Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (24)

Глава 24
Лола

Мис Найтингейл беше уговорила среща с Джак Фарар тук, в хотела, за да изпием по едно студено питие и да поговорим. Трябваше да се съберем в шест и половина, но се страхувах да гледам часовника, който отброяваше равномерно минутите, защото това означаваше, че скоро щеше да ми се наложи да погледна реалността в лицето. Някак си чувствах, че нещата няма да се развият добре за мен.

Мотаех се сама, безцелно, из кухнята. Надин погледна само веднъж загрижено смръщените ми вежди и каза на френски:

— Това настроение и тази прическа навик ли ще ти станат? Защото, ако е така, и двете не ти подхождат.

— Имам главоболие — казах аз. Тя натопи парче плат в ледена вода, накара ме да седна на един стол и покри очите ми с него. Изкрещях, че е ужасно студено, и с това я накарах да се засмее.

— Трябва да контролираш нервите си, Лола — каза тя. — Сега не е време да се отпускаш, а да приготвим вечерята. Освен това — добави, като преднамерено подчерта всяка дума, — Патрик не заслужава да плачеш за него.

И така, аз се стегнах, за пореден път, и вложих цялата си отрицателна енергия в приготвянето на вечерята. Готвех като полудяла, месех тестото толкова ожесточено, като че ли в него щях да излея гнева си към детектив Мерсие. Салатите, които щяхме да поднесем с напитките, подредих изящно. Украсих резенчета домати, нарязани на половина, на върха с малко чесън, сол и пипер. Пъхнах го в слаба фурна, за да се разтопи и да добие сладък вкус, а после сервирах на, хрупкави резенчета с малко розмарин.

Мари беше изчистила старателно пилето, което щях да приготвя набързо с малко масло и да сервирам със сос с отличен вкус и аромат на вино и пресни подправки. И, преди да попитате, да, като повечето френски главни готвачи, и аз използвах сметана и масло. Всяко посещение в хотел „Ривиера“ трябва да е такова, че хората да забравят страховете си за малко и просто да задоволяват желанията си; все пак не можеш да наддадеш килограми само за две седмици. Нещо повече, нали точно за това е ваканцията.

Жан-Пол поне веднъж се движеше бързо. Беше изчистил плодовете и зеленчуците, донесени до нашата врата, както всяка сутрин, от местния maraicher, градинаря, който ги отглеждаше и ги продаваше. Имаше малки моркови със зелени снопчета на върха; бели репички, които хрускаха, когато си отхапеш от тях; пресен карфиол; тиквички с размер колкото кутрето ми; малки бобчета и картофи, които, приготвени, бяха много хрупкави. Купът от зелени салати чакаше за неговото внимание, плюс съставните части за винегрета: маслинено олио от мосю Алзиари в Ница — според мен най-доброто; бледожълт оцет от град Реймс; горчица, смесена с оцет от Дижон; сол от морето и зърна от пипер от Мароко — как обичах техния аромат, когато са смачкани. Прибави скилидка от нашия пурпурен чесън и малко захар за вкус. Разбъркай всичко, докато се сгъсти, и ще получиш великолепна салата.

Трябваше да се движа, да продължа да работя. Не можех да си позволя да мисля за Патрик. Сложих диска на Бари Уайт в уредбата и усилих звука. Хванах един нож и бясно накълцах агнешкото, после започнах да приготвям десерта.

Clafoutis беше специалитетът ми тази вечер, най-лесното и с най-близък вкус до „пудингите“. Простото тесто се замесва от брашно, яйца, захар и сметана. Череши или други плодове се нареждат на пластове на дъното на формата, поливат се с вишновка, поръсват се добре със захар и тогава тестото се излива отгоре. Още малко масло и захар и се слага да се пече във фурната на четиристотин градуса около двайсет и пет минути. Това е най-добрата топлина, ако искаш тестото да се превърне в яйчен крем и черешите да пукат в устата ти като малки вкусни бомбички.

Излязох навън и откъснах смокини от моите собствени дървета. Те бяха зрели и сладки и аз ги приготвих просто с малко малинов шербет.

