Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (17)

Глава 17
Лола

Клепачите ми сякаш имаха собствена воля всеки път, когато се опитвах да ги затворя, те сами се отваряха. И ето, че отново гледах втренчено тавана и броях пукнатините между гредите, откъдето се процеждаше светлината на новия ден. Ще узнаете какви бяха въпросите, които си задавах отново и отново, докато часовникът отброяваше изминаващите часове, пълзящи бавно като охлюви. Все въпроси, които започваха с къде, защо и кой. И особено — защо на мен? Защо полицията подозира мен, защо смята, че съм замесена в изчезването на съпруга си?

Всичко, което знаех, беше, че Патрик не би изоставил доброволно „Поршето“ си в някакъв гараж в Марсилия. Тази кола беше неговият имидж, неговото его. В своето сребристо „Порше“, Патрик ставаше богатият плейбой от Южна Франция. А това не беше имидж, от който би се отказал лесно.

Станах от горещите намачкани чаршафи в пет и закрачих по терасата под моите прозорци със скръстени ръце, с наведена глава, като едва ли забелязвах промяната от опалово синьо към перлено, от аквамаринено до слънчево жълто. Всичко, което виждах, бяха светлите теракотени плочки и собствените си дълги загорели крака с лакираните нокти, чийто лак вече започваше да се лющи. Казвах си строго, че наистина трябва да си направя педикюр, после поклащах глава и се чудех как мога да мисля за такива тривиални неща.

Оглеждах неспокойно „своя“ малък залив. Много го обичах сутрин, огрян от слънчевите лъчи и безметежно спокоен. Малката черна яхта все още стоеше на котва и се полюляваше леко по вълните от сутрешния бриз. Спомних си голия мъж и хедонистичното удоволствие, което той извличаше от природните стихии. Замислих се за неговото твърдо мускулесто тяло, за това, как той се протягаше и накланяше глава към слънцето и вятъра. А после се сетих за елегантната му руса приятелка, млада и с великолепно тяло.

Въздъхнах и влязох отново вътре. Изпитвах лека завист заради техния безгрижен живот, докато аз имах хотел, пълен с гости, за които трябваше да се грижа, и ресторант, който трябваше да управлявам. Трябваше още да планирам менюто, да се справям с маркетинга, да приготвям кафето, да пека кроасаните. Не можех да си позволя нито за миг да забравя грижите и проблемите си.

Застанах под душа и оставих студената вода да се плъзга по кожата ми, за да се събудя напълно. Облякох се за минута в розови ленени шорти и бяла камизола, с която ми беше приятно хладно, обух на краката си, които се нуждаеха отчаяно от педикюр, еспадрилите, чиито връзки се завързваха около глезените, и се запитах защо ли въобще съм ги купила. Като всичко друго в моя гардероб, те бяха купени, без да се замисля, или на път към, или на път обратно от Сен Тропе, или на някоя разпродажба, което беше причината нито едно нещо от моя гардероб да не може да се съчетае с друго. Разтърсих оранжевата си коса, за да разпръсна капките, като прекалено късно се сетих, че би трябвало да сложа малко балсам със слънцезащитен фактор, после грабнах ключовете за колата.

Колата! Ха, каква смешка! Единствената прилика с „Поршето“ на Патрик беше, че е сребриста. Беше също така стара и малка. Много малка всъщност. Някои хора наричат този род коли консервна кутия, защото наистина изглеждат така. Беше превозно средство, което използвах всяка сутрин, за да направя доставките, и което едва ли можех да използвам за нещо друго. И все пак изглеждаше идеалното разрешение, когато аз и Патрик започвахме бизнеса и полагахме основите на нашата мечта.

Виж само колко пари ще спестим, спомням си, че му казах наивно, когато я видях на улицата със знака „Продава се“ на предното стъкло. И ако изключим месечната сметка за ремонт, се оказах почти права. Онова, което не бях включила в сметките за икономии, беше Патрик. Разбира се, щях да получа „консервната кутия“, щом толкова много я исках. А той си купи една от най-скъпите и импозантни коли. Едва сега започвам да подозирам колко глупава съм била. И все още съм глупава. Вероятно.

Както и да е, мястото, където никой не може да се мери с мен, е моята кухня. Знам, че там държа всичко под контрол. Мари, която беше влязла там преди мен, вдигна изцапана с брашно ръка, за да ме поздрави, каза ми, че кафето е вече на печката, и продължи да подрежда тестото за кроасани в правилни полукръгчета.

Миризмата на пресни закуски и току-що сварено кафе повдигна духа ми и седнах до дългата маса под прозореца с тетрадката в ръка. С огромно усилие, отхвърлих всички лоши мисли за Патрик за момента, оставих за някой по-спокоен момент, когато ще бъда сама и ще мога да крача неспокойно по пода, свободна да се тревожа за съдбата му, свободна да бъда самата себе си. А в момента трябваше да се погрижа за бизнеса си и за гостите си. Днес те щяха да бъдат моето спасение.

Беше събота и пазарен ден в Сен Тропе. Със сигурност щеше да има прясна риба. Можеше също да потърся цвекло и да купя рулади, приготвени от сирене и козето мляко на мадам Аурик, което, поне на мен ми се струваше така, образуваше по-гъст каймак от всяко друго. Ще нарежа цвекло, сирене и вкусни сочни домати и ще ги подредя около „басейнче“ от сос с босилек и пюре от сладки сливи. Ще трябва да взема също и патладжани и, надявам се, ще успея да намеря „Сен-Пиер“, нежната и плоска бяла риба, която има божествен вкус, приготвена на грил или на соте, сервирана със зелен сос, подправен с билки и лимон.

Както и да е, специалитети вече се оформяха в главата ми, ако не и изпод ръката ми. Щях да купя всичко, което ми се стореше интересно. А това никак не е трудна задача на пазара в Сен Тропе в хубава септемврийска сутрин, мога да ви уверя.

Вдигнах поглед и видях главата на Жан-Пол през отворения прозорец. Очите му бяха затворени и изглеждаше унесен в дрямка. Чух трясъка, когато велосипедът му се блъсна в живия плет от розмарин. Той измърмори едно тихо „По дяволите“, срита велосипеда, после го изправи и го подпря на стената, после отново мина покрай прозореца ми. Мънистената завеса изтрака след него и той застана на прага на кухнята, изтупа праха от дрехите си и изгледа сънено Мари и мен.

— Добър ден, мадам Лафорет, добър ден, Мари.

— Добър ден, Жан-Пол — отговорихме ние и се спогледахме в учудване къде ли е бил цяла нощ, защото, наистина, не би могъл да изглежда по-зле.

Въздъхнах. Той беше млад и безгрижен и живееше в Сен Тропе. Бях благодарна, че поне е дошъл на работа.

— Окей, Жан-Пол. Първо вземи един душ, после намери чисти дрехи, подреди масите за закуска, защото ще има гости, които ще искат кафе, още преди да си се събудил — той втренчи празен поглед в мен. — Е, хайде — казах раздразнено на много лош френски. — Хващай се на работа, ако знаеш какво е полезно за теб — добавих.

С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, Жан-Пол закрачи сънено към банята, която се намираше зад кухнята. Аз изпих и последната глътка кафе в чашата си, казах на Мари да се погрижи нашият млад работник да свърши задълженията си, грабнах списъка с покупките и тръгнах към колата си, като по пътя се спрях до рецепцията, за да видя дали някой не е пристигнал и дали някой няма да си замине днес. Само семейство Олдройд, сладката двойка младоженци, щяха да си тръгнат. Исках да ги видя, преди да си заминат, да ги прегърна и да им пожелая всичко най-хубаво и да им кажа, че искрено се надявам да се върнат тук догодина. И, разбира се, те щяха пак да дойдат. Гостите винаги се връщаха в хотел „Ривиера“.

Стоях подпряна на красивата маса и гледах разсеяно през отворената входна врата, когато видях мис Найтингейл в ябълковозелена пола от жарсе, чийто подгъв висеше малко, и риза за сафари в същия цвят и с много джобове. Тя стоеше, разкрачила широко крака в сандали, и гледаше с благоговение надолу, с ръце, сключени на гърба, блестящия „Харни“ на мистър Фалкон. Сложи ръка на сърцето си и въздъхна със завист. Нейният малък жълт автомобил „Веспа“ изглеждаше почти комично, паркиран до този мотоциклет. Махнах й с ръка, тя влезе вътре и дълго ме гледа.

— Нямате ли все още новини от съпруга си, мила? — запита ме.

Аз поклатих глава, озърнах се, за да видя дали някой не ни чува, макар със сигурност да не беше тайна, че Патрик ме е изоставил. Всъщност, тук не се е говорило толкова много за нищо друго, откакто говориха за принц Чарлз и принцеса Даяна. А гостите ми също чуват клюките, докато обикалят наоколо.

— Видях полицията снощи — каза мис Найтингейл. Изгледах я изненадано.

— Нямах намерение да те шпионирам, мила моя — добави тя. — Просто, случи се така, че бях на балкона, когато те пристигнаха — тя се поколеба, после каза: — Вярвам, че новините не са били лоши, Лола.

— Намерили са „Поршето“ на Патрик в обществен гараж в Марсилия.

— Марсилия? Е, питам се защо там.

Свих рамене.

— Сега търсят по него доказателства.

Мис Найтингейл присви очи, но не направи никаква забележка, а аз не посмях да й кажа, че съм главната заподозряна на детектив Мерсие.

— Тъкмо отивам на пазара в Сен Тропе — казах, след като можех отново да мисля за нещо друго. — А вие къде отивате?

— Мислех, че днес ще мога да помързелувам малко — каза тя и двете излязохме заедно навън. — А може и да отида на пазара, за да купя подарък за мисис Уормсли. Тя винаги се грижи за моя Йорки и за малката Нели, когато отсъствам.

Попитах я дали не иска да я закарам, но тя поклати глава и каза, че може да отиде и с „Веспата“. Така, ако й се приискало, щяла да може да се разходи и из полята.

Гледах я как се намества решително на мястото на шофьора, как слага сламената си шапка, как подръпва дамската си чанта по-нагоре по рамото, как запалва двигателя и тръгва по чакълестата алея. Моят сребрист автомобил също ме очакваше. Трябваше да бъда на пазара още преди половин час. Когато влязох в колата, си спомних, че детектив Мерсие ми каза, че ще търсят улики по „Поршето“ на Патрик особено старателно. С лошо предчувствие, се запитах какво ли са намерили.