Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (52)

Глава 52
Лола

Бяхме в гумената лодка, връщахме се от закуската, когато чух шума от пожарните коли. Този шум никога не е предвещавал нещо добро в Южна Франция. Пожарите тук изгаряха хиляди акра земя и разваляха част от красотата на крайбрежието, за възстановяването, на която после трябваха десетилетия. Изглеждаше, че пожарните коли идват от всички посоки, и аз сложих ръка над очите си, за да огледам брега. Видях черния дим, който се виеше в небето и се разстилаше над малките крайбрежни градчета, разнасян от бързия вятър.

— Пожарът, изглежда, е голям — каза Джак.

Намръщих се, внезапно обхваната от тревога.

Тогава го видяхме, пушекът се издигаше от хотела и оранжеви пламъци излизаха от кухненските прозорци.

— Пожарът е у дома! — изпищях аз.

Джак вече беше слязъл от гумената лодка. Аз останах в нея, докато той я завърже. Прахът от пожара беше сред косите ми, смъдеше в очите ми, докато бягах към терасата. Едър полицай ми махна ядосано с ръка — знак, че преча и трябва да се отстраня от пътя.

— Махнете се оттук! — извика той в допълнение към жеста.

Аз също закрещях, изпаднала в паника.

— Трябва да спасите хотела ми, моля ви, моля ви…

Лицето на пожарникаря беше почерняло от пушека и саждите.

— Скъпа госпожо, ще направим всичко възможно. Но сега там е опасно, дърветата могат да се подпалят всяка минута. Трябва да се отдалечите оттук.

Мис Найтингейл затича към мен откъм паркинга. Очите й бяха зачервени, закашляше се от дима.

— Аз открих пожара и извиках пожарната команда — каза тя. — Търсих Скрембъл навсякъде, но се страхувам, че не можах да я намеря.

Раменете ми отчаяно увиснаха. Първо Скрембъл, сега — това. Прегърнах мис Найтингейл.

— Благодаря ти, приятелко. Но за Скрембъл вече е прекалено късно.

Пожарникарят крещеше ядосано да се махаме, казваше, че си играем със съдбата. Не можех дори да погледна назад. Хванах мис Найтингейл за ръката и тримата забързахме по пътеката към морето.

Върнахме се на яхтата и седнахме на палубата, откъдето виждахме как хотел „Ривиера“ гори. Два малки самолета изсипваха галони вода над него и над околните дървета. Само една суха клонка щеше да бъде достатъчна, пожарът да обхване и дърветата и да се разпростре по крайбрежието. Можеше да обхване дори хълмовете.

Отпивахме бавно от минералната вода „Евиан“ и притискахме хладните бутилки към сгорещените си лица. Не ни се говореше много. След два часа всичко приключи. Пожарникарите се разхождаха сред останките и триеха с кърпи черните си лица, прибираха маркучите и отпиваха огромни глътки вода. Говореха нещо помежду си, което, естествено, ние не можехме да чуем.

Качихме се в лодката и отидохме да видим какво е останало. От красивата ми кухня — нищо. Задавяйки се от дима, аз стиснах ръката на всеки един пожарникар и им благодарих, че предотвратиха катастрофата. Казах им, че никога няма да го забравя.

Шефът на бригадата ме дръпна встрани и ми каза, че има доказателства за умишлен палеж. Из цялата кухня бил разлят бензин, който после бил запален. Запита ме дали познавам някого, който би направил такова нещо.

Гледах го втренчено, загубила дар слово. О, да, мислех, че би могла да бъде Жизел Кастил. Би могла да бъде Евгения Солис или Йеб Фалкон. Или някой друг, за когото не знам, но който също заплашва живота ми.

— Съжалявам, мадам — каза шефът на бригадата най-накрая. — Това сега вече е въпрос, който полицията ще трябва да разреши.