Рита Клей Естрада
Райският остров (6)

Глава шеста

Мрак обгърна потъналия в тишина остров като цвете, затворило морно очи за нощен сън. Фенерът, закачен до палатката, разпръскваше отблясъци като старо злато в непрогледната тъма.

Арман и Хоуп седяха с гръб към светлината, вперили погледи към хълма. Хоуп наблюдаваше трепкащите отблясъци на луната по тъмните притихнали води на езерото. Бяха оставили ковчежето вътре в палатката, за да не го виждат, но не успяха да се отърсят от натрапчивата мисъл, че то съществува.

— Добре ли си? — Арман се отпусна на земята до нея и протегна дългите си крака.

— Малко е хладно.

— Искаш ли спалния чувал? — гласът му бе нежен и възбуждащ.

Хоуп се усмихна, зареяла поглед над водите на езерото.

— Не, благодаря — умът й трескаво се мъчеше да подреди разпръснатите парченца на мозайката.

— Тогава ела аз да те стопля…

Хоуп се обърна към него и желанието й просветна в усмивка.

Изведнъж, най-неочаквано, тя застина, с разширени от ужас очи.

— Арман!

Той се хвърли към нея и я прегърна, готов да усмири страховете й. Едва тогава видя какво я беше уплашило.

Протегна ръка и сянката на дървото премина свободно през дланта му.

— Mon Dieu! — изрече той с непресторен ужас.

Хоуп го докосна, за да се увери, че все още е до нея и го стисна здраво за ръката.

— Не си отивай!

Арман се взря в големите й кафяви очи, пълни с молба и промълви:

— Бедна мъничка моя! Нима всичко свърши? Тъкмо те намерих и вече трябва да си тръгвам…

— Не! — гласът й прозвуча дрезгаво. Обзета от паника, тя отчаяно се молеше Арман да остане при нея.

Той се усмихна тъжно.

— Май нямам право на избор — протегна отново ръка и я погледна така, сякаш вече не беше негова. — Ковчежето е причина за всичко.

Хоуп поклати глава, отхвърляйки твърдението му. Искаше да му каже толкова много неща, а думите бягаха от нея. Как да му обясни, че я е върнал към живот, че я е накарал да заживее истински отново след кошмарните месеци в Централна Америка? Точно той й направи изключителен подарък — посочи й цел, която осмисли еднообразното й съществуване. Звучеше налудничаво, че разчиташе на призрак да внесе смисъл в живота й.

Изглежда Арман бе прочел мъчителните мисли по лицето й, защото нежно прокара пръсти по устните й.

— Недей, мъничка моя! Не е нужно да казваш нищо. Само остани! Остани с мен, докато все още мога да те виждам.

Тя кимна през сълзи.

— Ще остана… — прошепна и впери поглед в непрогледната тъмнина, която ги обгръщаше. Луната бе се скрила зад скупчените облаци и единствената светлина идваше от закачения наблизо фенер.

— Кажи ми за какво мислиш — помоли Арман.

— Струва ми се, че Фейт е била забележителна. Дарила те е с любовта си против волята на баща си. Сигурно й е било много трудно в онези времена. Подозирам, че бащата на Фейт е наредил на спътниците ти какво да направят. Не мога да го докажа, дори не съм сигурна дали е толкова важно.

— А ковчежето? — гласът му прозвуча глухо и далечно.

Хоуп отново изпита смразяващ страх. Нямаше сили да го погледне, за да разбере дали все още е до нея.

Наведе глава още по-ниско и спря поглед върху часовника си.

Полунощ… Прокобен час — часът на магиите.

Бяха открили ковчежето и без дори още да са го отворили, то въздействаше на Арман. Какво ли щеше да се случи, ако все пак го отвореха?

— Трябва да помислим. Нямам никаква представа какво да правим, но ми идват наум няколко неща. Утре ще отскоча до Дулут да проверя в библиотеката архивите за заселниците от тази част на Минесота. Може пък да открия нещо.

