Рита Клей Естрада
Райският остров (8)

Глава осма

— Наистина ли смятате, че семейство Хадингтън имат някаква информация за Фейт Тревър? — гледаше с надежда Хоуп стария професор.

— Ако питате мен, момичето ми, едва ли друг, освен Бела Хадингтън би могъл да ви каже нещо — той отново се приведе над записките си. — Фейт е била една от четиридесетте, може би петдесетте европейки в Порт Хурон. Някои от тях или са се омъжили, или са се пръснали в различни градове по Източното крайбрежие. В архивите дори бащините имена на омъжилите се не са споменати. Фейт Хадингтън, обаче е изключение, вероятно защото се е заселила на запад, вместо да замине на изток. Говорих с Бела Хадингтън по телефона. Защо не се отбиете при нея? Много мила жена. За съжаление, изгубил съм някъде телефона и… Но ако отскочите до тях и й обясните с какво сте се захванала, сигурен съм, ще ви отдели време.

— Мислите ли, че няма да ме отпрати? — усъмни се Хоуп.

Той се разсмя от сърце, пресегна се, взе един лист и надраска адреса.

— Бела не би върнала никого. Заслужава си да се срещнете с нея.

— Наистина ли? — ентусиазирано го погледна Хоуп. Значи ще успее да открие липсващите парчета, ще успее да намери сведенията, от които се нуждаеше Арман…

Професорът прекъсна мислите й.

— Що се отнася до останалите мъже, вие сте се справила и сама, при това доста добре. Единствено ме учудва, че не сте намерили нищо за Хенри Худън. Сигурен съм, че фигурира някъде в моите архиви. Ще го открия. Имайте малко търпение. Вече не помня както преди, но бележките ми са много подробни.

Тя се усмихна, стана и му подаде ръка.

— Благодаря ви, професор Ричардс. Много съм ви задължена.

Възрастният човек само махна с ръка и се усмихна.

— Няма никакъв проблем, както казват внуците ми. Радвам се да помогна на някой да открие корените си. Та това е връзката между миналото и настоящето! Като знаем миналото си, по-лесно приемаме бъдещето.

— Така е — усмихна се отново Хоуп. За да си спести обясненията, му бе казала, че се интересува от прадедите си. Как би могла дори да спомене, че се е натъкнала на призрак? — Мога ли да се отбия отново утре, преди да си тръгна от Дулут?

— Но разбира се! Сигурен съм, че дотогава ще съм открил нещичко, момичето ми — кимна професорът към отрупаното с документи бюро. Едва ли друг би могъл да се оправи в хаоса, който цареше тук.

Бе твърде рано за посещения и Хоуп реши да изчака още час-два. Има толкова много неща за проучване, каза си тя и се отправи към библиотеката. По времето на Арман все още не е имало вестници, но през тридесетте и четиридесетте години на двадесети век са били публикувани много статии за бурната история на тази област. Може би в някой от тях щеше да намери отговорите, които търсеше.

Заредиха й машината е микрофилм и Хоуп се зае да прегледа извадките по темата.

Миналото сякаш оживя. Арман вече й бе разказвал за хората, местата и събитията. Сякаш всичко се бе случило вчера, а не преди двеста години — индианските войни, търговията с кожи…

Неочаквано една от историческите статии привлече вниманието й. Имаше и снимка на жена, доста избледняла от времето. Хоуп напрегнато се взря, неспособна да откъсне очи от фотографията. Сърцето й биеше до пръсване. Ако не беше различната прическа, човек би помислил, че тя самата е на снимката.

Статията бе посветена на Фейт Тревър Хадингтън, омъжила се за британски офицер една година след смъртта на Арман. Съпругът й бил на четиридесет и две, значително по-възрастен от нея, но двамата създали семейство в Сейнт Пол, имали три деца — син и две дъщери. Фейт бе станала свидетелка на историческите промени на границите, на преминаването на териториите от френско под английско управление и обявяването на Съединени Американски Щати. Бе доживяла до шестдесет и две, а последните десет години от живота си бе прекарала като вдовица. Наследниците й се пръснали из цяла Минесота.

Хоуп пребледня, докато четеше статията. Не само че любимата на Арман се бе омъжила, а бе родила три деца, отгледани в близост до лобното му място.

Извика бързо библиотекарката.

— Запозната ли сте с тази статия?

Едрата четиридесетгодишна жена се приведе и присви очи, за да погледне екрана. По лицето й се изписа задоволство.

