Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (48)

Глава 48

Мощният „Дукати“ буквално гълташе милите. Лесно излезе вън от натовареното градско улично движение и се отправи към Ментон. Патрик премина границата с Италия при Вентимилия, където спря, за да изпие набързо едно еспресо в малкия бар, преди да продължи пътя си. Скоро пристигна в малкото крайморско градче Сан Ремо, където имаше доста добър грандхотел. Името на хотела беше „Рози“.

Мина като вихър по кръглата алея, паркира на най-хубавото място, запазено за него пред самия хотел, до новия му син „Мерцедес“, изключи двигателя, слезе и опъна крайниците си.

— Синьор Марч, добре дошли обратно — портиерът докосна шапката си и се усмихна.

— Благодаря, Нико — каза Патрик и му даде две евро бакшиш, независимо че всичко, което портиерът направи, беше да отвори големите стъклени врати за него.

Всички тук познаваха синьор Марч. Шофьорската му книжка, личната му карта, всичките му документи удостоверяваха, че той е Козмо Марч, французин по националност, от Париж. Косата му беше късо подстригана, всъщност главата му беше почти обръсната и беше забележително как само това беше достатъчно, за да се промени драстично целият му външен вид. Не че това имаше значение, защото никой тук, в Италия, не се интересуваше дали той е, или не е, Козмо Марч. Което име, между другото, беше името на бащата на Лола. Е, почти. Неговото име беше Майкъл Козмо Марч, но Патрик се беше отказал да използва Майкъл, когато все пак беше решил да използва неговата самоличност.

За хората от този малък курортен град той беше просто един богат и сравнително млад мъж, готов да пропилее времето си в хотела. Единствената загадка беше защо не е в някой още по-голям и по-изискан хотел, в някой от по-модерните курорти като например Портофино или Санта Маргарита ди Лигуре.

Всъщност Патрик наистина би предпочел да е в някое от тези места, но в Сан Ремо беше само на половин час от Монако и яхтата на Солис. И следователно близо до Евгения, която се измъкваше под претекст, че отива да пазарува, за да се срещнат в малката вила, която той беше наел в Ментон. Той не ходеше там, освен когато трябваше да се срещне с Евгения. Предпочиташе по-изисканите удоволствия, които предлагаше хотелът и кафе-баровете в Сан Ремо и дори нощният клуб, където можеше да срещне красиви момичета. Нито един от двамата не беше включил верността в договора, който бяха подписали с Евгения, макар че тя вероятно щеше да го убие, ако разбереше. Но вълкът не мени нрава си, а Патрик нямаше намерение дори да опита.

Разбира се, можеше да се забавлява и в казиното, което отстъпваше само на това в Монте Карло и където беше станал известен с обичта си към високите залози.

Хотел „Рози“ беше построен в грандиозния стил на ранните години на двайсети век, когато думата „лукс“ наистина означаваше нещо. Салонът, който служеше за входно антре, беше изключително висок и таванът му се поддържаше от масивни колони. Самият таван имаше куполна форма и по него бяха изрисувани облаци, херувими и лъчите на вечното слънце. Мраморните подове сякаш трептяха под натиска на високите токчета на дамите, които бързаха да се разходят по променадата — удоволствие, в което участваха всички. Онези, които се познаваха, се поздравяваха с топли прегръдки и с потупвания по рамото, а онези, които не се познаваха, се гледаха въпросително и преценяваха облеклото, бижутата и прическите си, защото в Италия външният вид на жената беше показателен за общественото й положение.

Хотелът беше доста различен от хотел „Ривиера“. На върха на позлатените конзоли имаше букети, всички стени бяха покрити с огледала. Твърди дивани и столове, тапицирани със златиста коприна, бяха разпръснати във фоайетата на всеки етаж, макар никой никога да не сядаше на тях.

Патрик отиде в бара, който гледаше към задния двор, покрит със зеленина, на хотела. Барманът, облечен в чисто бяло сако, го поздрави по име и, без да попита, му донесе обичайното „Кампари“ и сода.

— Добре ли прекарахте деня, синьор Марч? — запита той. Патрик се усмихна и отговори с „да“, след което благодари. Започнаха да обсъждат времето, последните футболни резултати и състезанието на талантите, което щеше да се проведе същата вечер в клуба на плажа. После Патрик взе асансьора до апартамента си на последния етаж. Не най-хубавия апартамент в хотела, но много удобен за сам мъж като него.

Извади пакета от якето си и разгледа печата. Беше непокътнат. Остави плика на бюрото „Бидермайер“, отиде в банята и съблече дрехите си. Остана под студения душ десет минути, за да отмие мръсотията на деня, изтощението и тревогата, които винаги придружаваха пътуванията му до Франция. Винаги се питаше дали няма да го разпознаят и какво щяха да кажат, ако станеше така. Питаше се също как щеше да обясни съдържанието на пакета.

Освежен, облече халата на хотела, изработен от най-фин памук в цветовете бяло и моряшко синьо, с монограма на хотела на джобчето. Извади бутилка „Пелегрино“ от добре зареденото минибарче, отпусна се във фотьойла и отпи голяма глътка.

Започна да обръща плика между пръстите си. Накрая го отвори и прегледа съдържанието му. Пачка долари по петдесет и сто, обвити в хартия, на която пишеше: 110 000. Чифт обеци — перли във формата на сърце, закачени на диамантена халка. Обеците бяха завити в малко парче шифон с цвета на залязващото слънце. Той се засмя на глас, високо. Евгения му беше изпратила прашките си — същите, които е носела вчера, когато е приготвяла пакета. Той ги притисна към лицето си и вдъхна аромата на тялото й.

Патрик отиде до прозореца и се загледа в оживената улица и редицата барчета по плажната ивица. Беше късно и те бяха затворени, момчетата вече разчистваха масите, подреждаха столовете в прави линии, изхвърляха пепелниците, метяха пясъка вън от заведенията. Там, където водата и брегът се съединяваха, малко момиченце си играеше, преструваше се, че преследва морските вълни, и пищеше от удоволствие, когато те се връщаха и заливаха краченцата му. Русата му коса блестеше на лунната светлина, а доволните писъци радваха ушите му. Запита се как ли би изглеждало момиченцето, което биха могли да имат с Евгения. Може би щеше да бъде малко русо копие на Евгения, сладко като нея, невинно…

Патрик затвори очи и си пое дълбоко дъх. Неговите дни на невинност бяха отдавна отминали. Закрачи из стаята. Напред и назад, назад и напред. Не можеше да продължава повече така. Приятният живот в малкия крайморски град, дори в луксозния хотел, не беше представата му за добро прекарване на времето. Той имаше нужда от свобода. Имаше нужда отново да бъде „жив“.

Замисли се за купа долари, оставени на бюрото. После се върна в спалнята, облече се и напръска малко одеколон върху небръснатата си скоро брада. Взе парите, подреди банкнотите по петдесет и сто и отново ги сложи във вътрешния джоб на якето си. Животът трябваше да се живее. Щеше да отиде в казиното на Сан Ремо.