Рита Клей Естрада
Райският остров (5)

Глава пета

Хоуп постави касетофона на земята и седна с кръстосани крака.

— Така-а-а. Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми разкажеш всичко, което си спомняш. Всичко, защото нещо може да се окаже важно, без дори да съзнаваш в момента.

Журналистическите й амбиции бяха посрещнати с хитра усмивка.

— Сега вече разбирам какъв е смисълът от машинката и с удоволствие ще ти разкажа всичко. Доставя ми истинско удоволствие, че ще слушаш гласа ми, дори когато няма да си до мен.

— Мъже! — промърмори тя. Опита да се съсредоточи и включи касетофона. — Така. Къде е родена Фейт?

— В Англия, но е отраснала в Ню Йорк. Баща й беше в британската армия, скоро го бяха преместили във форта до езерото Хурон. След смъртта на майка си заминала при него през Монреал с две прислужнички.

— От какво е починала майка й? — Хоуп задаваше въпросите с безразличие, с каквото обикновено интервюираше непознати, въпреки че се чувстваше напрегната и развълнувана.

— Мисля, че от треска. Била е с много крехко здраве и въпреки това капитан Тревър я е довел в тази дива страна и я изоставил в Ню Йорк, още когато Фейт е била на дванадесет и дори не е отстъпил пред молбите и да я отведе да умре в Англия. Мислел е, че е по-добре, ако е с него, за да покаже колко е сплотено семейството му — Арман не се опита да скрие възмущението си.

— На колко години е била Фейт, когато майка й е починала?

— На шестнадесет.

— А кога се запознахте?

— Точно по онова време. Запознахме се на един бал веднага след пристигането й в Порт Хурон. Представях се за трапер, докато стигнах френските територии.

Хоуп дори не обърна внимание на казаното, шокирана от младостта на Фейт.

— На шестнадесет?! Бил си влюбен в момиче на шестнадесет? А ти на колко беше?

Арман я погледна с изумление.

— На тридесет и една.

— Офицер, който си е поживял и обиколил света, влюбен в лекомислено невинно същество на шестнадесет? — Хоуп напълно забрави, че всичко се записва и трябва да проведе интервюто напълно безпристрастно.

— Да! — в погледа му се четеше още по-голямо смайване от нейното.

— Не мога да повярвам! Това е… отвратително, неприлично дори — изрече с неподправено възмущение.

— Защо? — запита той, заинтригуван от реакцията й.

Хоуп замълча, осъзнавайки, че не разговаря със свой съвременник.

— Та тя е била още дете! — опита се да му обясни малко по-спокойно и да преодолее болката, която я прониза при мисълта за шестнадесетгодишното момиче в ръцете на Арман.

— Ами! — прекъсна я разгорещено той. — Фейт беше жена, родена и възпитана да бъде съпруга и майка. Трябваше да се омъжи за един избран от баща й британски офицер, но всичко се отложи поради болестта на майка й. Можеше да готви, да чисти, да шие, да се грижи за съпруг и деца. Какво не е наред?

— Но ти си бил твърде стар за нея! Тя е била невинно дете! — Хоуп изрече думите ядно, защото той явно не желаеше да вникне в казаното.

— Не, тя беше жена. Беше готова да я отведат в брачното ложе, да износи и ражда деца. Какво би й отредила? Да стане гувернантка на чужди деца ли? — поклати глава в пълно недоумение той. — Не, Фейт беше напълно подходяща съпруга за мен. А и аз самият бях готов да се оженя и да поема грижата за съпруга и деца. Тя беше точно на възраст, в която би ме дарила с наследници. Повечето жени, които познавам, се омъжиха също между петнадесет и осемнадесет години. Един мъж може да е сигурен, че родът му ще бъде продължен, само ако жена му е в подходящата възраст за брак. Той трябва да се е установил, преди да реши да се жени, а жените са готови за брак много по-рано.

— Били са — вметна разсеяно Хоуп, докато обмисляше чутото. Бе прочела достатъчно исторически книги, но да чуеш неща от някой живял тогава, беше съвсем различно. — Били са — повтори решително тя.

Арман я погали по ръката и палецът му спря на коляното й.

— Разкажи ми за твоето време! Кога се женят хората?

— Кога ли? — Хоуп се поколеба, преди да отговори, защото осъзна, че някои неща съвсем не са се променили. — Когато се влюбят. Някои момичета се омъжват за връстниците си, обикновено млади мъже. Но повечето ми приятелки посещават университет. След завършване изчакват няколко години, за да се установят и започнат кариера. Женят се на около двадесет и четири-пет.

Той се намръщи, докато обмисляше думите й.

— Вашият свят е доста по-различен…

Касетофонът изключи и Хоуп се пресегна, за да обърне касетата. Превъртя малко, за да провери звученето. Когато включи звука, обаче не чу нищо. След малко прозвуча собственият й глас. Отново последва тишина. Превъртя по-нататък. Касетофонът не бе записал и дума от разказа на Арман. Очите й се напълниха със сълзи.

— Какво има? — Арман стисна ръцете й в своите. Бе смятал, че тя е твърде силна и няма да даде воля на чувствата си. — Моля те, кажи ми!

— Ти си призрак!

— Така е — той не успя да скрие болката си.

