Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (41)

Глава 41

Отидохме с колата до Сен Тропе. Тоест, Джак караше моята кола и се оплакваше от смяната на скоростите през целия път. Първо отидохме в бара, известен като „Барът на моряците“, който се намираше в малък хотел на кея Сафрен. Барът е на втория етаж и е пълен с местни хора, седнали в удобни кожени кресла, както и с дузината модели на моряшки лодки.

— Макар и далеч от дома ти, това тук е дом за теб — казах аз, когато двамата се настанихме до маса на терасата, която гледаше към редицата яхти, закотвени на кея.

— Но не е така уютно като на твоята тераса.

— Благодаря за комплимента — отвърнах аз. — Започвам обаче да се съмнявам в уютността на моя хотел.

Той ме изгледа озадачено, затова му разказах за второто посещение на Жизел Кастил и как нейният язвителен поглед ме беше накарал да погледна на хотела си по друг начин.

— Никога преди не съм се замисляла за това — казах аз. — Просто организирах всичко в хотела така, сякаш е мой дом. Имах много малко пари и повечето от тях отидоха за ремонта. Исках да имам басейн долу до залива, така че да изглежда, че той се простира чак до безкрайността. Щеше да бъде дълбок и тъмносин — свих рамене. — Но не ми останаха пари и за това. И сега, разбира се, знам защо е било така.

— Патрик — каза той. — Има ли нещо ново по този въпрос?

Отново свих рамене.

— Не — погледнах към него над масата, докато келнерът наливаше шампанското. — Липсваше ми — казах искрено, макар вероятно това да не беше най-подходящото нещо, което бих могла да кажа на мъж, с когото съм прекарала само една-две страстни нощи.

— Ти също ми липсваше — той ме хвана здраво за ръката и тръпки на удоволствие се разляха по тялото ми. Когато ме пусна, то беше само за да вдигне чашата си за наздравица. — За теб, Лола Марч — каза той. — За жената с голямото сърце.

— Въпросното сърце бие много учестено — казах аз. — Сигурно е от шампанското.

— Надявам се да не е така — той се усмихна. Аз също се усмихнах. Бяхме доволни един от друг.

Разказах му още подробности за посещението на Жизел Кастил и за това, как Скрембъл я беше нападнала. Казах му за тревогите си, че Жизел може би ще се върне. Той отговори, че очевидно Скрембъл е разпознала злото в тази жена и че той самият е щял да постъпи по същия начин, ако е бил там.

Хванати за ръце, се върнахме при колата и отидохме до един бар на брега, където беше тихо и спокойно в края на сезона. Скоро всички клубове и барове по плажа щяха да затворят, както и повечето хотели и ресторанти. Скоро щеше да задуха мистралът и върховете на Алпите щяха да се покрият със сняг, а небето ще бъде покрито с мъгли и ще добие оловносив цвят. Джак щеше да пусне отново яхтата на вода и ще поеме към Южна Африка с приятеля си Карлос. Скоро щях да бъда пак сама. И, съвсем скоро, може би щях да остана без дом.

Но животът трябваше да се живее и, в този смисъл, съществуваше само настоящето, така че си поръчахме по нещо вкусно и необичайно и се отпуснахме.

Мястото беше почти безлюдно. Имаше само още една двойка, която пиеше розе и гледаше хората, които се разхождаха по плажа. Едно бяло кученце със сладка муцунка дойде да ни каже „здравей“, застанало на задни крака и размахало предните си лапички. Кой знае, може би искаше да му дадем храна. Така че, разбира се, му дадох всичката си шунка, а аз изядох пъпеша. Когато не остана нищо, кученцето си отиде.

Облегнах се назад, за да се насладя по-добре на момента. Слушах шума на морето, гледах красивия синьо-зелен полуостров, на който беше сгушен хотелът ми, радвах се на слънчевата светлина, която успяваше да се прокрадне под тентата, на песента на Азнавур, която звучеше тихо, като фон. Този момент беше момент на чисто, неподправено щастие.

После изядох цяла купа диви ягоди, докато Джак ми разказваше истории за Кабо Сан Лукас в Мексико, за това, колко различно било това място от изискаността на Южна Франция.

— Кабо Сан Лукас е малко градче с много дискотеки, в които музиката е оглушителна и винаги има по няколко стриптийзьорки. Има обаче и добри хотели, които са учудващо евтини — каза той. — Има два ресторанта, в които обичам да се храня. В „Мокамбо“ сервират най-вкусната мексиканска кухня на света, а салсата може да изгори вътрешностите ти. Най-добрият бар е известен като „Офисът“ и се намира на плажа Медрано. Чувстваш пясъка между пръстите си, а коктейлите „Маргарита“ имат размера на плажна топка, храната е добра, рибарите се напиват бързо, след като са работили цял ден в морето на Кортес, а красивите жени ги гледат, сякаш са плячка… Такива неща.

— Трябва да отида там някой ден.

— Не очаквай прекалено много, това е само малко крайморско мексиканско градче, но е истинското Мексико. Вече започнаха да строят големи хотели и да печелят големи пари — въздъхна със съжаление. — Жалко е, че местата, които си открил и които наистина харесваш, никога не остават същите.

— Да, жалко е — съгласих се аз. Харесваше ми дори само да го гледам.

Погледите ни се срещнаха. Разбрахме се веднага, без думи. Джак ме хвана за ръката и се върнахме при колата. Беше по-късно, отколкото мислех, бяхме отсъствали часове наред, но нямаше значение, защото в хотела нямаше гости. Вече бях свободна. Времето ми принадлежеше.