Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (7)

Седма глава

— Има нещо, което трябва да знаете за мен, господин Стюърт — каза тихо Тори, докато стояха неподвижно по средата на алеята, чудейки се накъде да погледнат и какво да направят. — Много обичам фразата „Нали ти казах!“. Мисля, че бях споменала нещо за моята партньорка и вашия господин Бийчър.

— Точно така — призна Дан. — Но все още не мога да повярвам.

Тори се засмя и посочи с глава към прегръщащата се двойка в гаража.

— А какво е това тогава? Някакъв научен експеримент? Ако е така, умирам да разбера коя хипотеза изследват. Може би пробват някакъв нов вид лепило? Или техника за дишане „уста в уста“?

Дан присви очи и я погледна престорено заплашително:

— В някой от близките дни, госпожице Чейс…

— Знам, знам, на Луната — процеди тя през ъгълчетата на устата си с дрезгав глас.

Дан примигна няколко пъти.

— Как може такова миниатюрно женско същество да преправя гласа си като Ралф Крамдън?

— Това е вторият ми глас — отвърна Тори високопарно. — Имам жаба в гърлото си. Нали разбирате, трябва много да се упражнявам заради куклените представления.

— Имат ли край вашите таланти, госпожице Чейс? Вие сте просто удивителна!

Тя ококори очи.

— Знам. И при това полезни таланти.

— Предполагам, че доста деца ги смятат за полезни.

Тори се усмихна и прие забележката като комплимент.

— Как мислите, кога ли ще свърши това? — посочи тя целуващите се. Беше започнала вече да се чувства неудобно.

— Както изглежда, май ще продължи цял ден — отговори Дан и реши, че щеше да бъде по-добре да предприеме нещо, преди да се поддаде на изкушението да последва примера на Хауърд, да пренебрегне всякаква предпазливост и да вземе Тори в прегръдките си. Покашля се, за да съобщи за присъствието си. Никаква реакция. Той се приближи до входа на гаража и се покашля още по-силно.

Накрая Лиз и Хауърд спряха, за да си поемат дъх, и погледнаха към алеята с невиждащи очи.

— О, здрасти! — каза Хауърд без ни най-малко притеснение.

Все още с ръка върху рамото на Лиз, той я поведе да поздравят гостите. Хауърд й се усмихна влюбено:

— Това е Дан.

Лиз кимна усмихната, ръкува се с него и пак съсредоточи вниманието си върху Хауърд. Гледаше го с нескрито обожание.

Тори стоеше зяпнала срещу партньорката си и почти не беше забелязала Хауърд Бийчър. Въпреки че Лиз явно беше увлечена по него, Тори просто не можеше да повярва, че нещата между тях се бяха развили с такава бързина. Признаците бяха налице — връзката между тях бе почти осезаема. А Лиз по принцип беше толкова предпазлива с тези неща, колкото и Тори. Тя също така не беше способна да боготвори. Какво толкова имаше в този Хауърд?

Тори се вгледа по-внимателно в него. През последните дни бе толкова погълната от мисли за Дан, за да отдели внимание на неговия изобретател.

Беше поразена. Не че бе очаквала да види някой пън — Лиз обикновено не държеше чак толкова на външния вид, но и не би се увлякла по някой изрод. Все пак Тори си беше оформила смътна представа за него като за типичен кльощав, очилат и разсеян професор.

Хауърд изглеждаше така, сякаш би се чувствал по-удобно на сърф, отколкото пред компютър. Беше истинска руса, добре сложена и загоряла зеленоока калифорнийска мечта. Носеше къси панталони с цвят каки и добре ушита спортна риза, с един тон по-светла. Макар и със закъснение, Тори осъзна и нещо друго. Лиз, която винаги подбираше облеклото си много старателно, когато щеше да посещава клиент, сега носеше панталони. Къси панталони. И къс потник. Изглеждаше страхотно. Излъчваше чар. Сините й очи бяха озарени от странна светлина, а русата й коса бе придобила нов блясък.

На Тори й дойде наум, че двамата сигурно щяха да имат хубави бебета. А и Хауърд гледаше Лиз така, сякаш му се искаше да започне работата по този проект веднага.