— Но да! Фейт Хадингтън. Тя е много известна и почитана тук. Един от наследниците й е високопоставена личност в Дулут. Не може да не сте чували! Джеф Хадингтън? Притежава най-печелившата компания за недвижими имоти в целия щат. Клиентите му са доста богати, щом могат да си купуват цели острови в района на водната гранична зона. Нали знаете, не всичко наоколо влиза в пределите на националния парк.

— Да, да, зная — отговори разсеяно Хоуп. Името веднага й се стори познато. Да, спомни си! Баща й често бе препоръчвал на майка й да продаде острова с посредничеството на Джеф Хадингтън. А Бела Хадингтън бе майка му. Смътно си спомни, че майка й се познаваше с госпожа Хадингтън.

— Госпожа Хадингтън е много щедра. Направи дарение на библиотеката. Материалите са изключително ценни. Чудесна жена!

— Със сина си ли живее?

Мисля, че да.

Хоуп посочи екрана.

— Мога ли да направя копие на тази статия?

— Но разбира се! Трябва само да натиснете това копче.

— А Джеф Хадингтън сега тук ли е?

— Да. Пътува доста често, но имението му е в края на града, близо до френското пристанище — старинна тухлена сграда с ограда от ковано желязо. Гледа към Лейк Сюпириър. Мястото е чудесно, някои казват, че е най-хубавото в града.

— Сигурно — съгласи се Хоуп и прибра бележника си. — Много ви благодаря за помощта. Утре ще намина пак.

Петнадесет минути по-късно бе на път към имението Хадингтън. Не можеше да спре да мисли за статията и снимката. Сякаш бе срещнала самата себе си. Чак сега разбра защо Арман я бе сбъркал с Фейт.

Това, което я разтърси, не бе удивителната им прилика, а фактът, че сега той й принадлежеше — телом и духом. Осъзнатата истина, я караше да тръпне от страх.

Обичаше го — бе го признала открито. Но се съмняваше дали той я различава от жената, която бе обичал цели две столетия. Само преди няколко часа се чувстваше уверена в любовта му, въпреки че той бе призрак. Сега, след като видя снимката и научи основните събития от живота на Фейт, изпитваше съмнение към всичко, което се бе случило.

Поне нещо й бе ясно, нещо, което бе предполагала, нещо, в което не бе пожелала да повярва до този момент. Арман се бе влюбил в нея, защото приличаше на Фейт…

Внушителният тухлен дом се намираше на скалисто възвишение сред парк с висока ограда от ковано желязо. За щастие, огромната порта бе отворена и Хоуп подкара по алеята.

Застана пред парадната врата, неуверена и притеснена. Изпита желание да избяга далеч и само с усилие на волята успя да си наложи да остане.

— Кажете? — отвори й възрастна дама с прибрана посивяла коса, обута в джинси, бледозелена копринена риза и дълги старинни обеци. Беше на около шестдесет и изглеждаше възхитително за възрастта си.

— Търся госпожа Хадингтън — промълви Хоуп.

— Аз съм. С какво мога да ви помогна?

— Бих искала да поговоря с вас за Фейт Тревър Хадингтън. Пиша статия за жените заселнички в тази област.

Възрастната дама присви очи и внимателно се взря в Хоуп. Очевидно бе забелязала приликата.

— Вие роднина ли сте й?

Хоуп се усмихна и извади журналистическата си карта.

— Не, но ми казаха, че приличам на нея — и то призрак, който много я е обичал, додаде наум Хоуп.

Тези думи изглежда успокоиха госпожа Хадингтън.

— Но да, как не се сетих! Вие сте дъщерята на Синтия Лангстън! Срещали сме се няколко пъти, когато идвахте на острова. Тиърдроп, нали така се казваше?

— Да — отговори Хоуп. Щеше да бъде по-лесно, отколкото очакваше.

— Толкова ми беше мъчно, когато научих, че е починала. Много обичаше тези места.

— Така е. Всъщност аз се усамотявам на острова, когато пиша.

Бела Хадингтън отстъпи крачка.

— Няма да си бъбрим на стълбите. Заповядайте, ще се опитам да ви помогна.

Влязоха в библиотеката. Лавиците се издигаха от пода до високите тавани.

— Фейт е била забележителна жена.

— Наистина ли? Ще ми разкажете ли? — помоли Хоуп и седна на едно от канапетата до камината.

