Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (61)

Глава 61

Влюбена съм. Думите блестяха в съненото ми още съзнание като неонова реклама в яркорозово и оранжево. Нямаше как да избягам от тях, защото дори подсъзнанието ми казваше, че съм влюбена.

Събудих се от слънчевите лъчи, които влизаха през френските ми прозорци. Лежах на собствения си диван в собствената си дневна и бях покрита с одеяло, защото мис Найтингейл спеше в моето легло, за което каза, че въобще не е виждала подобно, освен в киното.

 

Не искахме да оставяме мис „Н“ сама и освен това Джак каза, че иска да държи нещата под око. И така, той пазеше навън, пред входната врата. Спеше на бялото канапе на верандата, което му беше късо и краката му висяха от единия край, в който се беше свило и Лошото куче.

Чух гласове и рязко се изправих до седнало положение, притиснала одеялото към гърдите си, закрити само от тениската. Поглед към часовника ми каза, че е десет часът. Бях се успала.

Изтичах до прозореца. Джак разговаряше с някакъв дребен мъж, облечен в кафяв костюм и с куфарче в ръка. Мъжът изглеждаше страшно официален. Е, поне не приличаше на ченге, помислих си с облекчение и обух стари панталони.

— Добро утро — казах, като се опитвах да изглеждам така, сякаш съм станала от леглото преди часове. Долових усмивката на Джак и прехапах устни, за да не се усмихна и аз. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Мъжът ме измери с поглед и започна неспокойно да премества тежестта на тялото си от крак на крак. Предполагам, че изглеждах така, сякаш току-що съм станала.

— Мадам Лафорет?

— Да, това съм аз — усмихнах му се. Изглеждаше ми достатъчно безобиден, но можеше да е още някой от служителите на Солис, който се канеше да предяви ново искане.

— Представлявам застрахователната компания, мадам. Тук съм, за да ви кажа, че решихме да удовлетворим желанието ви и да платим застрахователната сума. Подготвил съм необходимите документи и ги нося, за да ги подпишете.

Челюстта ми увисна, после очите ми светнаха. Сграбчих го за ръката и го дръпнах вътре в къщата. Смутен, той издърпа ръката си и седна срещу мен, от другата страна на масата.

— Моля ви, прочетете внимателно документите, мадам Лафорет. Имам нужда от подписа ви на две места — тук и тук.

Прочетох ги, подписах се и на двете места и той ми подаде чека. Доста тлъст чек. Чек, който означаваше нов покрив и розови стени и капаци на прозорците, които няма да висят на една страна. Означаваше, че отново ще мога да ходя по търгове и да издирвам стари килимчета и сребърни кани и легла с позлатени табли, както и платове, произведени в Прованс и току-що пуснати на пазара. Означаваше нови дърва в панерчето до камината, цъфнали цветя и прозорци, широко отворени, за да влиза слънчевата светлина, звук от щастливи гласове на терасата и малки деца, които бягат навън и навътре в морето и пищят от удоволствие. Означаваше нова кухня и нов жив плет от розмарин под прозореца. Означаваше аромат на прекрасна и вкусна храна и студено розе в топлите летни нощи. Означаваше всичко. И най-много — свобода. Означаваше още и „дом“.

 

 

За да отпразнуваме случая, същата вечер отидохме в ресторант „Рожер Верже Мугин“, който ми беше любим от години. Рожер Верже вече не беше главен готвач, но ръката му пак се усещаше във всяко блюдо.

Облечени елегантно, всъщност с безупречен външен вид, ние влязохме с царствена походка в ресторанта. Поръчах шампанско и казах на гостите си, че могат да си поръчат каквото пожелаят.

Мис „Н“ изглеждаше очарована и почти като кралица в костюма си в моряшко синьо и с красивите перли на врата си, които, вече знаех, бяха истински. Тя изказа увереността си, че храната няма да бъде така хубава, както приготвената от мен, но че би искала супа от гъби и че наименованието „златна рибка“ звучи ужасно добре.

И Джак, моят Джак, помислих си с любов и стиснах ръката му под масата, защото наистина беше мой. Поне за тази нощ. Моят Джак беше облечен в кремави ленени панталони, малко намачкани, вярно, но поне не беше с къси панталони, както обикновено. И в хубава синя риза, която си беше купил специално за случая същата сутрин в Сен Тропе, а върху нея беше облякъл тъмно ленено сако, което, макар че явно беше виждало и по-добри дни, на него седеше изключително елегантно.

Колкото до мен, бях се спряла на рокля в малиновочервено, семпла и елегантна — такава, каквато само наистина добрите пари могат да купят. Подхождаше чудесно на червената ми коса, която падаше свободно около раменете ми на дълги блестящи вълни. Бях си сложила кехлибарени обеци, обула обувки с токчета, високи цели три инча и заострени отпред. Те, естествено, ми стискаха, но пет пари не давах. Бях си сложила спирала на миглите и руж на бузите, червило на устните, които бяха разтеглени във весела усмивка. Застрахователната сума, изглежда, вече вършеше чудеса и с морала ми.

— Изглеждаш различна — каза Джак и ме огледа критично.

— Надявам се да е така — отговорих самодоволно аз. — Струваше ми доста пари.

Той се засмя.

— Парите говорят сами за себе си, скъпа. Веднага се вижда, когато човек има пари.

— Да, така е. Хайде да ги оставим да поговорят още малко. Тази вечер ще се нахраним и ще пием вино като крале.

Не бях се забавлявала така добре от месеци. Освен когато правех любов с Джак, разбира се.

Вечерта наистина щеше да се запомни — трима приятели, двама любовници. Забравихме Патрик, всички страхове и проблеми и просто прекарвахме весело. Утре, което беше прекалено скоро, реалността щеше отново да ни връхлети. Щях да се заема с построяването на хотел „Ривиера“ и с живота си.

 

 

Патрик като че ли беше изчезнал от лицето на земята или поне от онази нейна част, където Джак търсеше. Междувременно, аз се захванах за работа. Нови дълги дискусии с работниците, отново грозни кранове и контейнери с боклуци, отново шумът от събарящи се стени, пронизителното пищене на дрелките и ударите на чуковете. Да строиш отново, може да бъде толкова болезнено, колкото и да даряваш живот, но също като раждането си струва.

Онази част на хотела, която гледаше към паркинга, беше непокътната, така че мис Найтингейл можеше да се нанесе отново в стаята, кръстена на Мария-Антоанета. А Джак се нанесе в моята къща. Той нае охрана, която патрулираше из района на моята собственост от падането на мрака до зори, а Лошото куче беше винаги наоколо, за да ръмжи и да хапе, ако се появи непознат. Отново се чувствах в безопасност.

Дните минаваха като насън в трескава активност. Непрекъснато трябваше да се вземат решения, винаги нещо се объркваше, работниците не се появяваха навреме или изобщо не идваха, понякога не доставяха исканите материали. Когато най-после сложиха покрива, празнувахме по типично френски обичай — сложихме маса в градината за работниците и семействата им. Много бири бяха изпити и много тостове бяха вдигнати за успеха на новия хотел „Ривиера“. Започна да вали. Веселите наздравици спряха и ние гледахме отчаяно надвисналото сиво небе. После се спогледахме. И аз си спомних.

— Имам покрив! — казах и всички се засмяха. О, какво значение може да има покривът.

Бях толкова щастлива онази нощ. Всичко вървеше добре. Кой знае, може би щях да успея да запазя хотела си. Настроението ми се повиши, бях оптимистично настроена, бях щастлива.

Но това беше само затишие пред буря.