Гейл Дъглас
Дамата е малък дявол (3)

Трета глава

— „Скачащите гущери“? — попита Тори, прекрачвайки прага на странния ресторант, където я заведе Дан — сграда, приспособена от склад, с огромна розова игуана, която надничаше от ръба на покрива, сякаш търсеше да си избере някого за закуска. — Избрали сте място, наречено „Скачащите гущери“?

— Не се оставяйте името да ви заблуди — каза Дан, като се наслаждаваше на изненадата й. Бе направила твърде прибързани заключения за него, като заяви, че той никога не се усмихва, а така също намекна, че няма никакво чувство за хумор, и обяви, че не иска поръчката, защото те двамата не си „пасвали“, каквото и, по дяволите, да значеше това. Нямаше си представа защо иска да опровергае изводите й, но възнамеряваше да го направи, и то без да й показва нито за момент другата си страна.

— Храната е чудесна — продължи той весело. — Салцата и гуакамолата са чудесни, а чипсът от синя царевица е най-добрият в града. Ами тритоновият бъргър? Боже мой, нищо не може да се сравни с него!

Тори го погледна подозрително:

— Това, тритонът, не беше ли… влечуго?

— Пошегувах се — каза Дан и завъртя очи.

— Вие? Да се шегувате?

— Едно на нула за мен — отговори той незабавно.

Тори не обърна внимание на думите му.

— И сте били в този ресторант и преди?

— Много пъти. А вие?

Тя поклати отрицателно глава и огледа обстановката. По стените имаше сюрреалистични същества, които, полуприкрити от кактуси, приличаха на уголемени версии на нейните творения. Май беше по-вероятно да е избрал мястото заради нея. Но все пак Дан не беше тук за пръв път.

— Никога не съм виждала този ресторант — промърмори тя. — А и никога не бях чувала за него.

— Отвориха го преди няколко месеца — обясни Дан и кимна на наперената руса оберкелнерка, която го поздрави по име и ги заведе до — както се изрази — обичайното му ъгълче.

Тори продължи да се оглежда. Очите й се разшириха, когато видя старите дървени маси, ярко боядисаните столове, селските покривки, изобилието от растения и като връх на всичко — менажерията от картонени същества, дошли сякаш от нечие развинтено въображение. Когато се настаниха, тя не можа да сдържи учудването си.

— Не ме разбирайте погрешно, господин Стюърт. Мисля, че този ресторант е прекрасен. Но вие? В тази обстановка?

— Защо не?

Тори вдигна рамене.

— Някак необичаен е. Направен е за хора, които знаят как да се забавляват.

— Мислите, че аз не мога?

След като помисли малко, Тори се усмихна.

— Може и така да е, но очаквах вашата представа за добре прекарано време да включва обяд в някой луксозен ресторант. Или най-добре в бизнес клуб, където всички седят на кожени столове и си приказват за въздействието на добре проучения пазар върху куфарчетата им от алигаторска кожа.

Дан намираше очарователен начина, по който мелодичният глас и проблясващите очи на Тори отнемаха жилото и на най-нахалните коментари. Но нямаше да се остави да го занасят, даже и превзетата му реч по време на първата им среща да заслужаваше присмех. Все пак той беше клиентът и той трябваше да постави границите. Затова я измери със спокойния си поглед.

— Печелите, госпожице Чейс — каза тихо. — Понякога попадам в тресавището на компютърния жаргон, но само в моменти на голямо вълнение. Ще се опитам това да не се повтори.

Тори преглътна и почувства как всеки инч от кожата й се изчервява. Обезоръжена от прямотата на Дан, тя капитулира.

— Вие печелите, господин Стюърт. Но би трябвало аз да се притеснявам от това интервю. Защо пък вие да сте били развълнуван?

— Добър въпрос — рече Дан, но не си направи труда да му отговори. Вниманието му бе привлечено от червенината по нежната кожа на Тори. Като гледаше как се придвижва по шията й към плитката трапчинка до яката на блузата й, той си представи докъде ли щеше да стигне и какви ли интересни хълмове и долини щеше да покрие.

Тори проследи погледа на Дан и се досети за естеството на мислите му. Сърцето й започна да прескача в ритъма на пиян музикант. Дишането й се затрудни и с удоволствие би разкопчала горното копче на блузата си, ако имаше такова. От друга страна, като чувстваше стоманеносиния му поглед, тя едва потисна желанието си да придърпа краищата на яката си и да помоли келнера да й донесе безопасна игла.

Няколко безопасни игли.

Ядосана на себе си, че позволява на този тъй труден клиент да я прави на глупачка. Тори се покашля и се опита да смени темата.

— Какво означава „П“?

Дан с мъка отмести погледа и мислите си от съблазнителните й извивки.

— Моля?

— „П“-то в Даниел П. Стюърт. Какво означава?

— А вие как мислите?

— Нямам представа. Може би Принстън? Не изглеждате като човек, който се казва Принстън, но се държите като такъв.

— И как се държи един Принстън?

— Като вас. Сериозно, трезво, без глупости. Между другото защо ми задавате моите въпроси? Разбирам, че човек, който е успял да се наложи в безмилостна индустрия като вашата, трябва да се придържа строго към етикета, но не мислите ли, че отивате твърде далеч с това тайнствено презиме?

— Позволете ми да отговоря на въпросите ви поред — каза Дан с преднамерена сериозност. — „П“ не означава „Принстън“. Задавам ви въпроси, защото съм любопитен да чуя отговорите им. Имам навика да се придържам строго към етикета и може би това е причината да оцелея в тази безмилостна индустрия. Но не пазя презимето си в тайна. Просто се чудех дали ще познаете. А сега мога ли да ви задам един уместен въпрос? Или може би неуместен, като тези, които ми задавахте досега.

— Разбира се — каза Тори и застана нащрек.

— Благодаря. Ето го. Защо сте толкова твърдо решена да ме предизвикате?

Дъхът й спря.

— Така ли правя?

— Дали сте решена? Да. Дали успявате? Не.

Предупреждението беше ясно. Тори реши да се вслуша в него.

— Можем ли вече да започваме? — като хвърли още един бърз поглед из ресторанта, тя се осмели да каже: — Мястото наистина е супер.

— Харесва ми — отговори Дан.

В следващите няколко минути никой от тях не проговори.

— Е, хайде да сменим темата — каза Тори, когато вече не можеше да понася това.

Дан се огледа за келнер, забеляза един и му махна да се приближи. След това сложи ръцете си на масата и рече:

— Продължавайте, госпожице Чейс. Целият съм в слух. Мисля, че ще можем да запълним още около три минути с обсъждане на специалитетите.

Тори се засмя и се поотпусна. Точно когато келнерът пристигна, й дойде наум, че Даниел Стюърт току-що я беше развеселил за втори път. Може и да нямаше данни за комик, но като че ли зад неподвижните му черти се криеше някакъв суховат хумор. Докато правеше поръчката, Тори взе решение. Имаше нещо, което трябваше да знае, нещо, което не бе успяла да изкопчи от Роджър МакКормик. Веднага щом келнерът си отиде, тя се усмихна колебливо на Дан:

— С риск да успея да ви предизвикам, има един въпрос, който бих искала да ви задам. Не знам дали ще го намерите уместен или не.

Дан застана нащрек. Сега пък какво?

— Рискът е солта на живота, госпожице Чейс — отговори той. — Хайде, изплюйте камъчето.

— Какво ви накара да ми възложите поръчката, след като ви заявих, че няма да можем да работим заедно?

Щекотлив въпрос — помисли си Дан. Нямаше никакво намерение да признае, че внезапният начин, по който Тори напусна офиса му, го бе накарал да разбере, че си бе позволил личните му чувства да замъглят трезвата му преценка. Не беше необходимо да й казва, че би предпочел връзката им да беше от непрофесионално естество и че с удоволствие би наел някой друг, ако „Хепънингс“ не беше най-подходящата агенция за организирането на това мероприятие.

— Може би просто не обичам да губя — каза той, след като помисли малко. Сам по себе си това беше честен отговор. Наистина не обичаше да губи.

Тори се усмихна.

— Никой не обича, господин Стюърт. Затова ви и отказах, преди вие да успеете да го направите.

— Знам.

— Знаете?

— И аз бих постъпил така на ваше място — Дан не си даде труда да спомене, че истинската причина да му откаже беше, че го бе съжалила и му бе предложила лесен изход. — Защо бяхте толкова сигурна в намеренията ми? — попита той вместо това.

— Защото цялото ми представяне бе основано на едно леко и шеговито отношение към вашите продукти, а не можах да ви накарам да се усмихнете нито веднъж. Дори не успях да привлека вниманието ви.

На Дан му беше много трудно да повярва, че една жена може до такава степен да не осъзнава въздействието си върху мъжете. Но бе сигурен, че Тори не се преструваше. Съмняваше се дали тя изобщо бе способна на това.

— Явно сте привлекли вниманието ми повече, отколкото сте забелязали — рече той.

Тори кимна:

— Очевидно. Изглежда, подценила съм ви, господин Стюърт.

Келнерът пристигна с царевичния чипс, чаша мексиканска бира за Дан и чай с лед за Тори.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — каза Тори, след като вдигнаха тост за успеха на проекта. — Защо ме одобрихте? Знам, че нямахте намерение да го правите.

— Откъде сте сигурна? Изхвърчахте намусена от кабинета ми, без да изчакате да видите какво ще излезе от цялата тази работа.

— Не съм се мусила.

— Мусехте се, госпожице Чейс. Мога да усетя това от пръв поглед. А вашето беше първокласно мусене. Но да се върнем на въпроса ви. Вие спечелихте поръчката по простата причина, че бяхте най-подходящият човек за тази работа. Знам, че Роджър ви е казал в общи линии защо се спряхме точно на вашата агенция. Следователно допускам, че вие сте просто една жена, която търси комплименти.

— Засрамете се, господин Стюърт — каза Тори, присви устни и продължи превзето: — Не съм очаквала от вас такова отношение към пола ми.

Дан гледаше как се закръгляха пълничките й устни и за миг се изкуши да й покаже какво беше действителното му отношение към пола й. Но тъй като нямаше намерение да се обвързва по този начин с жена, която заплашва изградения му с толкова труд самоконтрол, той продължи със същия шеговит тон:

— Както и да е, госпожице Чейс, достатъчно е да се каже, че според мен вие сте много добра в професията си. Като се има предвид вашата склонност да казвате на потенциален клиент да си закачи поръчката на ухото, нямаше да оцелеете през тези две години от създаването на фирмата ви, ако не бяхте талантлив организатор.

— Мисля, че това е комплимент — рече Тори и леко се намръщи. — Но не съм съвсем сигурна.

— Вие сте независима жена — заяви Дан. После взе един чипс, потопи го в салдата и неочаквано го протегна към устните й. — Независима до глупост, както биха казали някои хора.

Тя лапна парченцето и го задъвка замислено.

— Тези хора не биха били прави — каза тя, след като го глътна. — Независимостта не е глупост.

— Хъм, по този въпрос може да се спори. Как ви се струва салцата?

— Страхотна.

Внезапно и двамата замръзнаха и се втренчиха един в друг, сякаш бяха разбрали със закъснение, че току-що бяха споделили нещо интимно.

— Патрик? — попита Тори с тънък глас след няколко напрегнати секунди.

Дан отговори без колебание:

— Не, не е Патрик. Защо името ми е толкова важно за вас?

