Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (18)

Глава 18
Джак

Джак Фарар се разхождаше из пазара в Сен Тропе и се чувстваше в пълна хармония със света. Черно-бялото му куче описваше предано малки кръгове около него и душеше наоколо. Имаше нещо в широките рамене и походката на Джак, което беше несъмнено американско, и нещо в загорялото му лице и фините бръчици около очите, което издаваше, че има богат житейски опит. Лицето му в никакъв случай не беше скучно или безизразно. Кафявата му коса беше къса и остра, очите му имаха цвета на Средиземно море в прекрасен слънчев ден, а на синята му тениска беше изписано: „Регата «Роуд Айлънд»“.

Докато вървеше, срещаше погледите на много жени, които му се усмихваха с интерес. Той им се усмихваше някак накриво и продължаваше да върви.

И той, и Лошото куче обичаха суетнята и оживлението на френските пазари. Кучето, защото обичаше миризмата на различни видове храни, и защото все някой можеше да изпусне нещо, а Джак заради усещането, че пазарът изниква сякаш от нищото в ранните утринни часове. Тогава въздухът се изпълваше с рева на двигателите на камионите, после със стърженето на метал по паве и със звуците, които издаваха сенниците, когато биваха разтваряни. После пристигаха камионите с риба, търговците си разменяха поздрави и подреждаха стоката си възможно най-привлекателно. Джак обичаше още усещането, че точно тук, на пазара, като че ли всяка ягода разцъфваше съблазнително, като че ли всеки плод и зеленчук засияваше на слънцето, обичаше богатството на цветове и багри. Дори „скучните“ картофи тук бяха изкусителни и чакаха някоя домакиня да се спре на тях.

Той се наслаждаваше още на ранната топлина на слънцето по голите си ръце, на първия аромат на кафе, който долиташе от „Кафе де Арт“, където обичаше да си хапва масло, каквото само французите можеха да приготвят, с пресни кифлички и да гледа как животът в Сен Тропе щастливо се събужда за още един ден. Обичаше да гледа местните жители, които се трудеха упорито и неуморно, загорелите туристи, елегантните знаменитости и високомерните парижани, но най-много обичаше да гледа красивите момичета, които тук бяха повече на брой, откъдето и да било по света.

На път за поредната чашка кафе, той започна да си проправя път през тълпата домакини, които бързаха да напълнят кошничките си. Минаваше покрай сергията, на която продаваха само различни видове сирене и откъдето долиташе екзотичен и незабравим аромат, когато Лола Лафорет изведнъж се появи на пътя му.

Тя побърза да отстъпи назад и протегна едната си ръка встрани, за да запази равновесие, затова пък изтърва чантата си. Лошото куче беше бързо, успя да погълне една рулада с козе сирене само за секунди още преди двамата да са успели да помръднат.

— Ах, ти, лошо куче! — извика тя и тропна с крак, с което накара Джак да се засмее.

Кафявите й очи го изгледаха унищожително изпод рошавия бретон.

— Вината е изцяло твоя — обвини го тя.

— Съгласен съм. И съжалявам — той се наведе, за да вземе, каквото беше останало върху павето. — Ти уцели безпогрешно името на Лошото Куче. То обаче смята, че всичко, което е на земята, е общо и играта е честна. Разбира се, ще купя нова рулада — добави той, докато кучето душеше наоколо. — А Лошото куче ще се извини. Хайде, момче, кажи, че съжаляваш.

Кучето изви кафяви очи към Джак с умолителен поглед, който сякаш казваше: „Защо не ме оставиш за малко на спокойствие?“ После легна неохотно по гръб, вдигна лапички и се претърколи.

— Измамник! — Лола никак не се смили, въобще не се поддаде на чара му.

— Хей, не можеш да кажеш, че не е опитал.

— Да, но след като ми изяде сиренето.

Като гледаше гневното й лице, Джак си мислеше, че определено е привлекателна, макар и малко докачлива. Той й подаде ръка и се усмихна с онази усмивка, която можеше да очарова всяка жена, но нямаше никакъв ефект върху тази.

— Както и да е, как си тази сутрин, Лола Лафорет?

Той се усмихна, произнасяйки името, и тя каза, като да се защити:

— Бях си най-обикновена Лола Марч, преди да се омъжа за Французина.

— Французинът, ха! — той я изгледа замислено. — Поправи ме, ако греша, но май усещам нещо зловещо в този прякор?

Лола притисна дръжките на чантата до гърдите си. Нямаше никакво намерение да излива проблемите си и историята на живота си пред този непознат.

— Не знам какво искаш да кажеш — каза тя отбранително, но Джак Фарар гледаше над рамото й.

— Тогава, може би също така не знаеш защо зад теб има човек, който много прилича на полицай, и защо той те следва?

— Добър ден, мадам Лафорет — детектив Мерсие докосна периферията на шапката си с пръсти, като не обърна ни най-малко внимание на Джак. — Вярвам, още нямате новини от съпруга си?

Лола настръхна — като че ли всеки косъм се изправи във вертикално положение.

— Щях ли да бъда тук и да пазарувам както обикновено, ако имах?

— Трябва да ви предупредя да внимавате, мадам — каза детективът. — Не се разхождайте прекалено продължително и прекалено често. Трябва да знаем точното ви местонахождение във всеки момент. Моля ви, помнете това — и като докосна отново периферията на шапката си с пръст, той се смеси с тълпата.

— На мен ми звучеше повече като френския вариант на „лейди, не напускайте града“ — каза Джак с усмивка. — Е, в какво си се замесила, Лола Лафорет?

За неин ужас, тя май беше готова да избухне в сълзи. Той се огледа бързо наоколо за помощ и видя Шугар да върви към него. Всъщност не бихте могли да пропуснете Шугар, независимо колко много хора има наоколо. Тя носеше оскъдно червено потниче и бяла пола, която едва прикриваше онова, което беше необходимо да остане скрито. Освен това, беше в компанията на двама загорели млади мъжкари, които изглеждаха така, сякаш бяха спечелили награда за модел на годината. Джак предположи, че времето му с Шугар е изтекло, пък и тя не беше такава жена, която би могла да успокои друга жена. Той погледна Лола с неудобство и смущение. Тя беше наистина разстроена.

— Е, какво става, Лола? — запита той, но много му се искаше да не беше я срещал.

Тя го погледна с широко отворени, уплашени очи.

— Полицията мисли, че съм убила съпруга си — каза тя. С крайчеца на окото си, Джак видя пухкавите устни на Шугар да оформят мълчаливо „уоу“. Той прегърна Лола Лафорет през раменете, грабна торбите с покупките й и извика на Лошото куче да ги следва.

— Знаеш ли какво — каза той, — защо да не изпием по чаша кафе с коняк и да ми разкажеш всичко?