Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (12)

Глава 12

Нощта беше все още прекалено топла, за да му се прибира на човек. И реших да се разходя малко из градините преди лягане. Ароматът на жасмин изпълваше въздуха и ми напомняше за онези ранни дни, когато току-що бяхме отворили хотела и когато все още нямахме гости. Бяхме само двамата с Патрик, с надеждите и без никакви пари.

Малко по-нагоре в алеята, която водеше към входа на хотела, имаше малък син знак, изписан с жълти букви: „Хотел «Ривиера»“.

До него имаше друг, по-голям, на който пишеше: „Добре дошли“.

Надписът бе на френски и отдолу — на английски. Според мен буквите бяха достатъчно големи и ярки. Под него имаше друг знак, на който, с по-малки букви, пишеше на френски: „Нашето гостоприемство е по-голямо от хотела ни“.

Което, разбира се, беше истина.

Над алеята два бора сплитаха клони, сякаш копнееха един за друг, и хвърляха благодатна сянка в горещината на деня. Ако повървите малко по тази алея и завиете на ъгъла, ще го видите — квадратен и солиден и с цвета на бледорозовите рози, с редица френски прозорци, на които има стари щори, които, странно, винаги висят малко накриво, независимо колко упорито се опитвам да ги оправя. Зелената им боя вече е покрита със сребриста патина и всяка сутрин те биват широко разтваряни, за да приветстват слънчевата светлина, а после отново биват затваряни в средата на следобеда, за да предпазват от горещината.

Въпреки че е краят на лятото, яркорозовите и пурпурните бугенвилии все още се извиват около вратата, а белите цветчета на жасмина блестят в мрака. Вратите стоят отворени, както е винаги, до полунощ, след което на гостите се налага да използват собствените си ключове. Над същите тези врати е издълбан надписът: „Хотел «Ривиера», 1920“.

Тоест годината, в която е построен.

Ако изкачите полегатите каменни стъпала и влезете в антрето, ще бъдете посрещнати от обичайната миризма на пчелен восък и лавандула. Всяка мебел, всяка лампа и килимче, всеки предмет в тази къща има история; спомени, свързани с това, къде съм го купила или колко съм платила за него или пък с кого съм била в този момент. Всичките ми хубави спомени са тук.

Прокарвам длан по кръглата маса в антрето, която ни служи като рецепция и чиито резки и петна са скрити под пластове пчелен восък и която е винаги излъскана до блясък от Надин. Върху нея е поставено медно училищно звънче, с което викат домакинята от кухнята. Диван, тапициран в бяло и зелено, е поставен до червения люлеещ се стол, чиито гвоздеи проблясват, а шкафът, в който гостите оставят шапките си, е мое изобретение, но вече също е потъмнял от времето. На него постоянно има букет лилии или маргарити, поставени набързо в ниска синя ваза. Сигурно все ги оставя човек, който е прекалено зает, за да се грижи за някакви си маловажни цветя. До него има още един диван, който е фалшификат на мебел от времето на Луи Не-знам-кой-си и е покрит с жълта провансалска тъкан, която може да се намери в местния магазин, а до него пък има кошница, в която оставяме дървата за огрев.

А сега минете под арката, която води от антрето към салона, и ще се озовете в голяма стая, чиито стени са френски прозорци, които пък водят към терасата и градините. Тази е стаята с прекалено голямата варовикова камина, която прилича на една от недотам сполучливите ми покупки от аукционен търг, но всъщност е оригинална и е изградена със самата къща. Тази стая е обзаведена с две прекалено грандиозни канапета с много високи облегалки, спасени от един рушащ се замък, откъдето са и килимчетата, които са, признавам, малко раздърпани и поизбелели, но все още много красиви.

Зад салона е малката трапезария, която използваме само при лошо време, когато мистралът духа и навява пясък от плажа и листа от дърветата, съсипва жасмина ми и изтръгва лозите. И разбива нервите на всички. Тук е много уютно, макар че, когато лампите са запалени и вятърът духа, прилича малко на лодка сред буря.

Както и да е, докато най-после стигнете до терасата и се насладите на дългата, придружена с огромни количества вино, вечеря и изкачите централното стълбище, ще сте почти заспали. Ще откриете шест спални с еднакви размери и по една допълнителна стая във всеки край на коридора. Вместо номера, съм дала на стаите имената на известни френски художници и писатели — има Пиаф и Колет, която, между другото, някога е притежавала къща в Сен Тропе и магазин за козметика. Има Пруст, Дюма, Зола и Мистрал. Имам и стая Бриджит Бардо, която е живяла малко по-надолу по шосето. Плюс стаята на мис Найтингейл, която е кръстена на Мария-Антоанета, защото винаги съм имала подозрението, че веднъж са цитирали погрешно тази жена и после са я обвинили за проблемите на цялото кралско семейство.

Повечето от стаите имаха балкони, които гледаха към разлистените дървета, малкото заливче и терасата и разкриваха идеална гледка към Средиземно море. Ако пожелаете, можете да се наведете през прозорците и да си откъснете узряла смокиня. Когато отхапете, те ще са все още топли от слънцето и сокът им ще потече по брадичката ви.

В някои от стаите кувертюрите върху леглата са от дамаска, което подобава повече на селска къща, отколкото на крайморска вила, но има определен чар. В други стаи леглата са обикновени, железни, боядисани в бяло и с кувертюри от лек газ, така че, докато лежите и слушате шепота на морето, можете да си представите, че сте в тропиците.

Всичко друго в спалните е напълно обикновено. По една маса под прозореца, по една лампа с абажур от плат, която да хвърля мека светлина, удобен стол и мек килим под краката. Сапунът в малките, облицовани с провансалски плочки, бани е произведен в местността, съдържа висок процент от местното маслиново масло и е ароматизиран богато с върбинка. Ленените чаршафи са винаги изсушени на слънцето и на вятъра, а клонките цветя върху нощните шкафчета миришат като диви ягоди.

От време на време ни гостува по някой славей или кос, които по мое мнение пеят най-хубаво. Аз винаги се надявам, че техните песни карат гостите ми да се прегръщат по-здраво или им помагат да се унесат в сън, защото със сигурност няма нещо по-романтично от песента на славея, особено когато лежиш в топлата нощ, а прозорците са широко разтворени, за да уловят морския бриз. Понякога си представям, че доволен любовник прошепва: „Чуваш ли това?“, докато притиска хладното тяло на дългокраката жена към себе си. А после двамата отново се любят.

Ето, че вече съм обратно на терасата, центъра и мястото, където обикновено се събират гостите, на хотел „Ривиера“. Теракотените плочки са вече поизносени, железните перила едва издържат тежестта на цъфналите цветя, лампите представляват старомодни глобуси, а над главите ни се веят смокинови листа.

„Очарователно“ е думата, която ще ви дойде наум, докато гледате цветята, които растат от двете страни на пясъчната алея. В края на пътеката има струпване на огромни скални късове и дървени стъпала, които ще ви отведат долу до залива. И над всичко това е моята къща, миниатюрна едноетажна версия на хотела, в същия бледорозов цвят, със същите високи прозорци и зелени щори и с малка веранда отпред. Морето се плиска почти буквално в прага ми и аз винаги спя с отворени прозорци, за да го чувам. То е като успокоителна, тиха музика за мен.

Откъснах клонка жасмин и я забодох в косата си, а после тръгнах по пясъчната алея обратно към моята малка къща и Скрембъл. И самотните си мечти. Има ли въобще причина да се чудите защо обичам това място?