Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (57)

Глава 57
Джак

Джак беше в Сен Тропе. Седеше под сянката на кестеновите дървета в кафе „Де арт“ както обикновено, пиеше сутрешното си кафе и ядеше кроасан. Мястото не беше оживено. Духаше студен северен вятър, последният напън на мистрала, листата на кестеновите дървета трепереха, а книжните салфетки хвръкваха от масите и падаха на паважа. Сезонът определено беше свършил и животът на местните хора влизаше отново в обичайното си русло. Но не и за свободни хора като него, които просто не знаеха кое от всички места на света да нарекат свой дом.

Разбира се, трябваше да си остане у дома в Съединените щати, където беше потънала яхтата „За минута“. В нито един друг момент от живота си дори не би се замислил по този въпрос. Но сега не можеше да реши. Заради Лола Лафорет. Как беше успяла да се забърка в такива проблеми? И защо той се чувстваше длъжен да я отърве от бедата?

Направи знак да му донесат още едно двойно еспресо, защото реши, че то може да проясни главата му и да изостри мислите му. До момента беше воден единствено от чувствата и страстта към жена, която му беше влязла под кожата така, както никоя друга от времето на красивата мексиканка Луиза. Връзката беше продължила точно три месеца и той се чудеше дали с Лола щеше да бъде същото. Дали след три месеца щеше да се е върнал в собствения си свят, да ремонтира яхтата, за да е в отлична форма, да събира екипажа си и да тръгне да търси приключения. Той беше такъв тип човек. Нали така? И защо да се променя? Въздъхна дълбоко и отпи от еспресото. Нямаше отговор.

Набра номера на работилницата си на мобилния си телефон и говори с Карлос. „За минута“ беше извадена в деня, след като беше потънала на петдесет фута. Бяха използвали тежки кранове. Ремонтът вървял бавно.

— Но ще се върнеш скоро, нали? — каза Карлос.

— Да, точно така — повтори Джак още веднъж.

Приключи разговора и сложи пред себе си на масата лист жълта хартия. Дълъг списък на търговци на коли и мотори заемаше страницата. Всички бяха проверени, с изключение на двама, за които приятелят му детектив в Марсилия само му беше споменал. Помисли си, че онзи в Париж е доста далеч оттук, за да бъде замесен по някакъв начин, но човек никога не знае, Патрик може да обикаля из страната и да се крие от едно място на друго. Другият беше в Генуа, град, който беше пристанище по крайбрежието на Лазурно море. Щеше да опита за последен път.

Набра номера, помоли да говори с мениджъра или с някого, който говори английски, и зачака, а в ухото му гърмеше италиански рок. После някой взе слушалката и каза:

— Pronto, мога ли да ви помогна?

Джак попита за „Дукатите“. „Да, каза италианецът, продавал «Дукати 748S», машината била прекрасна, най-добрата в света и невинаги се намирала, трябвало първо да направиш поръчката и после да чакаш.“

— Колко се чака? — Джак почти усещаше неговото пренебрежение.

— Три, шест месеца.

— Продадохте ли много напоследък? — попита Джак и почувства, че онзи се изнервя.

— Дали съм продал много? Бих желал, но бяха само два.

— Продавате ли на чужденци? — попита Джак. Италианецът се засмя и каза:

— Синьор, не правим отстъпки на чужденци, ако това ви интересува.

— Знаете ли какво — каза Джак, — утре ще дойда при вас и ще можете да ми покажете какво имате.

— Но аз имам само един, синьор, а и той вече е продаден.

— Значи ще поръчам един като него — каза Джак. — Името ми е Джак Фарар. Очаквайте ме утре следобед.

Той довърши кафето си, подхвърли останалото от кроасана на Лошото куче, което се беше опънало под масата, върна се на кея и взе малката лодка до яхтата. Само след половин час Лошото куче беше със спасителна жилетка и развълнувано бягаше напред и назад по палубата като лаеше, а Джак излезе от заливчето на Лола, опъна платната и пое на запад към Генуа.

