Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ivory Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 20гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2011)
Разпознаване и корекция
The_young_girl(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Рита Клей Естрада. Райският остров

ИК „Арлекин България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

Коректор: Келси Иванова

ISBN: 954–11–0274

История

  1. —Добавяне

Глава седма

Хоуп се оказа права — Арман наистина бе разстроен от новините. Тя се бе унесла, а той тихичко се бе измъкнал. Погледна часовника си — доста дълга разходка! Нямаше го вече три часа. Предположи, че ще го намери на плажа да хвърля камъчета във водата или просто да се взира в синята шир.

По дяволите! Нима не разбираше, че тя иска да му помогне?

Обичаше Арман и искаше да бъде с него, докато изтече отреденото му време. Дори не знаеше как и кога точно се влюби в него. Откритието не я бе поразило, нито пък заслепило. Любовта бе проникнала в сърцето й — неканена, неочаквана, ала желана. Вече знаеше, че го обича и не искаше да го отрече дори пред себе си.

Как можеше да се влюби в мъж, който е бил шовинист още отпреди времето на Шовен! Усмихна се. Арман бе роден да властва над жените.

Имаше нещо много приятно в отношението му към нея. Отначало не можеше да го определи точно. След това си даде сметка, че е впечатлена от силата му, която я караше да се чувства закриляна. Той не се държеше арогантно, не се опитваше да налага мнението си. Говореше нежно и същевременно с авторитет.

Шумоленето на листата я изтръгна от мислите й.

Вдигна поглед и срещна изумително сините очи на мъжа, който владееше мислите й.

Почувства се напрегната. Изражението му бе красноречиво — искаше да прекарат малкото време, което им оставаше, заедно.

Искаше да бъде с него, близо до него.

Наблюдаваше го как се приближава с гордостта и гъвкавостта на властелин над природата.

Арман седна до нея. Протегна ръка и я погали.

— Чувстваш се несигурна, Хоуп.

— Да.

— В мен или себе си?

— И в двама ни.

— А ще ми повярваш ли, ако ти призная, че и аз се чувствам така? — тъга забули очите му и Хоуп се изненада. — Трябва да пробия каменни стени, за да стигна до сърцето ти, любима. Всеки път, когато се опитам да те доближа, ти се отдръпваш, смутена, че те вземам за друга, без дори да обръщаш внимание на думите ми. Би трябвало и двамата вече да сме го преодолели. Напомняш ми за нея, така е, но не те вземам за Фейт — нежността в гласа му й разкри, че говори за любовта, която изпитва към нея, а не към другата жена от миналото.

— Сигурен ли си? — прошепна тя едва доловимо.

— Да — нямаше и следа от съмнение, но все пак Хоуп потърси по лицето му издайнически знак.

— Обичам те! — изрече тя и усети, че й олеква. — Обичам те и затова се страхувам, Арман.

— Чаках да го признаеш.

Хвана ръката му и я приближи до лицето си.

— Може би това е шега, измислена от боговете, но за мен е без значение, щом имам теб, Хоуп.

Изпита страх да изрече това, което я мъчеше, но нямаше избор.

— А когато си отидеш?

Арман повдигна рамене. Искаше му се да я прегърне, да я притисне към себе си и да останат заедно завинаги. Ала беше невъзможно и той го разбираше.

— Просто изчезвам и толкоз. Нищо не можем да направим. Но докато съм тук, ще сме заедно, ще те обичам и ще се грижа за теб.

— Дори когато упорствам и ти противореча?

— Да, дори ако ме отблъснеш в момент на гняв и разочарование. Ние си принадлежим, Хоуп.

Сълзи изпълниха очите й.

— Когато плачеш, ще изтрия сълзите ти. Когато се смееш, ще се смеем заедно. Когато се държиш лошо, ще те накажа.

— Ще ме накажеш?!

— Да, всяка жена трябва да бъде вразумена от време на време.

— Никога!

— Скъпа, ти дори нямаш представа какво удоволствие може да ни донесе едно… пошляпване.

