Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (49)

Глава 49
Лола

Не исках никога да напускам лодката, исках вълните на спокойното море да ме люлеят непрекъснато, винаги да бъде така. Исках да забравя реалността, да се сгуша в прегръдките на Джак Фарар и дори да не мисля за бъдещето. Но бяха минали вече два дни, времето ми беше отлетяло.

Загледах се в Джак, който спеше до мен. През прозорчето на каютата се виждаше спокойното море, което се плискаше равномерно в стъклата. Само Средиземно море можеше да е толкова съвършено в такава съвършена нощ. Всички люкове и врати бяха отворени, бризът влизаше в каютата и разрошваше косата на Джак. Аз я докоснах; беше къдрава и еластична, пълна с живот под пръстите ми. Точно какъвто беше и самият Джак. Пълен с живот. И сега той беше влял своята енергия в моя живот. Сигурно щяхме да прекараме само няколко прекрасни нощи на споделена страст и той щеше отново да тръгне по пътя си. Той беше истински моряк, беше най-щастлив в морето, единствено с кучето си за компания.

За какво ли мислеше, когато е в морето, сам? Чудех се. Дали мислеше за момичетата, които е познавал? Възможно ли е да мисли и за мен? Или скоро ще ме забрави и за него ще бъда само дух от миналото? Въздъхнах. Бъдещето на Джак Фарар се простираше безоблачно пред него, а моето собствено никак не беше сигурно. Кой знае какво ме чакаше.

За кратко през главата ми мина мисълта, откъде ли бих могла да взема пари, за да отворя ресторант. Та аз едва издържах финансово това лято. С малката „печалба“, която имах, трябваше да изкарам до другия сезон, макар че, ако трябваше да напусна хотела и да намеря друго, с което да се изхранвам, не знам как щях да се справя. Просто нямах средства.

Джак се обърна, аз се сгуших в прегръдките му и го загледах влюбено. Той беше моят рицар в бляскави доспехи. Беше дошъл, за да спаси девойката в беда, и беше направил всичко възможно. Джак Фарар беше дошъл да ми помогне, а не да се влюби в мен, и това беше истината.

Притиснах тялото си към неговото, вдишвах мъжката му миризма и аромата на кожата му и си припомнях любенето ни тези дни. Под грубата му обвивка на моряк се криеше нежен мъж, достатъчно чувствителен, за да ми носи рохко сварени яйца и сандвичи, за да ме накара да се почувствам по-добре, достатъчно внимателен, за да зарови Скрембъл и да посади цвете на гроба й. Мъж, който ме беше взел в своя морски свят за няколко дни и се грижеше за мен така, сякаш беше влюбен. А може би беше, помислих си малко преди да заспя, но само за момент, защото знаех какъв е Джак.

Когато се събудих, слънцето беше изгряло, Джак го нямаше. Лошото куче се беше свило до леглото с увиснал език и ме гледаше учудено. Потупах леглото и то скочи при мен. Потърка муцуна в лицето ми.

— Ти си добро момче, знаеш това — казах аз и прокарах пръсти през острата му козина. Имаше нещо в нетърпеливото изражение на кучето, което ме накара да се засмея.

Джак стоеше на стълбите бос и полуоблечен и ме гледаше.

— Как се чувстваш тази сутрин, Лола Марч? — каза той, дойде при мен и залепи целувка на устните ми. Кожата му беше влажна от плуването и миришеше на свежест и сол, и на много други прости и добри неща.

Отметнах чаршафа и се свих в долния край на леглото.

— Отивам да плувам — казах аз. — Хвани ме, ако можеш.

Прекосих набързо малката каюта и изкачих няколкото стъпала, които водеха към палубата. Там спрях, гола, вдигнала ръце на тила си — в същата поза, в която беше Джак първия път, когато го видях. После скочих във водата. Студена и чиста, тя ме погълна и събуди спящото ми тяло, вълни на удоволствие преминаха през всяка моя нервна клетка.

Отворих очите си и се заоглеждах в кристалния свят. Малки рибки побягнаха от всичките ми страни, без съмнение се страхуваха от моето присъствие. Тялото ми сигурно им се струваше огромно. Останах под водата, докато вече не можех да дишам, тогава се изстрелях нагоре като коркова тапа на шампанско, като се смеех и крещях. В следващата минута Джак скочи и беше последван от Лошото куче. Всички плувахме кучешката наоколо, гонехме се и се смеехме. О, беше ми толкова добре, чувствах се така щастлива, свободна, толкова жива. Не исках този момент да свършва.

Но, както без съмнение мис Найтингейл би казала, всички хубави неща имат край, което се надявах да не е вярно, но в този случай знаех, че беше. Върнах се на лодката, изтръсках солената вода от тялото си, обух шортите си и облякох тениска на Джак — не си бях взела дрехи, когато тръгнахме така спонтанно. Вчесах дългата си мокра коса, махнах бретона от очите си и проверих дали всичко е наред. Тогава се присъединих към Джак на палубата.

— Ще излезем за кафе и храна — каза той. — Какво ще кажеш да закусим в Сен Тропе?

— Звучи ми добре — съгласих се аз и се качихме в гумената лодка. Кучето скочи вътре след нас и запърпорихме през морето към града. Погледнах назад към хотел „Ривиера“, сам и занемарен, кацнал на красивия хълм. Заклех се да се боря докрай.