 

 

Генуа е голям град, който се разрастваше по крайбрежието и постепенно включваше в себе си много от старите рибарски градчета и села. Това не беше точно мястото, където Джак искаше да бъде през слънчевия следобед, но закотви лодката и отиде с гумената лодка в старото пристанище. Лошото куче лъхтеше до него, докато вървяха по една грозна улица и търсеха такси. Повървяха малко и най-накрая намериха. Шофьорът не беше много доволен, че трябва да качи кучето в колата си, но обещанието, че ще му се плати допълнително, го убеди.

Като мърмореше мрачно на италиански, шофьорът подкара колата почти зигзагообразно по серия от тесни криволичещи улички и накрая навлязоха в оживения район, където движението беше ужасно натоварено. Газовете от автомобилите бяха гъсти и миришеха лошо и Джак се замисли с копнеж за морето и свежия солен въздух, за вятъра, който опъваше платната. Надяваше се, че начинанието няма да се окаже „преследване на диви гъски“, както е казано в поговорката. Имаше някакво предчувствие, че търси точно този търговец на моторни превозни средства, а вярваше на интуицията си.

С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на късите си панталони, облякъл синя тениска, избеляла до сиво от слънцето, обул удобните си верни стари маратонки „Тод“, Джак завърза Лошото куче за една улична лампа, много удобна за целта, и влезе в бляскавото и лъскаво помещение на търговеца на коли. Младият продавач, който се размотаваше наблизо, му хвърли два остри погледа, реши, че не си струва да си хаби усилията за него, и го остави сам. Джак тръгна към офиса на мениджъра, спря да се възхити на лъскав черен „Фиат Барчета“, усмихна се на младата продавачка, която също го погледна два пъти и реши, че той си струва усилието.

— Здравейте — каза Джак. — Търся синьор Москони. Той ме очаква.

— Така ли? — тя му се усмихна ослепително, после се сети да го попита за името му.

Синьор Москони дойде забързано от офиса си. Беше мъж на средна възраст, облечен в костюм на райета. Имаше тънки мустачки и носеше очила, които представляваха стъкла без рамки.

— Синьор Фарар — каза той и му подаде ръка. — Buona sera. Страхувам се обаче, че посещението ви е напразно. Предупредих ви, че не разполагаме с повече машини „Дукати“. Продадохме и последния. Ще трябва да изчакаме доставката, а и моторите в нея са вече обещани.

Той въведе Джак в офиса, предложи му да седне и да изпие чашка еспресо. Подаде му огромна лъскава брошура, на която бяха показани всички видове „Дукати“.

— Е, кой точно ви интересува? — запита той, с голяма мъка, на английски.

— Всъщност този — Джак посочи картината, която изобразяваше 748S. После запита: — Продадохте ли много от тях напоследък?

— Да, синьор, продадохме два само преди месец. Великолепна машина, прекрасен дизайн и каква мощ! Ах, забравете за машините „Харли“, няма нищо, което може да се сравни с „Дукати“.

— Някакъв шанс някой от новите собственици да иска да продава? Със значителна печалба, разбира се.

Синьор Москони го огледа преценяващо отгоре до долу и обратно.

— Говорите за наистина много пари, синьор Фарар.

Джак кимна съзаклятнически.

— Така предполагам и аз. Но човек трябва да направи всичко възможно да се сдобие с „Дукати“ напоследък. И, с малка помощ от ваша страна, синьор Москони, може би ще успея. Уверявам ви, че съм безгранично щедър човек.

Италианецът остана мълчалив известно време, дълбоко замислен, после се изправи рязко на крака.

— Защо да не обсъдим това на чашка аперитив, синьор Фарар? — предложи той. — Има доста добър бар съвсем наблизо.

 

 

След два часа Джак и помиярът бяха отново на борда на яхтата и си хапваха от прясната пита, местен специалитет, поръсена със сол и олио. Бяха я купили от фурна в близост до пристанището. Питата беше хубава, макар фурната да беше особено мръсна и да не вдъхваше никакво доверие на потенциалните клиенти. Вятърът беше затихнал и Джак запали двигателя. Потегли към открито море, където щеше да направи завой отново към крайбрежието и да поеме към Сан Ремо.

В джоба си имаше хартийка с името на собственика на последния продаден „Дукати“ — Козмо Марч с адрес хотел „Рози“.