма

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ПДЧ:Пипи Дългото чорапче 5,8

отАстрид Линдгрен

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Фермата 5,6

отДжордж Оруел

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Гордост и предразсъдъци 5,6

отДжейн Остин

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Вампирът 5,5

отШарл Бодлер

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
З:Зазоряване 5,4

отСтефани Майър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
З:Новолуние 5,5

отСтефани Майър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
З:Затъмнение 5,5

отСтефани Майър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Бел Ами 5,3

отГи дьо Мопасан

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Дракула 5,2

отБрам Стокър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Флорвил и Курвал 4,8

отМаркиз дьо Сад

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Спасителят в ръжта 5

отДж. Д. Селинджър

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Тартюф 5,2

отМолиер

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip

Маркиз дьо Сад
Жюстин или Неволите на добродетелта (4)

Жюстин или Неволите на добродетелта

Втора част

Граф Монте Кристо 5,8

ПДЧ:Пипи Дългото чорапче 5,8

Фермата 5,6

Гордост и предразсъдъци 5,6

Вампирът 5,5

З:Зазоряване 5,4

З:Новолуние 5,5

З:Затъмнение 5,5

Бел Ами 5,3

Дракула 5,2

Флорвил и Курвал 4,8

Спасителят в ръжта 5

Тартюф 5,2

Маркиз дьо Сад Жюстин или Неволите на добродетелта (4)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки