Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (13)

Глава 13

Нощта се оказа знойна и задушна и горещината сякаш залепваше влажна по кожата, което обикновено предвещава лятна буря. Съблякох се и се пъхнах под душа. След пет минути, вече охладена и освежена, бях в леглото.

Лежах с широко отворени очи, с отметнати чаршафи, напрегната и застинала като войник под тревога, и гледах втренчено в полуздрача неясните очертания на гредите, поддържащи тавана. Скрембъл шумолеше до мен, отпуснала глава на възглавницата ми, от време на време издаваше тихи гъргорещи звуци, а понякога докосваше косата ми с човката си. Радвах се, че имам нейната компания.

Невъзможно беше да заспя. Бях прекалено разтревожена, прекалено замислена и някак отвлечена, прекалено самотна. Скочих от леглото и седнах до отворения прозорец, като се подпрях на дървения перваз. Почувствах слънчевата светлина, която се беше натрупала и останала там, в топлото дърво, отпуснах глава в дланите си и се заслушах във все още далечния тътен на бурята и тихите въздишки на морето. Мислех колко съм щастлива, че живея в такова красиво място. И си напомних, че за това трябва да благодаря на Патрик.

Предполагам, че съм от хората, които бихте нарекли домашари отчасти защото като дете никога не съм имала истински дом. Благодарение на татковите финансови възходи и падения, ние бяхме винаги на път. Един месец бях фермерско момиче и яздех коне, а следващия — градско момиченце, което се опитва бързо да завърже приятелства. Живеехме в толкова много апартаменти, че им загубих бройката. Копнеех за място, което да нарека мое собствено.

Майка ми просто си събра багажа и си тръгна един ден, без да вземе шестгодишното си момиченце със себе си. Тя наричаше баща ми, с огромно презрение и не по-слаба насмешка, мистър Чар и той наистина беше такъв, но, о, колко много го обичах. Вечно висях на ръката му и слушах внимателно всяка негова дума, гледайки гордо красивия си баща, който, това трябва да му се признае и, за разлика от избягалата ми майка, винаги ходеше на родителски срещи, очароваше всяка майка там, усмихваше се лъчезарно със „срамежливата“ си усмивка и гледаше въпросително в очите на жените. Често се питах какво търси той, какво пита. Мина доста време, преди да разбера, че иска да знае дали отговорът ще бъде „да“ или „не“.

След като мама си тръгна, винаги аз бях тази, която се грижеше за татко, вместо да стане обратното. Грижех се той да спазва ангажиментите си, да наеме избрания апартамент, да има мляко за закуска. „Тук трябва да завиеш наляво“, напомнях му от задната седалка, защото дори на шест години разбирах, че той няма никакво чувство за ориентация. „Трябва да бъда на училище малко преди осем.“ Или: „Какво ще вечеряме днес, татко?“ Знаех, че ако не му напомня, той въобще ще забрави за вечерята и ще ми вземе пица в последния момент. Дори едно малко дете може ужасно да намрази пиците.

Както и да е, мистър Чар или не, аз го обожавах и, разбира се, той беше образът, с който сравнявах всички останали мъже. Твърде късно осъзнах, че той не е най-добрият пример на света.

Когато срещнах Патрик, бях уязвима, но струва ми се, че аз винаги съм била такава. Сигурна съм, че ако отида на психиатър, той ще ми каже, че корените на моята уязвимост се крият в детството ми. Не знам, а може би ми липсва здрав разум, но пък и кога ли здравият разум е пречел на жените да се влюбват в неподходящи мъже.

Току-що бях приключила двегодишната си връзка с холивудски актьор — дълга и мъчителна връзка. Когато го срещнах, той още не беше актьор, а само много желаеше да бъде такъв. После започна да се изкачва по стълбицата: малка роля в някой филм, после в друг, по-голяма роля. И скоро вече придружаваше красиви млади актриси на премиери и партита и се появяваше в списание „Пийпъл“ и в таблоидите. Дори заслепена от любовта, знаех какво ще последва, знаех, че нашата връзка няма да стигне доникъде, и сложих край.

Изпитвах истинска мъка и тъга и реших, че такова нещо като „истинска любов“ не съществува. Че това е мит, който е специално създаден за романите и филмите, нещо, което поетите да възпяват в сонетите си, и нещо, за което авторите на песни да пишат. Истинската любов не съществува. И тя си отиде от живота ми завинаги. И тогава срещнах Патрик Лафорет и се влюбих в него веднага, безразсъдно. Да, той се вписваше във всички клишета. И всичко започна отново.