Защото, докато се опитвам да отгатна, се избавям от някои неудобни ситуации — за малко да признае Тори. Но вместо това се засмя пресилено:

— Защото, ако не открия верния отговор, тази нощ ще трябва да изпреда огромна купчина слама на злато.

— Не се притеснявайте. Мога да ви уверя, че не съм Пипи, братът на Куку — рече Дан с безизразно лице.

Тори избухна в смях — толкова развеселена, колкото и изнервена. Но й дойде наум, че Дан я беше хванал натясно за трети път. Беше започнала да свиква с това, когато забеляза, че я гледаше с проникваща топлота и някакво странно, блуждаещо изражение, което изобщо не беше забавно. Дъхът на Тори спря.

— Господин Стюърт? — промълви тя с накъсан шепот. Той внезапно се намръщи и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Поне това съм чул от хората, които са работили с вас, госпожице Чейс. Така че разчитам да вложите цялото си неподражаемо очарование в „Стюърт Ентърпрайсиз“. С този завой към нови изделия рискуваме главите си, без ни най-малко да преувеличавам.

— Разбирам — каза Тори и реши, че може би въображението й се беше откъснало от котвата си и беше отплавало към страната на чудесата. Как бе могла да допусне даже и за момент, че забележката на Дан Стюърт се отнася за нещо лично, а не за професионалните й умения.

— Знам, че трябва да постигнем идеалното равновесие между капризите и сериозните намерения — продължи тя. — Споменахте, че имате някакви идеи относно подхода.

Доволен, че краткото му отклонение към глупава романтика бе останало незабелязано, Дан се върна към реалността:

— Най-главното са имената на някои хора, с които може би ще искате да поговорите. Роджър е нов, така че не очаквайте от него да знае кои от нашите сътрудници биха могли да ви бъдат от полза или къде ще можете да ги намерите в определен момент.

Тори бръкна в чантата си, извади бележник и писалка и започна да записва. Това продължи през целия обяд. Записа си доста имена, както и отделни свои и на Дан идеи. Времето мина неусетно. Дан пръв погледна часовника си.

— Кога трябваше да замествате болния магьосник на онова детско парти?

Тори погледна на свой ред часовника си.

— След по-малко от половин час. Съжалявам, но наистина трябва да вървя.

— Разбира се. Нямах намерение да ви задържам толкова дълго — каза Дан и направи знак да му донесат сметката. — А между другото как ви се стори сандвичът?

— Страхотен. И истинско облекчение — призна Тори. — Въпреки твърдението ви, че се шегувате, страхувах се да не би наистина да е направен от смлени гущери. Знаете какви са ресторантите в днешно време. Готвачите биха сервирали всичко, само и само да се различават от другите.

— Така е — съгласи се Дан. — Но има нещо, за което можете да разчитате на мен — никога няма да ви заведа на място с такъв готвач. Вкусът ми е твърде традиционен.

Тори се усмихна замислено и започна да прибира нещата си. Дан се намръщи. Знаеше, че я бе озадачил с думите си и нямаше причина да я води, където и да било. Може би тя дори съзнаваше, че той сам си е измислил повода да обядва с нея. Спокойно можеше да предаде информацията и по Роджър. Докато изваждаше портфейла от вътрешния си джоб, Дан си обеща повече никога да не си позволява волности с тази жена. Щеше да остане в сянка, както беше редно, и да остави Роджър да осъществява контактите с „Хепънингс“. Щеше да прогони Тори Чейс от съзнанието си и да изтрие мечтите, които тя неволно предизвикваше с изразителните си очи, омагьосващ глас и заразителна усмивка.

— Това ли е всичко? — попита Дан, бутна стола си назад и се изправи.

Тори го погледна изненадано:

— Да, но…

— Има ли нещо друго, госпожице Чейс? — попита Дан. Наистина му се искаше да прекара с нея целия следобед, но тя трябваше да бърза.

