Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (5)

Глава 5
Джак

Джак Фарар, само с вярното си куче за компания, се наслаждаваше на чаша питие на палубата на яхтата си. Екипажът си беше взел свободен ден и се беше отдал на пазаруване в Сен Тропе.

По време на пътуванията си Джак срещаше много жени. Като например Шугар /Захарчето/, русокосата хубавица, която плаваше на яхтата му почти непрекъснато. Хубавите момичета бяха винаги готови да се забавляват. И никога нищо не искаха, защото усещаха, че Джак не е от мъжете, които биха се оженили. Пък и коя жена с всичкия си ще иска да прекара цяла година на лодка в обиколка на земното кълбо, да преживява бури, да яде консерви и да си мие косата със солена вода седмици наред? Никоя, доколкото той знаеше. И със сигурност нямаше такава жена, с която да искаше да прекара толкова време сам.

Всъщност най-много обичаше моментите, когато оставаше сам с кучето си на палубата. Нищо не можеше да се сравни с тези тихи и спокойни моменти, когато компания ти правят само звездите на небето и вятърът, който вие в платната. Само той и кучето, индиговосинята морска вода и самотата. Това бяха най-важните неща в живота му. Както и, но в по-различен смисъл, бурите, с които се бореше по време на пътуванията си, управлението на яхтата през развилнелите се вълни, докато вятърът ги подмята като цвят на глухарче. Тогава екипажът се бореше наравно с него, а кучето се свиваше страхливо в малкия салон и виеше. Предварително му слагаха спасителен пояс — просто за всеки случай. Джак, също за всеки случай, се завързваше за кормилото. В такива моменти адреналинът изпълваше вените му, мощен като горещ ром. Мислеше, че триумфът, който изпитва при победата над бурята, е най-мъжкото чувство на света.

За Джак нямаше нищо, което да може да се сравни с това чувство, нито дори секса, макар да беше чувствен мъж. Или може би беше така, защото не позволяваше на никоя жена да навлезе толкова дълбоко в живота му, да сподели чувствата си с него, за да се получи онова всепоглъщащо чувство, когато любовта и сексът се слеят. Все още му предстоеше да открие жената, която да може да му даде това върховно усещане, което изтръгваше от борбите с бурите.

Беше самотник, номад, скитник. И се чувстваше у дома си във всяко пристанище по света. Харесваше този живот и нямаше намерение да се откаже от него заради никоя жена. Разбира се, когато тръгваше на дълго пътуване, Джак не вземаше със себе си нито една жена. Тогава екипажът му се състоеше от шестима души, един, от които винаги беше най-добрият му приятел, мексиканецът Карлос Албантес.

Беше се запознал с Карлос в Кабо Сан Лукас, малко градче на полуостров Баджа, където беше отишъл на риболов. Беше ноември и времето се беше влошило. Водата беше станала прекалено студена за големите океански риби. Но Карлос беше роден и отрасъл в Кабо и познаваше занаята. Беше истински моряк, човек на морето, точно какъвто беше и Джак. Карлос го беше извел на собствената си лодка и бяха прекарали две нощи заедно на нея в морето на Кортес. Така се опознаха доста добре, както може да стане само между двама мъже — малкото изречени думи говореха много. Знаеха кои са, и знаеха, че се харесват.

По-късно Карлос беше отишъл на север и беше останал там дълго време. Работеше на пристанището за яхти и плаваше с Джак през уикендите, а по време на дългите му пътувания беше част от екипажа му, но на всеки няколко месеца се връщаше в Кабо — като сьомгата, която трябва да хвърли хайвера си.

Карлос познаваше добре и плаването на галера. Можеше да приготвя вкусно блюдо от скариди fajitas de camarones и правеше най-добрия коктейл „Маргарита“ на света — текила „Хорнитос“, лимони, лед и сол. Скоро той и останалите членове на екипажа щяха да се присъединят към Джак тук, в Метц и щяха да отплават с петдесетфутовата яхта „В един миг“ на друго дълго пътешествие. Към Южна Африка този път, към Кейптаун, където водите бяха идеални за сърфинг, жените бяха красиви, а и виното беше превъзходно.