— Омъжила се за британски офицер, избран от баща й за съпруг, отгледала е три деца в пустошта, която едва след сто години започнала да се цивилизова. Когато съпругът й починал, се заела с превозването на стоки — традиционния семеен бизнес — докато синът й отраснал.

— Значи е имала три деца?

— Да, момче и две момичета. Момчето ми е прапрадядо.

Хоуп се покашля и зададе въпроса, който отдавна се въртеше в главата й.

— Висок ли е бил?

Госпожа Хадингтън се разсмя.

— Бога ми, не! В онези дни мъжете съвсем не са били толкова високи като днес. И освен това, полковникът — съпругът на Фейт — бил дори по-нисък от обикновено. Доколкото зная, бащата и синът много са си приличали.

— Откъде знаете?

— Ами… — възрастната дама повдигна вежди и я изгледа усмихнато. — Не се ли досещате? Пазя дневника й. Записвала е всичко, всеки ден, чак до смъртта си.

— Бих… бих ли могла да го видя? — попита плахо Хоуп. Сърцето й биеше до пръсване. Дали е споменала нещо за Арман? Чакала ли го е в Порт Хурон?

Госпожа Хадингтън поклати глава.

— За съжаление, прибрали сме дневника в хранилище, за да не се разпадне. Нали разбирате, влагата почти го е унищожила.

Хоуп едва скри разочарованието си.

— Но имам машинописно копие, ако ви интересува — изправи се домакинята. — За съжаление, съвсем различно е, когато държиш оригинала в ръцете си. Е, поне ще имате възможност да го прочетете.

— С удоволствие!

Хоуп последва госпожа Хадингтън до огромното писалище в единия край на библиотеката и побърза да се потопи в света на Фейт. Всичко останало разми очертания.

Дневникът започваше от първия ден в новия й дом край Мисисипи, в градчето, което щяха да нарекат Сейнт Пол.

Три часа по-късно, тя дочиташе последните редове през замъглен от сълзи поглед.

„… Едва сега разбирам, че младостта е за наивниците, средната възраст — да осмислиш вината си, а старостта — да се отдадеш на съжаления. Съжаленията, които изпитвам, понякога ме задушават. Моят офицер, да, моят офицер си отиде завинаги и аз съм виновна. Често се чудя защо животът се тътри като костенурка и ден след ден си представям какво ли би се случило, ако татко не бе се разболял в онази съдбовна нощ и ако аз бях избягала от Порт Хурон. Дали е щастлив сега? Дали са край него децата, които толкова силно желаеше да има? Липсвам ли му…“

Имаше още няколко страници посветени на децата и внуците. И още един последен параграф:

„Срещнах непознат търговец, наполовина индианец — наполовина европеец. Попитах го за името му и той ми разказа за произхода си. Фамилията му бе Сантьой. Разказа ми, че чичо му сигурно е загинал преди много години по тези места, защото нито се е завърнал във Франция, нито се е опитал да се свърже отново с брат си. Мъката ми е непоносима. През всичките тези години съм мислила дали е щастлив, а той е бил мъртъв… Казват, че в смъртта човек най-сетне намира покой. Може би тя събира влюбени и приятели. Може би…“

— Недейте и вие! — Бела Хадингтън влезе в стаята с отрупан поднос. — Всеки път, когато стигна до края, заплаквам. Историята й е толкова тъжна, толкова тъжна…

Хоуп затвори папката.

— Но как е успяла да издържи на всичката тази омраза навсякъде около нея? Съпругът й е бил истинско чудовище!

— Аз имам собствено обяснение. — Сипа чай и подаде чаша на Хоуп. — Мисля, че той винаги е знаел, че Фейт е обичала друг. Някакъв френски офицер, доколкото разбирам. Тази мисъл не му е давала покой и той си го е изкарвал на нея. Не че я е тормозел физически, просто я е пренебрегвал, освен в случаите, когато можел да й отмъсти. По думите на Фейт, много успешно се е справял, когато е искал да я унизи.

Хоуп се облегна и изтри сълзите си. Почувства се неудобно, че седи в библиотеката на почти непозната жена и плаче.

— Но защо се е самоубила? Него вече го е нямало да я измъчва?

— Не мога да отговоря със сигурност, но по думите й, вече е била остаряла и изхабена, съкрушена от чувство за вина, съсипана от съжаления… В залеза на живота й е останало единствено гнетящото ежедневие и мъката. Щом открила, че мъжът, когото е обичала толкова силно, е мъртъв, и последните зрънца надежда се разпилели. Според мен дотогава се е надявала някой ден отново да го намери…

— Но не е успяла — прошепна Хоуп.