Тори поклати глава.

— Нищо, господин Стюърт — отговори и погледна кредитната карта, оставена върху сметката. — Не забравихте ли нещо?

Дан отново седна на мястото си.

— Май умът ми беше другаде. Опитвах се да измисля най-добрия начин да се свържете с Хауърд Бийчър. — Доста слабо оправдание — помисли си, — но все пак оправдание.

— Хауърд Бийчър — повтори Тори, като ровеше в паметта си. — Той е главният ви изследовател, нали?

— Точно така. Проблемът е в това, че Хауърд не идва всеки ден в офиса си. Понякога си работи вкъщи, а живее във Вентура. — Извади една визитна картичка от джоба си и написа нещо на гърба й. — Ето адреса и телефонния му номер.

Това нехайно изявление на Дан беше нова изненада за Тори. Може и да беше педант, но идеите му невинаги бяха като по книга. Строгата дисциплина на компанията му май бе поставена на доста необичайна основа.

— Господин Стюърт, нима искате да кажете, че някои от вашите хора си работят вкъщи? — попита тя, след като келнерът взе кредитната карта и я отнесе.

— Да, ако желаят и ако обстоятелствата позволяват това.

— И вие не мислите, че трябва да упражнявате някакъв надзор над тях?

— Никой, който има нужда от надзор, не се задържа за дълго в „Стюърт Ентърпрайсиз“ — отговори Дан. — Между другото Хауърд Бийчър работи с мен от създаването на компанията и е главната причина за успеха й. Даже и по цял ден да се излежаваше и да гледаше сладникави филмчета, пак щеше да е ценен за мен. Отдавна си е изкарал заплатата до края на живота си, фактът, че все още продължава да дава блестящи идеи, е чиста придобивка за нас.

— Мили боже, шеф на компания, който е лоялен към своите служители толкова, колкото заслужават — каза тихо Тори, сякаш на себе си. — Като истински Дядо Коледа.

— Защо започвам да си мисля, че нямате особено добро мнение за шефовете на компании?

Тори се сепна, притеснена от неволните си думи.

— Просто съм приятно изненадана от вашето отношение — измърмори тя смутено и побърза да смени темата. — Имате ли нещо против да помоля партньорката си да говори с господин Бийчър? Тя живее във Вентура.

Дан сви рамене.

— Чудесно. Но я предупредете, че Хауърд е малко… особен.

— Лиз е свикнала с особени хора — увери го Тори.

Дан лениво плъзна поглед по нея и кимна.

— Да, предполагам, че е така — промълви.

Тори се изсмя нервно и изведнъж й се прииска тялото й да не отговаряше толкова силно на обезпокоителната топлина от сините очи на Дан. Но то явно си имаше своя собствена воля. Сякаш не разбираше, че човекът се забавлява да я дразни. Всичко, което усещаше, беше внезапно и непреодолимо желание.

— По… По-добре да тръгваме — каза тя с тънък глас.

Дан не отговори. Бе прикован от кехлибарените й очи, полуотворените устни и гърдите й, изпъкнали под копринената блуза.

Келнерът се завърна и наруши транса. Докато подписваше фактурата, Дан си каза за пореден път, че трябва да стои по-далеч от Тори Чейс. Тя беше магьосница, а един омагьосан мъж можеше да бъде доста уязвим. Никак не му се искаше да бъде уязвим.

— Благодаря ви, че ми отделихте толкова много от ценното си време, госпожице Чейс — каза той учтиво.

— А аз ви благодаря за ценните предложения — отговори тя в същия тон.

Когато излизаха от ресторанта, Дан едва не се поддаде на импулса да постави ръка върху примамливата извивка на хълбока й. И дума не можеше да става да я докосва.

Но не се стърпя да си представи как прекарва целия следобед с Тори Чейс в леглото си, потопен в сладката й примамлива топлина.