Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (76)

Глава 76

Закарах мис Найтингейл до летището в Ница и изчаках да се качи на самолета за Лондон. Тя щеше да ми липсва повече, отколкото бихте си помислили. Тя можеше да разговаря на много повече теми от тази за времето и как лошите ветрове са съсипали розите й миналата година. Мис „Н“ беше загадъчна като кутията на Пандора и истината беше, че я обичах и никак не исках да се върне у дома си.

— Остани, моля те, защо не? — помолих я.

Исках да й кажа, че е най-добрата ми приятелка и я обичам, но знаех, че тя не би одобрила такава изява на чувства. Според мис Найтингейл се разбираше от само себе си, без думи, че сме загрижени една за друга.

— Е, мила — отговори тя, докато пиехме заедно последната чашка бренди след вечеря. — Имам градината си, за която трябва да се грижа, нали знаеш. Розите трябва да се подрежат, а и малката Нел е все още при семейство Уормсли в „Блекли Армс“ и без съмнение й липсвам, макар понякога да се съмнявам в това, защото Уормсли така я глезят с тези наденички и бира…

— Тогава, ще дойдеш ли за Коледа? — погледнах я с надежда, като вече планирах коледното угощение и подсъзнателно се питах дали ще мога да убедя Джак да остане. О, Джак, помислих си и сърцето ми се сви… Морякът, скитникът, номадът. Точно като Патрик.

— Много мило от твоя страна — Мис Найтингейл наистина беше доволна от поканата ми. — Но, виждаш ли, толкова съм заета с църковните си ангажименти по Коледа. В навечерието на Коледа пеем коледни песни, макар че ми е малко странно да се спирам на прага на онова, което някога е било мой дом, и да пея „Господ да ви благослови, мили джентълмени“ на непознатия, чиято собственост е той сега. После идва годишната пантомима в залата на кметството. Тази година ще се играе „Пепеляшка“, която винаги се харесва на децата. После, разбира се, викарият и съпругата му със сигурност ще ме поканят на коледен обяд, а аз не мога да ги разочаровам. Така че, виждаш, мила моя, колко съм заета.

— Естествено, разбирам — казах и се замислих за това, колко самотна ще бъда аз на Коледа.

— Но може би за новогодишните празници? — предложи мис Найтингейл.

Отговорих, че се надявам да дойде. О, как се надявах!

 

 

След като настаних мис „Н“ в самолета, подкарах, импулсивно, по шосето на изток от Ница в посока към Кап Фера и старата вила, за която тя ми беше разказвала. Онази, която някога принадлежала на жена на име Леони, мястото, където според мис Найтингейл щях да намеря истински мир. Имах нужда да остана сама с мислите си.

Спомнях си указанията й доста неясно, но намерих някак си пътя. Вилата изглеждаше така, сякаш беше омагьосана. Надписът „Вила Оберж“ беше гравиран в двата огромни бели камъка, които указваха входа към алеята, вече обрасла с трева.

Отворих скърцащите железни порти и влязох. Застанах на чакълестата алея под високите сенчести дървета. Ето я и нея, олющена бяла къща, разположена сред зелени кипариси и странно сребристи маслинови дръвчета. Поредица от пътечки и малки тераски водеха до белия пясък на плажа, а оттам до морето пък водеха стъпала, които изглеждаха доста разнебитени и нестабилни.

Не беше чак толкова далеч от моя хотел, мислех си, докато се разхождах по обраслите с трева пътечки, макар че това място, естествено, е било по-луксозно от моя хотел „Ривиера“. И все пак притежаваше и атмосферата на семеен дом. Тук се криеха спомени и човек можеше да ги почувства дори във въздуха около себе си, да ги вдиша ведно с аромата на див тамян и розмарин и с дъха на соленото море.

Стигнах до каменна пейка под джакаранда — идеалното място, където да седнеш и да мечтаеш в топлия следобед, докато гледаш как морето мени цвета си от тюркоазно до индиговосиньо с приближаването на вечерта. Идеалното място, където да мечтаеш за живота и за любовта. Идеалното място, за да постигна мир със самата себе си и със собствения си живот, точно по същия начин, както знаех интуитивно, че е станало преди години с жената на име Леони.

Отпуснах се на пейката и се загледах във вълшебния пейзаж. Спомних си Патрик и добрите ни времена, както и края му, когато той доказа любовта си към мен. Замислих се и за хотел „Ривиера“ и как сега щях да работя дори по-упорито, за да постигна успех, за това какво удоволствие ми доставя да се грижа за гостите си и да споделям техните дни. Дори измислих две нови менюта, както просто си седях там и гледах втренчено в синьото пространство.

Мислех и за моята приятелка Моли Найтингейл и как никога няма да събера смелост да я нарека „Моли“, макар много да я обичах.

И, разбира се, мислех и за Джак. Редица объркани мисли… Мислех колко много обичам тялото му и докосването на ръцете му, за това, колко сини са очите му и как се присвиват, когато се усмихва. Усмивка, от която коленете ми омекват. Спомних си гласа му и нежността, с която ми каза колко много обича яхтата си. Скоро и той щеше да си отиде, за да отплава на околосветска обиколка в търсене на приключения, защото той беше такъв тип мъж.

И аз щях да бъда отново сама в хотел „Ривиера“ и да чакам лятото, когато отново щях да разцъфтя като бугенвилия.

Самотата ме обгърна като мокро одеяло и аз потреперих, въпреки че денят беше топъл. Самотата не беше хубаво нещо. Чух лек шум и се обърнах да погледна. Малко шоколадово коте със златисти очи ме гледаше. Беше наистина малко и много изискано, със сладко носле с розов връх, триъгълна муцунка и заострени ушички.

— Е, здравей — казах аз, — кой си ти?

Котето изви гръб и дълго се протяга, после се отри в краката ми и замърка гърлено. Протегнах му ръката си. Котето я подуши, после седна на елегантните си хълбоци и пак ме загледа. Вдигнах го, сложих го в скута си и погалих козината му — най-меката козина, която някога бях докосвала. То близна ръката ми с грапавото си розово езиче.

Внезапно и неочаквано се разплаках. Най-после освободих чувствата, трупали се през последните няколко месеца. А малкото коте седеше спокойно в скута ми. Вече не мъркаше, но присъствието му пак ме успокояваше.

Когато сълзите най-накрая престанаха, изтрих лицето си в края на тениската, защото нямах никаква носна кърпичка — нито от плат, нито книжна. Сведох поглед към малкото кафяво котенце в скута си. То нямаше каишка, никаква идентификация… Беше просто малко, изгубило се, коте. А сега вече беше мое. Щеше да бъде моят ангел пазител и щеше да намери мястото си в моя живот, като че ли винаги е било част от него.

Взех го с намерението наистина да стане част от живота ми — така, както бе постъпила и Леони Бахри преди много години, макар аз да не знаех това.

Имаше само едно име за него. Шоколад, разбира се. Подхождаше на кафявия му цвят и на моята кулинарна кариера. Мислех, че и Скрембъл щеше да го хареса. Надявах се поне, защото отсега нататък Шоколад щеше да спи на възглавницата ми нощем. И вече нямаше да бъда сама.