Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (25)

Глава 25

Беше ранен следобед и бях облякла черен клин, защото се опитвах да успокоя нервите си с физически упражнения. Всъщност се опитвах да възстановя равновесието във всичко, дори и в ума си. Нещата просто трябваше да се върнат към стария, добре познат, ред. Обаче изрекох една недотам прилична дума, когато гръбнакът ми буквално изскърца. Може би защото никак не го използвах напоследък, помислих си недоволно. А може накрая да се окаже, че съм безгръбначно, кой знае. А после онова, което определено чух, беше, че някой идва по пътеката. Леки стъпки. Избърсах потта от челото си с хавлия и отидох да поздравя госта си, който и да беше той.

Никога не бях виждала жената, която стоеше на предната веранда, но тя прекрасно знаеше коя съм аз.

— Лола — каза тя с усмивка. — Срещнахме се най-после.

— Така ли? — бях изненадана. Изглеждаше на около четирийсет, красива, дребна и крехка, с приятни извивки и все пак стройна, с дълга тъмна коса и тесни тюркоазни очи. Тъкмо си мислех колко са блестящи и се питах дали не използва контактни лещи, когато тя каза:

— Мога да ви наричам Лола, нали? Чувствам се така, все едно ви познавам отдавна.

— Така ли? — повторих, още по-изумена.

— Заради Патрик. Моят стар приятел.

Като се опитвах да определя дали ударението беше върху „стар“ или върху „приятел“, я поканих да влезе. А и като че ли нямах избор, защото тя очевидно беше дошла да ме види.

— Съжалявам за безпорядъка — побързах да кажа, като понаместих възглавничките и й посочих с ръка най-удобния стол.

— Благодаря.

Акцентът й беше очарователен, типично френски и дори думата „благодаря“ звучеше нежно, гърлено, секси. „Ах, ти, Патрик“, помислих си с познатото неприятно свиване на сърцето. Попитах я какво би искала да пие — леден чай, диетична кола, вода? Следобедът беше наистина адски горещ.

— Чай с лед би било идеално — каза тя, като ме гледа дълго и преценяващо изпод полуспуснатите си клепачи. — Но първо трябва да се представя. Аз съм Жизел Кастил, стара приятелка на Патрик. Той беше кум на сватбата ми, но сега съм вдовица. Патрик и аз се познаваме още от деца — погледът й сякаш ме приковаваше. — Но съм сигурна, че Патрик е споменавал за мен. Или не? Та ние сме приятели толкова отдавна!

Изведнъж осъзнах колко ми е горещо, колко съм потна и че съм полугола, а клинът се е впил в дупето ми. Побързах да увия една хавлия около талията си. Много ми се искаше тази бляскава жена да не нахълтва в живота ми. Никак не ми беше приятно приятелките на Патрик да идват да ме виждат или поне да ме предупреждаваха, за да мога и аз да изглеждам възможно най-добре. Наистина беше трудно човек да се състезава с мадам Жизел Кастил — секси, светска дама, очарователна.

— Не, Патрик не ми е споменавал за вас — отговорих аз. — Но пък той познаваше толкова много хора. — Не казах „той познаваше толкова много жени“, но Жизел се усмихна. Тя прекрасно знаеше какво имам предвид.

— А! — възкликна тя. — Но виждате ли, такива са мъжете като Патрик, ma chere. Свободата е за тях raison d’etre, те са като прелетни птици — летят от държава до държава, следват годишните времена. И красивите жени. Но съм сигурна, че няма нужда да ви казвам това.

Поех дълбоко дъх, извиних се и отидох да донеса студения чай. Ръцете ми трепереха, когато взех стъклената кана от хладилника и я сложих на подноса. Нарязах лимон, като се опитвах да не си отрежа пръста, прибавих чаша захар, високи чаши и дълга сребърна лъжица, тогава пренесох подноса в моята малка всекидневна.

Жизел Кастил разглеждаше снимките, подредени на конзолната масичка зад дивана — семейни снимки от моята младост, на които бяха баща ми, кучето ни и конят ни от онова време, когато, за малко, баща ми беше собственик на ранчо в един от неговите не толкова многобройни финансови възходи, след който ние се преместихме в кондо в крайните квартали на Лос Анджелис.

Жизел държеше снимка на Патрик, заснета в близък план в мъглив ден в градините на огромен замък в Бургундия, където бяхме прекарали една нощ. Очите му са присвити в усмивка, косата му е разрошена от вятъра и изглежда толкова красив, че можеш да умреш за него.

— Кажете ми, мадам Кастил — казах аз, като оставих подноса и налях в чашите ледения чай. — Защо би трябвало да знам за вас? И защо сте тук?

— Трябва да ме наричате Жизел — тя остави настрани снимката на Патрик и отново се настани на стола. Предложих й лимон, който тя прие, и захар, която отказа. — Най-накрая дойдох да ви видя, защото чух клюки, според които полицията подозира, че сте замесена в изчезването на Патрик. Знам колко трябва да сте разтревожена, и като приятелка на Патрик, съм тук, за да ви предложа помощта си. Ако има нещо, което мога да направя за вас, каквото и да е, Лола, искам да ми кажете. Приятелят трябва да е приятел завинаги, а за мен това включва и съпругата на Патрик.

