Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (4)

Четвърта глава

Няма нищо по-хубаво за едно измъчено съзнание от дузина смеещи се петгодишни деца с марионетки в ръце и неуморимо въображение — размишляваше Тори, докато влизаше в кабинета си след успешното парти. Също така и нямаше нищо по-изтощително от това да поддържаш енергията си на нивото на дузина петгодишни деца с марионетки в ръце и неуморимо въображение.

Тя стовари пълното с рунтави животинки кошче на бюрото си и почака няколко секунди, докато загрее кафе машината. После се отпусна на стола си, облегна глава назад и затвори очи.

Дан Стюърт веднага се промъкна в съзнанието й, като че ли се намираше у дома си. Махай се от главата ми — озъби му се Тори и отвори очи. Вдигна Сесил, нагласи го на ръката си и извърна китка така, че зайчето й се усмихна съчувствено.

— Сес, какво става с мен? — промърмори тя. — На двадесет и пет години съм — твърде зряла, за да хлътна по някого. И най-вече по клиент. А и животът сега ми харесва такъв, какъвто е и няма нужда да го обърквам с разни глупави увлечения. Не бива да позволявам на Дан Стюърт да обръща целия ми свят надолу с главата само защото не се вмества в първоначалната ми представа за него, нали?

Сесил поклати глава.

— Знаех си, че ще се съгласиш с мен — каза Тори и се засмя на собствената си глупост.

Вратата на офиса се отвори и влезе Лиз.

— Е, и това ако не е нашият собствен доктор Дулитъл — реши тя бодро.

Тори изплези език, смъкна Сесил от ръката си и го хвърли и плетеното кошче. Лиз се усмихна и остави куфарчето си.

— Говориш с животните само когато си разстроена, детето ми. Почакай, ще се опитам да позная. Пак си имала среща с Дан Стюърт.

— Как разбра? — измърмори Тори и стана, за да налее две чашки кафе.

— Елементарно, скъпа моя — Лиз приседна на ъгълчето на бюрото й с удоволствие пое чашката с димящото кафе. — Първо, от теб се излъчва някакво напрежение. Възбуда. Вместо самодоволството на жена, имунизирана срещу проблеми с мъжете, в очите ти има израз на преследвано животно — тя отпи от кафето си и прибави: — И, второ, когато се връщах от събранието сутринта, ти тъкмо отпътуваше с великолепната кола на страхотния си клиент. Каква красота!

— Забрави за това, Лиз — каза Тори полушеговито. — Дан Стюърт е мое попадение, а не твое.

Лиз повдигна невинно вежди.

— Говорех за колата, Тори. За колата. Обзалагам се, че дори не си забелязала, че се возиш в класически модел. — Тя поклати глава и въздъхна драматично. — Ето какво се получава, когато си отгледан по разни отдалечени места със странни имена. Изобщо не цениш типично американските произведения като старите къркачи на бензин. Къде щеше да бъде баща ти без тях сега?

— В тухлена къща на някоя главна улица. Щеше да има малък железарски магазин, вместо да ни кара да се местим от една нефтена компания в друга всеки път, когато му дойдеше редът — веднага отвърна Тори.

— Точно в това се състои трудността — каза Лиз.

— Каква трудност? — намръщи се Тори.

— Контролът. Да го запазиш. Да бъдеш себе си и сама да управляваш живота си.

— Как мина събранието тази сутрин? — прекъсна я Тори.

Лиз се справи прекрасно с внезапната промяна на темата:

— Чудесно. Ще трябва да организираме едно голямо парти по случай пенсиониране. И то без да жалим средства.

— Доста работа ни се отваря за известно време — каза Тори. Тя взе чантата си и извади от нея визитната картичка с адреса и телефона на Хауърд Бийчър. — Ще можеш ли да посетиш този чалнат учен във Вентура във връзка с поръчката на Стюърт?

— С голямо удоволствие — отговори Лиз. — Откакто гледах „Синът на Флъбър“ по телевизията, съм просто луда по чалнати учени.

— Ти просто си си луда — усмихна се Тори.

Лиз повдигна превзето вежди.

— Аз да съм луда?

— Точно така. Искаш ли и някой друг да ти го каже? — попита Тори и вдигна Сесил. — Тя луда ли е?

Сесил кимна енергично.

— Определено й липсва някой и друг морков от връзката — отговори той.

Лиз въздъхна:

— Знаеш ли, мъчно ми е за Дан Стюърт. Той просто си няма идея в какво се забърква.

— Няма такова нещо, Лиз — каза Тори и върна Сесил в кошчето. — Човекът ни най-малко не се интересува от мен. Повярвай ми. Имам шесто чувство за тези неща.

 

 

Само че шестото чувство на Тори не я предупреди, когато в петък вечерта телефонът й иззвъня. Тъкмо се киснеше във ваната сред блещукащи свещи и ароматна пяна, с чаша изстудено шабли в едната ръка и с глава върху хавлиена възглавница. Когато лениво се протегна да вдигне слушалката, тя мислено се поздрави, задето си беше позволила лукса да прекара телефон в банята. Със сигурност това беше спестило на килима в хола й цели литри вода, като се имаше предвид колко обича да стои във ваната.

