Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (1)

Глава 1
Лола

Беше късен септември, когато срещнах Джак Фарар за първи път в една от онези благоуханни, раздвижени от топъл бриз, нощи на Южна Франция, носещи намек за края на лятото. И макар още да не го знаех, това беше среща, след която щяха да настъпят големи промени в живота ми.

Казвам се Лола Лафорет и, да, знам, сигурно си мислите, че съм стриптийзьорка. Всички мислят така. А всъщност съм главна готвачка и собственичка на хотел „Ривиера“ и съм свикнала с много по-обикновеното име Лола Марч от Калифорния, но това беше, преди да се омъжа за Французина.

Изминаха вече шест години, откакто посрещнах първите си гости в хотел „Ривиера“, макар че думата „хотел“ е прекалено грандиозна титла за нашата стара вила. Сградата не е кой знае какво, подовете са от хладни мраморни плочки и можете да влезете спокойно, без да сте изтръскали пясъка от краката си. Има само осем стаи и всичките са с високи френски прозорци, които се отварят към терасата, където почти няма свободно място заради избуялите бугенвилии и благоуханен жасмин. Хотелът е заобиколен от борова гора и се намира на шосе „Раматюел“ в близост до Сент Тропе. До него води пясъчна алея, над която са разперили чадъри високите борове и която е огласяна от песента на птиците през цялото денонощие. Имаме си малък частен плаж, чийто пясък е светъл — с цвета на платината — и е мек като захар, а през лятото е осеян със сини чадъри и слънчевожълти шезлонги. И със загорелите тела на нашите гости, разбира се. Малки деца се гмуркат в белите пенести вълни, докато възрастните пият леденостудени напитки на сянка, а в горещината на следобеда се крият в хладните стаи с дебели щори на прозорците, за да дремнат или да правят любов в приятно меките и хладни чаршафи.

Представете си огряна от слънцето пещера, поднесена като подарък от „Тифани“, опакована в синя хартия и завързана с панделка във всички цветове на дъгата, и ще почувствате какъв е моят малък хотел. Той е място за любов с главно „Л“. И за романтика. Освен за мен, неговия създател.

Някъде в процеса на неговото създаване любовта увехна за мен като попарен лозов лист. Все се случваше така, че моят Французин, Патрик, и аз не оставахме сами да вечеряме на огряната от лунната светлина тераса с чаши бълбукащо шампанско в ръка. Никога не се случваше Патрик да държи ръката ми през масата и да гледа влюбено в очите ми. О, не. Аз бях винаги в кухнята, за да приготвям пищни угощения за влюбените, за които любовта беше неразделна част от живота. А така копнеех за тази любов, и то все във времето, когато моят любовник се наслаждаваше на радостите на живота в Сен Тропе посред нощ.

Когато преди шест години срещнах Патрик и се омъжих за него, мислех, че съм открила „истинската“ любов. А сега не вярвам, че такова нещо съществува на земята. Да, признавам, че съм наранена. Знам, че винаги съм изпитвала слабост към негодниците, онези мъже, които имат силна челюст и мускулесто телосложение. Другите, винаги скромните и с прилично обществено положение, никога не са ме привличали. А и аз не ги привличам.

Което отново ме връща на мисълта за Джак Фарар. Аз бях сама на терасата, за да поема глътка въздух, преди да пристигнат първите гости за обяд. Беше любимото ми време от годината — краят на дългото и горещо лято, когато тълпите са се разотишли и животът може отново да потече в по-спокойни води. Небето все още беше безоблачно синьо и топлият бриз галеше голите ми ръце. Пиех по малко от чашата изстудено розе и гледах с празен поглед над красивия залив, докато размишлявах за проблемите си.

Аз съм изоставена жена. И ще ви кажа каква е причината за това. Преди шест месеца, съпругът ми Патрик се качи в сребристото си „Порше“ и ми каза, че отива да ми купи подарък за рождения ден. Както обикновено, беше забравил за него и, предполагам, че някой му беше напомнил по-късно през деня. Беше си сложил тъмни очила и не можех да видя изражението на очите му, когато вдигна ръка, да ми махне небрежно за „довиждане“. Но ясно си спомням, че не се усмихваше.