Тори бавно пристъпи напред. По челото и врата й бяха избили капчици пот, а лекият ветрец не беше достатъчен да я разхлади. Атмосферата около Хауърд и Лиз бе толкова натежала от чувственост, че Тори не можеше да не бъде поразена. Явно предобедът щеше да бъде много труден за нея.

— Значи вие сте другата половинка на „Хепънингс“ — каза Хауърд, когато накрая се извърна от Лиз достатъчно дълго, за да удостои Тори с една разсеяна усмивка.

Тори кимна и подаде ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Бийчър — каза тя с онзи официален тон, с който Дан я вбесяваше. — Доста съм чувала за вас.

— И аз, но нека забравим официалностите — отговори той и представи Дан на Лиз. Това, което показа на Тори, че Хауърд не бе съвсем като другите, беше, че представи Лиз и на нея. Лиз се засмя снизходително:

— Хауи, Тори и аз се познаваме, забрави ли?

— Хауи? — повтори Дан със сподавен глас, но видя, че приятелят му се изчерви, и се поправи: — Искам да кажа, Хауърд… Мисля, че Тори с нетърпение очаква да се запознае със Стан, Оли и всичките ти герои.

— Точно така — каза Тори и се усмихна замислено, докато влизаха в гаража. Начинът, по който Дан изглади неудобния момент, й хареса. Имаше бърз ум и чувство за такт даже и когато беше шокиран. Тори едва се сдържа да не плъзне ръка през кръста му и да го прегърне.

— Какво ще кажете да започнем с по едно кафе? — предложи Хауърд.

— Много бих се радвала — каза енергично Тори. Може би малко кофеин щеше да й се отрази добре.

Тя се огледа из гаража и видя навсякъде роботи, странни игри и най-различни приспособления.

— Много от тези неща ги няма в рекламните брошури — забеляза тя.

Дан остана доволен. Явно си беше направила домашната работа.

— Ще трябва да ги представим постепенно. Проблемът не е в технологията, а в това да разберем кога точно хората ще са готови да купуват. Ето защо този проект е доста рискован.

— Но вълнуващ — каза Тори, докато Хауърд ги въвеждаше през една странична врата в обширна кухня, която само на пръв поглед изглеждаше нормална.

— Какво става тук? — попита тя с ококорени очи. — Курс по готварство през двехилядната година?

— Няма нужда да чакаш до следващия век, за да имаш такава кухня. Или поне до известна степен — отговори Хауърд.

— Повечето от тези приспособления са само леки модификации на обикновените, които се намират на пазара — той взе апарата за дистанционно управление и го насочи към един малък робот в ъгъла на стаята. — Да вземем например моята кафе машина.

Роботът веднага се задейства. Той не само смля кафето, но и го свари, наля го в чашки, прибави захар и сметана според командите, които му даваше Хауърд с дистанционното, и накрая хукна из стаята да сервира.

— Направо ти отнема неудобството да ставаш рано сутрин — засмя се доволно Тори. — Малкият може ли и да почиства?

— Разбира се — отговори Хауърд, без да забележи шегата й. — Веднъж седмично му нагласям приставките и нямам проблеми.

Тори поклати учудено глава и отпи от кафето. Беше вкусно.

— Е, със сигурност ме заинтригува — заяви тя. — Искам един такъв.

— Точно това се надяваме да кажат хората за новите ни артикули — вметна Дан.

Тори се усмихна. Главата й вече гъмжеше от идеи за лансирането им.

— Така и ще бъде, Дан. Мога да ти го гарантирам.

И той й повярва. Ентусиазмът й означаваше много за него.

През следващите няколко часа Дан остана на заден план. Хауърд й представи артикулите, които щяха да се лансират, както и тези, които все още бяха в проект. Тори беше като дете — слушаше с огромен интерес и попиваше всичко. Топлината, която Дан чувстваше към нея преди, се усили, премина през него, както течението Гълфстрийм през хладните води на Атлантика, и стопи ледените блокове, които бяха част от него, откакто се помнеше. Като гледаше танцуващите светлинки в очите й, той се зачуди дали не се бе случило невъзможното. Всичките тези години, през които се бе опитвал никога да не приема нещата твърде сериозно, не бяха успели да изолират искриците истински чувства. Не беше съвсем сигурен дали това му харесва или не.

