Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (14)

Глава 14

Първата година на брака ни беше звездна. Патрик ме караше да се чувствам като щастлива младоженка всеки ден. Бих искала да можех да обясня защо един мъж разлюбва една жена. При Патрик това стана много бързо, като че ли за един ден. В сряда се смеехме и се разхождахме, хванати за ръце, по стръмните улици на Ез, селце, кацнало в планината над Кап Фера, където бяхме отишли да прекараме един скъпоценен свободен ден, а в четвъртък той замина за Сен Тропе, сам, като ми махна небрежно с ръка и каза: „Ще се върна скоро, мила“. Цяла година непрекъснато правехме любов — сутрин, по обяд и през нощта, толкова често, колкото време успеехме да откраднем, когато работниците от хотела ни не бяха наблизо и ние успявахме да се скрием във все още недовършената ни къщичка. И после, изведнъж, вече не правехме любов толкова често. Чувствах се така, сякаш Патрик внезапно беше изключил осветлението и ме беше оставил в озадачаващ здрач, без да знам защо или как се е случило.

Разбира се, първата ми мисъл беше, че има друга жена. Защото Патрик не можеше да подмине, която и да е жена, без да я огледа, а и рядко се случваше някоя да устои на външния му вид и на чара му. Освен това, да не забравяме, че аз бях съвсем обикновена жена, с кестенява коса и прекалено големи и кръгли очи и бях главна готвачка още когато Патрик ме срещна, а той беше французин, красив и богат (поне тогава мислех така), светски мъж, който познава добре света. Не мисля, че е минал дори един ден, в който да не съм се питала защо се ожени за мен.

Не всичко и не през цялото време беше лошо. Искам да кажа, мислех, че ще дойде време, когато всичко ще бъде отново съвършено, пък макар и само за един или два дни, че Патрик отново ще стане такъв, какъвто беше, ще флиртува с мен, ще се смее и ще се наслаждава на живота ни. Че ще ходим заедно с колата на някой търг в провинцията, че ще изкачим хълмовете на Прованс и ще отидем в Оранж или дори по-далеч — в Бургундия, където веднъж прекарахме една нощ в голям средновековен замък, само временно потопили се в неговия разкош. Този начин на живот беше толкова далеч от всекидневния хаос в нашия хотел „Ривиера“, че беше като съвсем друг свят, и там, за моя изненада, аз станах съвсем друга жена, захвърлих грижите и проблемите, макар и само за миг. Държахме се за ръце, целувахме се в сенките на нощта и правихме любов в огромното пухено легло.

На другия ден отидох на местния търг и наддавах като луда за стари мебели, които сякаш никой друг не искаше: малко поизтърканите ориенталски килими, старомодната мраморна мивка, нестандартните лампи с абажурите с ресни и завесите от златисто ламе от трийсетте години, които и до ден-днешен украсяват моето легло, което като че ли е излязло от някой филм с Фред и Джинджър.

Понякога, в редките дни, когато бяхме заедно малко преди отварянето на хотела, обикаляхме наоколо с колата, откривахме някоя овчарска ферма в Систерон, където прекарвахме нощта в малка стая под стряхата, заслушани в блеенето на овцете под прозореца и звъна на дъждовните капки по покрива. Или пък спирахме в някоя гостилница, с две стаи над малкия ресторант, където се хранехме като крале и правехме любов като доволни зайчета.

Дали Патрик въобще наистина ме е обичал някога, дори тогава, в онези моменти, когато сме се любили? Този въпрос ще ме преследва винаги и ще остане без отговор. Толкова отчаяно исках да вярвам в неговата любов, която, за нещастие, не се оказа достатъчна. Накрая и моята любов не се оказа достатъчна. Все още се интересувам къде е Патрик, какво му се е случило и какво се случва с него в момента, с кого е. В сърцето си вярвам, че е с друга жена, по-млада, по-красива и по-богата, която може да му даде всичко материално, което той пожелае. Което, както казах и преди, не го прави непременно лош човек, а просто лош съпруг.

Е, ето че разкрих измъченото си сърце пред вас или поне онова, което е останало от него. През последните шест месеца живея независим живот, ръководя малкия си хотел, грижа се за гостите си, приготвям вкусна храна всяка вечер и правя така, че да съм непрекъснато заета и да нямам време да мисля за Патрик.

Онова, което най-много мразя, е зимата, когато гостите ми са се върнали в собствените си малки светове и аз оставам сама на моето полуостровче, слушам мистрала, който идва чак от сибирските степи и разтърсва вратите и прозорците ми, пищи във върховете на боровете, а понякога е толкова силен, че прилича на гръмовен изстрел и прави тишината вътре в къщата ми още по-осезаема и още по-мъчителна.

Зимата не е сезон, подходящ за изстудено розе, и аз ще паля камината с ябълковите дървета и пънове и ще се моля вятърът да не връща дима обратно в комина. Ще си приготвям чай от лайка, който, поне така се предполага, ще успокоява разбитите ми нерви, а може и да си препичам филийки и да си варя яйца, които винаги ми напомнят за детството ми и за баща ми, защото това ми приготвяше той, когато не се чувствах добре. По-късно, в леглото, Скрембъл ще се сгушва в извивката на врата ми и от време на време ще ме клъвва по ухото. И така двете ще преживеем още една дълга и самотна нощ.

Трябва ли да казвам, че не очаквам с нетърпение тези моменти? Трябва ли да казвам, колко съм ядосана на Патрик? И трябва ли да казвам, че не знам какво да предприема по повод на неговото изчезване, къде да го търся и дори кого да помоля за помощ? Е, това е истината. В този сценарий не може да се намери нищо добро. Все още ми се иска да вярвам, че Патрик ме е обичал някога. Но знам, че дори аз вече не съм влюбена в него. И трето, последно, аз все още имам своята най-истинска любов — хотел „Ривиера“.