— Слушай ме внимателно, Арман! По твое време може да е било нормално, но не и сега.

— Обещавам, няма да боли.

— Обещай, че няма да ме наказваш!

— Само ако ти обещаеш, че ще се държиш прилично.

И двамата се разсмяха.

— Изглеждаш много доволна — прошепна той и я целуна по косата, докато пръстите му оставяха огнени следи по гърба й.

Тя отново се разсмя и вдигна поглед към него.

— Ти си истински французин!

— Нима мога да съм друг, cherie?

Хоуп докосна устните му през смях и отметна коса от лицето си. Наслади се на слънчевите лъчи, промъкнали се през клоните на дърветата и се загледа в зеленикавите оттенъци на светлината.

Ръката му се плъзна надолу и спря на кръста й, а сините му очи проследиха нежното движение на пръстите. Премести се и погали корема й, а след това бавно продължи към гърдите.

— Приятно ли ти е?

— Да, да… Толкова ми е приятно, че чак се плаша.

Хоуп усети как сърцето й бие ускорено и затвори очи. Но това не помогна.

Усети невидими остриета да се забиват в нея, докато изгуби реална представа за състоянието си. Мъката я задушаваше. Отвори очи, наведе се и впи устни към неговите.

 

 

През цялата следваща седмица не споменаха нито веднъж за убийството му, сякаш темата бе табу. Хоуп реши да изчака, докато професор Ричардс отговори на писмото й. Така се чувстваше по-спокойна и се наслаждаваше на компанията на Арман, без да изпитва вина, че не предприема, нищо.

Независимо че изчакваше, Хоуп не спираше да обмисля възможности за изход от положението. А и ковчежето в палатката непрекъснато й напомняше за проблема. Понякога забелязваше по лицето на Арман да преминава сянка и разбираше, че той също терзае ума си.

Живееше при него в палатката и когато заспиваше, той често „изчезваше“ нанякъде. Копнееше да бъде при нея и да я обича вечно, но знаеше, че е невъзможно.

 

 

Едва в края на седмицата Хоуп събра смелост и заговори на болната тема.

— Вече трябва да получа отговор от професора, за когото ти казах. Този, който проучва историите на семействата от областта. Може би ще ни помогне.

Арман въздъхна облекчено. Най-сетне бе повдигнала въпроса. Погледна сандвича си — ръжен едрозърнест хляб… Няма ли кой да направи приличен френски хляб? Отхапа и си помисли колко малко от съвременните храни бе опитвал.

Хоуп не проронваше дума и той реши да я изтръгне от мълчанието.

— Кога ще имаме някакъв отговор?

— В края на седмицата.

— И?

— И нищо! — остро отвърна тя. — Исках само да ти кажа, че ще замина. Може и да ти липсвам, но поне няма да се чудиш къде съм.

Той преглътна с усилие и остави сандвича. Точно с такава гадост е трябвало да хранят англичаните през войната. Едва ли щяха да изрекат и една заповед с подобна каша в устата.

— Ще ми липсваш, Хоуп, но не и тази храна.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Измислена е от англичанин — граф Сандуич — развратник и комарджия. Това е било единственото добро дело в живота му.

— А дали ще успееш да намериш някоя малка телешка пържолка и картофи? Може и боб, и една-две гъбки… А кога ще се върнеш?

— След няколко дни.

— Толкова дълго?

— Налага се. Така няма да пътувам дотам непрекъснато, а и ще се върна възможно най-бързо — обеща тя.

— Зная.

Реалността отново нахлу в идиличния им свят и заплаши близостта им. Хоуп искаше да я прогони, но не знаеше как.

— Арман, разкажи ми нещо! Каквото и да е. Моля те…

— Добре, cherie — отвърна спокойно той и зави в салфетка остатъка от сандвича си. — Ще ти разкажа впечатленията си за съда.

— Кралския съд ли?

— Разбира се! Нима има друг съд? — напълно изумен запита той. Преди да продължи, се облегна на дънера на близкото дърво и я прегърна. — Та докъде бях стигнал?

— За съда. На колко години беше тогава?

