Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (55)

Глава 55
Лола

Небето беше сиво и валеше дъжд, когато влакът от Падингтън пристигна в Оксфорд.

— Типично — беше коментарът на мис Найтингейл, когато слязохме на перона заедно със стотици други хора, всичките втурнали се нанякъде. Аз свалих от влака кафявия куфар на мис Найтингейл, който беше почти антика, и моя собствен малък „Самсонит“ на колела, прекосихме ветровития перон и излязохме на улицата.

— Ето ви и вас, мис Найтингейл — каза някой, ние се обърнахме и видяхме едър, брадат мъж в син анорак, който чистеше очилата си от дъжда и ни се усмихваше. — Радвам се да ви видя отново тук, въпреки че съжалявам за времето — добави той.

— Няма защо, Фред — каза мис Найтингейл и хвана ръката му. — Винаги вали, когато се върна от почивка. Това е Лола Марч Лафорет, моя приятелка от Франция, макар да е родом от Калифорния. Лола, това е Фред Уормсли, пазачът на моята малка Нели и на тайните ми, както и на тайните на много други хора в Блекли.

Фред се засмя гръмогласно, грабна куфарите ни и ги занесе до тъмносиньото „Волво“, паркирано на отреденото за това място.

— Вече няма много тайни в Блекли, мис Найтингейл — каза той. — Всичко е мирно и тихо напоследък.

— Добре, слава Богу — тя седна на седалката до шофьора. — Лола и аз имахме достатъчно вълнения в последно време.

Фред Уормсли ни караше през Оксфорд, града на колежите. Мис „Н“ обеща да се върнем и да ме разведе, „когато времето се оправи“, а Фред каза, че прогнозата не предвещава нищо добро и може би е трябвало да остана в Южна Франция.

Минахме по вариантата и внезапно излязохме на селски път, който беше заобиколен от жив плет и ливади, пълни с вълнести овце с черни муцуни, по-нататък имаше газостанция, чиито високи цени ме учудиха, с магазини, в които се продаваха чипс и студени напитки. Малки странични улички водеха до вили с имена като Уитни, Ейшам и Уидфорд.

Завихме и влязохме в прекрасното село Бърфорд. Минахме през главната улица, от двете страни, на която имаше дървета, магазини с весели витрини, кафе-барове, където човек можеше да изпие по един топъл чай, и кръчми, където пък се продаваше главно бира. Прекосихме малкия каменен мост над река Уиндраш, после направихме още един завой и ето, че бяхме в Блекли.

— Най-после у дома! — измърмори мис Найтингейл, докато пътувахме по главната улица на селото, заслонена от огромни дървета, покрай магазин, където продаваха хляб и яйца, мляко и други стоки, от които хората се нуждаят всеки ден. Минахме край едно малко поточе, завихме надясно и се озовахме пред „Блекли Армс“. Цялата сграда беше изградена от камък с цвета на мед, покривът беше нисък, а веселият знак, указващ входа, се люлееше от вятъра.

— За вечеря ще хапнем бъбреков пай — каза мис Найтингейл и излезе сковано от колата. — Хубаво е да си отново у дома — тя вдигна щастливо лице към тихия студен дъждец. — А и моята малка Нел ще ме чака.

— Ето я и нея, мис Найтингейл — каза Фред и отвори вратата, за да сляза. — Добре дошли в „Влекли Армс“, мис Марч.

Таванът наистина беше нисък, подпрян от много стари греди, а стените бяха замазвани няколко пъти. Поддържаха се също от греди, които бяха заковани на кръст. В голямата каменна камина гореше буен огън, а пред нея седяха две ексцентрични старчета, облечени в сака от туид и сплескани кепета от туид. Пиеха, в огромни халби, тъмна бира. Погледнаха към нас и повдигнаха кепетата си, когато разпознаха мис Найтингейл.

— Радваме се да ви видим пак у дома, мадам.

Малката Нели вече беше скочила в прегръдките на мис „Н“ и бурно ближеше лицето й. Набита руса жена излезе иззад бара (това май беше помещението, което служеше за кръчма на имението), с усмивка на лицето, която казваше: „Добре дошли“.

— Ето ви най-после, мис Найтингейл — каза тя. — Прекрасно е, че ви виждаме отново.

— И аз се радвам да те видя, Мери — отговори мис „Н“ и прегърна топло мисис Уормсли. — Благодаря ви, че се грижихте така добре за моята малка Нел. Макар че сигурно сте я разглезили, както винаги става. Погледнете я само, как се гуши и гали. Мисля, че си е пийвала доста бира.

Мери Уормсли се смееше и галеше малката Нел под брадичката.

— Наистина, започна да свиква с бирата. Трябва да я заведете у дома си, за да бъде отново напълно трезва. Но може би първо ще хапнете нещо? Сигурно умирате от глад след пътуването.

