Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (78)

Епилог

Ранна утрин е на Лазурния бряг и майското небе е перлено розово. На път за кухнята се спрях да погледам как слънцето се издига мързеливо на хоризонта, как докосва морето, върховете на дърветата и покривите на къщите и ги оцветява в златисто. И така, бавно, целият свят засиява, както е било, може би, в деня на създаването му.

Колко съм щастлива, помислих си, че мога да виждам това всяка сутрин. Щастлива съм, когато отново тръгвам на пазар рано сутрин. Щастлива съм, защото хотел „Ривиера“ е отново в бизнеса и вече имаме шестима гости, които скоро ще се събудят и ще потърсят кроасани и кафе, за да започнат деня без бързане.

Щастлива съм още, о, толкова съм щастлива, че мога да спя безгрижно в прегръдките на мъжа, когото обичам, секси капитанът на яхтата „Лошото куче“, а сега капитан и собственик и на моето сърце. Може би ще кажете, че това е вече прекалено, че съм много романтична, че преигравам. Разбира се, че е така, но никога досега не съм се чувствала по този начин. Вие ми се свят от щастие и се страхувам, че може да загубя ума си, влюбена съм до уши. И той ме обича. Истински ме обича.

Откъде знам ли? Ами защото Джак Фарар, номадът, скитникът по моретата, който обожава риболовните пристанища по света, ми го е казвал. И за да го докаже, остана на едно място и се ожени за мен в новогодишния ден в малката църква от деветнайсети век в Сен Тропе, която, гледа към пристанището за яхти.

Много от местните хора дойдоха на сватбата ни, което означаваше, че най-после са ни приели в общността си. Дойдоха и пожарникарите, които спасиха хотел „Ривиера“ от пламъците, и дори двамата полицаи, които тогава ни бяха оказали подкрепа.

Джак беше толкова красив, че бях готова да умра за него, в морскосиния си блейзър. Гледаше ме окуражително, докато вървях към него като насън. Лошото куче подтичваше по пътечката в църквата зад мен, а на врата си имаше яркочервена панделка. Поне веднъж се държа прилично, макар и да подуши набързо обувките на свещеника. Разбира се, Шоколад, моята малка любов, трябваше да остане в хотела, защото не бяхме сигурни как ще се държи тя на такова събитие. За компенсация получи специален подарък — купичка, пълна с прясна риба.

Носех копринена рокля с богата дантела и се чувствах като кинозвезда. Беше наистина великолепна, бляскава, с дълбоко деколте и дълъг-предълъг шлейф. Много секси. Което, да си призная, отговаряше на начина, по който се чувствах. Носех още перлени обеци и букет розовочервени рози и, както обикновено, заострените червени обувки ужасно ме стягаха.

Малка групичка деца хвърлиха розови венчелистчета и ни помахаха с ръка, когато излязохме от църквата. Смеехме се и поздравявахме хората и, кълна се, щастието ни беше заразно.

След това обядвахме и пихме много шампанско в бистрото на „Плас де Лис“, а Лошото куче открадна всяка хапка от чиниите, до която успя да се добере. Усмивката не слизаше от лицето на Джак и, стиснала ръката му, аз бълбуках от щастие като шампанското. Всички се смееха, оркестърът свиреше под дърветата, а влюбените се целуваха в сенките.

По-късно отплавахме със старата яхта на нашия тридневен меден месец и, щастливи, се наслаждавахме един на друг и на Средиземно море. Споменах ли по-рано, че мразя лодките? Е, промених мнението си. Да правиш любов, люлян от вълните, е прекрасно.

Лошото Куче дойде с нас, разбира се. То навсякъде идва с нас. Спи в долния край на леглото ни, а Шоколад спи на възглавницата ми. (Между другото, смених златистото ламе с бял лен.) Поне така си лягаме, но, когато наближи сутринта, муцуната на Лошото куче е подпряна на брадичката ми. Като отворя очи, виждам, че и Шоколад и кучето ме гледат втренчено и ме чакат да се събудя. Знам, че Лошото Куче иска да го взема със себе си на пазар, защото там може да намери храна. Като мен, това куче е обсебено от храната, докато Шоколад (също като мен) иска любов и внимание.

Джак все още има своя бизнес, свързан с построяването на яхти, на Роуд Айлънд, където редовно ходи, макар че Карлос е непрекъснато там и той се грижи за нещата. Сега се кани да отвори клон и тук и, разбира се, все още планира онези плавания по залез-слънце за нашите гости.

Колкото до мен, този път „гнездото“ ми е пълно. Имам до себе си специален човек, когото да обичам и глезя, с когото да се смея и да се любя, а трябва да кажа, че когато правя любов с Джак Фарар, настръхвам чак до пръстите на краката.

Въздъхвам от щастие, докато изкачвам стъпалата по терасата към кухнята. Надин ми се усмихва широко, което е пожелание за добро утро. Новата ни помощничка, двойник на миналогодишната Мари, меси тестото за кроасаните и пее с радиото, а младото ни момче, както винаги, закъснява. C’est la meme vie, тук в хотел „Ривиера“. Всичко си е същото.

След като изпивам набързо чаша кафе и се консултирам с помощниците си, решавам тази вечер наш специалитет да бъдат омарите от Средиземно море. После още и агнешко от Систерон, а защо не и торта за десерт?

Грабвам списъка с покупките, подсвирвам на Лошото куче и двамата се втурваме към колата. Кучето е почти вътре, когато едва успявам да отворя вратата. Сяда запъхтяно на седалката и ме гледа нетърпеливо, като че ли го задържам за някаква важна среща. Не знам какво го привлича толкова на пазара, може би суетнята, освен перспективата за храна. Вече всички търговци го познават и повечето го хранят. Всъщност то дори започва да напълнява.

— Хм, може би трябва да измислим диета за теб, Лошо куче — казвам аз и точно в този момент Джак притичва иззад ъгъла, като придърпва късите си панталони и ми маха като луд.

— Какво има? — питам аз и навивам прозорчето до долу с усмивка на лицето, която показва любовта ми.

— Никога не тръгвай, без да си ми казала „довиждане“ — казва той, обгръща ме с ръце колкото може през отворения прозорец и притиска лицето ми към гърдите си.

Сърцето му бие в ушите ми и аз го притискам здраво към себе си.

— Но ти спеше.

— Ами тогава ме събуди. Просто никога не ме оставяй така. Никога.

— Няма — казвам и не откъсвам очи от неговите, което е един вид обещание.

Махам му за довиждане и поемам по алеята в стария си автомобил, като спирам на пресечката с главното шосе, за да се възхитя на новия ни знак. И, разбира се, както обещава знакът, нашето гостоприемство винаги ще бъде по-голямо от малкия ни, но съвършен, хотел.

И така, Джак, аз и, разбира се, мис Найтингейл, очакваме с нетърпение да ви видим отново и да споделим с вас дългите летни дни на плажа. Очакваме с нетърпение разходките с яхта по залез-слънце и съвършените вечери на терасата, обсипана с цветя, където виното е студено и мъжете са горещи, а храната е наистина превъзходна. Всичко това ще бъде направено за вас с любов.