— Точно бях достигнал пълнолетие — на тринадесет.

— Пълнолетие? — Хоуп се извърна и го погледна. — Да не би да говориш за някаква церемония?

Той се разсмя добродушно.

— Не говоря за никаква церемония, сладка моя. Просто бях достигнал възрастта, в която можех да създавам деца.

Хоуп чудесно разбираше, но се престори и попита:

— Но как разбра? Беше ли вече опитал?

— Това, любима, съвсем не те интересува. Знаех, че мога.

— Добре, разказвай по-нататък — въздъхна Хоуп.

Арман я целуна, сигурно за да компенсира отказа си да й отговори.

— Баща ми реши, че двамата с брат ми — той беше на петнадесет — трябва да видим Версай и да поживеем в двора.

— Типично по френски — подметна саркастично Хоуп, без да признава колко я беше впечатлил блясъкът и величието на двореца, когато го бе видяла преди няколко години.

— Пътувахме с каретата на баща ми четири дни. Когато наближихме Версай и двамата с брат ми се отказахме да се правим на големи и отракани. Дворецът бе невероятен, истински шедьовър в бяло и златно, които блестяха на слънцето, както и самият крал, който сякаш излъчваше божествена светлина. Благородници, търговци, слуги, селяни, най-красивите жени, които някога съм виждал, живееха там. Самият дворец беше като град, цял дворцов комплекс.

Той спря за миг разказа си и Хоуп го подкани с блеснали очи:

— Разказвай, не спирай! — имаше жива представа от това, за което Арман разказваше.

— Каретата премина през огромни позлатени железни порти. Татко ни бе дал напътствия, които ние побързахме да забравим. Двамата с Франсоа слязохме от каретата и прехласнато се заоглеждахме наоколо като току-що проходили палета. Неочаквано съгледах към нас да се приближава най-красивата жена, която някога бях виждал.

— И коя беше тя? — тихо полюбопитства Хоуп, а той просто сви рамене.

— Една от многото куртизанки. Беше на около седемнадесет и единствената й роля бе да забавлява и задоволява прищевките на благородниците. Когато хвърлили за някакви прегрешения баща й в Бастилията, имението им било конфискувано и тя или трябвало да остане във Версай, или да проси по улиците на Париж. Разумен избор! Вместо да спи по паветата, поне си бе осигурила топло легло.

— А ти влюби ли се?

— Вървях след нея дни наред като куче и се молех за един поглед, за една усмивка. Бях по-висок от връстниците си. Майка ми често казваше, че съм се метнал на германската принцеса, за която прапрадядо ми се оженил. Била е толкова висока, че горкият човек й стигал едва до гърдите — по устните на Арман заигра усмивка, когато си спомни как е изглеждал в онези дни — дългунест хлапак, готов да опита всичко.

— И какво стана?

— Каквото предполагаш. След като й досаждах цяла седмица, тя ме отведе в леглото си и ми показа какво е да си мъж — каза го така, сякаш бе най-естественото нещо на света, и у Хоуп се надигна гняв.

— А ти така ли си представяше нещата?

— На тази възраст, ma cherie, всичко ти се струва рай. В интерес на истината, надмина и най-смелите ми очаквания. Но като си спомня, най-хубавото бе, че брат ми никога не се добра до леглото на Мари.

— Ясно — прошепна Хоуп, без дори да се опитва да скрие ревността си.

— Въобще не ти е ясно, ma cherie. Та на Мари това й беше работата във Версай. Не може днес да няма жени, които да упражняват подобен занаят?

— Има, но аз не познавам такива.

— Тъй като никой не си признава, че се възползва от услугите на подобни жени, това не значи, че те не съществуват. И освен това тогава бях още момче и трябваше да се науча как да доставям удоволствие на жените. Всичко между нас приключи в мига, в който се качих в каретата, за да се върна у дома — той я целуна по слепоочието. — Но аз исках да ти разкажа нещо друго — за богатствата на Версай — за картините и мебелите, не за жените и интригите. Имаше една картина, която никога няма да забравя. Беше портрет на млада жена със загадъчна усмивка. Някой път ще ти я опиша по-подробно.

