Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (23)

Глава 23
Мис Найтингейл

Млади човече! Мис Найтингейл връхлетя върху Джак, нахлупила ниско над очи сламената си шапка, завързана под брадичката й със зелена панделка, чийто цвят не се съчетаваше много добре със зеления цвят на облеклото й за сафари. Панделката не се съчетаваше и с удобните й сандали — от онези, които англичанките на средна възраст винаги носят по време на ваканция, с равна подметка и бежови на цвят, с каишки около глезените и много удобни за разходки по кея или, в този случай, по павираната площ на пазара. Бяха подходящи и за шофиране по песъчливите хълмове на Южна Франция.

— Млади човече! — извика тя отново. Джак посочи с показалец към гърдите си.

— Аз ли?

— Разбира се, че ти.

Беше останала малко без дъх от бързането. Той се усмихна широко, весело.

— Мина доста време, откакто някой ме е наричал млад.

Мис Найтингейл побутна очилата си нагоре и го огледа отгоре до долу.

— Достатъчно си млад. Всъщност на колко години си точно?

— Мис Найтингейл — каза Джак с въздишка, — винаги ли сте толкова груба?

— Груба?

— Искам да кажа, нима имате навика да питате напълно непознати хора с какво си изкарват прехраната, откъде са и на колко са години? Може би следващото, което ще поискате, ще бъде извлечение от банковата ми сметка?

— Твоите финанси са последното, което занимава ума ми. Онова, което е важно в момента, е Лола.

— Струва ми се, че всеки момент могат да я арестуват за убийството на съпруга й.

— Да не броим пилците, преди да са се излюпили, мистър Фарар. Все още няма труп.

— Все още.

Двамата останаха загледани в огромните яхти и в красивите млади загорели хора, които носеха по себе си много бижута и почти нищо друго. Джак пъхна ръце в джобовете на старите си къси панталони.

— Сен Тропе през лятото — каза той. — Красиви мъже и жени, прекалено много пари и яхти, които никой не обича истински. Повечето от тях и без това са взети под наем. Никой не се интересува кой ги е построил, какви са възможностите им. Интересуват се само колко са големи и колко са скъпи.

Мис Найтингейл също пъхна ръце в джобовете си. Мислеше си, че той много правилно изрази каква е всеобщата атмосфера тук.

— Затова ли ти хвърли котва в малкото заливче на хотел „Ривиера“?

— Искате да кажете, че съм хвърлил котва там, защото не съм могъл да си позволя да се присъединя към играчите първа класа тук? Или питате дали просто там не ми харесва повече?

— Точно това имах предвид. И, както виждам, с вас няма нужда да се изразявам завоалирано, мистър Фарар. Вие сте от хората, които наричат нещата с истинските им имена.

Тя срещна погледа му спокойно и открито. Преценяваше го така, както и той — нея.

— Имаш хубави очи — каза тя най-накрая. — Сини като тези на моя Том, само че неговите бяха повече като очите на викингите. Неговите бяха леденостудени, ако трябва да бъдем откровени. Някои наши познати казваха, че подхождали идеално на студения му характер. С мен обаче той никога не е бил студен и ми се струва, че само аз познавах истинския Том. Той беше срамежлив и самотен човек. Чувстваше се неудобно дори в компанията на колегите си, освен когато не работеха заедно по някой случай. Никога не ходеше в бара след работа, освен в случаите, когато трябваше да разговарят по някой случай, разбира се. Нямам обаче чувството, че ти си срамежлив човек, Джак — добави тя. — Предполагам, че си само малко резервиран, каквито са повечето жители на Нова Англия. Както и да е, нямам нищо против да ме преценяваш. Винаги е добре човек да знае с кого си има работа, особено в щекотливи ситуации.

— Коя, по-точно, сте вие, мис Найтингейл, какъв е човекът, който се крие зад фасадата на приятна английска дама? — запита я Джак с усмивка и мис Найтингейл си помисли, че повечето жени биха намерили тази усмивка за много съблазнителна.

Джак запита мис „Н“ дали не иска да се качи за малко на яхтата му, после се извини, че я нарича така, и каза, че е чул Лола да се обръща по този начин към нея.

— Това ви отива — добави той. — Като в романите на Агата Кристи, нали знаете — всички са събрани в библиотеката, за да разберат дали икономът не е извършил убийството.

Мис Найтингейл отметна глава назад и се засмя весело.

— Точно така казваше и Том. Наричаше ме мис Марпъл в късните й дни. Имаше предвид героинята на Агата Кристи, разбира се. Сигурно защото винаги съм била любопитна, а това не е лошо качество, когато човек търси престъпник. Удивително е как хората се разприказват в такива случаи: съседите, приятелите, хората, които посещават често баровете.

