Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (46)

Глава 46

Малкият „Фиат“ пухтеше нагоре по стръмните извивки на крайморския път и се плъзгаше на острите завои, надолу, от които се разкриваше такава гледка, за която, ако отклониш вниманието си дори за част от секундата, буквално можеш да умреш. Мис Найтингейл нямаше такива опасения, тя би могла да шофира по такива пътища цял ден, а може би и цяла нощ, без да отмести поглед от правата посока дори когато огромни камиони минаваха от лявата й страна. Пътят беше по-дълъг, отколкото си беше мислила, и тя натисна педала на газта.

Когато най-накрая мина границата при Вентимилия, осъзна, че е твърде късно да продължи. Успя да паркира „Фиата“ в прекалено малкото за това място и се поздрави за отличното шофиране, след което се отправи към брега. Намери едно малко кафене, което изглеждаше чисто, и си поръча лазаня и чаша лимонада.

„Нищо не е като студената лимонада през горещ следобед“, мислеше си тя и оглеждаше другите хора в кафенето. Тук нямаше туристи, само тукашни работещи мъже, които се бяха скупчили около една игра на шах, и двойки баби и дядовци, като нея самата, които имаха удоволствието да не се грижат за внуците си този следобед. А, добре, тя пък имаше „момичетата си“ от училището „Кралица Вилхелмина“ и техните истории заемаха мястото на внуците в живота й.

Започна да човърка лазанята. За първи път ядеше лошо ястие в Италия, макар че години наред беше отсядала в пансиони в тази страна. Дори лимонадата беше лоша, кисела и недостатъчно студена. Нейното малко приключение се оказа не чак такова добро приключение, каквото беше замислено, а сега й предстоеше и дългото пътуване обратно. Тя въздъхна, плати сметката си и остави задоволителен бакшиш, макар че те не го заслужаваха. Реши да се поразтъпче, преди отново да седне в колата.

Новият „Дукати 748S“ паркиран близо до кафенето, привлече погледа й веднага. Замисли се за това, колко много би се харесал той на Том. Малък, лъскав, мощен, въплъщение на идеалния мотоциклет. „Дукатите струват цяло малко състояние, й беше казал той. За мотористите това е като «Ферари» за запалените шофьори.“

Мис Найтингейл обикаляше сивия „Дукати“ с яркочервените колела и му се любуваше от всеки възможен ъгъл. Питаше се на кого ли принадлежи. После се усмихна и продължи разходката си. Само кратка десетминутна разходка и щеше да поднови пътуването си.

Като завърза панделките на сламената шапка под брадичката си, тя огледа площада, за да види дали не е пропуснала нещо, на което би могла да се възхити — статуя, магазин, някоя стара арка, украсена с дърворезба, но нямаше нищо и тя се върна бавно на паркинга.

Собственикът на „Дукатито“ яхна мотора си.

Мис Найтингейл се спря да го погледа. Всъщност, краката й просто отказаха да помръднат. Замръзна на място.

Собственикът на „Дукатито“ сложи шлема си. Огледа се наляво и надясно, после назад. За части от секундата погледът му се спря на мис Найтингейл, после той се понесе с рев надолу по улицата. В следващия миг беше изчезнал.

Ноздрите на мис Найтингейл се присвиха като на хрътка, подушила следата. Тя свали очилата си и ги излъска до блясък. Постави ги обратно на носа си и втренчи поглед надолу по павираната улица, като че ли очакваше той да се върне. Извади малко кожено тефтерче от чантата си и записа номера на мотора. Беше научила едно-две неща от Том все пак.

Мъжът, яхнал скъпия „Дукати“ беше Патрик Лафорет. Ако не, беше готова да изяде сламената си шапка.