— Колко време ще останеш там?

Хоуп изпита желание да му каже, че няма да е скоро, но не можеше да го остави да си отиде от живота й и от острова.

— Два-три дни.

— Ще те чакам — изрече глухо той.

— Наистина ли? — обърна се към него тя, без дори да се опитва да скрие тъгата си. Все така виждаше добре чертите и фигурата му, макар да й се струваше, че са по-бледи и някак прозрачни.

— Разбира се, че ще те чакам. Къде ще ходя…

— Вечността те зове! — изстена тя и се притисна към него.

— Все още съм тук, нали виждаш. Не мога да те напусна. Трябва да намеря отговор на загадката, преди да си тръгна.

— Какво говориш? — възкликна тя. — Можеш да изчезнеш всеки момент, и то пред очите ми, а и двамата се преструваме, че утрешният ден ни принадлежи.

— Защото наистина ни принадлежи. Най-вече на теб.

Хоуп замълча, озадачена от думите, които той изрече толкова спокойно. Беше прав. Независимо дали щеше да остане, или да изчезне от погледа й, той нямаше да намери покой. Вдигна поглед към дълбоките му бездънни очи.

— Така е — тихо се съгласи тя, най-сетне разбрала смисъла на думите му.

— Фейт… — Арман се поколеба за миг. — Хоуп… както и да се казваш… Ти е трябвало да бъдеш тук с мен.

— Не! — поклати рязко глава. — Аз съм си аз, не съм Фейт! Макар и в това да не съм сигурна вече — захлупи отчаяно лице в шепи тя и се остави вълната на обърканост и тъга да я погълне.

Изпитание ли беше за нея срещата с този мъж?

Не можеше да се престори, че спи. Продължиха да си говорят тихичко, без дори да обръщат внимание, че часовете на нощта се изнизват. Хоуп му разказа за ужаса, преживян в Централна Америка.

— Странно е наистина, но сега ми се струва, че всичко това се е случило на някой друг. Възстанових се напълно и съм готова отново да погледна света в очите. Дори не мисля вече за престоя си там. Когато се върнах, не можех да се отърва от мъчителните спомени.

— Познато усещане. Случвало ми се е след битка. Но времето лекува раните.

— Същото се е случило с любовта ти към Фейт и времето не е излекувало душата ти…

— Така е… Хоуп — гласът му прозвуча необичайно ясно в нощната тъмнина и тя извърна глава.

— Ти отново си предишният! — радостно извика тя. По лицето му все още личеше ефирната бледост, но той постепенно възстановяваше предишния си образ.

— Да, отново съм изцяло твой — гласът му звучеше по познатия дрезгав начин. Хоуп се усмихна с любов и той прокара нежно пръсти през косите й. — Толкова си красива!

— И ти — отвърна затрогващо тя. Нима можеше да флиртува с един призрак! — Арман, моля те, прегърни ме. Искам… само да ме прегърнеш.

Изведнъж Хоуп се уплаши от самата себе си, от собствените си мисли и чувства, от натрапчивото си желание някой да я приласкае и успокои…

Мускулестите ръце на Арман я обгърнаха и тя се притисна към него. Усети пръстите му на кръста си, а брадичката му нежно се отпусна на косата й. Допирът й донесе непознато досега успокоение.

Розовопръстата зора докосна хоризонта.

Черните сенки на дърветата просветляха до кафяво и постепенно порозовяха. Двамата седяха и се любуваха на играта на цветовете.

— Обичаш тази страна, нали?

— Да — отвърна унесено тя.

— Обичаш и мен, нали?

— Не те познавам достатъчно. — Хоуп знаеше, че не казва истината.

— Достатъчно ме опозна, за да ме обикнеш!

— Престани да се държиш така властно! Когато те обикна, ще ти кажа — промърмори навъсено тя, ала се притисна към него.

Арман се разсмя с тих възбуждащ смях.