Бела Хадингтън сви рамене.

— Никой не знае. През живота си разбрах, че всичко е възможно на този свят.

— А знаете ли имената на някои от хората, които са работили за съпруга на Фейт?

— Един или двама? Защо ви интересуват?

— Само питах — отвори чантата си и извади листа с имената на тримата мъже. — Тези имена познати ли са ви?

Бела взе листа и внимателно погледна.

— Не. Но защо не попитате един господин — професор Ричардсън в Дулут. Той знае всичко за всички и е много приятен човек. Опитайте и в историческите музеи в града. Те разполагат с доста богати фондове.

— Благодаря! — Хоуп стана и й протегна ръка. — Много ви благодаря, че ми разрешихте да прочета дневника на Фейт. Точно това ми трябваше.

Старата дама се засмя с момичешки смях.

— Беше ми много приятно! Синът ми се шегува, че мога да говоря за семейната история в продължение на цяла година. Сигурно още подробности мога да си спомня. И е прав.

Спряха по средата на фоайето. Госпожа Хадингтън посочи един от портретите на стената.

— Това е Фейт Тревър Хадингтън. Нищо чудно, че ви помислих за нейна роднина.

Платното бе напукано и избеляло. Вероятно е била на около тридесет, когато портретът е рисуван. Толкова стаена тъга имаше в усмивката й…

— Хубава е, нали? — каза тихо Хоуп, забелязала уязвимостта в погледа и неизказаната надежда в ъгълчетата на устните.

— Вие също, скъпа — отговори приглушено госпожа Хадингтън. — Потърсете ме отново, ако мога да ви помогна.

— Благодаря!

Хоуп се отправи към колата си. Когато сядаше зад кормилото, забеляза някакъв автомобил да се приближава по дългата алея. Подкара бавно и в огледалото забеляза, че спря точно там, където нейната бе стояла преди малко.

 

 

Цяла нощ се въртя неспокойно в леглото си. Не можеше да спре да мисли за историята на Фейт. Въпреки че не е отишла на уговорената среща, тя цял живот е копняла за Арман. Младостта и случайността са й попречили да разбере сърцето си, да последва зова му.

На следващата сутрин Хоуп се изми с леденостудена вода. Искаше й се да може да измие и обхваналото я чувство на неудовлетвореност.

Преди по-малко от месец срещна призрак, който успя да преобърне и напълно да завладее живота, мислите и чувствата й. Защо се влюби в него, заради нежността му към нея? Все още не можеше да си отговори.

Като премисляше прочетеното в дневника на Фейт, реши, че тя е била хубава, но лекомислена млада дама, пожертвала с лека ръка любовта си. По-късно е платила твърде висока цена за младежката си непроницателност като се е омъжила за суров и жесток човек.

Но какво значение имаше всичко това? Независимо от миналото, независимо от чувствата на Арман, Хоуп трябваше да му помогне да намери покой. Наближаваше времето тя да замине от острова. Зимата тук настъпваше рано и сред снега и ледовете би се чувствала като на Северния полюс. Арман не би могъл да живее в къщата заради невидимата стена. Студът щеше да скове тялото му, както времето бе сковало душата му. Но тогава тя няма да е край него, за да му помогне. Не й оставаше никакъв избор. Налагаше се да намери изход, макар ясно да съзнаваше, че ще загуби Арман завинаги.

Взе чантата си и излезе от хотела. Имаше още много въпроси, които искаше да зададе на професора.

 

 

Професорът разлисти записките си.

— Нали ви казах вчера, че едното име ми се струва познато. Турбе е бил трапер по тези земи. Дошъл е като френски войник, но решил, че е много по-доходно да снабдява Франция с кожи. Бил е женен за красива индианка и децата му на свой ред се задомили във форта, а по-късно се преместили в Минеаполис. Сега наследниците му живеят в Северна Каролина и се занимават с търговия на тютюн.

Хоуп трескаво обмисляше чутото, въпреки че усещаше почти непреодолим глад.

— А чували ли сте за обковано с месинг ковчеже? Или пък за старинен ключ, ключ от слонова кост? Доколкото знам бил му е спомен — около четиридесет сантиметра дълъг с много фина резба, обкован с месинг.

— Не, не съм чувал… Нищо не ми говори, но може и да греша. Паметта ми не е както едно време. Важно ли е да разберете какво се е случило с този ключ?

