Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (37)

Глава 37

На следващата сутрин край моето заливче преминаваха малки лодки с бели платна, но там, където преди беше яхтата на Джак, имаше само тюркоазна морска вода. „Лошото куче“ и Джак Фарар си бяха отишли.

Извърнах се, без да мога да повярвам на очите си. Сърцето ми натежа като камък. Напомних си, жестоко, строго, че и преди съм била наранявана. Щях да преживея и това. Успях някак си да взема душ, да се облека, да се приготвя. За първи път дори не забелязах колко очарователна е кухнята ми, не помислих за това, колко я обичам. Кухнята вече не беше моя. И Джак Фарар не беше мой.

Измърморих bonjour на Надин, която гледа дълго и изпитателно след мен, после си налях малко кафе. Мислех за това, какво бях казала на Джак — по-точно за онова, което изразяваше моето отношение към любовта. Май дори не помнех какво точно съм казала. Помнех само, че беше нещо глупаво, и то само защото Патрик ме беше наранил.

Мис „Н“ ми беше казала да не изхвърлям любовта и романтиката от живота си заради Патрик. Е, а аз не бях я послушала и бях направила точно това.

— Изпий си кафето — каза ми Надин на френски, застанала права до мен. — И ми кажи какво е станало този път.

— Мъже — отвърнах, втренчила мрачно поглед в чашката си с кафе.

— Мъж е по-вероятно. — Тя опря ръце на хълбоци и смръщи вежди. — Надявам се само да не е отново заради Патрик, защото дори на мен вече ми омръзна да слушам за него. Той стои в дъното на всичките ти проблеми.

Съгласих се.

— Но ето, че отново се увлякох и пак сгреших — казах аз. — Отново се забърках с неподходящ мъж. Прекарах нощта с него, а на сутринта той си беше отишъл. Изчезнал е. — Погледнах Надин нещастно. — Какво има в мен, Надин? Къде греша?

— Прекалено си загрижена за другите — отговори Надин. — Трябва да мислиш повече за себе си. Ти обичаш да доставяш удоволствие на хората, Лола, и всички те обичат заради това. Време е обаче да се замислиш по-сериозно за живота си и за своите affaires de coeur. Забрави Патрик и оправи кашата, в която се е превърнал личният ти живот.

Тя отиде до мивката и започна да трака шумно с чиниите.

— Забрави и Джак Фарар — добави. — Той е като другия, живее собствения си живот, а не е сигурно дали това включва и теб.

Този съвет, макар и съвсем добронамерен, не ме накара да се почувствам по-добре. Горещото кафе имаше вкуса на горчивото хапче на истината.

— Вероятно си права — казах. — Както и да е, основният проблем е в това, че и ти, и аз скоро ще останем без работа. И какво ще правим тогава?

В тъмните очи на Надин грееше топло съчувствие.

— Не бих казала, че точно това ще се случи. — Но ако дойде време хотел „Ривиера“ да смени собственика си, може би ти и аз ще отворим малко бистро в Антиб. Ти ще готвиш, аз ще сервирам, а сестра ми ще посреща клиентите, когато не се грижи за бебетата си у дома. Това е. Когато тя е заета, ще трябва да се справяме двете. И ще успеем, ще видиш.

Беше толкова добра, толкова стабилна. Чувствах, че мога да се опра на нея, защото тя искрено желае всичко да се развие добре за мен. Станах и я прегърнах.

— Благодаря ти, приятелко. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Влезе Мари.

— Мадам Лафорет — каза тя.

Вместо обикновената работна униформа, състояща се от къси панталонки и тениска, беше облечена в красива лятна рокля и носеше куфар.

— Мама има нужда от мен у дома, мадам — каза тя.

— О, Боже! — възкликнах аз. — Всички са добре у вас, нали? Нещо с майка ти?

— Мама е добре, но трябва веднага да тръгна. Приятелят ми ще ме вземе от алеята след пет минути — хвърли поглед на часовника си. — Съжалявам, че трябва да напусна така внезапно, но, както казах, мама има нужда от мен в Лион.

Кимнах. Разбрах. Мари се местеше. Най-вероятно си беше намерила добра работа в Лион, град, където ресторантите бяха добри и храната — наистина превъзходна. Това щеше да бъде стъпка нагоре в нейната кариера. Можех единствено да съжалявам, че не ме е предизвестила по-рано. Но, от друга страна, гостите щяха да си тръгнат скоро. Щях да се справя.

— Надявам се, че всичко ще се подреди добре за теб, Мари — казах и написах чек за заплатата й. — Имаш истински талант за готвач и ще ти дам отлични препоръки — усмихнах й се. — Обади ми се поне един-два пъти да ми кажеш как са нещата при теб. И ти благодаря, че работи толкова усърдно за мен, оценявам това.

Тя като че ли се смути от това, колко спокойно приех нещата, и от добрите ми пожелания. Очевидно беше очаквала да се ядосам и да изразя недоволство.

— Много сте мила, мадам Лафорет — каза тя, после ме целуна бързо три пъти, вместо обичайните два, което, предполагам, беше знак за истинска привързаност. — Желая ви късмет, мадам! — тя взе чека и вдигна куфара.

— Късмет и на теб, Мари — казах аз. Тя целуна и Надин и тръгна.

Двама вече си тръгнаха, помислих си мрачно, и в този момент Жан-Пол мина край прозореца ми. Както винаги, велосипедът му се блъсна в розмариновите храсти и миг след това той влезе, залитайки, в кухнята с ръце в джобовете и замечтан израз на лицето.

— Какво се е случило? — попита Надин отново с ръце на широкия си ханш.

Жан-Пол спря и я погледна.

— L’amour — каза той кратко и после добави: — Добър ден, мадам Лафорет. Ще нагледам масите веднага.

Той влезе в стаята си, която беше зад кухнята, и чухме, че пусна душа.

— Любов — казах аз на Надин, — има само един отговор на този въпрос.

Острият звън на телефона се смеси с шума, който Надин вдигаше, докато подреждаше приборите. Обадих се. Беше Фреди Олдройд, бащата адвокат на господин Меден месец. Обещах да му дам копия на документите днес. Той ми каза да не се тревожа. Щял да ми ги върне веднага щом ги прочете. Каза още, че според него всичко ще се нареди както трябва. Благодарих му, но не му повярвах. В сърцето си знаех, че няма начин да запазя моя малък auberge.

Това не беше добро начало на седмицата.