Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (59)

Глава 59

Бях мрачна и потисната в онзи ден, когато с мис „Н“ седяхме в кафе-бара „Браун“ в Оксфорд. Поглъщах лакомо кифлички с ягодово сладко, покрити с дебел слой девънширски крем, защото, както знаете, вярвам, че няма нищо по-хубаво от храната във време на емоционална криза. Тогава тя може да бъде най-голямата утеха, освен може би да бъдеш в прегръдките на мъж, когото обичаш. Не искам да звучи така, сякаш изпитвам копнеж, но май всъщност наистина е така.

Както и да е, мис „Н“ току-що ми беше показала съкровищата на Оксфорд, красивия колеж „Крайстчърч“, където някога и дядо й и баща й са били студенти и където самата тя завършила висшето си образование преди доста години, както призна, но с дяволита усмивка. Бяхме разгледали библиотеките на колежите „Редклиф“ и „Блекуелс“, бяхме надникнали във всички вътрешни дворове и се бяхме възхитили на архитектурата. Също така бяхме пазарували в „Уейтроуз“, супермаркета, покрай който минахме, преди да влезем в Оксфорд. Планирах да приготвя превъзходна вечеря за мис „Н“, да изпием бутилка от хубавото „Cotes du Rhone“, което щеше да стопли пръстите и на ръцете, и на краката ни, в тези нощи на непоносим студ.

Глезехме се непрекъснато през онзи ден, пиехме чай и ядяхме кифлички, когато, съвсем неочаквано, мис „Н“ остави в чинията си кифличката с ягодово сладко и крем, която тъкмо се канеше да захапе.

— О, мили Боже! — възкликна тя. — Разбира се. Това е!

— Добре ли си?

— О, да, съвсем добре съм. Мила моя, мисля, че тъкмо разреших проблема с местонахождението на Патрик.

Аз също оставих кифличката си. Зад бледите стъкла на очилата, весели пламъчета играеха в очите й.

— Така ли?

— Къде другаде в Европа би отишъл един комарджия — каза тя, — когато не може да отиде в Монте Карло?

— Къде? — не можех да си представя.

— В следващото казино по крайбрежието, където също е много весело. Моите баба и дядо ходеха там в добрите стари времена.

— И така? Къде? — нямах търпение.

— Ами в Сан Ремо, разбира се. Оттам и табелката, която указваше Италия, на „Дукатито“. Всичко съвпада, както виждаш.

Беше толкова развълнувана, че аз се усмихнах и признах, че, да, в това има смисъл. Изядохме кифличките си за рекордно време и тръгнахме обратно към яркочервения „Мини Купър“. Тя подкара толкова бързо, колкото можеше, без да получи талон за глоба, по „Оксфорд роуд“ обратно към Блекли, откъдето щяхме да се обадим на Джак.

Мис „Н“ паркира грациозно „Мини Купъра“ до тюркоазния „Харли“ на Том, за чиято поддръжка се грижеше лично тя, защото й доставяше удоволствие, и защото така си спомняше приятните моменти с Том. Грабнах торбите със зеленчуците от задната седалка и я последвах вътре.

Малката Нел скочи в ръцете на мис „Н“, както винаги правеше, пъргава като гумена топка, но този път мис „Н“ беше толкова развълнувана, че не й обърна почти никакво внимание.

— Чакай тук! — каза й тя строго и я пусна обратно на възглавничката пред печката „Ага“. Малката Нел подви опашка под себе си и загледа тъжно след господарката си. — Трябва да се обадим по телефона — обясни й мис „Н“ и, кълна се, кучето я разбра.

Мис „Н“ набра номера, докато аз кръжах неспокойно около нея и се опитвах да изглеждам безгрижна, но когато тя каза: „Джак, ти ли си?“ коленете ми омекнаха при мисълта, че той е от другата страна на линията. Отпуснах се в коженото кресло, взето от старата къща имение, свита на кълбо като малката Нел и също така тъжно като нея гледах мис „Н“.

— Чуй ме, Джак — говореше мис „Н“, — къде другаде би могъл да бъде един комарджия с италиански регистрационен номер, ако не в Сан Ремо? — усмихваше се като чеширска котка, толкова развълнувана, че вече не приличаше на английската кралица. После каза, учудена: — Какво? Ти си вече в Сан Ремо? — заслуша се, после: — А, разбирам, „Дукатито“. Да, разбира се — хвърли поглед към мен, после пак се заслуша. — Да, тук е, ще й дам слушалката — и ми я подаде.

— Здравей! — каза Джак.

Само това, че чувам гласа му, ме накара да се разтопя. Държиш се като тийнейджърка, казах си строго, а на него, сърдечно:

— Здравей, Джак, как си?

— Липсваш ми — каза той, с което ме изненада.

— О, да, добре. Предполагам, че храната не е така добра, когато аз не съм наблизо.

Мис „Н“ ме изгледа втренчено, с вдигнати вежди и силен гняв, изписан на лицето.

— Съжалявам — казах. — Беше само шега.

— Добре ли си там, в Англия? — запита Джак.

— Толкова е красиво тук, а мис „Н“ е идеалната. Трябва да дойдеш и ти на гости. Къщичката й е наистина като от вълшебна приказка.

— Ще дойда — обеща той. После, вече по-сериозно, каза: — Лола, имам новини, но първо искам да ми кажеш дали познаваш Козмо Марч.

— Козмо Марч… Но това е баща ми! Майкъл Козмо Марч.

— Да, добре, Патрик използва неговото име. Отседнал е тук, в хотел „Рози“ в Сан Ремо. Той е „мистър Богаташ“, настанен в най-хубавия апартамент и залага най-големите суми в казиното. Всъщност изтървал съм го, заминал е преди два дни. Просто така, опаковал си багажа и… Не е оставил адрес.

Поех си дълбоко дъх.

— Сигурен ли си, че е той?

— Отговаря на описанието и освен това кой друг ще знае името Козмо Марч?

— Той е — казах, вече сигурна. По гръбнака ми полазиха тръпките на страха. — Трябва да го проследим, да го открием, Джак. Веднага се връщам. Ще хвана някой полет утре. Къде ще се срещнем?

— Сега ще отплавам от Сан Ремо. Обади ми се да ми кажеш в колко часа е полетът ти, ще те взема.

— Благодаря! — гласът ми беше само шепот.

— Казах, че ми липсваш, мила! — усетих, че в същото време се усмихва.

Оставих слушалката и се обърнах към мис „Н“:

— Съжалявам, но трябва да си тръгна.

— Но аз, разбира се, ще дойда с теб — настоя тя. — Не можем да оставим Патрик пак да ни се изплъзне.

С тези думи вдигна пак слушалката и се обади на Мери Уормсли, за да й каже, че малката Нел пак ще се върне при нея, защото тя има спешна работа във Франция.