— Не, няма да ми кажеш, малка моя. Ще пазиш тайната си, докогато можеш.

Искаше й се да спори с него, но очите й се затваряха. Тя отпусна глава на гърдите му и се унесе.

Арман се облегна на дънера и също затвори очи. Спеше му се, а не можеше да си обясни защо. Беше спал повече от двеста години!

 

 

Хоуп преглеждаше получените писма пред пощата в Дулут. Първото беше от шефа й.

Джо ясно й даваше да разбере, че не желае да я вижда на работа още три месеца. Почеркът му беше невъзможен, но очевидно не бе искал секретарката да види писмото. Съвсем не беше необходимо всички да разбират, че Хоуп не е в добра форма. С това добрите новини приключваха.

Второто писмо бе от баща й, написано в типичния за него хладен тон. Беше решил, че дъщеря му има нужда да поговори с някого. Чувстваше се отговорен за случилото се в Централна Америка. Може би наистина трябваше да поговорят. Подписът бе, както винаги — „Франк“.

Да поговорят ли? Та баща й нямаше и най-бегла представа за проблемите й.

Хоуп напъха безразборно писмата и квитанциите в чантата си и тръгна към библиотеката в центъра на града.

Досега се бе интересувала само от съвременна политика и обща история. Да търси биографии на хора, преминали през тези девствени някога земи, бе ново за нея. За щастие, намери доста богата информация. Библиотекарката спомена за Историческото дружество в Минесота, което съхраняваше всякакви сведения за хората, свързани с ранната история на щата.

— Мисля, че всичко ще ти е от полза, миличка! — възрастната библиотекарка настани Хоуп пред един от екраните. — Оригиналите доста са пострадали от времето и цялата информация е пренесена на микрофилми. Сега ще заредя апарата.

— Какво има на тази лента? — попита Хоуп, докато се взираше в неясния почерк.

— Единственото американско копие за търговията с кожи в Гранд Портидж. Гранд Портидж е основан през 1660 от жители на Дулут, за да се улесни търговията с индианците…

— Благодаря — каза Хоуп и се съсредоточи в екрана. Тук може би наистина щеше да открие нещо полезно.

Шест часа по-късно излезе от библиотеката. Очите я боляха. Тайно бе се надявала да разреши загадката. Да, бе вярвала в чудо. По дяволите! Не научи много от прочетеното. Разчиташе трудно документите, а и допълнителните материали, които й предложи библиотекарката не й свършиха работа. Не откри нищо ново за траперите, нито за търговията с кожи, нито дори за войните с Франция и с индианците. Натъкна се на личните писма на Арман до годеницата му в Бостън, но колкото и да бяха интересни, те не й свършиха никаква работа.

Накрая Хоуп откри имената на тримата мъже, убили Арман, но само имената, нищо повече. Датите, на които бяха им платили за кожите, бяха няколко дни след убийството на Арман.

Откри също така, че фортът и търговският център в Гранд Портидж са превърнати в национален музей.

Цял ден се притесняваше за Арман. Въпреки че на сутринта не бе забелязала и следа от прозрачните контури на фигурата му като снощи, Хоуп не знаеше дали ще го намери, когато се върне. Може би е изчезнал и тя никога вече няма да го види. Когато излезе на улицата, изпита непреодолимото желание да открие отговорите на загадката. Трябваше да научи всичко час по-скоро. Незабавно!

 

 

Прекара нощта в малък хотел в покрайнините и поръча да я събудят рано. В седем часа вече бе поела по магистралата, в очакване час по-скоро да открие нужната информация.

Пристигна в Гранд Портидж едва по пладне. Стисна юмруци от вълнение. Може би някога Арман е минал точно оттук. Вървял е към дъба заедно със своите убийци и е обмислял как да върне брат си във Франция.

Хоуп се насочи към информационната служба на музея. В стъклени витрини бяха подредени множество реликви и на нея й се прииска да докосне някоя от тях.

С какво мога да ви помогна?

