Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (27)

Глава 27

Само с един поглед обхванах избелелите дънки върху мускулестите му бедра и смачканата бяла риза с навитите ръкави. Очевидно на яхтата нищо не се гладеше, но затова пък бяха безупречно чисти. Забелязах също така блясъка на здравата му загоряла кожа. Кой знае, може би вятърът й беше придал този топъл златист цвят. Лицето му беше издължено, челюстта му — квадратна, сините му очи бяха с цвета на дънките, а фините бръчици около тях приличаха на гънките на ризата му. Кестенявата му коса беше подстригана късо. Носът му можеше да се опише с думата „позитивен“, но беше малко неправилен, а устните му като че ли винаги бяха разтеглени в усмивка. Имаше най-белите и най-здравите зъби, които някога бях виждала. Изглеждаше прекалено добре, за да бъде истински.

Зарадвах се, че бях съблякла роклята, защото с нея щеше наистина да изглежда така, сякаш се престаравам. И така беше. А не би трябвало.

— Мис Найтингейл, Лола — Джак Фарар ни се поклони леко, което ни се видя смешно. Гледа ме доста дълго. — Изглеждаш по-добре.

— Почти приличам на човек, искаш да кажеш? — аз като че ли се опитвах да се защитя за това, че си бях сложила спирала на миглите и червило на устните. Не исках да си помисли, че съм го направила специално за него.

Той се усмихна широко.

— Почти.

— Вино? — запитах аз.

— Виното е добре, благодаря.

Този път донесената бутилка беше от нашето собствено лозе, което беше малко по-нагоре на хълма, който пък се намираше току зад ъгъла. Не можеше да се мери с „Cuvee Paul Signac“, но беше много меко и пивко. Джак кимна, за да изрази одобрението си, а това ми достави повече удоволствие, отколкото би трябвало.

— И вие изглеждате добре тази вечер, мистър Фарар — обади се мис „Н“, а аз долових едва загатнатото одобрение в гласа й, което означаваше, че тя смята Джак за напълно приемлив.

— Мис „Н“ изпитва подозрения по отношение на един от моите гости — казах аз. — Мъжът, който седи в далечния край на терасата.

Джак се извърна и хвърли бърз поглед.

— Забелязах го и снощи — каза той. — Мисля, че го познавам отнякъде, но не мога да се сетя откъде. Изглежда така, сякаш иска да бъде, където и да било другаде, но не тук — добави той.

— Негово е „Харлито“, паркирано отпред — добави мис „Н“ със съзаклятнически шепот. Наведе се по-напред. — Още първия път, когато го видях, казах на Лола, че според мен той е опасен човек.

И тримата втренчихме погледи във Фалкон, който седеше с гръб към пейзажа и пиеше уиски, като хапваше от време на време от сладките домати, украсени с ядки. Дланите му бяха едри и бледи, а по пръстите му растяха дълги черни косъмчета. „Като някакви странни гъсеници“, помислих си и потръпнах. Всичко в него ми беше неприятно. Телосложението му беше като на бик — широк врат, мощни рамене, дълги ръце.

— Брутален — хванах се, че прошепвам, макар той да беше прекалено далеч, за да чуе. — Точно такъв изглежда. Прилича на звяр.

— Той очевидно те следи — каза мис Найтингейл. — Защо иначе ще бъде тук, в хотел „Ривиера“! И, както казах, готова съм да се обзаложа, че има нещо общо с Патрик.

— Аз пък съм готов да заложа на вашите инстинкти, мис „Н“ — съгласи се Джак. — Не мога да се сетя по каква друга причина подобен човек може да бъде тук — погледна мен. — Казал ли ти е вече нещо?

— Само поиска стая, най-добрата стая. Поръчва и храна. Иначе, въобще не ми обръща внимание. Всъщност не обръща внимание на когото и да било от нас, макар често да се разхожда из района на собствеността ми. Предполагам, че се възхищава на градините.

— Този човек не е от онези, които се интересуват от градини или от красота — каза мис „Н“.

Гледах как се движи адамовата ябълка на Джак, докато той пие от студеното розово вино. Казах си нервно, че е по-добре да се отърва от това чувствено настроение. Само защото не съм била с мъж от две години — всъщност истината беше, че дори не съм била близо до мъж — не означаваше, че трябва да започна да се топя, когато първият привлекателен непознат се появи в полезрението ми. Освен това, все още оставаше въпросът с Патрик.

— Накарах един стар приятел от Марсилия да провери някои неща — каза Джак. Аз повдигнах вежди, изненадана, че той въобще познава някого. — Срещаш доста хора, докато плаваш около света — добави той. — Имаш по един приятел във всяко пристанище, но предполагам, че това ви е добре известно, ако познавате поне малко моряците. Както и да е, този е бивше ченге и от време на време прави по някое частно разследване. Съгласи се да използва връзките си и да открие каквото може, за колата на Патрик — къде по-точно се намира гаражът, в какво състояние е било „Поршето“ и какво мисли полицията, че се е случило с Патрик.

Той отново ми хвърли дълъг изпитателен поглед, после каза, директно:

— Знаеш, това означава, че Патрик може би е мъртъв.

Гледах втренчено ръцете си. Не знаех дали ще мога да се справя с това. Не можех да понеса мисълта, че моят красив и неверен Патрик е мъртъв.

— Приключване — каза мис Найтингейл твърдо. — Така го наричат американците.

Аз напълних чашите с вино с треперещи ръце и помолих Жан-Пол да донесе друга бутилка. Тогава им казах за следобедната си гостенка — старата приятелка на Патрик, Жизел Кастил.

— Дългогодишната любов на Патрик — каза Джак, който веднага схвана как стоят нещата.

— И, без съмнение, тя ревнува — добави мис Найтингейл.

