Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (30)

Глава 30

— Аз бях само на шест години, когато майка ми беше блъсната от камион на улицата и умря — започна Солис. — Тогава научих моя първи урок за истинската нищета. Животът ми нямаше никаква стойност. Майка ми нищо не струваше. Не знам дори къде е погребана. Сигурно просто е захвърлена някъде, до някой селски път.

На лицето ми трябва да се е изписал шок, защото той се наведе напред, към мен, подпря лакти на коленете си и ме погледна в очите.

— Ние живеехме в Мароко — каза, — но баща ми беше грък. Той ме взе при себе в Атина. Бяхме бедни, както знаете — направи пауза и ни погледна. — Всъщност вие не можете да разберете, защото единствено човек, който е бил толкова беден, колкото бях аз, може да познава истинската нищета.

Той разтвори широко ръцете си, като че ли да обхване разкошния салон, богатството, което съдържаше, младата си и изискана съпруга, целия невероятен кораб, който беше под негово командване.

— Вие виждате само това — и, за мое нещастие, то е единственото, което всички виждат в Лорен Солис, защото се интересуват само от това, че съм богат.

— А вие можете ли да ни подскажете някаква друга причина, за да се заинтересуваме от вас, мосю Солис? — каза мис Найтингейл остро, като явно се съпротивляваше на неговия чар.

Той я погледна за момент иззад тъмните очила и въздъхна толкова дълбоко, сякаш въздишката излизаше направо от сърцето му. Изпитах нежно съчувствие.

— Съмнявам се, че това е възможно за малкото време, което ще прекарам във вашата компания, мис Найтингейл — каза той, — но ще се опитам.

Погледнах Джак с крайчеца на окото си. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а лицето му беше безстрастно. Само аз, изглежда, се поддавах на чара на Солис и се разчувствах от неговата тъжна история.

Но не бях права, имаше още някой. Евгения разкри дългите си крака и застана пред съпруга си. Тя грациозно обви врата му с ръце.

— Бедни мой — каза тя с руски акцент. Целуна го по посребрялата коса, а Солис взе ръката й и я постави внимателно на бузата си.

— Евгения е чувала това и преди — каза той.

— Но всеки път страдам еднакво — прошепна тя и отново седна на стола си.

— Скоро, след като пристигнахме в Атина, баща ми ме изостави — продължи той. — Или просто умря, не знам. Така и не узнах, защото никога повече не го видях, нито пък чух нещо за него. Живеех по улиците на Пирея, пристанището на юг от Атина, приемах всяка работа, независимо колко странна ми се струваше, изпълнявах различни поръчки, носех и най-тежките товари. Бях малък работен кон, но се учех бързо. Знаех, че сигурно ще има и нещо по-добро от това в съдбата, която ме очаква. А съдбата ми беше в моите ръце, белязани вече от тежката работа.

Той протегна ръцете си, за да ги видим — гладки, с поддържан маникюр, ръце на богат човек, ако не на джентълмен.

— Нямах семейство, нищо, което да ме задържа в Гърция, затова излъгах за възрастта си и се записах да работя на един танкер, което, означаваше да бъда нещо като роб. В онези дни танкерите бяха много по-малки, отколкото са сега — направи пауза за момент, като че ли да си спомни по-добре, после продължи: — Потеглихме за Марсилия.

— Марсилия? — чух гласа си да повтаря думите му, а той свали тъмните си очила и за първи път успях да надникна в очите му. Тъмни очи, нежни очи. Прозорците към неговата душа. И почувствах, че потъвам в тях.

— Виждам, че ме разбирате много добре, мадам Лафорет — каза той. — И, да, Марсилия е връзката. Бях момче, което си нямаше нищо на света. В Марсилия ми помогна една жена, която преди това ограбих, защото просто нямах избор. Или това, или смърт. Жената се казваше Нилда Лафорет и никога няма да забравя нейната мила и добра душа. Тя отказа да ме предаде на полицията. Даде ми храна, говори с мен така, както никой никога не беше говорил с мен през краткия ми живот. Отнесе се с мен като с човешко същество и аз никога не я забравих. Много години по-късно, имах възможността да върна добрия жест. О, то всъщност беше нещо повече от просто добър жест или благотворителност. Онова, което Нилда Лафорет направи, беше, продиктувано от истинска, човешка любов. Боготворях тази жена — каза той, все така приковал погледа ми. — Макар да нямах контакти с нея след онази първа година, в която тя ми помогна. Но когато чух, че е починала, поръчах мраморен паметник за гроба й — направи пауза, после добави: — И, разбира се, Патрик Лафорет беше неин внук.

Евгения се изправи и започна да ме гледа от горе на долу. Беше красива. Притежаваше естествена красота — руса коса, пищни, но твърди гърди и безупречна златиста кожа. Солис погледна към нея през рамо и тя отново го прегърна.

— Ти си толкова добър човек, мили мой — прошепна тя достатъчно високо, за да я чуем всички, после отиде до прозореца и се обърна с гръб към нас, загледана в ослепителния Лазурен бряг.