Хоуп се усмихна.

— Бихте ли ме разказали за форта и за търговския център?

Мъжът зад гишето й подаде брошура.

— Разбира се. Съществували са десет или дванадесет форта, построени между хиляда шестстотин и шестдесета и хиляда осемстотин и трета. Този тук е възстановеният форт от хиляда осемстотин и трета.

— Значи това не е фортът, построен през хиляда седемстотин шестдесет и втора?

— Не, госпожо.

— Има ли наоколо други фортове? — нямаше да се откаже толкова лесно.

— Не, госпожо. Всички са строени върху руините на предишните. Намираме се в района на най-богатите археологически находки, макар че все още не сме довършили разкопките, защото бюджетът…

— Имате ли някакви документи, запазени от този период?

— Сигурно се съхраняват в Уинипег, Париж или Лондон, където са били изпращани от Северозападната компания за търговия с кожи.

— Как бих могла да получа копия от тях? — Хоуп не се предаваше. Трябваше да получи по-пълна информация.

— Имаме чудесна библиотека, но не можете да изнасяте книгите. Ако искате, си направете фотокопия.

— Опитвам се да открия едно семейство. Роднини на френски офицер. Откъде да започна?

Той поклати объркано глава.

— Както ви казах, по-голямата част от историческите документи се намират в Канада и Европа…

Хоуп се отправи към библиотеката.

— Почакайте! Има още едно място, където можете да опитате. В Дулут живее един старец — професор Ричардс. Занимаваше се с проучвания. Ако не се лъжа, дори е преглеждал архивите в Лондон и Париж. Може би той ще ви помогне.

Хоуп се усмихна измъчено.

— Как да го намеря?

— Сега ще попитам за адреса едно от момичетата, което му помагаше. Пишеше материалите му на машина.

Хоуп нетърпеливо потропваше с пръсти, докато чакаше завръщането на младия мъж. Сега поне имаше за какво да се хване. Това бе последната й надежда.

След малко той се върна с едно листче.

— Заповядайте. Керъл каза, че все още му пише материали и ако някой може да ви помогне, това е той.

Хоуп му подаде ръка.

— Благодаря! Много ви благодаря. Толкова съм ви задължена!

Влезе в библиотеката и си направи някои важни бележки от книгите, които я интересуваха.

Написа писмо до професор Ричардс и му го изпрати незабавно по пощата. Молеше се да й отговори веднага щом го получи.

Късно следобед се качи на лодката си, включи мотора и потегли, вперила очи в далечния бряг.

Най-сетне го съзря — висок, красив, същият като преди. Отметна един непокорен кичур от лицето си, без да сваля очи от него.

— Какво се случи? Всичко наред ли е? — попита той, докато й помагаше да завърже и закотви лодката.

— Всичко е наред — внезапно се закова на място. В нетърпението си да го види отново не бе чула мотора на приближаваща се лодка. — Арман, скрий се! — настоя шепнешком тя. Беше един от съседите, който имаше вила на отсрещния бряг на езерото.

— Не се притеснявай! Той не може да ме види.

— Откъде знаеш? — прошепна тя, без да мърда устни, докато махаше на неканения гост.

Арман задържа ръката й, докато слизаше от лодката.

— Тази сутрин не ме видя, когато му помахах от брега.

— Здравейте, господин Шут. Как върви риболовът?

Той вдигна въдицата си.

— Чудесно! По-добра пъстърва не е имало от години. А вие как сте, млада госпожице?

— Аз ли? Много добре! Но защо питате? — не скри почудата си тя.

Арман си правеше шеги — целуваше китката й, а езикът му бавно следваше пътя на вените й.

— Ами, просто така. За миг ми заприличахте на античните статуи, поставени в парка на някое старинно имение…

Хоуп извърна поглед към Арман. За човек, който не го виждаше, би изглеждало странно ръката й да виси така, отпусната като на балерина. Единият й крак бе на брега, а другият все още в лодката. Арман я държеше, за да не загуби опора.

