Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (58)

Глава 58
Лола

Бях в Блекли само от три седмици и вече започвах да свиквам с: първо времето; второ още по-лошото време и, трето, начина, по който англичаните гледаха на всичко.

Всичко ми харесваше, с изключение на времето и с изключение на това, че бях далеч от Джак Фарар. Страдах още повече, защото знаех, че имам много малко време и че той определено не е част от моето бъдеще.

Беше ми дал телефонния си номер, но аз, разбира се, не му се обадих нито веднъж. Какво бих могла да му кажа? Задавах си този въпрос, когато се изкушавах. Здравей, как си? Как вървят нещата? Липсваш ми. Не, ако имаше важни новини, Джак щеше да ми се обади. Предполагах, че проверява къде са продадени „Дукати“, но също така, че продължава да живее живота си, че кръстосва между Съединените щати и Европа. Може би дори вече си беше намерил друга Шугър.

А когато се замислях за Патрик, който беше жив и се криеше, изпитвах страх. Да, страхувах се от него. Бях като в някаква изкривена зона, в която времето беше спряло, а пространството — със съвсем различни измерения. Като че ли живеех във вълшебен, измислен свят тук, в сърцето на английската провинция. Аз също се криех. Като уплашено зайче, каквото всъщност бях. Сега се намирахме на почвата на мис „Н“, далеч от Южна Франция и хотел „Ривиера“, и започвах да опознавам някои нейни страни, за които преди само се досещах. Опознавах все повече жената, която всъщност дотогава не бях познавала.

Дните се точеха бавно, сякаш и те обвити от гъстата сива мъгла. Измина седмица, станаха две. Изпратих пощенска картичка на Джак на адрес: „Хай стрийт“, Бърфорд и друга до Християнската църква в Оксфорд и Бъртън-он-дъ-Уотър с бърза поща. Бях написала обикновени неща като: „Няма да повярваш, но селото изглежда така, сякаш съм направила пътешествие назад във времето“. И: „Храната в кръчмата е много добра и би ти харесала. Надявам се, че напредваш с издирването на продадените напоследък «Дукати»“. Само веднъж написах: „Липсваш ми“.

Но после ми се прииска да не бях го правила, защото той нито веднъж не ми написа пощенска картичка. Очевидно бях последното, за което се сеща.

Когато той най-после се обади един следобед, бях излязла и мис Найтингейл прие съобщението. Беше се върнал в Щатите по спешна работа, а приятелят му от Марсилия, който беше бивш детектив, разследваше търговците на „Дукати“. Казал, че ще се върне скоро и че обича и двете ни.

Същата вечер, като си легнах в леглото с меките възглавници, аз сънувах картичка, на която пишеше: „Обичам и двете ви“. А нима може да се сънува любовта?

Времето застудя, въздухът стана като хрускав и една сутрин, като се събудих, видях, че тревата е покрита с ледена коричка. Облечени с топли пуловери и увили шалове около вратовете си, се разхождахме по поляните, а малката Нел подтичваше зад нас. Мис Найтингейл ми показа първите червени зрънца по живите плетове и добави, че според фермерите, това означава дълга и тежка зима.

Отидохме да пазаруваме в Челтнъм, чудесен малък град, където има много сгради от времето на Регентството. Странно, но те ми напомняха за Ню Орлиънс, където, обаче, не беше така влажно. Купих си розов кашмирен пуловер от разпродажба, разбира се, който не подхождаше на червената ми коса, но беше мек и топъл като козината на котенце.

Понякога просто се разхождахме, дълго и бавно, и мис „Н“ ми разказваше за миналото си, за интересния си живот. Говорехме и за моето минало, за проблемите ми с Патрик. Но не и за Джак Фарар.

Разхождахме се дори в дъжда, когато зеленината придобиваше по-различен зелен цвят и сякаш всичко ставаше по-свежо. Облечени в дъждобрани, които се увиваха два пъти около нас, закопчани с колани с огромни токи и на главата с кепета от туид като онези, каквито носеха старчетата в кръчмата, сигурно приличахме на две провинциални стари моми. Късахме клончетата с червените зрънца, косите ни полепваха по лицата от дъжда, носовете ни бяха зачервени и изглеждахме щастливи и здрави.

— Ако само можеше Джак да ме види сега — казах аз с усмивка.

Погледът на мис „Н“ иззад очилата, зацапани от дъжда, беше остър.

— Искаш ли това да стане?

— О! — възкликнах изненадана. После: — О, да, ужасно се страхувам, че да. — Звучах като истинска англичанка, затова двете запищяхме от смях и възторг и затичахме обратно под дъжда, следвани от малката Нел, която приличаше на топка мокра козина. Обратно в уютната кухня, където печката „Ага“ топлеше едновременно въздуха и водата в чайника, ние се сгушихме в одеялата и изпихме по чаша горещ чай. Билков, разбира се, защото мис „Н“ не признаваше дори чая „Ърл Грей“. Хапнахме и бисквити с джинджифил, толкова твърди, че можеха да строшат зъбите ни. Протегнахме, доволни, крака към огъня и замърдахме големите пръсти на краката си, което отново ни накара да се засмеем.

Разбира се, животът не можеше да бъде все такъв. Идилията не може да трае вечно.