— Патрик Лафорет имаше лошата слава на човек, който много обича да залага — продължи Солис. — Когато вие го срещнахте в Лос Анджелис, той вече беше затънал до гуша в дългове. Казината му отпускаха доста щедър кредит и за известно време всичко беше добре. Но в залагането е както в любовта — ту губиш, ту печелиш. На Патрик не му беше останало нищо, когато дойде при мен и ме помоли да му дам заем, за да затвори устите на кредиторите си. — Солис направи достатъчно дълга пауза, за да ми се усмихне — Кредиторите обаче са хора със студени сърца, а и бизнесът си е бизнес. Патрик беше в положение, което можеше да бъде описано така: всичко или нищо. Всичко, което можеше да заложи, за да му дам заем, беше хотел „Ривиера“. И така, аз дадох на Патрик парите и предполагам, че е платил на кредиторите си. И, виждате ли, мадам Лафорет, сега аз съм законният собственик на хотел „Ривиера“.

— Това не може да бъде! — каза Джак. — Като съпруга на Патрик, мадам Лафорет е била съсобственичка на хотела.

Солис поклати бавно глава. Усмивката му внезапно беше загубила всичкия си чар.

— Патрик подписа документите за заема преди брака.

Шокирана, аз успях да се изтръгна от магията на чара му. Солис ми беше замаял главата с приказките си за това, как се е издигнал над нищетата, с това, какъв щедър и благороден човек е, само за да забие дълбоко ножа накрая.

— Мосю Солис, кажете ми защо точно искате хотел „Ривиера“? — запита мис Найтингейл.

— Има един очевиден отговор, мис Найтингейл, и това е единствената причина Патрик да успее да заложи имота си. Невероятно е да откриеш незастроена земя точно до морето, тук, на Лазурния бряг. Аз съм сигурен, че мадам Лафорет не знае, че земята от другата страна на полуострова е включена в имуществото. Патрик беше съвсем затънал. За съжаление, той играеше на комар непрекъснато. Но — Солис разтвори ръцете си отново, като ни накара да се усмихнем — един комарджия никога не се поучава от грешките си. И, което е по-важно, един комарджия не се интересува от нищо. Хазартът е всичко, което има значение за него.

Като по магия, мосю Дюма се появи до Солис. Аз дори нямах представа, че е в стаята. Евгения все още гледаше през прозореца и пушеше, като нервно изтръскваше пепелта в кристалния пепелник, който беше в другата й ръка.

— Евгения, трябва ли да пушиш тук? — каза Солис студено. — Това не е добре за изкуството.

Евгения загаси цигарата. Мосю Дюма застана до стола на Солис и зачака инструкции.

— Господине?

— Покажи на тези хора документите, Дюма.

— Да, господине.

Дюма застана до мен и ми подаде копие на договора, с който консорциумът Солис пледираше за правото на собственост върху имуществото и земята, известни като хотел „Ривиера“. Беше с дата шест месеца преди сватбата ми с Патрик и беше подписан ясно от него. Подадох го на Джак.

— Предполагам, че това е подписът на Патрик — каза той.

Аз кимнах. Бях изключително доволна, че не бях отпила нито глътка от водата с лед, предложена ни от Солис.

— И така, сега вие ме мразите, мадам Лафорет — каза Солис, — заради бизнес сделка, която се е оказала изгодна за мен. Позволете ми да ви припомня, че нещата можеха да стоят и по съвсем друг начин. Патрик беше комарджия, той можеше да спечели пари да ми върне заема и всичко щеше да бъде забравено. Наистина вие трябва да вините Патрик, а не мен, мадам Лафорет. А единствената причина да дам заем на Патрик и да му спася кожата, беше неговата баба. Жената, която помогна на момчето от улиците преди толкова години.

С мъка станах от дивана и смутено смъкнах надолу сега измачканата си бяла памучна тениска. Джак и мис „Н“ застанаха до мен, когато казах:

— Адвокатът ми ще трябва да види тези документи, мосю Солис.

— Сигурен съм, че вие ще ги намерите за достоверни.

Мис Найтингейл стисна здраво чантата си и премести очилата си малко по-нагоре. Помислих си, че изглежда твърда като скала, бастион на благоприличието. Хвърли бърз поглед на вече киселата красавица.

— А какво мисли за всичко това мадам Солис? — каза тя.

Евгения извърна очи от гледката на Монте Карло и фиксира мис „Н“ с поглед, изпълнен с чувства.

— Много просто — каза Солис. — Аз ще дам на Евгения хотел „Ривиера“ като малък подарък. Тя може да прави каквото пожелае с него.

Евгения му отправи разтапяща сърцето усмивка, подпря се на прозореца и тихо загледа тавана.

Маноло отново се появи отнякъде — като всички на този кораб. Срещата ни с Лорен Солис очевидно беше към края. Той не се ръкува, дори не каза довиждане.

Обърнах се да го погледна за последно. Той все още седеше, където го заварихме, но гледаше Евгения. Не можах да видя лицето му, но видях изражението на нейното. Помислих си, че може да се опише като щастие.