Въртях се из кухнята, приготвях курабийките за печене, бършех повърхностите и наблюдавах приготовлението на различните ястия. Най-накрая излязох на терасата, за да си поема дъх.

Разхождах се с малки крачки, скръстила ръце пред гърдите си, с наведена глава, без дори да поглеждам встрани. Поне не в началото. Но после все пак погледнах встрани. Едномачтовият платноход се полюшваше леко със спусната котва без никакви признаци на живот на палубата. Мислех за Голия мъж, тоест — за Джак Фарар и неговата изваяна русокоска, които си почиваха заедно, и почувствах изненадваща силна болка, която, предполагах, беше ревност. Тогава си казах, че не може да ревнувам, че аз почти не познавам мъжа, че просто му завиждам за безгрижния живот и това е всичко.

Чух познатото кудкудякане и Скрембъл се подаде иззад ъгъла. Аз я взех в ръцете си и целунах нейните копринени пера, а тя закудкудяка тихо в ухото ми.

— Обичам те, мое малко смешно домашно животинче — казах и пригладих перата й. Тя ме погледна с онзи особен кос поглед и аз за пореден път се запитах дали наистина е прекалено много да изпитвам вяра, че той означава: „Аз също те обичам“.

Дълбокият глас на Бари Уайт долиташе от терасата. Чудех се дали и Джак Фарар чува думите на песента, доста многозначителни, между другото: „Аз никога няма да те разочаровам, бейби“.

Въздъхнах с мисълта за мъжете като Бари Уайт и точно в този момент на терасата се появи двойката младоженци, двете влюбени, златокоси птиченца, както ги наричах аз.

— Добре ли си, Лола? — запита мистър Меден месец.

— Разбира се, ние знаем какво става — добави с искрено съчувствие мисис Меден месец. — Всички знаят. Просто не искаме да го споменаваме, това е. Но виждам, че сте разстроена. Дали не сте получили, нали разбирате… лоши новини?

— Не такива лоши новини — казах аз. — А просто лоши новини.

Ръцете на мистър Меден месец обгърнаха здраво раменете ми.

— Лола, баща ми е адвокат. Има партньори в Париж и Авиньон. Доста британци вече имат собственост във Франция и почти винаги са в беда, затова той знае достатъчно за тукашните закони. Ако имаш нужда от адвокатска помощ, обърни се към него.

Бяха толкова сладки, толкова загрижени и толкова твърди в своето желание да ме подкрепят. Благодарих им, като за втори път си помислих колко щастлив е този ден за мен — денят, в който разбрах, че имам приятели и че не съм сама. После си спомних.

— Не трябваше ли днес да се приберете у дома?

— Да, разбира се, но ние толкова добре се забавляваме, че решихме да останем още една седмица — каза мистър Меден месец. — Надин ни каза, че можем да запазим стаята си. Надявам се, че няма да пречим и на вас — добави той разтревожено.

— Но това е чудесно! — казах аз. — Трябва да го отпразнуваме с шампанско. Ще изпратя Жан-Пол да ви донесе една бутилка.

Забързах обратно към кухнята. Всичко беше безупречно, всичко си беше на мястото, всичко блестеше, в пълен контраст с моята пълна с джунджурийки къщичка, където отидох после. Тук вазите бяха пълни с вече поувехнали цветя, ароматът им изпълваше спалнята ми, а дрехите, които бях съблякла вчера, стояха там, където ги бях захвърлила. Чифт сандали бяха под леглото, завесите от ламе висяха на една страна, а свещите с аромат на гардении бяха изгорели почти до края. Въздъхнах със съжаление. Това тук беше пълна метафора на моя живот: хотелът, моята кухня. Идеални, съвършени. И моята къщичка, моят личен живот. Пълна каша.

Казах си строго, че най-сетне трябва да се взема в ръце. Че трябва да си направя прическа, педикюр, да купя малко нови дрехи. А после си измислих отново извинение — та нали съм прекалено заета, просто нямам време.

Застанах под душа и вдигнах лицето си към студената вода, която така успешно отмиваше страховете и тревогите ми. Казах си, че днес е един от най-странните дни в живота ми. Но той щеше да стане дори още по-странен.