Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (43)

Глава 43
Джак

Като си подсвиркваше весело, Джак завърза отново лодката на дървения кей и тръгна по пътеката. Лошото куче подскачаше около него, изправяше се на задни крака, описваше лудешки кръгове и го караше да се смее.

— Тази вечер ще трябва да се държиш добре, стари приятелю — той го потупа приятелски по врата. — Този път няма да ти разреша да изядеш вечерята. Нито пък да направиш някоя друга беля — добави.

Мислеше за това, как беше изглеждала Лола в мига, в който беше слязла от колата, за облака червени коси, за непослушните кичури, които отмяташе нетърпеливо от очите си, за голите й загорели колене и за сладката извивка на устата й, когато се беше обърнала към него и се беше усмихнала. Усмивка, в която се долавяше обещание за нещо тайнствено.

Лола му беше липсвала повече, отколкото беше предполагал, по време на едноседмичното пътуване до Щатите. Тревогите за лодката бяха много и не му излизаха от главата, но по време на дългия трансатлантически полет, когато се беше отпуснал със затворени очи, тя се беше промъкнала тихо и незабележимо в мислите му. Спомни си как изглежда тя, каква е на допир кожата й, как плътта й поддава под натиска на дланите му. Спомни си как кафявите й очи се закръгляха, когато беше шокирана от нещо, спомни си каква гордост излъчваше, когато се изправи и каза на Солис, че адвокатите й ще се погрижат за всичко.

Лола Марч Лафорет държеше на своето и беше готова да се защитава, за което той й се възхищаваше. Възхищаваше се на това, че тя работеше толкова много и упорито, за да бъде всичко в ред в малкия й хотел, възхищаваше се на способността й да придава чар и любов на всичко, до което се докосне, възхищаваше се на начина, по който се отдаваше на гостите си.

Разбира се, трябваше да остане в Нюпорт и да се погрижи за бизнеса си. Поправката щеше да му струва скъпо и трябваше да работи, а не да бъде в Южна Франция, за да помага на Лола Лафорет да спаси начина си на живот. Трябваше да се тревожи за собствения си живот. Този път обаче бизнесът беше оставен на второ място. Беше оставил проблемите с яхтата на Карлос, на когото беше обещал, че ще отсъства само няколко дни, максимум седмица, през която просто да се увери, че всичко е наред при Лола. И че ще се върне навреме, за да бъде готова яхтата „Само за миг“ за пътуването до Южна Африка.

Заобиколи розовия олеандров храст, който растеше до ъгъла на Лолината къщичка, и се обърна да погледне назад. Тъмното небе се беше сляло с морето, нямаше хоризонт, а само безкрайно синьо, шепотът на вятъра в клоните на дърветата и Лошото куче, вдигнало крак до един храст. Безкраен мир, всеобхватно спокойствие.

Усмихваше се, когато започна да изкачва стъпалата, които водеха към терасата. Щеше да бъде съвсем сам с Лола. В момента ремонтът на яхтата беше последното, за което мислеше.

— Лола! — извика той и тръгна с широки крачки по терасата, все още усмихнат. — Лола, не ми казвай, че пак си в кухнята!

После я видя коленичила до Скрембъл, покрила лицето си с ръце.

— Исусе! — прошепна той. Разбра, че Жизел се е върнала и е потърсила отмъщение.

Коленичи, докосна Лола по рамото, почувства, че тя трепери. Обърна я към себе си, свали дланите от очите й, притисна я към тялото си.

— Била е Жизел — каза тя. — Знам го. Тя ме мрази заради Патрик, а кокошката ми мразеше, защото я накара да се чувства като глупачка. Джак й помогна да влезе в салона. Сложи я да седне на тапицирания с дамаска диван с висока облегалка. Сложи две възглавнички под главата и, донесе й кърпички, вода с лед и парцал, с който изтри кръвта на Скрембъл от нея.

Тя вдигна глава и го изгледа втренчено. Дългите й като на Бамби мигли бяха залепнали една за друга от сълзите, както ставаше при малките деца. Изглеждаше толкова уязвима.

— Трябва да я погреба — каза Лола. — Искам да я сложа до олеандъра, който расте до къщичката ми.

— Добре, така ще направим — съгласи се Джак. Джак почисти Скрембъл и я зави в стария кашмирен пуловер на Лола. Намери лопата и изкопа дупка там, където Лола му показа, а тя седеше на дивана и държеше Скрембъл, увита в пуловера.

— Мисля, че това е достатъчно дълбоко — каза той накрая.

Лола коленичи до миниатюрния гроб. Положи Скрембъл в него.

— Сбогом, малка приятелко — прошепна тя. После се изправи и твърдо се отдалечи.

Джак напълни гробчето с пръст. Откъсна малко от зъбната трева, която растеше наблизо, и я хвърли отгоре.

Лола седеше на дивана с изправен гръб, втренчила поглед в пространството. Той коленичи пред нея и взе дланите й в своите. Гледаше я тревожно в очите.

— Хайде, Лола, скъпа — каза нежно. — Ще дойдеш у дома с мен.