И оттогава не съм чула и дума от него. Нито за него. Никой не знае къде е. И като че ли никой не го е грижа, макар аз да полудях от напразните си опити да го открия. Разбира се, от полицията се опитаха да го намерят, снимката му с надпис: „Изчезнал“ беше разлепена навсякъде, но всичко, което успяха да разберат, беше, че е заминал от Марсилия за Лас Вегас. Там обаче не успяха да го проследят. Сега случаят е почти забравен, макар и не приключен, а Патрик е още един изчезнал съпруг. Не е нещо необичайно по тези места, където летните плажове са пълни с млади момичета и жени с великолепни тела, а яхтите — с богати жени. При такива обстоятелства, често изчезва нечий съпруг.

Бихте помислили, че приятелите на Патрик трябва да знаят, но те се кълнат, в противното. Та нали винаги са били приятелите на Патрик, а не мои приятели. Всъщност аз много слабо познавах мъжете, с които той прекарваше времето си, а още по-малко познавах жените. Работех прекалено упорито, за да направя от нашия малък хотел перфектно място за почивка. А и Патрик нямаше семейство. Каза ми, че е последният от фамилията Лафорет, която живеела в Марсилия и се прехранвала от риболов в продължение на десетки години.

И, като говорим за рибарски лодки, отново се сещам за Джак Фарар.

Черна точица привлече погледа ми. Не исках малката ми пещера да бъде обезпокоявана от ваканционери, които да вдигат купони по цели вечери и диско музиката да се носи над вълните, а те да викат и да пищят, докато тичат към водата. Дълго и упорито гледах точицата, която се оказа яхта. Поне не беше от онези мегаяхти. Даже не ми се вярваше, че ще пуснат такъв малък плавателен съд в клуба на Сен Тропе, та дори и собственикът му да може да си позволи таксата, в което, като гледах доста разнебитената лодка, се съмнявах. Най-вероятно по тази причина той беше решил да хвърли котва в залива пред моя малък и уютен хотел.

Черната яхта проряза хоризонта. Платната се вееха леко на бриза. После, както бях предрекла, влезе в залива и пусна котва.

Грабнах телескопа, който винаги стоеше в края на терасата, и го фокусирах върху лодката. Името „Лошото куче“ беше изписано с медни букви по цялата й дължина. Помръднах бинокъла само един инч и улових в окуляра мъжа. Мускулест, широкоплещест, с мощен гръден кош и тесни бедра… И, о, Господи, беше напълно гол!

Знаех, че не бива, но, признавам си, дълго гледах онова, което не биваше. Коя жена не би постъпила така? Та нали той просто си стоеше там, готов да се гмурне, почти нарочно излагайки на показ голотата си. И, искам да ви кажа, гледката беше повече от добра. Говоря за лицето му, разбира се, което беше много привлекателно, макар и по особен начин. Всъщност мисля, че той изглеждаше точно като лодката си — здрав и издръжлив, макар и малко поочукан.

Гледах как голият мъж се гмурка, а после започва да разсича вълните с мощни движения. Сега виждах само много малка част от торса му. С крайчеца на очите си долових движение и на яхтата — млада жена, цялата дълги крака и дълга руса коса, облечена само в яркочервени бикини, се беше излегнала на хавлия, за да улови последните слънчеви лъчи. Не че имаше нужда от тях, защото загарът й беше съвършен. Приличаше на идеално препечена филийка. Със завист си помислих, че намазана с масло и конфитюр, ще бъде идеалното, което може да му се поднесе за закуска.

Голият мъж плуваше обратно към яхтата и отново се появи в полезрението ми. И това, бихте могли да кажете, беше най-голямата ми грешка.

Той се качи обратно на лодката, отръска се като мокро куче и от него във всички посоки се разхвърчаха цветни капчици вода, после разпери ръце и наклони леко глава на една страна. Застина за миг, красив, със стегнато тяло, загорял от слънцето и морския вятър — мъж, който е едно цяло с природните стихии. Имаше нещо в него, което накара дъха ми да спре.

Проследих го как отиде до пейката и се наведе да вземе нещо. Бинокъл. И после той ме улови в полезрението си, хвана ме как го разглеждам.

Нашите погледи се срещнаха и дълго останаха така, свързани чрез мощните лещи. Очите му бяха сини, по-тъмни от морето и, бях готова да се закълна, се смееха.

Отстъпих назад, сгорещена от смущение. Ироничният му смях сякаш се понесе над водата, после той ми махна с ръка и все още смеейки се, обу чифт къси панталони и започна, без да бърза, да почиства палубата.

Това е. Такава беше първата ми среща с Джак Фарар. Следващата щеше да се окаже още по-интересна.