— Ами, не съм сигурна… Но в семейството този ключ-реликва се е предавал от поколение на поколение, и може би, ако го открия, ще открия и роднините си.

— Разбирам — кимна старецът. — Нещо като символ за непреходност…

— Нещо такова — усмихна се Хоуп.

— А онези имена, които ви интересуват, няма да забравя и за тях. Щом открия нещо, веднага ще ви съобщя. Имам адреса ви.

— На този адрес ми носят пощата и аз идвам веднъж седмично, за да си я взема. Само пуснете една бележка и веднага ще дойда.

— Добре… — той вече гледаше разсеяно, очевидно изпълнен с нетърпение отново да се залови за работа. — Не ви обещавам нищо. Дори и в моите изследвания има доста бели полета. По средата на пътя съм…

Хоуп се отправи към вратата. Наистина имаше нужда да чуе една лекция по история, но само за периода, свързан с Арман.

— Много ви благодаря за помощта!

Професорът дори не я чу, вглъбен в изписан с нечетлив почерк ръкопис.

Отне й половин час, за да намери семейството в Северна Каролина, но и там попадна в задънена улица. Изобщо не бяха чували за ключ от слонова кост, а и никой от семейството не се интересуваше от миналото…

Прибра събралата се поща и я натъпка в чантата си, без дори да отваря писмата. Отби се в супермаркета за продукти и потегли към острова.

Още щом видеше Арман, щеше да му разкаже за семейството търговци на тютюн и за брака на Фейт. Отново я обля гореща вълна. Нещата вървяха към добро, като изключи историята на Фейт. Всичко, което й напомняше за другата жена, я изпълваше с ревност — чувство, което не бе познала досега. За пръв път в живота си Хоуп бе влюбена.

 

 

Арман я чакаше на брега. Още щом чу бученето на мотора, сърцето му трепна, изпълнено с облекчение. Хоуп се връщаше, но нещо не беше наред. Дори отдалече забеляза нервността и необичайната й бледност. Какво ли се бе случило?

— Какво има? — попита той угрижено, когато й подаде ръка, за да слезе от лодката, без дори да обърне внимание на струпаните кашони с продукти. — Случило ли се е нещо?

— Нищо. Ще ти обясня по-късно.

Той я обърна към себе си и се взря в очите й.

— Обясни ми сега! Веднага!

Заповедническият му тон бе искрицата, която възпламени гнева й. Погледна го ядосано и се изтръгна от ръцете му.

— Първо ще свалим кашоните и ще ги приберем!

— Кажи ми! — настоя той и хвана брадичката й, без да откъсва очи от пребледнялото й лице.

Хоуп затвори очи. Не можеше да се отърси от съмнението, че е само заместител на жената, чиято снимка носеше в чантата си.

— Всичко е заради Фейт, нали?

— Точно така! Омъжила се е една година след смъртта ти и е имала три деца. Починала е на шестдесет и две.

— Кой е бил той? — гласът му прозвуча незаинтересовано, но ръката му силно стисна нейната.

— Английски офицер. Чарлз Хадингтън.

Арман изруга и стисна още по-силно ръката й. Пусна я внезапно и скри лице в шепи. След малко се овладя, но остана мрачен и навъсен като зимен ден.

— Този тип беше най-надутият кретен, когото съм срещал. Самата Фейт не го понасяше. Още от мига, в който й го представиха, изпита антипатия. На един бал във форта, доколкото си спомням.

Хоуп не знаеше какво да каже и само кимна. Стисна ръце в скута си, а й се искаше да го помилва, да отметне кичура коса, паднал на челото му. Не посмя, възпряла от студенината му.

Той въздъхна и отпусна рамене.

— Знаех, че ще се омъжи някога, но не предполагах, че ще е за този негодник Хадингтън! Животът й сигурно е бил истински кошмар.

Загрижеността и мъката на Арман за съдбата на Фейт сякаш наля масло в огъня. Хоуп бързо започна да събира пакетите с храна от кашоните.

— Хоуп! Какво правиш? — ръцете му обгърнаха кръста й, докато стоеше наведена над един от кашоните.

Тя се изви и го отблъсна.

— Нищо. Отивам в къщата. Трябва да свърша няколко неща, а и ти имаш нужда да останеш сам. Така е най-добре.

— Не! — викът му отекна над езерото и тя замръзна. — Никъде няма да ходиш! Ще останеш при мен!

— Защо? За да те гледам как страдаш по жена, която не е имала и капчица смелост, за да направи това, което е искала? Жена, която не те е обичала достатъчно, за да се бори за теб? Не, благодаря! Не си падам по самоизтезанията, нито ще се оставя да се утешаваш с мен.