— Но не и в случая с Лола. Май никой не иска да говори и ако знаят нещо, със сигурност не искат да го споделят. Както и да е, мис „Н“, какво ще кажете да ви повозя малко из пристанището? Яхтата също трябва да се пораздвижи малко, ще бъде полезно и за нея.

 

 

Мис Найтингейл беше готова да се довери на интуицията си по отношение на Джак Фарар — той определено беше по-добър, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Разбира се, беше изпитала известни съмнения, когато го беше видяла да прегръща красивата блондинка толкова силно, че се беше уплашила, че може да изкара тялото й от оскъдното горнище.

— Коя е блондинката? — запита тя със скромната си усмивка на английска кралица. — Твоята приятелка ли?

Джак я изгледа изненадано, после нададе стон.

— Отговорът е, че Шугар е само бивша, пък и онова беше само прегръдка за сбогом.

— Трябва да кажа, че на мен не ми приличаше много на такава.

— А вие какво точно знаете за този вид прегръдки?

Той започваше да се ядосва и мис Найтингейл се отказа да задава повече въпроси, макар да беше важно, защото ако Джак Фарар се сближеше с Лола, тя трябваше първо да го проучи. В живота на Лола нямаше повече място и време за „грешки“.

— Тук ме хванахте натясно, млади човече — каза тя. — Вярно е, че не знам много за целувките за сбогом, но това е, защото никога не съм получавала такава. Никога не съм имала гаджета. Том ми беше първият и последният.

Само споменаването на Том извикваше картината на тях двамата, седнали един до друг в красивата градинка на котиджа, както правеха често след вечеря, наслаждавайки се на залеза. В такива вечери Том най-сетне постигаше съгласие със себе си и със света. Събуваха обувките и чорапите си и газеха боси сред тревата и Том казваше, доста романтично за неговата натура, че така се чувства едно цяло със земята. Тя се смееше на огромните му ходила, последен номер обувки. „Стъпала, много подходящи за полицай“, подиграваше му се тя и го караше да се смее. После той си обличаше вълнения пуловер, който тя му беше изплела и който му беше любимият, защото спирал най-добре северния вятър. „Този вятър ще убие лалетата, а някой ден ще убие и мен“, казваше той в някои особено студени пролетни вечери. „Не говори така, Том!“, викаше тя разтревожена, неспособна да понесе мисълта, че той може да умре, дори от такава далечна и неясна възможност като английския пролетен вятър. А той я целуваше бързо по бузата и й благодареше, че се тревожи за него. После й казваше, че никакъв студен вятър не може да го отнесе, докато тя е с него да му плете вълнени пуловери и да топли леглото му. После я поглеждаше многозначително и я питаше: „Какво ще кажеш, момиче!“ и посочваше с жест към тясното дървено стълбище, което водеше към спалнята им. И се усмихваше като палаво момче. А тя се изчервяваше силно, защото винаги изпитваше срам, когато станеше въпрос за „тези неща“. Срамежлива по начин, по какъвто Джак Фарар и неговата руса приятелка никога не биха могли да разберат, та ако ще да живеят и два живота.

Том обаче я беше научил на едно-две неща и за секса, не само за любовта. На него му беше помогнало познаването на секса като „първична сила“, като мотив за извършване на престъпление. Том знаеше, че в повечето случаи любовта не може дори да се мери със страстта. Сексът е истинска стихия. Том казваше, че той е причината за повечето убийства. Че дори парите не са по-често срещан мотив за убийство. И точно затова тя трябваше да говори с Джак.

— Е, какво ще кажете, мис „Н“? — обади се Джак отново и тя, изненадана, се върна към настоящето. — За обиколката с яхтата из залива? — добави той.

— О! О, разбира се — тя се усмихна дяволито, защото в мислите си беше още в миналото, в леглото с Том.

— Не съм направена от уеджудски порцелан — възпротиви се тя, когато Джак й помогна прекалено старателно да се качи в спасителната лодка. Мразеше да я смятат за стара, защото духът й беше още млад и тя се чувстваше като девойче.

— Съжалявам — каза той. После, малко ядосан, добави: — С вас и Лола май ще ми се наложи да казвам „съжалявам“ по цял ден.

След като веднъж излязоха от пристанището, Джак подкара лодката доста бързо. Мис Найтингейл се взираше в тюркоазната вода и се наслаждаваше на хладния повей по ръката си. През всичките тези години, в които идваше на Лазурния бряг, тя нито веднъж не беше влизала във водата, само я гледаше от брега. И сега се наслаждаваше на новото усещане. Извика високо, за да надвие шума от вълните и мотора:

— И така, на колко си години все пак, Джак Фарар?

