Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hotel Riviera, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Вангелова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey(2010)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Елизабет Адлър. Хотел „Ривиера“
Издателство „Калпазанов“, София, 2004
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 954–17–0216–3
История
- —Добавяне
Глава 56
Мис „Н“
Моли Найтингейл седеше на дивана с розичките пред камината, загледана в пламъците, и си мислеше за миналото. Завръщането вкъщи винаги извикваше спомени от миналите дни, когато мистър Хемстридж, главният градинар на имението Блекли, живееше в тази къща, където тя, дъщерята на собственика и внучката на Сър Блекли Найтингейл, идваше да види понито си. Тя оставаше, за да си побъбри с мисис Хемстридж и да изпие чаша мляко, току-що издоено от кравата, все още топло и миришещо почти толкова добре, колкото пресният лимонов кейк на мисис Хемстридж, от който, някак си, винаги имаше в килера и който Моли обожаваше.
— Ах, как се промениха времената — каза мис Найтингейл на малката Нел, която направи рязко движение с глава, за да махне дългата си козина с бронзов цвят от острите си малки черни очи и повдигна едното си ухо нагоре, сякаш за да чува по-добре.
— Ти не знаеш нищо за имението Блекли, Нел, но то представляваше прекрасна грандиозна къща — каза мис Найтингейл, а малкият териер се качи на колената й и се настани удобно. Вероятно очакваше дълга нощ на спомени.
— Все пак грандиозна къща не значи нищо — добави мис Найтингейл. — Само купчина камъни от седемнайсети век, заобиколени от акри парк.
Имало е повече земя, разбира се, но това е било през старите дни, когато дядото на Моли, сър Блекли Найтингейл, когото тя не познаваше, беше получил титлата си за заслуги към страната. Факт е, че неговите „заслуги“ означаваха разточителни празненства, които организираше за кралица Александра, която гостуваше наблизо и беше дала съгласието си всяка година в селото да се провежда празненство. Но четирите смъртни случая, настъпили бързо един след друг, и наследствените данъци се погрижиха за семейното богатство.
Бащата на мис Найтингейл беше асистент на британския комисионер в Шанхай и Моли, както беше кръстена, израсна в британския сектор на международната сграда, където тогава живееха всички чужденци под топлите и прекрасни грижи на китайските служители. Което може би беше добре, защото нейните родители в Шанхай живееха сред хайлайфа и докато пътуваха, правеха страхотни сделки. Оставяха я сама с нежната бавачка, докато те посещаваха балове в президентската къща в Хонконг, плаваха с приятели надолу по голямата жълта река Яндзъ или празнуваха в изисканите нощни клубове на Шанхай.
Дори когато си бяха вкъщи, понякога Моли не можеше да ги види с дни. Баща й беше прекалено зает, а майка й пазаруваше в скъпите бутици или пиеха следобеден чай с приятели във фоайето на хотели с много звезди, или през вечерта танцуваха, защото Шанхай тогава беше един от най-вълнуващите градове в света. Два-три пъти родителите й дори се връщаха в Англия, като я оставяха сама с бавачките, за които тя беше започнала да вярва, че са нейните истински „майки“.
И ето как първата дума на Моли беше „мандарин“. Факт е, че в продължение на няколко години говореше само това, което научаваше от приказките за духове, които й бяха разказвани вечер и които тя все още си спомняше със страх. Китайските служители също я учеха на уважение към по-възрастните и как да докосва пода с чело — нещо, което нейните родители намираха за „върховно“. Те я водеха на партита и я представяха като „нашата малка дъщеря китайка“, а Моли се изчервяваше и се питаше какво пак не е направила както трябва.
Както и да е, всичко свърши със смъртта на баща й и връщането им в Блекли. Да се раздели със своите „мили майки“ на шестгодишна възраст, не й беше лесно и раздялата разби сърцето й. Тя така и не свикна с влажните английски лета, нито с мразовитите зими. Особено трудно й беше, защото на имението вече липсваше всякаква грандиозност и няколкото радиатора едва успяваха да разтопят леда, който се образуваше от вътрешната част на стъклата. Отоплението с въглища пък беше причинило вече няколко малки пожара, а и беше неудобно от гледна точка на това, че саждите полепваха по всичко, включително и по храната.
Лейди Тереза все така нямаше никаква представа, как трябва да отгледа дъщеря си. Дните й минаваха като в мъгла между бродерията и събиранията на чай, както и, понякога, в „благотворителни дела“. Моли беше самотна и прекарваше дългите дни (а понякога и половината от нощта, с помощта на свещ) в четене. Беше прочела вече всичко, което съдържаше библиотеката на имението. Понякога караше сама лодка в езерото на Блекли. Кръсти лодката си „Ли По“ на известния поет от династията Танг, който изучаваше през свободното си време. Струваше й се, че свободното й време няма край, толкова самотна беше.
Тя гребеше през езерото към малкия остров, който наричаше дом, където си беше построила дървена къща, обзаведена с възглавнички, откраднати от дивана в стаята за рисуване, и маса, направена от дърво, която се крепеше на четири тухли. Тя откри китайски сервиз за чай в стъкления китайски шкаф в трапезарията, който беше откупен, както предполагаше, от баща й и вероятно беше ужасно ценен. Той никога не се използваше. Досега, когато тя пиеше направения вкъщи чай или лимонада и дъвчеше джинджифилови бисквити с нос, забит в последната книга от обширната библиотека на Блекли.