— О, това е нова йогистка поза — опита се да издърпа ръка, но Арман не я пускаше.

— Йога ли? — учуди се Арман. — Каквото и да е, чувствам се обиден. Исках вече да си в прегръдките ми.

— Йога значи? — повтори със страхопочитание съседът. — Забележително!

— Да, йога — сопна се тя. — И няма нищо общо с прегръдка — опита се отново да издърпа ръка.

— Прегръдка ли? — измърмори в пълно недоумение възрастният човек.

— Да. Не! Просто говорех за една нова поза.

— Добре тогава. Ако имате нужда от мен, просто ме извикайте по-силно — той потегли, очевидно убеден, че младата жена не е съвсем с всичкия си.

Хоуп проследи как лодката му се отдалечава. Току-що се бе показала като пълна глупачка.

— Мислиш ли, че той разбира от нещото наречено „йога“? — попита Арман, като едва потискаше смеха си.

— Надявам се не много — отвърна кисело тя.

— Трябва да се прибереш и да си легнеш — каза нежно той и я целуна по косата. — Ще говорим утре, Хоуп. Сега се изкъпи с гореща вода и се наспи.

— Хм… — въздъхна тя. Умората я съсипваше.

— Тръгвай. Ще те изпратя до средата на пътя — прегърна я през раменете той и я поведе към къщата.

— Само до средата ли? — пошегува се тя.

— Дотам мога да стигна — отвърна вяло Арман и усмивката й се скри.

Спря до малкото борче, наведе се и леко я целуна.

— Лека нощ, сладката ми.

— Лека нощ — отвърна тя, изпълнена с копнеж да прекара нощта в прегръдките му, въпреки че имаше нужда от здрав сън и горещ душ.

Отправи се с нежелание към къщата. Изкъпа се и се преоблече за няколко минути. Когато си легна, усети, че сънят бяга от очите й, прогонен от мислите, които постоянно кръжаха в търсене на отговор на загадката.

Така я завари утрото.

Хоуп стана, обу си джинси и широк бледозелен пуловер, изми се набързо, грабна нещо за закуска и изтича към хълма.

Подреди храната пред палатката и извика:

— Ставай, сънливецо! Слънцето отдавна изгря! Идвай да хапнеш, а след това ще поговорим. — Протегна ръка, за да дръпне спалния чувал, но той беше празен.

Сърцето й замря. Арман си беше отишъл! Беше изчезнал през нощта и не бе пожелал да се завърне.

Отпусна се отчаяно на земята, прегърнала спалния чувал. Затвори очи и се предаде на болката.

Птиците се надпреварваха весело да припяват.

Люспести гърбове на риби просветваха по повърхността на езерото. Неочаквано вятърът довя едва доловимо, после все по-ясно позната старинна френска мелодия.

Хоуп се обърна по посока на звука и наостри слух. Сърцето й ускори ритъм. Арман й бе казал, че никой не знае тази песен, дори и Фейт.

Извърна се бавно и най-сетне видя тъмната му глава да се подава иззад хълма. Обзе я неописуема радост и тя се втурна по пътеката към него.

— Ти си тук!

— А къде другаде да съм? — попита търпеливо той и повдигна вежда.

— Можеше да си си отишъл!

Усмивката му се стопи и Арман протегна ръце да я прегърне. Устните му пробягаха по врата й, ноздрите му вдъхнаха познатия й аромат и той въздъхна.

— Не съм си отишъл — рече дрезгаво той и я погледна в очите. — Сутрин съм изпълнен със сили, сладка моя.

Хоуп докосна бузата и брадичката му, спусна пръсти по врата му и погали силното му рамо.

Очите му потъмняха. Притегли я и обви с ръка кръста й. Другата бавно пропълзя към гърдите.

— Не мога да се начудя, че на жените им е позволено да носят такова оскъдно облекло. Приятно ми е, но съм учуден.