— А ти знаеше ли нещо за хазартните му задължения? — попита Джак.

— Само това, че никога нямахме пари, но хотелът е малък и човек не очаква да направи голяма печалба.

— Лола работи, защото обича работата си — обясни мис Найтингейл.

— А Патрик очевидно е обичал да залага. Ако можем да вярваме на думите на мадам Кастил, възможно е някои от „лошите момчета“ да са по дирите му.

— Аз й вярвам — казах убедено. — Срещнах Патрик в Лас Вегас. Той винаги беше там. Разбира се, обичаше да залага. Тази страст беше в кръвта му.

— Но май винаги е губел — каза Джак тихо. Точно тогава Ред Шауп се появи на терасата.

Както винаги, гостенката ми изглеждаше спокойна, външният й вид беше безупречен — нещо, което аз, изглежда, никога не бих могла да постигна. Беше облечена в копринена рокля в коралов цвят, а върху раменете й беше наметнат лек, ефирен шал, който трябваше да я защити от нощния бриз. У него вече се долавяше есенна нотка.

— Добър вечер, мили мои — поздрави тя на френски. — А вие как сте тази вечер, Лола?

Отговорих, че съм добре, и тя се обърна с усмивка към Джак. Запознах ги, после пристигна и Джери Шауп и двамата останаха да пият вино с нас и да ни разкажат как е минал денят им.

Оставих гостите и отидох отново да проверя как върви работата в кухнята, като по пътя поздравих Папагалчето и момчетата. С болка осъзнах, че сезонът бързо върви към края си и скоро всичките ми гости ще си отидат. Запитах се какво ще правя, когато тук няма да има никой, когато ще остана сама с проблемите си и с полицията по следите ми, с дълговете на Патрик и със загадъчния мистър Фалкон, който вечно ще кръжи на заден фон. Потръпнах само като си помислих за това.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак — каза весело Папагалчето, после се плесна с длан през устата. — О, по дяволите, ето, че отново казах не това, което трябва.

Нямаше как да не се засмея, защото тя изглеждаше така невинно с рошавата си руса коса и огромни сини очи. Всъщност беше самото олицетворение на малко и наивно, но ужасно дяволито, момиченце.

— Няма нищо. Пък и няма никакъв призрак, това е само от студения вятър. Той ме кара да мисля, че есента идва прекалено бързо.

— Не достатъчно бързо — каза тя. — През есента тези две малки чудовища ще тръгнат пак на училище и аз ще бъда малко по-свободна. Предполагам, че ще се върнем в Лондон, а там е много студено и вали доста сняг. О, Господи, как ще ми липсва това място. И вие също, Лола.

Тя ме потупа по ръката, сякаш за да ме окуражи, и точно в този момент се появи Жан-Пол с оранжадата за момчетата, които вече бяха преполовили огромна чиния със салата. След това пристигнаха двойката младоженци, които всички тук обожаваха. Тя просто грееше от щастие, той също изглеждаше добре с розовите си бузи и руса коса, със сивите очи зад очилата без рамки. Бях толкова щастлива, че останаха още малко, макар те да казаха, че това ще разстрои бюджета им за цялата година. После обаче добавиха, че според тях си струва. Помогнах им да се настанят на масата си, изпратих Жан-Пол да донесе две менюта, после се върнах при мис „Н“, Джак и семейство Шауп. Те говореха за загадъчния мистър Фалкон, и, предположих, също за мен и Патрик.

Останах при тях за малко, като си мислех, че онези, които ни гледат, няма да забележат зловещите подмолни течения. Че всичко, което ще видят, ще е група щастливи хора, седнали на обсипана с цветя тераса с прекрасен изглед към Средиземно море в разкошна септемврийска вечер. После си помислих, че ние не само изглеждаме, а всъщност сме точно това, и от тази мисъл ми стана много по-добре. Снощи, след посещението на детектив Мерсие, бях във възможно най-лошо настроение. И преживях всичко отново тази сутрин на пазара. Но сега изведнъж се почувствах с олекнало сърце. Настроението ми започна отново да се подобрява.

— Мадам Лафорет?

Не бях чула приближаването на мъжа, както не го бяха чули и останалите. Дребен мъж с малки стъпала и леки стъпки, доста пълен и с много бледа кожа. Нямаше и намек за тен, следователно не беше от туристите на Сен Тропе. Гледаше ме иззад очилата си със златни рамки с поглед, остър като на хищна птица. Всички се обърнаха, за да го огледат. Дори мистър Фалкон вдигна поглед от чинията със салата и придоби заинтересуван вид.

— Аз съм мадам Лафорет — казах.

— А аз съм адвокат Дюма. Идвам от Париж и представям клиента си господин Лорен Солис.

Тишината на терасата беше толкова осезаема, че сякаш можеше да се пипне с ръка. Като Онасис и Сафра, Солис беше име, което всички познаваха и с което всички трябваше да се съобразяват. Гледах втренчено господин Дюма. Не бих могла да бъда по-изненадана.

— Трябва да ви информирам, мадам Лафорет — каза той сериозно, — че господин Солис ще предприеме законови действия срещу вас. Ще оспори собствеността ви над хотел „Ривиера“.

Той ми подаде документ, завързан с розовата панделка на закона, обсипан с червени печати, които изглеждаха съвсем официални. Изумена, протегнах ръка и го поех.

— Ето и визитната ми картичка, мадам. — Ако искате да се свържете с мен, а съм сигурен, че ще поискате, можете да ме намерите в хотел „Мартинес“ — той ме гледа втренчено доста дълга минута през малките си очила. — Eh bien, пожелавам ви приятна вечер, мадам Лафорет — леко се поклони. Пожелавам ви и добър апетит. — И той се отдалечи толкова тихо, колкото и се беше приближил.