— По дяволите! — той, звучеше почти като англичанин, почти като Том. — Никога не се отказвате, нали?

— Съпругът ми казваше, че това е едно от най-добрите ми качества — тя си помисли, че Джак наистина е красив мъж, особено когато се смее.

Вече бяха стигнали до яхтата и Джак хвана въжето, което плаваше свободно във водата, и завърза лодката към яхтата с възел, за който мис Найтингейл наистина се надяваше да е здрав моряшки възел.

— На четирийсет и две, мис „Н“ — каза той и се качи на борда на яхтата. — Достатъчно съм млад.

— Достатъчно млад за какво? — запита тя, невинна като херувим.

Той се засмя искрено, силно и весело, като отметна глава назад. После й помогна да се качи на борда.

— Започвам да си мисля, че сте много дяволита старица. И отговорът е: достатъчно млад за секс, любов и рокендрол — в този ред.

— Е, поне включи и любовта сред първите две — тя седна върху куп навити въжета с подвити под себе си крака. Побутна отново очилата си по-нагоре на носа, запретна ръкавите си, оправи сламената си шапка и прие предложението на Джак за студена безалкохолна напитка. — Лимонада, прекрасно! Благодаря.

— Нямам лимонада. Имам пепси-кола, портокалов сок и минерална вода „Евиан“.

— „Евиан“ също е добре.

Тя се зарадва, че той наля водата в чаша, а не й подаде просто бутилката, както правеха толкова млади хора в днешно време. Винаги беше казвала на момичетата от училището, че добрите маниери имат огромно значение, както и учтивостта, защото те са, които ни отличават от животните и ни правят цивилизовани.

— А сега, за Лола. Или, за да бъдем по-точни — за Патрик — тя му хвърли остър поглед. — Какво мислиш, че се е случило с него? Дали е избягал с друга жена? Дали има парични проблеми? Или е мъртъв?

— Има само един отговор — каза Джак. — Мъртъв е. Чувствам го.

— Ха! И аз мисля така. И моите чувства обикновено не ме лъжат. А така, скъпи Джак, ни остава дилемата дали е бил убит. И дали, го е извършила Лола.

Джак отпи дълга глътка от леденостудената си бира.

— А ти мислиш ли, че го е извършила тя?

— Разбира се, че не. Замесени са външни хора и, да ти кажа истината, не знам откъде да започнем да търсим Патрик или убиеца му. Но със сигурност трябва да има мотив. Който и да е убил Патрик, трябва да е спечелил нещо. Това според мен не е спонтанно престъпление от страст, извършено е прекалено чисто и пак така чисто са се отървали от тялото. На полицията й бяха необходими шест месеца, за да намери колата, което пък ме кара да мисля, че тя е оставена в онзи гараж в Марсилия съвсем наскоро. Нито едно сребристо „Порше“ не може да остане в обществен гараж незабелязано цели шест месеца, ти как мислиш?

Джак кимна, за да изрази съгласие.

— Аз, разбира се, познавах Патрик — добави тя. — Отсядам в този хотел още откакто е отворен. Той винаги влизаше и излизаше, непрекъснато беше в движение. Беше красив, привлекателен, жените буквално се лепяха по него. И обичаше онази кола почти толкова, колкото обичаше себе си. „Поршето“ създаваше имиджа му, фасадата, която той показваше на света. Онази кола беше Патрик. Или поне той мислеше така.

— И така, колата изчезва, Патрик изчезва, колата отново се появява… И какво следва после?

Мис Найтингейл го изгледа спокойно иззад очилата си в стил кралица Елизабет.

— Ти как мислиш?

Джак погледна над синята вода към хотел „Ривиера“. Толкова красив, толкова спокоен — място, където човек може да се отпусне и да забрави всекидневните грижи, да се остави в ръцете на рошавата жена на име Лола.

— Мисля, че може би Лола е в опасност — каза той тихо. — И това чувство е съвсем определено.

Мис Найтингейл кимна.

— Страхувам се, че си прав — каза тя, но също така мислеше, че ще е много хубаво, ако край Лола има мъж в този момент. Особено мъж като Джак Фарар. — Едно момиче не би могло да иска по-добър бодигард.

Джак повдигна вежди.

— Аз?

— Кой друг? — тя се усмихна. — И благодаря, че сам го предложи — добави, с което го остави напълно объркан и натоварен с отговорността за безопасността на Лола Лафорет.