Мис „Н“ ме представи и каза, че да, бихме желали два бъбрекови пая и две светли бири, студени, ако има.

Настанихме се удобно на нещо като диванче с висока облегалка и с червени кадифени възглавнички, които изглеждаха така, сякаш някога са били част от обзавеждането на църква. Малката Нел се беше сгушила между двете ни. Мис „Н“ ни запозна официално и каза на териера, че е по-добре да се държи прилично и да ме приеме дружелюбно, защото, лошо й се пише. Малката Нел подуши малко недоверчиво ръката ми, после я близна, и седна на задните си лапи.

— Толкова е хубаво! — казах и отпих от студената си бира. Отпуснах се приятно, докато дърветата пукаха в камината, а двамата старци играеха домино.

— Още е рано — каза мис „Н“. — Заведението се пълни по-късно, особено в нощи като тази.

„Нощ като тази“, помислих си и потръпнах като от лошо предчувствие. Сива, студена, дъждовна нощ, толкова далеч от „дома“ и слънчевата светлина. И от Патрик. Успях да отблъсна нерадостните мисли и зачоплих бъбрековия пай, горещ и дъхав, с дебела корица, намазана с масло. Беше много добър дори и за моя критичен вкус на главен готвач.

— Точно от това имахме нужда — каза мис Найтингейл и даде малко от пая си на малката Нел, която, за миниатюрен йоркширски териер, изглеждаше леко „пълничка“. — Знам, че не е правилно — призна тя, — но тук така и така разглезват Нел и не искам да й изглеждам лоша още с идването си. Ще трябва постепенно да я привикна пак към кучешка храна. И никаква бира. Всяко нещо на света изисква време, а и това се случва всяка година — добави тя с дяволита усмивка. — Мисля, че малката Нел очаква своята ваканция в „Блекли Армс“ също толкова нетърпеливо, колкото аз — моята в хотел „Ривиера“.

С пълни стомаси, стоплени и уморени, решихме, че е време да си тръгнем. Мис „Н“ взе малката Нел на ръце, пожелахме на всички лека нощ, след което Фред ни откара обратно през селото, до котиджа на мис „Н“. С усмивка си помислих, че всичко е като в онази стара приказка: през реката и през гората, отиваме в къщата на баба.

Котиджът на мис Найтингейл беше типичен за Котсуолдс, изграден от местния златист камък, с полегат покрив, заобиколен от буйна градина с ниска каменна стена. Изпод стряхата надничаха прозорци „Дормър“, а прозорците на приземния етаж бяха извити като арки и със здрава дограма. Вратата беше от масивни греди и имаше огромни железни панти, а последните венчелистчета на жълтите рози падаха по земята. Зад къщата се виждаха хълмове, гъсто обрасли с дървета, а пред нея весело бълбукаше малко поточе. Въобще котиджът изглеждаше като излязъл от реклама.

— Къщата е смесица от няколко стила — обясни мис Найтингейл, докато отключваше входната врата и ме въвеждаше вътре. — Отчасти елизабетински, отчасти викторианска готика и нищо помежду им.

Открих, че се намирам в малка всекидневна с таван, поддържан от греди, пълна с масички, които на свой ред бяха натрупани с различни джунджурийки: сребърни купи за игра на поло, снимки на доста стари хора, облечени в дрехи от туид и с пушки в ръце, седнали на стъпалата на имението, а в краката им — вече заклан фазан. Още дузина снимки в прекрасни стари сребърни рамки, сервиз за чай от китайски порцелан, изключително трошлив на вид, бродерия, изобразяваща два яркочервени дракона, поставена в абаносова рамка, маслена рисунка на коне и кучета на стената. Имаше два дълбоки дивана, тапицирани с басма с фигури на рози, поставени пред каменната камина. Някой добросърдечен човек, вероятно Мери Уормсли, беше запалил огън в камината, така че бяхме посрещнати от весели червени пламъци. Ориенталски килим в червено и синьо стопляше, буквално и преносно, пода от дървени греди, за които мис „Н“ ми каза, че са от кестеново дърво.

 

 

Книгите бяха навсякъде — книги, книги и още книги, натъпкани по ръчно дяланите рафтове, наредени на купове по пода, скупчени по седалките на столовете, подпрени на лампите.

— Моята малка библиотека — каза мис „Н“, с което прие скромната ми похвала, че е насъбрала толкова много знания за цял живот четене. — Наистина много обичам да имам хубава книга в дългата зимна нощ.

Имаше също и кошници, пълни с ярки вълнени прежди и куки за плетене, с играчки за кучетата и сдъвкани кости, разпръснати наоколо. Това беше истински дом, обзаведен и пълен с любов и малко хаос, но съзидателен хаос.

