Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (15)

Глава 15

Тишината беше нарушена от шума на автомобил, който паркираше на чакъла. Изненадана, погледнах часовника си. Почти два след полунощ. Всичките ми гости, с изключение на бруталния на вид мистър Фалкон, вече спяха. Пък и Фалкон караше „Харли“. Вратите на колата се затръшнаха шумно, после чух тежки стъпки по пясъчната алея, която водеше към къщичката ми.

По гръбнака ми полазиха студените тръпки на страха. Беше посред нощ и всички спяха. Бях съвсем сама. Дори да виках, никой нямаше да ме чуе, защото гнезденцето ми беше скътано всред олеандри и орлови нокти.

Изведнъж се изпотих от страх, чувах как сърцето ми бие тежко. Изтичах до вратата, спуснах тежкия болт и резето, изтичах обратно, заключих прозорците, грабнах телефонната слушалка… Ще се обадя на полицията. Те ще дойдат тук след колко минути? Пет минути? Десет? Петнайсет? О, Боже, за мен ще бъде прекалено късно.

Мънистената завеса изтрака, когато нечия ръка я отметна, после на вратата се почука. Заставих се да не помръдвам с надеждата, който и да е да си помисли, че няма никой, и да си отиде. И без това нямах нищо, което да си струва да бъде откраднато. Но нима крадците чукаха на вратите?

— Мадам Лафорет! — извика на френски глас, свикнал да командва. — Отворете, полицията е.

Полицията. В два часа сутринта? Аз вече доста несръчно се опитвах да вдигна резето и да отворя вратата. И тогава сърцето ми спря да бие и се смъкна ледено в стомаха. Сигурно става въпрос за Патрик, си помислих. Намерили са го.

Най-накрая отворих вратата и застанах лице в лице с огромен широкоплещест мъж с пораздърпана панамена шапка и смачкано бяло яке. Горните копчета на ризата му не бяха закопчани и над хлабавия възел на жълтата му вратовръзка се подаваха гъсти черни косми. Никак не приличаше на полицай, затова аз се скрих бързо зад вратата. После забелязах двамата униформени полицаи зад него. Сложих длан на сърцето си като кралица от сапунена опера.

— Какво има? Какво се е случило?

Едрият мъж свали панамената си шапка и я притисна до гърдите си.

— Мадам Лафорет — каза той, — позволете ми да се представя. Аз съм детектив Клод Мерсие от полицията в Марсилия. Тези господа са мои колеги от местното подразделение. Трябва да говоря с вас.

Марсилската полиция? А мислех, че новините ще бъдат добри. Отворих вратата и мъжете минаха покрай мен. Тяхното авторитетно и мускулесто присъствие като че ли изсмука всичкия въздух от стаята. Не можех да дишам… Всичко можеше да се е случило, казвах си, но краката ми омекнаха и седнах на дивана. Всичко… Но нали това бяха добрите момчета, те бяха на моя страна… Нали така?

— Позволявате ли, мадам?

Детектив Мерсие издърпа един стол. Седна с лице към мен и се наведе напред, подпрял лакти на разтворените си колене, а панамената шапка въртеше между пръстите си. Гледаше ме втренчено право в лицето. Когато вече не можех да издържам на мълчанието, казах бързо, без да мисля:

— За Бога, защо сте тук в два сутринта? Какво се е случило? За Патрик ли е?

Детективът остави внимателно шапката върху коляното си. Въздъхна и се облегна назад, с преплетени пръсти, а палците си въртеше бавно един около друг.

— Мадам Лафорет, колата на съпруга ви, сребристо „Порше“, е намерена изоставена в гараж в крайните квартали на Марсилия — вдигна ръка. — И, не, мадам, съпругът ви не беше в нея. В момента „Поршето“ е подложено на щателен оглед и се търсят следи от… — гласът му драматично стана една-две октави по-нисък. — Насилие.

Тази последна, макар и тихо произнесена, дума остана да звучи в ума ми. Изведнъж детектив Мерсие стана много нежен.

— Мадам Лафорет, защо не ми кажете всичко, което знаете за изчезването на съпруга си? Ще бъде във ваш интерес. И, разбира се, мадам… — той се наведе заговорнически към мен и продължи толкова тихо, че едва го чувах — аз лично ще се грижа за вас. Ще се погрижа да се отнасят с вас с уважение — погледът му не се откъсваше от моя. — Все пак жена като вас, дама…

Значи затова полицията е тук в два сутринта. Мислят, че аз съм убила съпруга си. Детектив Мерсие е мил с мен, за да си призная.

— Вече казах на полицията всичко, което ми е известно — изведнъж бях станала извънредно предпазлива.

Тъмните вежди на Мерсие образуваха права линия.

— Нима ми казвате, че нищо не знаете? Че съпругът ви просто е заминал в една слънчева сутрин и така и не се е върнал?

Аз кимнах и почувствах студена пот да се стича между лопатките ми.

— Но сега, след като сте намерили колата му, със сигурност ще успеете да проследите и него? Вие и вашите колеги от другите участъци…

Детективът ме прекъсна — отново с вдигната нагоре длан:

— Полицаите от участъците се занимават със смъртни случаи, мадам Лафорет.

Аз го зяпнах с отворена уста.

— Какво искате да кажете? Къде е съпругът ми?

Мерсие се изправи тромаво на крака. Отиде до вратата, а двамата униформени го последваха. Когато отвори вратата, чух, че бурята се е приближила. Гърмовете звучаха вече заплашително. Той се обърна и ме изгледа.

— Надявахме се, че вие ще ни помогнете, мадам Лафорет — каза той. — Тъй като сте последната, която го е видяла жив, вие сте заподозряна във възможно убийство.