— А ти? Облечен си само с риза и панталони. Дори бельо нямаш.

По очите й разбра, че това откритие й е доставило удоволствие и се усмихна лукаво.

— Има мъже, които цял живот търсят съкровище като теб, малка ми Хоуп. Жена, която познава тялото си и удоволствието, което то донася на нея и на любимия й.

— Повечето от мъжете, които описваш, са надраснали времето си. На жените винаги им е било приятно това, което правят мъжете, но им е било втълпявано, че никой не бива да разбира чувствата им, иначе биха ги взели за леки жени.

— На майка ми никога не й е било приятно — заяви убедено той.

— Горката ти майка — прошепна Хоуп, целуна го по врата и усети соления привкус на кожата му.

— Тя беше истинска дама, която стриктно изпълняваше задълженията си.

— Искаш да кажеш, че дните й са били заети с работа, а нощем не е получавала никакво удоволствие? Та подобен живот е толкова тъжен… — Ръцете й бавно го милваха.

Очите му издаваха напиращото желание.

— Но такъв живот й е бил отреден. Баща ми имаше любовница и бе доволен — настоя Арман.

— Горкият ти баща — въздъхна тя, лекичко ухапвайки врата му. — Добре че не се е родил в наше време, защото съпругата му едва ли щеше да търпи подобно пренебрежение.

— Трябва да помисля върху това, което казваш. Ти разби всичките ми представи.

Той я целуна по връхчето на носа, по челото, сетне по страните, докато Хоуп не притегли главата му към устните си и не нареди:

— Целуни ме тук!

Тя с нежелание се откъсна от прегръдката му и се върна при палатката за закуската.

— Май трябва да те нахраня, преди да си хукнал да търсиш храна другаде. После ще ти разкажа какво открих.

Арман подозрително пое подноса.

— Какво е това?

— Препечена филийка по френски и наденичка.

— Препечена филийка по френски ли? Няма такива филийки… — той поклати недоверчиво глава, докато оглеждаше с погнуса храната. — Това е измислено от англичаните, сигурен съм. Никога не бихме нарекли подобно нещо френско.

Хоуп се засмя, без да обръща внимание на приказките му.

— Хайде, опитай го! Ще ти хареса, сигурна съм.

— Надявам се, че е по-добро на вкус, отколкото на външен вид — седна с презрителна усмивка и опита закуската.

В миг усмивката му се стопи. Хоуп сигурно се шегуваше, когато нарече това ужасно нещо „препечена филийка по френски“. Един французин никога не би се подигравал с храната, а това имаше гадния вкус на подсладена пореста гъба.

Хоуп ядеше бавно и мислеше за нещата, които бе открила вчера. Чудеше се дали Арман ще се ядоса, когато разбере, че враговете му са успели. Те се бяха справили доста добре, ако можеше да се вярва на документите. Тя осъзна колко зле би се почувствала, узнавайки фактите, ако е на негово място.

Събра записките си от предишния ден и седна пред него. Но в мига, в който го погледна, отново изпита почуда. Той изглеждаше толкова истински, толкова хубав!

— Трябва да поговорим…

— Но разбира се! Цял живот съм мечтал за жена, която говори толкова малко, като теб — пошегува се Арман. — Сега, след като те открих, бих искал да чувам гласчето ти по-често.

— По-често ли? Не забравяй, че може да изчезнеш!

Усмивката му се стопи.

— Надявам се да не е веднага. Има толкова много неща, които искам да ти кажа, а и да направя с теб…

Тя протегна ръка и прокара пръст по бузата му. Обичаше слабото му силно лице, което внушаваше доверие, лице, за което можеш да мечтаеш.

— Зная. Не исках да кажа точно това. Все още си тук и ми се струва, че ще останеш по-дълго.

— Да не се заблуждаваме. Някой ден ще си отида. Дори и да не искам, дори и да не съм готов. Просто ще изчезна. Трябва да свикна с тази мисъл.