В кухнята „мъркаше“ тихо яркочервена готварска печка „Ага“ и разпръскваше приятни вълни топлина, а до нея беше леглото на малката Нел с мека синя възглавничка, върху която тя незабавно се покатери. После обиколи три пъти креватчето си, сви се на стегната малка топка, сложила глава върху лапичките си, и ни загледа с блестящите си тъмни очи.

Кухнята беше слабо, но уютно, осветена. Имаше дълга маса от борово дърво, около която можеха да се разположат удобно осем души, две стари, тапицирани с кожа, кресла, за които мис „Н“ ми каза, че ги е взела от къщата имение, а завесите на извитите готически прозорци бяха на червени и бели райета.

Малък коридор разделяше всекидневната стая от кухнята и централното стълбище, застлано с червен килим, очевидно любимият цвят на мис „Н“. Стената до стълбището беше облепена с училищни снимки. Мис Найтингейл каза, че са на момичетата от „Кралица Уилхелмина“. Имаше по една снимка за всяка година, през която тя е била директорка.

Стаята на мис Найтингейл беше запълнена с изненадващо китайско двойно легло, лакирано в червено. Самото легло беше като малка стая и мис „Н“ ми каза, че е спяла в него още като дете в Шанхай, където, което силно ме изненада, била родена.

Вдигна капака на един стар сандък и ми показа копринени ветрила и блестящи обувчици, които изглеждаха годни за носене само от кукли. Имаше и прекрасен шкаф с чекмеджета от времето на кралица Ан, излъскан до блясък от множество грижливи поколения, меки персийски килимчета и тежки ленени завеси, също с щамповани рози, които бяха в тон с тези на дивана, поставен до викторианската желязна решетка. Банята беше съвременна и удобна, а малко по-нататък по коридора беше моята малка сладка стаичка, скътана под стряхата, с наклонен таван и чифт прозорци „Дормър“, чиито рамки блестяха, сякаш бяха изработени от диаманти или излезли от някоя вълшебна приказка.

Леглото беше напълно нормално, а не китайско, покрито с кувертюра в бяло и зелено и затрупано с множество възглавници. Подът беше от кестенови греди и застлан с изтъркан бял килим. Имаше красив старинен скрин с овално огледало, удобен стол, настолна лампа за четене, малко нощно шкафче до леглото, затрупано с книги. Проверих кои са заглавията: „Джъстин“ на Лорънс Даръл, стихотворенията на Една Ст. Винсънт Майли, издадени под заглавието „Стъпки във времето“, биографията на Фред Астер, подвързан с кожа том, съдържащ мемоарите на семейство Найтингейл от Блекли, „Леопардовата шапка“ — историята за отношенията между майка и дъщеря и животът им на „Парк Авеню“ през шейсетте години на двайсети век, написана от Валери Стайкър, и два от последните романи на Анита Шрийв и Нора Робъртс.

— Има достатъчно, за да си избера — казах аз усмихната.

— Понякога нощите могат да бъдат много дълги, скъпа моя — каза мис „Н“. — А тук е твоята собствена малка баня — тя ми показа малката стая, където таванът беше толкова стръмно наклонен, че никой мъж не би могъл да стои прав, без да си удари главата в масивната дъбова греда, която минаваше през него.

— Всичко, от което едно момиче може да се нуждае — казах аз и се усмихнах на приятелката си. — Това е като къща във вълшебна приказка.

А тя се засмя и каза: „Ами, може би не е чак така“, после ме заведе обратно на долния етаж, където направи и на двете ни по чаша чай. Огънят пращеше и изпускаше искри и внезапно пламваше красиво в ярки оранжево-червени пламъци, които топлеха краката ни, докато чаят стопляше останалото от нас. Време беше да си кажем „лека нощ“.

— Как мога да ти се отблагодаря? — казах аз и прегърнах мис Найтингейл. — Това е толкова прекрасно, толкова различно…

— Винаги е добре, когато нещата са малко различни — каза мис „Н“ и протегна другия си крак към огъня. — Малко разстояние между теб и проблемите ти може да предложи различни перспективи за решаването им.

Свила се в удобното легло, с глава на меките възглавници, облечени в ленени калъфки с аромат на лавандула, които бяха толкова стари и леки, че те караха да се чувстваш като болен, аз мислех за живота и тревогите си, и за Патрик, който беше жив все пак.

Чудех се дали той беше причинил пожара в хотела. Беше ли свързан със смъртта на Скрембъл? Беше ли все още замесен с Жизел или с Евгения Солис? Не можех да си отговоря, знаех само, че вече се страхувам от него. Не знаех на какво беше способен. Но тук, в уютната ми стая с дръпнати пердета, докато дъждът потропваше по прозорците, със завивка, дръпната чак до брадичката, аз се чувствах защитена.