— Госпожице Чейс? — чу се от другия край на жицата.

Пулсът й се ускори и ръката й затрепери, като разля малко вино върху гърдите й. После тихо извика.

— Госпожице Чейс, добре ли сте?

О, господи! Тори се потопи по-дълбоко под безопасната покривка на пяната. Бяха минали три дни от обяда с Дан Стюърт. Три дни, в които водеше борба с нахлуването му в мислите и сънищата й. А ето че сега бе нахлул и в банята й.

— Не, няма нищо, господин Стюърт — каза тя бодро, — всичко е наред. Съвсем всичко.

Мълчание.

— Господин Стюърт? — напомни му тя.

— Може би се обадих в неподходящо време? — попита той. — Да не би да сте… заета? Искам да кажа… да не би да имате… компания?

— Не, разбира се — каза Тори и се зачуди дали се опитваше да получи информация за личния й живот, или просто се държеше учтиво. Беше готова да се обзаложи за последното. — Какво мога да направя за вас, господин Стюърт?

Той се покашля.

— Разбрах, че имате намерение утре да отидете до Вентура и да поговорите с Хауърд Бийчър.

За момент Тори не можа да отвърне нищо, завладяна от чувствения му глас. Дълбок, тих, с лек гърлен оттенък, той сякаш се носеше из въздуха и галеше хлъзгавата й кожа със смела и невидима ръка. Доминиращото мъжко присъствие бе толкова осезаемо, че Тори можеше да се закълне, че усеща в ягодовото ухание на ваната нюанс на подправки и цитрус. Влажният въздух бе тъй натежал от страстни обещания, че не можеше да се диша.

— Госпожице Чейс, все още ли сте там?

Нотката на нетърпение в гласа му измъкна Тори от еротичните й помисли. Тя наклони чашата към устните си и я пресуши, а след това я остави и отговори:

— Господин Стюърт, не мислите ли, че един мъж, който посещава дама в банята й, може да си позволи да я нарича на малко име?

Пак мълчание. После:

— Вие сте в банята?

— Във ваната, ако трябва да бъдем точни.

— Ъ-ъ… — той се закашля. — Във ваната?

— М-м-м, светлина на свещи, вино и ароматна пяна. Прекрасен завършек на един дълъг и труден ден. Опитвали ли сте някога това?

Отново мълчание. И накрая:

— Не, не, не мога да кажа, че съм, госпожице… — гласът му заглъхна.

— Какво казахте? — попита Тори.

— За кое?

Тори се усмихна. Май невъзмутимият Даниел П. Стюърт се беше смутил. Добре. Виждаше й се съвсем честно да пообърка малко главата му, след като той бе объркал нейната така, че не можеше да си намери място.

Но сега и тя трябваше да порови в мозъка си, за да си спомни какво точно беше казал. Когато накрая изтегли информацията от банката на паметта си, погледна навъсено към телефона. Откъде знаеше, че тя има намерение да ходи до Вентура? Лиз се бе видяла с Хауърд Бийчър предишната вечер и едва тази сутрин й беше казала да отиде и сама да види очарователния човек и чудните му творения.

После си спомни. Роджър. Беше му споменала за тези си планове. Може би той бе казал на Дан.

— Имате добро разузнаване — рече тя най-накрая. — Да, утре сигурно ще замина за Вентура. Моята партньорка е така очарована от вашия господин Бийчър, къщата му, наречена „Назад към бъдещето“ и лабораторията в гаража му, че настоя и аз да се срещна с него. Всъщност мисля, че Лиз е направо заслепена. Доста въодушевена, което е странно, като се има предвид колко е трудно, на който и да е мъж да й направи впечатление. Тя е много привлекателна и отдавна е чула всичко, което се казва в такива случаи.

— Надявам се да грешите относно интереса й към Хауърд Бийчър — рече Дан. Гласът му бе възстановил вече обичайното си равновесие. — Хауърд живее в свой собствен свят. Не знам някога да е обърнал внимание, на която и да е жена. Способен е пет минути след като си е отишла, да не я познае, ако се сблъска с нея. А това е напълно в стила му.

— Но не сте виждали Лиз — каза Тори.

— А вие не сте виждали Хауърд — парира веднага Дан. — Но е добре да отидете там в събота — след кратко колебание той продължи: — Утре възнамерявам да се отбия при него и затова ми хрумна, че няма да имате нужда от колата си. Мога да ви взема в десет. Съгласна ли сте?

— Чудесно — чу се да отговаря Тори въпреки раздразнението си от безапелационния му тон.

— Добре. Нека само проверя домашния ви адрес — той го прочете буква по буква и Тори го потвърди. — До утре в десет.

— Десет — повтори Тори. — Ще бъда готова.

Настъпи мълчание. Накрая Дан отново проговори със заинтригуващо дрезгав глас:

— Приятна баня, госпожице Чейс.

В слушалката се чу леко изщракване. Тори се надигна и затвори телефона, а после се загледа замечтано в него. Неочаквано осъзна бесния ритъм на сърцето си и възбудата, която разтърсваше тялото й. Изстена, стисна здраво очи и се потопи цяла в пяната, сякаш едно добро гмуркане можеше да изтрие глупостите от главата й.

Само че не можеше.