— Трябва ли? Не смятам, че се налага.

— Ти живееш в твоето време. Аз съм тук само за да получа помощ от теб. Когато си отидеш… — не довърши изречението той, но Хоуп разбра. През зимата не можеше да остане, освен ако не искаше да е напълно изолирана от света. И тогава, Арман щеше да бъде съвсем сам.

Отклони поглед към сините води на езерото. Той седеше до нея и тя осезателно усещаше присъствието му.

— Открих в архивите счетоводните книги на търговец от Дулут, който е работил в Гранд Портидж в средата на осемнадесети век.

Той я погледна с очакване.

— И?

— Един от мъжете, Франсоа Турбе, изглежда се е оженил за индианка. Заедно са продавали кожи в Гранд Портидж. Починал е няколко години по-късно, а цялата му сметка е била прехвърлена на жена му и детето. Хенри Худън е изоставил траперския живот и се е заселил в Гранд Портидж. Нямам представа откъде се е сдобил с толкова пари.

— Продължавай — изрече той, вперил поглед в сините води на езерото под отвесната канара.

— Третият — Жак Пийон, най-много забогатял. В архивите са отбелязани главозамайващи плащания, които е получавал за кожите…

— Нещо друго?

Тя въздъхна.

— Ходих до Гранд Портидж. В архивите няма нищо друго. За повече информация трябва да посетя музеи в Канада и Европа или да си осигуря достъп до секретните архиви на най-старите компании в залива Хъдсън и Северозападната компания за търговия с кожи.

— Няма смисъл да пътуваш толкова далече. Трябва да има друго обяснение…

— Има още няколко източника, които ще проверя. Узнах за един историк, който пише книга за семействата в Ароухед. Той може да има полезна информация.

— Добре.

— След четири-пет дни ще се върна в Дулут, за да се срещна с него. Може пък да знае нещо за твоите убийци.

Арман крачеше напред-назад през окапалите листа и борови иглички.

— Скоро ще разберем — поспря за момент, погледна я, сякаш нещо ново му бе хрумнало. — Някъде споменава ли се ключът?

— Не, никъде! — през цялото време Хоуп се бе притеснявала, че той ще й зададе точно този въпрос. Нима може да се открие ключ, загубен преди двеста години?

— Зная, че ти ще го намериш!

— Защо си толкова сигурен? След повече от двеста години със сигурност е унищожен. В Съединените Щати се укриват хиляди хора всяка година, какво остава за един ключ, който дори е по-стар от самата страна!

— Тази земя винаги си е била тук.

— Имах предвид Декларацията за независимост, подписана през хиляда седемстотин седемдесет и шеста!

— Сериозно? Някой път трябва да ми разкажеш за тази декларация. Май не си я споменавала.

— Да не би да си въобразяваш, че ще успееш да ме отклониш от въпроса, като променяш темата?

— Не зная, cherie. Но реших да опитам — сините му очи хитро просветнаха. — А ако не мога да те разсея по този начин, ще опитам по друг — много по-приятен и за двамата.

— Непоправим си! — възкликна тя и се сгуши на гърдите му.

— Какво значи „непоправим“? Комплимент ли е? Означава ли, че съм влюбен в теб, или просто ти се разтапяш в ръцете ми всеки път, когато те докосна или целуна?

Хоуп обви ръце около врата му.

— Не. Означава, че си самоуверен егоист, разглезен и непредсказуем. Вече не се учудвам, че жените са били луди по теб.

Преди да успее да каже още нещо, устните му трескаво потърсиха нейните и тревожните й мисли избледняха.

Хоуп знаеше, че информацията го е притеснила — личеше по очите му. Тримата мъже, отговорни за смъртта му, са продължили живота си в охолство, без да получат полагащото им се възмездие. Е, щом той искаше да забрави поне за миг това в прегръдките й, беше готова да му помогне.

Обви страстно ръце около врата му и го остави да я покори. Та нали беше французин — нека утвърди славата си на любовник.