Баджа беше също и мястото, където Джак беше срещнал Луиза, единствената жена, която беше обичал истински. Прекрасната Луиза с коса като черен сатен, с очи като зелени скъпоценни камъни и с кожа като бронзово кадифе. Тя го беше обичала в продължение на три месеца и той я беше обичал горе-долу също толкова дълго. Но страстта може да предизвика хаос в графика, на който и да е моряк, ако той го позволи, разбира се, а Джак нямаше намерение да бъде мекушав. Той ценеше много приятелите си и плаванията си. В този ред. Дайте му приятелите, лодката и кучето и той вече ще бъде истински щастлив.

Животът беше хубаво нещо. Беше направил достатъчно пари, за да живее така, както му харесва, плюс няколко допълнителни неща, ако пожелае. Когато не се скиташе по моретата, ръководеше пристанището си за яхти в Нюпорт и това занимание го правеше доста зает човек. Там също така строеше яхти, много по-тънки и елегантни и много по-скъпи от неговата собствена. И все пак, тази малка яхта му беше любимата.

В момента мислеше за жената, която го беше хванала гол в окуляра на бинокъла си по-рано вечерта. Имаше нещо интересно в нея. Нещо в дългата й разрошена коса, във високите скули, в меките пълни устни и в изненаданото изражение на големите й кафяви очи, когато погледите им се бяха срещнали. Той се усмихна, като си помисли какъв ли шок е било за нея да го види напълно гол, а после се замисли за нейното тяло, облечено в прекалено тясна тениска и странни панталони.

Хареса му как изглежда нейният малък розов хотел, настанил се високо на скалите сред горички от Tamarindus indica и маслинови дръвчета. Дори без бинокъл би могъл да види пищните бугенвилии и свещите, които блещукаха на терасата по време на вечерята. Лампите, запалени във вътрешните помещения, хвърляха приканващ топъл златист отблясък, а над водата се носеха песните на птиците и музика. Дали наистина не пееше Бари Уайт? Той се усмихна, защото отново се сети за шокираната жена. Може би у нея имаше нещо повече, отколкото би могъл да забележи на пръв поглед.

Както и да е, започваше да огладнява, а тя очевидно държеше ресторант. Може би щеше да уцели с един куршум два заека — да се срещне с жената и да види дали тя е толкова секси, колкото обещават устните й и музиката на Бари Уайт, и в същото време да хапне вкусна и топла храна.

Не си направи труда да се преоблече, просто прокара длани през рошавата си кестенява коса, подръпна нагоре поизносените си къси панталони, облече бяла тениска и обу старите си маратонки — най-удобните, които някога беше имал и с които никога нямаше да се раздели, въпреки че вече бяха доста износени. Недотам спретнатото и красиво куче, което беше спасил от сигурна смърт в езерото преди няколко години, застана до него, защото обикновено нямаше търпение да отиде там, където отиваше и Джак. Той го беше кръстил Лошото Куче, защото то никога не знаеше как трябва да се държи в компания. А после, защото обичаше Лошото куче толкова, колкото и яхтата си, кръсти яхтата на кучето.

— Съжалявам, стари приятелю — каза той и се наведе да го погали по главата, — но гостите на хотела няма да ти се зарадват и няма да харесат маниерите ти, особено ако се опиташ да откраднеш храната от чиниите им.

Пак се усмихна. Лошото куче беше уличен помияр, скитник от висока класа. Вечеря на свещи и качествено вино очевидно не бяха онова, от което имаше нужда. Сложи храна в купичката му, провери дали има прясна вода, даде му нов кокал, а после се качи в малката спасителна лодка. Лошото Куче вдигна лапи на парапета и сведе поглед към него. Никак не обичаше да го изоставят.

— Ще се върна скоро, стари приятелю! — извика му Джак и се понесе по гладката тъмносиня вода към хотел „Ривиера“. Но онова, за което всъщност си мислеше, беше какъв ли ще е изразът на мис Рошава Коса, когато го види отново. От плът и кръв.