Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (47)

Глава 47
Патрик

Патрик Лафорет обичаше скоростта почти колкото и жените. Особено на машина като тази, която караше в момента. Моторът „Дукати 748S“ беше красавец, елегантен като реактивен изтребител със сивата рамка и яркочервените магнезиеви колела. Нищо не можеше да бъде по-добро от него, освен може би „Поршето“ му. Той съжаляваше за загубата на това „Порше“, но Евгения би казала, че животът продължава. За него беше лесно да следва този принцип. Тя беше права, разбира се. Евгения винаги беше права. Изглежда, знаеше за тези неща по начина, по който другите жени знаеха как да се грижат за бебе.

Увеличи скоростта, докато караше по магистралата, задминаваше другите по пътя и ги оставяше в облаци прах като обикновени хора, каквито всъщност бяха. Под обикновени той разбираше бедни. Патрик знаеше как се чувстваш, когато си беден. Не добре. Бедността не го правеше щастлив. Беше мъж, който се радваше на най-добрите неща от живота и на респекта, който парите предизвикваха у другите хора. Беше се борил с този проблем дълго време, като по някой път се изкачваше, а друг път падаше, но сега бъдещето му обещаваше винаги да бъде на върха.

Потупа плика, пъхнат във вътрешния джоб на дънковото му яке, и усети очертанията му. Евгения го беше направила отново; техните спестявания нарастваха, но не достатъчно бързо за нея. Тя беше амбициозна колкото него и два пъти по-безскрупулна. Например той никога не би се сетил за плана, който тя измисли, никога, дори и да живееше милион години. Може би трябва да си руснак или жена, или и двете, за да измислиш план като този. Или може би просто трябва да си достатъчно красив, че да постигаш всичко чрез това.

Красотата й беше това, което го привлече, разбира се, първия път, когато я видя по време на обяда в „Клуб 55“ — любимото място на много от хората, които ходеха на плаж следобед. Всеки, който имаше някакво положение в обществото или чиято яхта беше в пристанището на Сен Тропе, обядваше на терасата на „Клуб 55“. На масите винаги имаше вази с цветя и шампанско в сребърните кофички. Там бяха и най-красивите тела, облечени в най-скъпите и красиви дизайнерски бански костюми, ризи и сандали. Едва ли бихте могли да видите такива някъде другаде по света.

Това се случи преди година. Патрик седеше на маса под бялата тента, може би за първи път съвсем сам, защото мъжът, с когото се предполагаше, че ще се срещне, така и не се появи. Патрик мрачно си мислеше, че това е може би предизвестие за предстоящите събития. Така или иначе, можеше поне да изпие бирата си на спокойствие.

Щеше да му се наложи сам да плати обяда си и въпреки че тук го познаваха добре, не бяха особено щастливи от факта, че е заел една от най-хубавите маси, защото така ги лишаваше от по-добра печалба. Разбираше ги много добре. Не оставаше много време до края на сезона и всеки искаше да направи колкото може повече пари.

Довърши бирата си и се замисли дали да не отиде на друго място, без да обядва, когато видя бляскавата блондинка, застанала в предната част на моторницата, явно отправила се към клуба. Моторницата беше марка „Рива“, тънка и елегантна като цигара, боядисана в яркожълто — цветът и на банския костюм на красавицата. А тя беше толкова висока, колкото и шоугърлите в Лас Вегас. И цялата обсипана с диаманти. Направо великолепна. Неустоима.

Сякаш носеше надпис: „Богато момиче“, но това беше само добавка към и без това бляскавия й външен вид. Тя мина покрай масата му с наперена походка, следвайки метр д’отела. Като хрътка, спуснала се по следата, сексуалната антена на Патрик се насочи след нея. Тя се спря и го погледна право в очите.

— Свободно ли е мястото до вас? — запита, хванала облегалката на стола.

Той поклати глава.

— Да, сам съм.

— Казвам се Евгения — каза тя с глас, сладък като сметана. Между двамата сякаш прехвърчаха електрически искри. — А вие кой сте?

Така и не обядваха. Скоро излязоха от клуба, седнаха в „Поршето“ му и отидоха в малката къщичка, която той държеше малко по-нагоре по хълмовете специално за такива случаи. Електричеството не играеше никаква роля в тяхното „правене на любов“. За този техен акт трябваше да се използва по-силна и „по-мръсна“ дума, защото изпитваха толкова силен сексуален глад, че дивите им крясъци изпълваха околността. Патрик никога не беше имал жена като нея. Евгения никога не беше имала мъж като него. Искаше да го задържи. Завинаги.