Само намесата на приятел успя да промени нещата. На лейди Тереза беше казано без заобикалки, всъщност доста настоятелно, че е по-добре да направи нещо, или детето ще стане саможиво и ще му бъде трудно да се интегрира в обществото. И така, лейди Тереза записа детето си в училище с общежитие, което май беше единственото полезно нещо, което успя да направи за дъщеря си.
Моли се справяше добре. Тя обожаваше компанията на другите момичета и обичаше уроците, особено тези по латински. Оттам до Оксфорд не беше далеч, а после се зае с преподаване и успя да се издигне до поста директор, и то не къде да е в „Перлата в короната“ — училището „Кралица Уилхелмина“.
Беше момиче, което се разбираше с всички, обикновено, но жизнено и упорито. По-късно израсна в обикновена, но изключително упорита жена. В присъствието й се усещаше някаква властност. Сигурно беше от „синята кръв“, казваше майка й силно озадачена.
Когато лейди Тереза умря, имението беше продадено заради данъците и на Моли останаха само перлите на прабаба й и достатъчно пари, за да си купи възможно най-малкия апартамент на „Слоун скуеър“ в Лондон. Както и къщичката на градинаря в предишното имение в Блекли.
И тогава в живота й се появи Том. „Нейният“ Том, както винаги мислеше за него с любов, о, с такава любов! Том. Едър мъж с ясно изразено мнение по всеки въпрос, толкова сдържан и резервиран, че беше трудно да достигнеш до него. Но после тя разбра, че проблемът не е в това, а в неговата нечовешка срамежливост. Беше срамежлив и с жените. Тя самата никога не отстъпваше, никога не се притесняваше. Всъщност тя беше доста силна личност и след като откри начин да се сближи с него, се оказа, че двамата си подхождат идеално.
Срещнаха се в бара на Кралския театър на „Слоун скуеър“, който беше на ъгъла на улицата, където живееше тя. Изпълнението, което гледаха, беше перфектно — „Личен живот“ на Ноел Кауърд, едно от любимите й. И, както се оказа изненадващо, и на Том.
Тя беше сама тогава и пиеше джин с тоник. Той се блъсна в нея. Питието й се изля, той настоя да й купи друго, после заговориха за това и онова. Поне тя говореше, а Том май само слушаше. Но я чакаше отвън след края на представлението. Запита я дали не би искала чаша кафе, и нещата тръгнаха — макар и доста бавно — оттук. Минаха четири години, преди той да я помоли да се омъжи за него. Шест седмици след предложението тя каза „да“ в малката църква на Блекли, селото, където беше минала голяма част от живота й.
Цялото село отиде на сватбата на „дъщерята на имението“. Хората изпълниха старите пейки от борово дърво, облечени в най-добрите си костюми, които обикновено обличаха само в неделя, на главите със „сватбени“ шапки, с щастливи лица, озарени от спомените за времето, когато семейство Найтингейл все още живееше в имението. Съжаляваха, че сега там живее някакъв новобогаташ, направил парите си в автомобилната индустрия. И благодаряха на Бога, че Моли поне си е намерила съпруг.
Малката църква, изградена от сив камък в нормански стил, беше пълна с букети ириси и нарциси. Беше пролет и, разбира се, все още студеничко. Цветята изглеждаха измръзнали, но просто съвършени, като от хербарий. Беше толкова студено, че нито едно листче не можеше да падне от тях. Мис „Н“ беше облечена в копринена сребристосива рокля и носеше наследените от прабаба си перли (слава Богу, че данъците не засегнаха и тях, защото това бяха единствените истински бижута, които притежаваше). В ръцете си държеше букет от ужасно скъпи лилии, за които сега не беше сезонът, но миришеха направо божествено. Техният аромат щеше да си спомня до деня, в който щеше да посрещне смъртта.
— Свършено е вече, скъпи Том — каза му тя след церемонията, а Том й се усмихна лъчезарно, елегантен в тъмния си костюм и сива вратовръзка (която някога тя му беше купила).
Той отговори:
— Свършено е вече, любов моя, сега ти си мисис Том Найт.
Тя изчака, естествено, да се приберат у дома и едва тогава повдигна въпроса. Реши да остане мис Найтингейл до края на дните си. Живяха щастливо след това, макар двамата да принадлежаха на различни светове. Обичаха се, радваха се на компанията си, бяха загрижени един за друг. Любовта им беше толкова истинска, че мис Найтингейл знаеше, че ще трае вечно.
А после Том, така пълен с живот, беше умрял. Тя го погреба тук, в двора на църквата в Блекли, засади рози и нарциси, които той толкова много обичаше, на гроба му. Накрая, защото животът винаги продължава, тя трябваше да се примири със смъртта му. Тогава започна да пътува.
До Средиземно море я заведоха спомените за прекрасното й детство в слънчевия Шанхай и омразата й към мрачните и самотни английски зими, когато трепереше в студената стая. А сега ходеше до Средиземноморието, защото беше открила хотел „Ривиера“. И защото обичаше Лола като своя дъщеря.
Това беше историята на живота на Моли Найтингейл. От Китай до Котсуолдс, а после и до Южна Франция. И до неразрешената загадка за изчезването на Патрик Лафорет. И също толкова загадъчното му появяване впоследствие.
Как би могла да се възползва от помощта на Том в този момент, да използва опита му, познаването му на човешките характери, за да открие истината.
Е, добре. Значи трябваше сама да разреши този случай.