Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (9)

Глава 9

Защо не го познах веднага? По дяволите! Виждала съм го гол, за разлика от повечето хора, но изглежда някак си различен с дрехи. Нима съм обречена винаги да се държа като изчервяваща се ученичка, макар вече да съм възрастна жена? И омъжена, при това. Май трябва по-честичко и по-строгичко да си го напомням. Така си мислех аз, докато загрявах фурната, а после намествах копчето на градусите и дълготрайността на печеното, за да стане месото съвършено вкусно и крехко.

Като свърших с тази задача, изпратих на двойката, която беше тук за медения си месец, от бисквитите с какао и бадеми, за да подсладят кафето си; уверих се, че Мари ще се справи с варенето на зеленчуците; проверих дали Ред Шауп е получила любимия си сос с червено вино и дали на съпруга й със сервирана рибената чорба, която винаги поднасяхме подправена с чесън, лютив червен пипер и майонеза. Тя беше истински дар от небето, така я наричах аз. Не като моите моряци, чието отношение далеч не можеше да се нарече дар божи.

Бавех се из кухнята, за да свърша съвестно с всичките си задължения, а и никак нямах желание да се върна на терасата и да видя Джак Фарар отново. После чух кудкудякането на Скрембъл и шума от разместването на мънистената завеса, докато тя минаваше през нея.

— Вън! — извиках аз и махнах с ръка, за да я подплаша и изгоня. Никога не я пускахме в кухнята, нито пък в някоя друга част на хотела, а само на терасата и в градината, както и в моята къщичка. Тя ме обиколи няколко пъти, като ме гледаше обидено, втурна се и се скри под масата, започна да кълве пода в търсене на нещо, което да й се стори вкусно, което май беше под названието всичко, докато накрая не я хванах и не я изнесох навън.

Застанах на ъгъла и загледах доволните си гости — нещо, което винаги ме караше да се чувствам добре, като че ли чрез тяхното доволство и щастие можех да постигна моите. Мис Найтингейл беше привършила вечерята си и четеше книга. Двойката младоженци гризяха и от бисквитите ми, и по малко от устните си. Папагалчето и момчетата вече си бяха тръгнали, както и мистър Фалкон, рева, на чийто мотоциклет бях чула преди няколко минути. Семейство Шауп си държаха ръцете през масата, което означаваше, че могат да се хранят само с по една ръка, но на тях, изглежда, така им харесваше. Такъв ефект има върху хората моята малка вълшебна тераса. А Джак Фарар беше привършил салатата си от омари и пиеше вино с поглед, зареян над водата към яхтата, чиито червени и зелени светлини проблясваха в мрака.

Обърна се и ме улови, че го гледам. Отново се изчервих. Сигурно вече си мислеше, че съм някоя сбъркана воайорка. Като се престорих, че съм се опитвала и без друго да уловя погледа му, отидох при него с най-любезната си усмивка на домакиня.

— Всичко наред ли е, мистър Фарар?

Той скръсти ръце и вдигна поглед към мен.

— Всичко е прекрасно. И мисля, че се познаваме достатъчно добре, за да ме наричате Джак.

— Добре… Джак — казах аз. — Ще ви донесем агнешкото само след две минути.

— Няма проблеми. Наслаждавам се на компанията си. В това място има нещо много специално, мадам Лафорет.

— Лола.

— Лола. Разбира се.

— Благодаря ви за комплимента. Това наистина е специално място и се радвам, че ви харесва.

— Салатата от омари беше вълшебна.

Аз кимнах, щастливо усмихната.

— И виното на художника, което ми препоръчахте, беше… просто превъзходно.

— Радвам се. Е, ще проверя как върви приготвянето на вечерята ви. Извини ме, Джак.

— Само още нещо — обърнах се и срещнах погледа му. Очите му бяха сини и присвити, защото се смееха. — Винаги ли държите край себе си кокошка?

Напълно бях забравила за Скрембъл, която досега беше гледала втренчено Джак, а сега започна да маха усилено с криле в ръцете ми.

— Невинаги — казах аз толкова надменно, колкото успях с борещата се птица в ръцете си.

Върнах се бързо в кухнята, оставих Скрембъл в саксията с хибискуса, взех агнешкото на Джак Фарар от фурната, като успях да изгоря пръстите си, и измърморих дума, която мис Найтингейл не би искала да чуе от устата ми. Поставих агнешкото в чиния, добавих картофите, магданоза и зеления сос, подправен с билки и сметана, който накара от устата ми да потекат слюнки. Избърсах ръбовете на чинията с парче плат, добавих парченце портокал, поставих чинията на таблата, където бяха и още цвъркащите патладжани, току-що извадени от фурната, и изпратих Жан-Пол да ги занесе.

— Добър апетит, Джак Фарар — измърморих под носа си.