— Никога не съм се утешавал с теб!

Хоуп се свлече безсилно на земята. Краката не я държаха. Гневът й взе да утихва. Все още дишаше тежко, разкъсвана от чувствата.

— Напротив, използва ме! Ти сам каза, че изглеждам също като нея и това наистина е така! Заблуждаваше се, че ме обичаш — взимал си ме за Фейт.

— Откъде знаеш, че приличаш на нея?

Тя потърси в чантата пресниманата статия.

— Ето! Това е нейна снимка. — Хоуп се засмя нервно, когато той пое копието от треперещата й ръка. — Видях оригинала. Като изключим прическата, човек би казал, че сме близначки.

Стори й се, че цяла вечност Арман се взира в снимката.

— Наистина много си приличате външно… Но… Не знам как да го кажа… Като личности сте съвсем различни. Фейт никога не би посмяла да не ми се подчини или да ми признае любовта си открито — отново сведе очи към статията и почти веднага след това вдигна поглед към Хоуп. — Жената на младежките ми мечти е тук, на този лист хартия. Жената, която обичам сега, е пред мен.

— Аз прочетох дневника й, Арман. На младини е била наивна и лекомислена, а с течение на времето се е превърнала в огорчена, изпълнена с разочарования, съпруга. Приликата ни ме плаши… — очите й се напълниха със сълзи. — А и не мисля, че откриваш някаква разлика между нас.

— Напротив, Хоуп, откривам! — ръката му обгърна раменете й и той я притисна към себе си. Сякаш чувствата му вляха животворни сокове в тялото й. Обичта му бе неоспорима.

Тя заплака и разтърсвана от ридания, скри лице в извивката на врата му. Усети докосването на силните му нежни ръце, които я стоплиха и успокоиха. Чу го да прошепва нежни думи в ухото й. Силното му тяло й напомни за миговете, когато я бе прегръщал, изпълнен с копнеж и страст. Той имаше нужда от нея.

Целувката им сякаш бе за първи и последен път. Не угасналите чувства отново се възпламениха. Хоуп се притисна към него, копнеейки да се слеят, да почувства сигурност, да бъде обичана от този мъж. Как е могла Фейт да не отстоява щастието да остане завинаги с него?!

Отвърна с целия си плам на целувката му. Спря да диша за миг, за да се почувства едно с него, да не прекъсне връзката, която означаваше живот за нея.

Ръцете му повдигнаха пуловера й — последната преграда между тях. Положи я на тревата и нетърпеливо издърпа джинсите й.

Също толкова нетърпеливо Хоуп започна да разкопчава панталона му.

Устните му се спряха на гърдите й, дъхът му опари розовите зърна, преди да ги поеме с уста едно след друго. Тя простена и повдигна бедра, а той навлезе в нея със силен тласък.

Любеха се с яростна страст. И двамата бяха живи!

Този момент бе доказателството! Повече не можеше да мисли. Отвори очи и се потопи в синия му взор — нежен и същевременно плашещ. С един последен тласък и двамата достигнаха върха на опиянението.

Времето сякаш бе спряло. Реалността бавно изплува и тя стисна раменете му с треперещи пръсти.

Усмивката му бе толкова нежна, че Хоуп отново усети напиращите сълзи.

— Ма petite — прошепна Арман и леко премести кичур коса от лицето й. — Обичам те толкова много!

Целуна челото й и легна по гръб, а ръката му не спря да я милва.

Останаха смълчани, докато накрая той се облегна на лакът и я погледна.

Изражението на нежност и обич се смени с изненада, когато погледът му попадна на чантата, захвърлена и забравена до рамото й.

— Няма ли да отвориш пощата, cherie?

Хоуп се надигна и видя разхвърляните писма. Лека усмивка пробяга по устните й.

— От баща ми са.

— Ясно. Сигурно се е вдетинил с възрастта. Трябваше да се досетя.

Усмивката й изчезна.

— Грешиш! Изобщо не е вдетинен.

— Тогава защо ти пише по две писма на седмица?

Хоуп замря, сърцето й тревожно заби. Сигурно нещо се е случило? Изправи се и с треперещи пръсти прехвърли писмата и сметките, на които дори не бе обърнала внимание преди.

Арман беше прав. Двете писма от баща й не бяха напечатани както обикновено, а надписани на ръка — с познатия ситен почерк.