Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (45)

Глава 45
Мис Найтингейл

Мис Найтингейл много се радваше на малкия „Фиат“, който беше наела, за да направи пътуването по крайбрежието. Той й напомняше за нейния собствен „Мини Купър“, макар че нейната кола беше яркочервена, а не скучно сива като тази. Не се беше поколебала въобще за цвета, когато, преди година, беше купила колата, макар да си представи как Том щеше да каже: „Защо искаш червена кола? Така ще привличаш вниманието на всяко ченге от Блекли до Лондон, а със скоростта, с която шофираш, Моли, ще получиш повече талони за глоба, отколкото вестници има в будката на вестникаря.“ Но, разбира се, Том не беше там да я предупреди или да я предпази, пък и тя вече рядко ходеше до Лондон. А когато все пак го правеше, хващаше влака от Оксфорд до Падингтън. Така беше много по-лесно, отколкото да се опитваш да намериш място за паркиране в големия град.

И така, колата й беше червена, но приятно червена, и всички в селото я познаваха. Махаха й с ръка, усмихваха й се, както го правеха и когато двамата с Том профучаваха край тях на гърба на тюркоазния „Харли“, а тя вероятно показваше по-голяма част от краката си, отколкото беше прилично на нейната възраст, но пък лицето й беше благоприлично скрито зад шлема, от който винаги получаваше пристъп на клаустрофобия. Не можа да понесе мисълта, че трябва да се отърве от „Харлито“. Лъскаше го до блясък всяка седмица и то изглеждаше така, сякаш е в зала, изложено за продан, а не в нейния малък гараж, където някога държаха инструментите на градинаря.

Тя мислеше не за Том, а за Лола, докато караше по магистралата към Кап Фера, където щеше да разгледа още веднъж вилата на Леони Бахри, изоставена и почти изгубила се при нашествието на дивите лози. Знакът „Частна собственост“ беше все още запазен, прикрепен към огромните железни порти. Мис „Н“ обаче не му обърна никакво внимание, защото вярваше, че никой не би обвинил жена на нейните години, че иска да открадне нещо. Е, можеше да си отчекне от растенията, които все така процъфтяваха в градината, както и в дните, когато господарката им живееше тук. Не направи опит да влезе във вилата, защото това нямаше да е правилно. И тъй като прозорците бяха мръсни и скрити зад лозите, не можа дори да надникне вътре.

Вилата на Леони я интересуваше почти толкова, колкото и изчезването на Патрик Лафорет, макар, разбира се, в първия случай да не тегнеше заплахата на някакви последствия. Леони Бахри беше част от миналото, историята й беше изцяло записана в местните вестници, които се пазеха и можеха да бъдат прочетени отново от всеки. В тях имаше дори снимки, доста стари и може би не съвсем на фокус. От тях не можеше да се каже почти нищо, освен че Леони е била изключително висока, с гъста и красива руса коса с дължина до кръста. На някои от снимките беше в дрехи, които тогава сигурно са били последна парижка мода, с шапка и ръкавици, но тя все пак приличаше на „диване“, каквато беше и репутацията й.

Някога вилата на Леони била бяла и на прозорците имало зелени щори, а около нея била разположена градината. Вилата се намирала на хълм, по който растели лози, и който водел към морето. Сега вилата беше изоставена, подпорите й се рушаха, липсваха плочки от покрива и, без съмнение, зимните дъждове нахлуваха вътре.

И все пак в това място сякаш имаше нещо вълшебно, помисли си мис Найтингейл, докато вървеше по почти незабележимата вече пътека, която се виеше през някога забележителните с красотата си градини. Тук цареше мир и спокойствие, тишина. Тайните бяха погребани завинаги.

Знаеше, че Леони сама е посадила градините и се е грижила за тях. Тя също така беше превърнала старата къща в очарователен хотел — по същия начин, както беше направила и Лола с нейния; и Леони е била изоставена от любовника си, точно като Лола. Дали имаше още сходства между двете жени? Мис Найтингейл пожела да знае повече за историята на Леони, отколкото можеше да прочете в местните вестници. А там пишеше само, че Леони е била звезда на музикалната сцена, че е била жена с определена репутация, жена с могъщ и властен любовник, жена, която е обичала прекалено честно и прекалено всеотдайно.

Но това вече нямаше значение, затова тя прогони всички мисли за Леони от съзнанието си, почисти една от старите пейки от нападалите върху нея листа и седна под сянката на старото дърво джакаранда. Чуваха се единствено песните на птиците и лекото плискане на морето в скалистия бряг. Мис Найтингейл затвори очи — беше в пълна хармония със света.

Когато мис Найтингейл се събуди, небето беше променило цвета си от златното зарево на утринта в яркосиньото на горещия следобед. Освежена и отпочинала, тя се изправи и коленете й този път дори не изпукаха. Господи, помисли си тя, сигурно вече е време за обяд, а нали ги знаете какви са французите. Ако не си в ресторанта десет минути преди два, отказват да ти сервират. Тя предположи, че по това време те самите отиват да обядват. И все пак, днес искаше да прояви малко повече непредпазливост, да вложи повече авантюризъм в постъпките си и дори да премине границата с Италия. Пътят с кола дотам не беше дълъг и никой не би отказал да нахрани жена в Италия, независимо кое време на деня е. Когато се обърна с намерението да си тръгне, видя малка мраморна плоча под дървото джакаранда. Коленичи, въпреки болките в коленете, избърса праха от нея с ленената си кърпичка и сложи очилата на носа си.

Плочата представляваше малка котка. Дребничка и крехка, със заострени уши и триъгълна муцунка, тя лежеше, полусвита и по гръб, с разтворени лапички, с глава, кокетно положена на една страна. Беше така очарователна, че я накара да се усмихне. Наведе се още, за да прочете надписа: „Бебе, ще останеш завинаги в сърцето ми“.

Бебе сигурно е била котката на Леони. Всъщност животното приличаше на жената, която тя беше видяла на снимките: заострено триъгълно лице, грациозността, позата на вечната кокетка. Значи Леони беше погребала своето „бебе“, защото това означаваше името на котката, под същото това дърво, под което сигурно са седели двете заедно, точно както беше направила тя днес, а Леони е гледала морето и мечтала през горещите следобеди.

Мис Найтингейл погали каменната котка за довиждане, после мина отново през запустелите градини и излезе на тихия път. Затвори внимателно ръждясалите железни порти след себе си, защото не искаше и други да открият това спокойно и очарователно кътче, върна се в колата, излезе отново на магистралата и пое на изток. „Италия, каза си и се усмихна. Какво приключение!“