Бяха любовници от три месеца, когато планът се породи в главите им. Лежаха на смачканите и сгорещени чаршафи, тя пушеше, както винаги, а той беше положил длани под главата си, все още мокър и потен от секса.

— Много е просто — каза тя с гърлен шепот и с акцент, който понякога звучеше почти комично, все едно че са герои от недотам първокласен холивудски шпионски филм.

И му обясни колко е просто. Патрик щеше да получи обратно хотела и земята си. Тя знаеше колко важно е това за него, защото той й беше говорил за това неведнъж, безкрайно дълго. Тя щеше да манипулира успешно Солис, който беше дотолкова оглупял от любов по нея, че щеше да й даде всичко, каквото поиска. Това положение обаче не можеше да продължи още дълго, защото той щеше да промени отношението си, когато разбереше, че тя продава бижутата, колите и кожените палта, които й купува. Двамата имаха нужда от пари, от много пари.

— По някое време ще ми се наложи просто да се отърва от Солис — каза тя.

Патрик се засмя, защото не прие думите й сериозно. Тя обаче беше премислила всичко. Двамата със Солис щяха да предприемат нощна обиколка на крайбрежието, както често правеха. Екипажът на „Агамемнон“ се оттегляше винаги рано в каютите си. Солис обичаше да остава сам с нея на палубата. Тя щеше да избере безлунна нощ, да го примами близо до перилата — уж за да погледат делфините, така щеше да му каже. Щеше да се погрижи той да е пил много преди това и щеше да добави и нещо допълнително към питието му. Той беше вече стар човек и макар да беше доста едър, тя също беше достатъчно силна. Освен това, щеше да го изненада и да го свари напълно неподготвен. Само едно силно блъскане и всичко щеше да приключи. И тя щеше да бъде свободна. Според нея щеше да бъде много лесно.

— И тогава — каза тя, взряла се право в очите на Патрик, — ти ще се отървеш от съпругата си.

Патрик беше шокиран. Това сложи доста груб и неочакван край на мечтите му за плътска страст и пари. Той стана и закрачи неспокойно из стаята, гол и ядосан. Питаше се, питаше и нея, какъв вид същество е тя, как въобще може да мисли по този начин. Той можеше да се разведе с Лола, но никога не би могъл да я убие. Евгения обаче отдавна се беше научила да си пази гърба, да се застрахова при всяка ситуация.

— Погледни на това от моята гледна точка, скъпи Патрик — заумилква се тя, готова да направи всичко, за да го убеди. — Ако избягам с теб, няма да получа нищо. И повярвай ми, скъпи, не съм жена, която може да бъде бедна. Ще трябва да убия Солис.

Той нададе стон, а тя грубо го отблъсна.

— Не се преструвай, че си приличаме, ти и аз, Патрик — каза тя. — Помисли пак. Ако напусна Солис, няма да имам никакви пари. Ако започнеш бракоразводно дело, то ще се проточи с години в съда и тя ще ти вземе всичко. Ще бъдем бедни, Патрик. И колко, предполагаш, ще трае „любовта“ ни тогава? Година, шест месеца, седмица?

Той зарови лице във възглавницата, а тя коленичи до него и зашепна в ухото му.

— Време е да започнеш да разсъждаваш логично, да схванеш каква е реалността, мили. Ако убия Солис, ти ще си единственият, който ще знае за това. Някой ден, кой знае, може да станеш много ревнив. Ще се скараме и ще кажеш на полицията какво съм направила. Ще ме обвиниш в убийство. Ха! Не съм толкова глупава, че да позволя това да се случи, скъпи мой Патрик. О, не, това няма да стане! Ако аз убия, и ти ще убиеш. Аз никога не бих могла да те издам, ти мен — също. И ние ще вземем всичките пари.

Тя лежеше спокойно до него, галеше го по гърба, целуваше го нежно по мускулестите рамене.

— Така ли е, Патрик?

— Не мога да направя това.

Тя стана рязко от леглото и започна да прибира дрехите си.

— Ако мислиш, че ще пропилея живота си, за да бъда любовница на женен мъж, Патрик, дълбоко се лъжеш.

Спря се на вратата и го погледна. Очите й горяха, хвърляха искри.

— Никога вече няма да ме видиш!

Патрик се замисли, но някак си отдалеч, повърхностно, за Лола.

— Ще си помисля — съгласи се той, за да печели време. Не можеше да понесе мисълта, че ще загуби Евгения. Тя го беше омагьосала, както обикновено правят жените с мъжете, още откакто свят светува. Той й принадлежеше.