— Дан, тези неща са направо страхотни! — обърна се към него Тори с широка усмивка.

Това го върна към реалността. Харесваше му съзаклятническият й тон. Тя сякаш разбираше, че щяха да работят заедно. И тази нейна усмивка… Този напевен глас…

— Какво ще кажете да обядваме? — каза той напрегнато. Гърлото му внезапно се беше стегнало.

— Защо не си направим пикник на яхтата? — предложи Хауърд.

— Страхотна идея — рече Лиз с грейнало лице, а после се обърна към Тори: — Хауи има прекрасна голяма яхта на пристанището на Вентура. Какво ще кажеш, Тори?

Тори не знаеше какво да каже. Обичаше плаването, но й беше ясно, че не перспективата да прекара следобеда на борда караше сърцето й да бие по-бързо, а мисълта за още няколко часа с Дан. Все пак се колебаеше. Не искаше да го принуждава да се съгласява само от учтивост, когато забележеше желанието й.

— Не смятахме да прекарваме целия ден тук — отговори тя предпазливо. — Не съм сигурна дали…

— Други планове ли имаш? — попита Дан.

— Е, не, но… А ти?

Той поклати глава.

— Гласувам с две ръце за предложението на Хауърд. Повярвай ми, наистина е рядка привилегия да се качиш на борда на неговата любимка. Той я пази предимно за себе си.

— Така ли? — каза Лиз и погледна изненадано към Хауърд. — Та той ме заведе там още първата вечер, когато се запознахме!

Дан хвърли на Хауърд изпитателен поглед, но в следващия момент Тори се изсмя гърлено. Хауърд просто се усмихна и намигна на Лиз, преди да се обърне към другите:

— Значи е уредено. Само ми дайте няколко минути, за да приведа нещата тук в ред. Да не би, като се върна, да бъда подложен на същия кошмар като в „Чиракът на вълшебника“. И ще трябва по пътя да купим провизии и нещо за пиене.

— Ако сме с двете коли, мога да взема каквото е необходимо — предложи Дан. — Освен това Тори има нужда от други обувки.

Тори примигна. Изобщо не й бе дошло наум, че е с високи токчета.

— Ще напазаруваме и ще се видим на яхтата — продължи Дан, а после обсъди накратко с Хауърд и Лиз дали да купи пържоли и вино или хамбургери и бира. Спряха се на втория вариант. През това време Тори стоеше като замаяна и кимаше разсеяно, когато я питаха за нещо.

След малко откри, че се беше отправила към колата на Дан, а ръката му я придържаше за лакътя, сякаш да я насочва в правилната посока. Така е по-добре — помисли си тя. Май нямаше да може да стигне дотам сама. Всичко бе станало толкова бързо, че главата й се въртеше.

Всъщност през цялата сутрин не беше на себе си, освен когато разглеждаше изобретенията на Хауърд. Всеки път, когато успяваше да хвърли някой поглед към Дан, тя просто не можеше да повярва, че само допреди малко я бе целувал толкова страстно. Беше притежавал устните й, така че бяха подути с часове по-късно, боляха я и копнееха за още.

Но лицето на Дан бе съвсем безизразно. Тя реши, че щеше да бъде по-добре, ако прекараше останалата част от срещата с Хауърд, като се опиташе да запази достойнството си, а по време на следобеда да направи основно почистване на всички шкафове в апартамента си, за да се успокои. Само че вместо това, щеше да отиде на пикник. С Дан. На обяд с Дан. На пазар с Дан. Последното нещо, което можеше да си представи, беше да купува продукти за хамбургери и бира с Дан Стюърт. Изглежда, че сънуваше.

Когато влезе в колата, Тори се поокопити и реши да се наслаждава на деня — или на съня, ако това беше сън.

Когато стигнаха търговската част на града, двамата се разбраха да се срещнат по-късно в колата и се разделиха. Тори се отправи към един магазин за дрехи, а Дан отиде да купи продуктите. Тя се втурна между щандовете и си избра бели еспадрили, бели къси панталони, жълта блузка с гол гръб и плажна чанта за старите си дрехи. След това плати и се преоблече в пробната кабина. Когато крачеше към колата, Тори се чувстваше странно срамежлива, сякаш беше гола. Надяваше се Дан да я чака, седнал зад волана.