— Да, друг път — промълви тя, преструвайки се, че й се спи. Беше виждала Мона Лиза.

— Друг път — повтори той и въздъхна. Не се нуждаеше от спомени, когато Хоуп бе до него.

Лежаха смълчани, всеки погълнат от собствените си мисли. Слънцето бавно залязваше и обагряше небето в меки краски.

Разделяха ги толкова много неща, мислеше си Хоуп. Дори и това, което той й разказа, трябваше за сетен път да я убеди, че не си подхождат. Но когато я държеше в прегръдките си и усещаше дъха му и стегнатите мускули на бедрата, когато я милваше, тя не можеше да мисли нито за Версай, нито за това, че той е на повече от двеста години. Усещанията й бяха напълно реални.

Преди да се предаде на съня, Хоуп се зачуди защо еротичният разказ го направи по-истински от всякога в нейните очи. Един призрак й разказа живота си, протекъл преди двеста години и тя дори за миг не почувства отчуждение помежду им.

Последната й мисъл беше, че хората не са се променили кой знае колко през вековете. В основата си оставаха същите…

 

 

Арман стоеше на хълма и наблюдаваше малката лодка на Хоуп да се отдалечава към отсрещния бряг на езерото. Там се намираше нещото, което тя наричаше „автомобил“. Взе стъклото-увеличител, „бинокъл“, и погледна съсредоточено лицето й. Дали ще се върне отново.

Бръмченето на мотора се чуваше все по-глухо. Ръцете му трескаво стиснаха бинокъла, докато неговата Хоуп се смаляваше в далечината. За миг затвори очи.

Хоуп… Тя означаваше всичко за него. Тя бе повече от негова femme[1], тя бе неговата любов, неговият довереник.

Ухаеше сладко като диво цвете, но беше бодлива като шипков храст. Хоуп бе неговата eglantier[2]. Хоуп бе Фейт — една пораснала, по-съвършена Фейт.

Бе обичал Фейт, но в много отношения това не бе истинска любов, а желание да я закриля. Искаше да я защитава от света, от опасностите в него, защото тя не бе достатъчно опитна, за да приеме и понесе тежестите на живота. Даде й право да избира между женитбата и възможността да остане при баща си.

Така и не разбра какъв е бил изборът й. Бе изпитвал съмнение дали ще дойде на уговореното място. Истината бе, че никога не повярва докрай в предаността й към него, не бе сигурен дали няма да предпочете баща си.

Ако майка й я бе оставила да порасне, вместо да се грижи за нея като за кукла и ако баща й се беше отнасял към нея като към човек, а не като към вещ, която да бъде продадена най-изгодно, може би всичко щеше да бъде различно.

Но сега Хоуп владееше мислите му. Тя се грижеше за него, защото бе като затворник на този остров — пленник на времето.

Искаше да възнегодува срещу отреденото му от боговете, да се опълчи срещу природата, задето търпеше душата му да се лута в търсене на покой след определеното му на земята време. Същевременно искаше да благодари на същите тези богове, че са му дали възможност да срещне и да обикне жена, като Хоуп.

Устните му изрекоха тиха молитва. Ако имаше право на едно-единствено желание, то би било боговете милостиво да му дадат шанс да прекара остатъка от живота си с Хоуп, която се беше превърнала в смисъл на сегашното му съществуване.

Тя бе douceur de vivre[3] за него.

Тя беше олицетворение на любовта и живота, надминаващо всичките му мечти и желания.

Фейт бе била неговият първи шанс за щастие, срещата с Хоуп — вторият. Mon Dieu! Той се нуждаеше от благоволение свише, за да живее в любов с жената, която означаваше всичко за него. Нуждаеше се от трети шанс…

 

 

Хоуп отправи молитва към небето. Стоеше на входа на пощата и отваряше писмото от професор Ричардс. Вътре откри телефонния му номер и незабавно го набра. Минута по-късно вече си бе уговорила среща с него.

