Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (19)

Глава 19

Той намери тиха и отдалечена маса във винаги оживеното „Кафе де Арт“, помогна на Лола да се настани на стола така, че да не бъде с лице към останалите клиенти. Извика келнера, поръча deux fines и deux cafes, после добави към поръчката два кроасана с надеждата, че ако питието не може да я накара да се почувства по-добре, храната ще може.

— Така е добре — каза Лола, като се стегна. — И ви благодаря, мистър Фарар.

Джак се облегна назад. Изгледа дълго и внимателно Лола.

— Няма нищо. И съм Джак.

— Джак — тя успя да се усмихне, а той благодари на Бога, че не се е разплакала.

Тя усети тревогата му и каза:

— Не е необходимо да се тревожиш, че ще си изплача очите.

— Че какво лошо има в това човек да си поплаче малко? Съвсем нормално, когато е разстроен.

— А ти как разбра? — запита го тя. Той сви рамене.

— Имам моменти на проблясък.

— Ха! — изсумтя недоверчиво тя. Джак се усмихна. — Съмнявам се в това. Пък и, предполага се, че трябва да бъда силна.

— Разбира се — каза той, макар да не беше сигурен в това.

— Аз съм силна жена — добави Лола. — Винаги аз съм тази, която се грижи за останалите.

Джак остави чашата с бренди пред нея. Тя я изгледа със съмнение.

— О, хайде, Лола Лафорет — каза той, вече ядосан. — Не се опитвам да те напия. Просто искам да се върнеш в онова състояние, когато няма да се разпаднеш на парчета, ако кучето ми изяде сиренето ти.

— Не се разстроих толкова заради сиренето.

— Значи заради детектива. И заради Французина. Съпруга, който може би си, а може би не си, убила. Както виждаш, аз поне се съмнявам.

— Много ти благодаря — тя му хвърли поредния гневен поглед, после отпи от брендито. — Джак — добави тя, като подчерта саркастично името.

Джак сложи доста захар в кафето си, после отпи дълга глътка.

— Е, сега, след като сме вече приятели, Лола, защо не ми разкажеш цялата история?

— Защо? За да имаш за какво да поклюкарстваш с приятелката си по време на вечеря? Е, позволи ми да ти кажа, Джак, не съм убила съпруга си. Патрик просто изчезна… като дим.

Тя отхапа от кроасана. Господи, наистина беше привлекателна!

— Добре, разкажи ми какво се е случило — каза Джак.

Тя отхапа повторно от кроасана и се запита защо ли да разказва историята си на един непознат. А после му разказа всичко, като през цялото време говореше само истината. Или поне така твърдеше.

— Многократно се опитвах да намеря Патрик — завърши разказа си тя. — Опитах всичко, обадих се в местната полиция и дори наех частен детектив, но той успя само да прахоса времето си и моите пари във висене в марсилските барове.

Беше вече изяла единия кроасан и сега започваше втория. Той реши, че в моменти на криза нищо друго не помага като храната.

— Разбира се, разпитах приятелите на Патрик — продължи да говори тя. — И приятелките му, и хората, с които просто си правеше компания в баровете. Нищо. Изглежда, че когато иска, човек може просто да изчезне.

— Или пък нещо се е случило с него.

— Но какво? И защо? Патрик не беше лош човек. Той беше само лош съпруг. Разбира се, знаех за другите жени — каза тя. — Противопоставях се на неговата… хм, любвеобилност. А той ми каза, че вината не била негова. Каза, че винаги се намирали момичета, които просто искали да си прекарат добре и те сами падали в краката му — после, като го погледна право в очите, добави: — Нека ти кажа и нещо друго, Джак Фарар. Ако исках да убия Патрик, щях да го направя още отдавна, и то тук. Но не съм го убила. И преди да попиташ, да, исках да го напусна, но не можех да оставя хотела. Той е моят дом, моят малък оазис, безопасно и красиво място в този голям и широк свят, в който трудно се оцелява.

— Но полицията, изглежда, мисли, че може би ти си го убила. И какво ще направиш по въпроса?

Тя въздъхна дълбоко.

— Много е просто, наистина. Трябва само да намеря Патрик и тогава те ще разберат, че съм невинна — замисли се за минута, после добави: — Има и друга причина, поради която трябва да го намеря. Искам да го запитам, очи в очи, какво си мислеше, че прави, като си тръгна просто така и ме остави с всичките тревоги, проблеми и подозрения.

— Ако намериш Патрик, ще го приемеш ли обратно?

Тя поклати глава.

— Не. Няма. И знаеш ли защо? Първо, той е прекалено красив, второ — прекалено е секси и трето — прекалено много е французин — тя се засмя. — Всяко момиче си мечтае точно за това. Звучи така, сякаш е съвършеният мъж. Проблемът е в това, че е готов да сподели най-приятелски тези си качества с всички — вдигна рамене. — Е, трябва да му се признае, че всички тези тела му се предлагаха току под носа, по плажовете на Южна Франция. Толкова изкусителни и достъпни, колкото е сладоледът в горещ летен ден.

— И най-вероятно е означавало също толкова малко за него.

— Е, нима това не е първоначалният мит за мъжа — тя отново изсумтя. — Ако кажете това на някоя от съвременните жени, мистър Фарар, ще откриете, че сте засегнали проблема за двойния стандарт.

— А какво, ако го откриете само за да го погребете? — запита Джак Фарар. Тя го гледаше втренчено, ужасена, неспособна да му отговори. — Предполагам, че наистина сте го обичали — добави той тихо, почти нежно.

— О, да, обичах Патрик. В началото го обичах. Вярвах на всичко, което той ми казваше, вярвах в него. Но знаеш ли какво? Дори сега, след шест години, все още не знам кой всъщност е Патрик. И, предполагам, никога не съм го познавала наистина.