Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (36)

Глава 36

Бяхме в леглото, когато се събудих от трополенето на дъжда по прозорците. Обърнах глава и погледнах към Джак. Той също беше буден и гледаше към мен.

— Дъжд — каза мързеливо. — Кой би си помислил, че може да вали тук, в Южна Франция.

— По-добре пусни кучето вътре — казах аз и едва по-късно осъзнах, че думите ми са прозвучали като думи на добра и вярна съпруга. — Не искам то да се намокри — добавих прибързано.

Джак се беше подпрял на лакът и ме гледаше. Не исках той да си помисли, че се интересувам от една по-дълготрайна връзка. Той беше мъж, който се радваше безкрайно на свободата, която имаше. Можех да взема само онова, което беше склонен да ми даде — тук и сега. Освен това, нали вече никога нямаше да си позволя да се влюбя? Трябваше ли непрекъснато да напомням сама на себе си това обещание?

— Не вярвам в любовта от пръв поглед — казах нервно, за да изясня каква е моята гледна точка. — Нали знаеш за това, как погледите се срещат през стаята и пламват искри…

— Не беше през стаята, а над водата — каза той.

Смръщих вежди озадачена.

— Погледите ни се срещнаха през водата, която ги делеше. Нима си забравила за биноклите?

— Биноклите ли…?

Джак кимна.

— Както и да е, ти не изглеждаше много добре първия път, когато те видях.

— Да, вероятно е било така. Но наистина искам да знаеш, че не вярвам на глупостите за любов от пръв поглед.

— Аз също — той се облегна на възглавниците, а изражението на лицето му беше неразгадаемо.

— Значи така. Ами тогава, просто няма да се влюбваме — звучах абсолютно категорично — като жена, която наистина знае какво прави. Мис „Н“ би се гордяла истински с мен.

— Ти го каза — беше неговият коментар.

— Точно така.

— Ами тогава, как ще разберем на какво се основават нашите взаимоотношения?

— Със сигурност ще разберем. Както и да е, пак забравихме кучето.

Джак стана от леглото, отиде до вратата — гол, както в първия ден, в който го видях. Изглеждаше наистина толкова добре, както и в мига, в който го бях видяла да излиза от водата — в съгласие с целия свят, като част от него, от природата. А това беше свят, за който аз нищо не знаех. Свят, към който очевидно не принадлежах и в който нямах място. Значи бях права да не искам да се влюбвам. Нали така?

А вече чувствах как решимостта ми се стопява. О, Господи, ти си толкова жесток, казах си. Всичко ще се повтори, нали, и аз отново ще се влюбя глупаво — ще се закача, ще опра борд или ще се потопя — какъв ли беше подходящият морски термин? — в неподходящ мъж.

Джак беше пуснал кучето в стаята. Аз го подсуших с най-хубавата си голяма хавлия, докато Джак си вземаше душ (дадох му чиста хавлия, в случай че се чудите). После седнах в края на леглото и Лошото куче се сгуши до мен. Двамата загледахме как Джак се облича. Той пъхна краката си в доста износените маратонки, после се изправи до мен.

— Храната беше превъзходна — каза той с извънредно сериозен вид.

Кимнах.

— Също и шампанското.

— Това ми е любимото.

Той нежно отстрани косата от очите ми.

— Красива си, Лола.

Искаше ми се да кажа: „Не, не съм, освен когато съм в прегръдките ти.“

— Ти също — смотолевих вместо онова, което всъщност чувствах, като се питах дали въобще такова нещо може да се каже на един мъж.

— Искам да ми кажеш — започна той. — Тази вечер сети ли се въобще за Патрик?

Поех си рязко дъх, шокирана. Нима той мислеше, че нямам никакви принципи? Че мога да мисля за друг мъж, докато съм в неговите прегръдки? Поклатих глава.

— Слава Богу — въздъхна той и аз се запитах дали не гледаше на правенето на любов като на някакъв вид терапия — по-съвременна версия на брачната консултация.

— Много бих искал да те поканя на лодката си. Не мога да ти обещая великолепна вечеря, но мога да обещая обиколка из залива по залез-слънце и шампанско.

— Мразя лодките — което беше самата истина. Той нададе измъчен стон.

— Тогава, ще трябва да се научиш да ги обичаш, бейби — след това, поднесе дланите ми към устните си, целуна ги, извика кучето и си тръгна набързо.

Отпуснах се на леглото и втренчих поглед в гредите на тавана. Питах се защо съм такава идиотка. Липса на практика, предполагам. А после, само след минути, заспах със Скрембъл на възглавницата си и със спомена за Джак, съхранен в тялото ми. И с дъждовните капки, които продължаваха да потропват по перваза на прозореца.