Не бях сигурна, че мога да вярвам на думите й, но, в противен случай, защо е тук?

— Благодаря ви за загрижеността, но всъщност никой не може да направи кой знае какво. Не знам къде е Патрик, а и полицията не знае.

— Но са намерили колата — каза тя, с което ме свари неподготвена. Не знаех как така работата на полицията е станала публично достояние, но очевидно в момента личният ми живот беше предмет на клюки сред местното население.

Жизел започна бавно да разбърква чая си. Дългите й нежни длани имаха цвета на прясна сметана, късите нокти бяха лакирани в тъмночервено. Макар и не в първа младост, тя беше жена, която се харесва на мъжете, елегантна и изискана, погледът й беше примамлив и изразяваше сдържана сексуалност — като погледите на повечето французойки — нещо, което като че ли постигат без особено усилие.

— Познавам Патрик още от дете — повтори тя. — Израснахме заедно, може да се каже.

Придобих заинтересуван вид. Не бях срещала някого, който да е познавал Патрик като дете.

— Живеехме в Марсилия — каза Жизел. — И двете семейства се занимаваха с риболов. Семейството на Патрик ловеше рибата, а моето я продаваше на ресторанти и търговци, които я замразяваха и после продаваха в цяла Франция и голяма част от Европа. Моето семейство беше богато. Семейството на Патрик не беше точно бедно, но не можеше да се мери с нашето.

Дългата сребърна лъжичка се удари в бучката лед и тя отново разбърка чая. Чу се приглушен, приятен звук, такъв, от който можете да предположите, че две жени споделят тайни за любовниците си в горещ и мързелив следобед.

— Патрик и аз посещавахме едни и същи училища, после се записахме в университета в Гренобъл, въпреки че той не изкара курса. Аз отидох да живея в Париж, а Патрик живееше, където и да е по света, стига животът да е лесен и жените — красиви, а беше извънредно щастлив, ако имаше възможност да играе и хазарт. От време на време се виждахме, обикновено в Париж, а през лятото понякога и тук, в моята вила до Кан. Патрик отсядаше у нас и ние излизахме заедно, висяхме из баровете, както бихте се изразили вие — тя отново ми хвърли поглед изпод дългите си мигли, а тюркоазните й очи ме изненадаха със студения си блясък. — Винаги сме били… добри приятели… — каза тя с глас, който беше по-скоро мъркане. — Винаги. И сега, скъпа Лола, съм тук, за да бъда и ваша приятелка.

— Така ли? — казах аз за трети път.

Тя отново ме изгледа по онзи странен начин.

— Патрик понякога разговаряше с мен за проблемите си. Вие също можете да разговаряте свободно с мен. Ще направя всичко за вас. И ако мога, ще ви дам добър съвет. Ще се постарая.

— Е, благодаря ви — казах аз, защото беше моя гостенка и „добра приятелка“ на Патрик и не можех веднага да й кажа да изчезва от живота ми. Не и преди да е станала част от него.

— Разбира се, давах на Патрик пари назаем — добави неочаквано Жизел. — Много пари. Не знам дали вие знаете за това, но Патрик беше в много лошо финансово състояние. Дългове от комар. Имаше… — тя се поколеба. — Имаше „заплахи“…

— Заплахи? Какви заплахи? — бях шокирана. — Може би трябва да разкажете на полицията за това.

Тя сви рамене.

— В полицията вече знаят за проблемите на Патрик. Но не се тревожете, Лола — замърка отново тя, — не съм тук, за да ви преследвам за пари — хвърли ми дълъг, странен поглед. — Макар че бих могла, имам законното право — огледа се около себе си. — И предполагам, че това малко парче земя с така наречения хотел ще върне парите.

Нямаше ли скрита заплаха в думите й? Още си задавах този въпрос, когато Жизел се изправи и остави ледения си чай недоизпит.

— Имате ли подписани разписки за тези заеми? — запитах, вече разтревожена за сигурността на моя любим хотел.

— Нямаше нужда от хартии и подписи между Патрик и мен — каза тя и се усмихна, но усмивката й приличаше на кучешко озъбване. — Можете да ми вярвате обаче, че имам други „доказателства“…

Извади визитна картичка от скъпата си дизайнерска чанта и ми я подаде.

— Тук е записан номерът ми — каза тя. — Можете да ми се обадите по всяко време. Обадете ми се, ако научите нещо за Патрик.

Изпратих я до вратата. Подаде ми ръка и аз я поех. Беше толкова студена, като че ли навън беше зима.

— И, разбира се — каза Жизел, — все още не знаем къде е Патрик. И дори дали е жив — добави, с което накара ледени тръпки да полазят по гръбнака ми.

Гледах я как се отдалечава по пътеката. Пристъпваше леко и грациозно като пантера и дългата й черна коса се полюшваше в ритъма на бедрата й. Патрик, копеле такова!, помислих си. Където и да отида по света, все ще има такива, стари твои „приятелки“, които ще идват да ме предупреждават за теб — жив или мъртъв.