Той се оказа типичен разсеян професор с проницателни кафяви очи, скрити зад очила. Беше около седемдесет, много слаб и леко прегърбен.

— Тези мъже са прекарали доста време от живота си, пишейки разни документи — отбеляза професорът.

— Да — нетърпеливо потвърди Хоуп и му подаде имената и копията от счетоводните книги.

— Ще помисля как да ти помогна, момичето ми. Имам копия от някои семейни архиви — писма, библии… Те не са документирани и може да се сметнат за неточни от историческа гледна точка, но точността едва ли е била съблюдавана в онези времена. Хората са си водели дневници или са изпращали писма, но в повечето случай са преувеличавали нещата. Като зная имената, все ще открия нещо.

— Благодаря ви, професор Ричардс. Много ви благодаря! — Хоуп стана и му подаде ръка. — Отседнала съм в хотел в западната част на града. Ето и телефонния ми номер.

Той се надигна от креслото си и разсеяно стисна ръката й. Очевидно вече мислеше за нещо друго.

— Довиждане, момичето ми. Ще ти се обадя, ако открия нещо — каза той и се зарови в книжата на бюрото си, без да й обръща повече внимание.

Хоуп се отправяше към вратата, когато гласът му неочаквано я спря:

— Госпожице Лангстън, едно от имената е на капитан Тревър?

— Да… — тя изтръпна, изпълнена с очакване, но той не каза нищо и Хоуп добави: — Бил е в Порт Хурон, в Мичиган. Имал е дъщеря — казвала се е Фейт.

Професорът си свали очилата:

— М-м-м… да. Сигурен съм, че е същият.

— Същият ли?

— Чувала ли сте за семейство Хадингтън? Много мили хора. Полагат големи усилия да поддържат дейността на разни исторически дружества и организации. Ако не се лъжа, семейство Хадингтън са потомци по права линия на Фейт Тревър Хадингтън.

— Сигурен ли сте? — Хоуп приседна прималяла.

Професорът поклати енергично глава, след което намести очилата си на върха на носа.

— Напълно. Жалко, че точно сега не са в града. Доколкото знам, най-малката им дъщеря се омъжи в Сейнт Пол миналата седмица и все още са там.

Значи Фейт се е омъжила! Не е дочакала Арман! Влюбила се е в друг…

— Знаете ли кога се връщат?

— Може би утре. Може би след няколко дни или след седмица. Възможно е дотогава да намерите някаква информация, която да ви е от полза.

Хоуп се изправи.

— Още веднъж искам да ви благодаря, професоре. Ще остана няколко дни. Не забравяйте да ми се обадите, ако научите нещо.

Все още не бе разкрила загадката, но поне й оставаше надежда. А и вече знаеше съдбата на Фейт.

Изпита смесени чувства, докато премисляше казаното от професора. От една страна, изпитваше истинско задоволство, че Фейт се е оказала малодушна. От друга страна, добре съзнаваше, че новината ще натъжи много Арман. Фейт е била всичко за него…

В Дулут имаше много информация, но за съжаление, тя бе разпръсната и несистематизирана. Хоуп прекара няколко часа в градската библиотека, а след това се премести в библиотеката в университета на Минесота. Не откри нищо.

Късно вечерта изяде вечерята, която си поръча в стаята, и докато слушаше разсеяно новините по телевизията, реши да прекъсне издирването и да се върне на острова. Предпочиташе да е с Арман, вместо безполезно да се рови в купища книги.

На следващата сутрин се зае да събере багажа си. Точно тръгваше, когато чу звъна на телефона. Поколеба се за миг, но все пак вдигна слушалката. Когато чу пискливия гласец на професора, сърцето, й се преобърна.

— Имам новини за вас, госпожице Лангстън, ако все още се интересувате. Елате и ще поговорим.

— Благодаря! Тръгвам веднага!

Бележки

[1] Femme (фр.) — жена, съпруга. — Б.р.

[2] Eglantier (фр.) — дива роза, шипков храст. — Б.р.

[3] Douceur de vivre (фр.) — нежността, сладостта на живота. — Б.р.