Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (75)

Глава 75

Репортажът по телевизията потвърди, че Евгения Солис е загинала при катастрофа на пътя до Корниш. В същия ден беше съобщено, че „изчезналият“ съпруг, Патрик Лафорет, е бил „намерен“ и че същият е загинал при катастрофа с мотора си.

Яхтата на Солис замина тихо от залива Монте Карло същата нощ, без тялото на Евгения Солис или онова, което беше останало от него. На адвокат Дюма бяха дадени нареждания да се погрижи тя да бъде погребана. Без надгробен паметник, само табелка с името й и датите на раждането и смъртта й. Нямаше да има църковна служба, така никой нямаше да може да задава въпроси. Лорен Солис дари огромна сума за реставрацията на древни произведения на изкуството и се върна към живота на богатите. Ако е имал някакви рани, със сигурност нямаше намерение да ги ближе пред очите на всички.

Същата вечер ми донесоха на ръка един плик. В него беше бележката, с която Патрик дава хотела на Солис. Беше накъсана на малки парченца. Солис се беше отказал от претенциите си над хотел „Ривиера“. Беше направил подарък на мен, вместо на съпругата си.

Ако имаше още някой, за когото да съжалявам, освен за Патрик, в цялата тази тъжна история, това беше Лорен Солис. Искам да кажа, ако въобще е възможно да изпитваш съжаление към милиардер. Вярвах на историята му за това, как бабата на Патрик го била спасила. Солис не беше лош човек, беше добър бизнесмен, но беше попаднал под магията на красива, властна и луда жена.

Полицията отново дойде и започна да задава въпроси за Йеб Фалкон, който също беше загинал при катастрофата заедно с Евгения. Ние обаче заявихме, че нищо не знаем. А колкото до Жизел Кастил, тя се върна в Париж и вилата й се продаваше.

— Добре е, че се отървахме от всички боклуци — каза мис Найтингейл, доволна, макар да не стана много ясно дали в това число включва и Патрик.

Както и да е, имаше църковна служба в памет на Патрик и дойдоха всичките му „приятели“, включително и няколко привлекателни жени. Семейство Шауп също дойдоха от Дордоните, за да ми окажат подкрепа в трудния момент, а двойката младоженци, които прекараха при мен медения си месец, изпратиха голям букет. За мен, не за Патрик. Дори Папагалчето ми изпрати съболезнованията си в писмо, макар от него да добих впечатлението, че смята смъртта на Патрик за облекчение.

Приех „приятелите“ му след това на терасата, стисках ръцете им, а жените, които са били негови любовници, ме целуваха по двете бузи. Те пиеха шампанско и с тихи и дрезгави гласове споделяха спомените си, докато лакомо поглъщаха превъзходните ордьоври, приготвени от Надин и сервирани от Жан-Пол, които се бяха върнали за случая и бяха скромно облечени в черни тениски и черни панталони.

Джак се държеше на известно разстояние, защото все пак това беше погребението на съпруга ми. Но мис Найтингейл стоеше неотлъчно до мен, измерваше с поглед „опечалените“ и от време на време потупваше ръката ми, за да ме успокои.

Бях се облякла подходящо за последното изпращане на Патрик — в черна ленена рокля без ръкави и с възможно най-високите обувки. Огромна черна широкопола шапка скриваше очите ми, които и без това вече бяха скрити зад най-тъмните очила, които успях да намеря. Джак изглеждаше изненадан от новия ми външен вид, а мис Найтингейл каза, че съм много красива вдовица, което ме накара да се засмея. В този момент, докато моят собствен смях все още звучеше в ушите ми, разбрах, че съм наистина самостоятелна жена. Че Патрик сам беше избрал пътя, по който беше тръгнал. А сега аз бях свободна да избера моя.

И какво имаше да избирам? Хвърлих поглед през рамо към Джак, който стоеше зад мен. Той имаше много сериозен и леко уморен вид, беше така невероятно силен и привлекателен, че сърцето ми прескочи един удар. Единственият въпрос сега беше дали той ще избере мен. Съмнявах се. Та той беше моряк, пък и аз бях прекалено срамежлива, за да му задам този въпрос.

„Опечалените“ си отидоха, подобни на ято гарвани в черните си дрехи, като се смееха, бъбреха и правеха планове за вечерта. Казаха довиждане на Патрик и продължаваха да живеят собствения си живот. Предполагам, че няма нищо лошо в това, че такъв е естественият развой на нещата.

Онази вечер се хранихме навън, а Ред и Джери Шауп „ни развеселяваха“, както се изрази мис „Н“. Бях избрала „Оберж де Мор“ на „Плас де Лис“ в Сен Тропе, където, по маратонки и дънки, вечеряхме в компанията на местни хора и изпихме доста бутилки розе.

Вдигнахме тост за хотел „Ривиера“, който сега завинаги щеше да остане мой. Заклех се да го направя толкова красив, колкото беше преди. После вдигнахме тост за Патрик и си спомних, че все пак той ме беше обичал.

Когато се върнахме в хотела, семейство Шауп се настаниха в старата си стая, сега напълно възстановена. Мис Найтингейл беше в своята с името Мария-Антоанета, а Джак дойде при мен у дома.

— Не е ли нередно това? — запитах нервно, когато той затвори вратата и ръцете му ме обгърнаха. — Чувствам се странно. Все пак току-що погребах съпруга си.

— Скъпа, ти си го погребала доста отдавна — той загриза лекичко ухото ми и по гръбнака ми плъзнаха чувствени тръпки. — Днес всичко беше само формалност.

Въпреки че нощта беше топла, запалих огъня и се сгушихме един до друг на дивана. Загледахме танца на пламъците, слушахме хъркането на Лошото куче, легнало в краката ни, успокояващата мелодия, изпълнявана от Антонио Карлос Хобим, който пееше за любовта на португалски. Още по-тихо се чуваше припевът на морето. В сърцето си благодарих отново на Патрик, както и на Бога, че ми беше изпратил мис Найтингейл и Джак Фарар. Странно, в края на тази ужасна седмица на трагедии, се чувствах спокойна. В този момент бях доволна жена.