Той обаче се беше подпрял на задния калник и лениво я оглеждаше, докато тя се приближаваше. Беше сменил бермудите си с къси дънкови панталони.

Тори преглътна. Този човек нямаше милост. Стегнатият му ханш, тънкият кръст и страхотните крака… Тя се смути, чудейки се как ли изглеждат нейните крака. Като че ли бяха достатъчно слаби, а й бяха казвали, че са и добре оформени. Но мъжете обичаха безкрайно дълги бедра, а нейните не бяха такива. И как биха могли, след като не беше чак толкова висока!

— Как успя да си купиш едновременно панталони и продукти? — попита тя задъхано. — Толкова ли много се забавих?

— Не — каза Дан. После се съвзе, заобиколи колата от нейната страна и отвори вратата. — В багажника си винаги имам дрехи за приятни случаи като този. Съжалявам, че ти трябваше да купуваш непредвидено. Ще ми позволиш ли да…

— Моля те, даже и не споменавай за това — прекъсна го Тори. — И без това имах нужда от тези неща — тя седна в колата и премести с елегантно движение краката си вътре. — Освен това ги купих евтино, а много обичам изгодните сделки.

Дан я погледа още малко.

— Изглеждаш… — неспособен да довърши, той бавно въздъхна и погледът му я обхвана за миг. Накрая промълви: — Много красива — след това затвори вратата и бавно се отправи към другата страна, като усилено си мислеше за риболов, бейзбол и данъчни инспектори — всичко, което можеше по някакъв начин да потуши желанието му.

Но нищо не помагаше. Когато седна зад волана, почувства тежест в слабините си, която изискваше незабавно облекчаване. Само че това в момента беше невъзможно. Сърцето му биеше така, сякаш току-що беше пробягал изтощителен маратон. Той стисна волана с две ръце, докато въображението му се плъзгаше по стройните крака на Тори, милваше нежната й кожа и се опиваше от топлината им. Дан рязко върна съзнанието си към реалността и видя, че не беше придвижил колата нито на сантиметър. После разбра, че не я бе включил на скорост. Дори не я беше запалил.

Не беше много добра идея да кара в такова объркано състояние, затова трескаво затърси в мозъка си извинение да отложи тръгването поне с още няколко минути. Докато гледаше напред, го озари вдъхновение.

— Няма да е зле да почистя стъклата — каза той дрезгаво. — Доста са се напрашили по магистралата.

Тори не забелязваше да са чак толкова мръсни, но хората, които притежаваха класически модел автомобили, явно бяха доста придирчиви. Освен това беше благодарна, че можеше да си събере мислите, докато Дан излезе, отиде до багажника и извади парцал и препарат за почистване.

Нима и той беше толкова напрегнат, колкото и тя? И дали по същата причина?

В ъгълчетата на устните й се появи тънка усмивчица, докато гледаше как Дан пръсна малко препарат по задното дясно стъкло, а после го затърка толкова енергично, че то изскърца в знак на протест. Той повтори същото на всички стъкла, като остави това пред нея последно. Докато го почистваше, нехайно си подсвиркваше и изучаваше облаците по небето, а ръцете му работеха автоматично. Когато най-накрая се върна в колата, Дан каза:

— Така се чувст… Така изглежда по-добре. Изглежда много по-добре, нали?

Тори не каза нищо за прашната линия, която се бе появила от нейната страна на стъклото.

— Много по-добре — съгласи се тя. С времето за почистване беше постигнала целта си. Беше се успокоила.

— Окей! — каза Дан с пресилена бодрост. — Сега можем да тръгваме.

През ума на Тори мина една невероятна мисъл. Дали Дан не беше просто срамежлив? Не, реши тя, като си спомни как я беше целувал. Не беше срамежлив. Но бе някак… Разсеян? Разконцентриран?

Точно така. Аз съм омагьосана, притеснена и объркана — укори се тя, внезапно ядосана. После реши да приеме следобеда такъв, какъвто си беше — приятна почивка с колеги и нищо повече.