— Но това е самата истина — гласът й прозвуча глухо, а сърцето й натежа от мъка. За пръв път си даде сметка, че съвсем не е безразлична към Арман.

— Това ти беше известно. Да не би едва сега да се почувства изненадана или просто ти стана мъчно? — Посегна и я погали по тъмната коса.

Всеки негов допир й бе приятен, но в този момент тя не издържа и даде воля на сълзите си.

— Знаех, разбира се, но не исках да повярвам. Все ми се струваше, че сме изправени пред загадка, че ще намерим отговорите, че въпреки всичко не си призрак, а най-обикновено човешко същество. Но ти си мъртъв! Винаги са ми казвали, че когато дойде смъртта, вече не страдаш и ангелски крила те отнасят в рая.

— Сигурно точно това се случва с повечето хора. Но някои… — вдигна безпомощно рамене. От сините му очи струеше тъга, която се опита да скрие зад морна усмивка. — Други май трябва да почакат, докато някоя красива млада жена им помогне да открият пътя към рая.

Хоуп избърса мокрите си от сълзи страни. Той, разбира се, беше прав и тя бе знаела това през всичкото време, но до този момент не бе се сблъсквала с истината, докато сега, дори гласът на човека, изправен пред нея, не се бе записал на лентата. Толкова силно й се искаше той да е жив.

Действителността й опротивя и тя заплака. Плачеше за разбитите надежди, плачеше, защото го харесваше толкова много…

Здравите му ръце обгърнаха талията й и я привлякоха. Усети сигурност в тази прегръдка, почувства се спокойна, когато той притисна главата й към гърдите си и зашепна думи, които Хоуп не разбра, думи, на които само почувства смисъла.

Бавно, почти неуловимо напрежението я напусна. Тя вдигна ръка и обхвана брадичката му.

— Вие сте изключителен, господин Призрак!

— Вие също, съвременна госпожо.

— Ти си мъж, въпреки всичко, много твърд мъж!

— Особено когато в скута ми седи красива жена, която бавничко се намества, за да й е по-удобно.

Усмивката й се отрази в очите му. Внезапно и двамата станаха сериозни.

— Докосни ме — прошепна Хоуп. Молбата й прозвуча тихо като неуловимия ветрец.

Арман не отделяше очи от нейните.

— Къде? — погали гърдите й той, за да почувства нежната плът. — Тук ли? — пръстите му се спуснаха, леки като перце, към бедрата. — Или може би тук?

Устните му се спуснаха над нейните и уловиха дъха й, оставяйки я в очакване на целувката. Притисна се към нея и лекичко захапа долната й устна, за да може езикът му да проникне вътре. Хоуп усети ласкавия допир и го възпря със своя език. Целуваше я бавно, чувствено и възбуждащо.

Тялото й тръпнеше от удоволствието, което се разливаше по вените й подобно на буен планински поток. Ръцете й обвиха врата му и тя се притисна към него, за да почувства още по-добре силното му тяло.

— Толкова си сладка! — устните му леко се отделиха от нейните и допрял лице до меките й коси, той прошепна: — Докосни ме! Прегърни ме! Нека отново да се почувствам като истински мъж.

Ръцете на Хоуп погалиха стегнатите му мускули. Тя посегна да свали ризата му. Изтегли я през главата му и я захвърли върху мъха, посипан с борови иглички. Гърдите му бяха покрити с гъсти черни косъмчета, които се оказаха съвсем меки, когато ги докосна.

Ръцете му трепереха, докато разкопчаваше блузата й. Наведе глава над голата й гръд и пое дълбоко аромата на тялото й. Докосна с език зърното й, пое го, докато накрая Хоуп почувства, че повече не може да издържа.

Тя спусна ципа на джинсите си и посегна да разкопчае неговите панталони. От този миг нататък и двамата бяха понесени от невидимия вихър на страстта, който ги погълна и омая, оставил ги сами в свят, където не съществуваше нищо, освен нежните докосвания и парещия дъх — ласките на любовта.

Той проникна в нея и въздишките им се сляха с лекия повей на вятъра, който прошумоля над тях. Хоуп почувства удовлетворение, непознато досега. Искаше цялата да се потопи в омаята на това ново завладяващо чувство.

Ритъмът им бе съвършен, сякаш се бяха любили стотици пъти. Ръцете на Арман докосваха всяко интимно кътче по тялото й, докато тя не усети, че запламтява неудържимо при всеки нов допир.

При първия повик на екстаза, Хоуп отвори очи, за да срещне погледа му, изпълнен със същото удовлетворение и неутолима нужда. С отслабването на тръпките, които разтърсваха тялото й, тя се отпусна в ръцете му, неспособна да преодолее копнежа да остане завинаги в неземния свят на удоволствието.

— Добре ли си? — попита той и леко отмести падналата на челото й къдрица.

По устните й пробяга усмивка на не скрито задоволство.

— М-м-м… — въздъхна тя блажено.

Как се почувства?

Усмивката й стана още по-широка.

— М-м-м… — въздъхна отново и го целуна по горещото рамо.

Искаш ли да опитаме отново?

Хоуп облещи изумено очи.

— Попитах дали искаш да опитаме отново.

— Защо?

— За да доведем до съвършенство прекрасния опит — обясни той искрено.

Хоуп вдигна поглед и забеляза хитрото пламъче, което припламваше в очите му.

— А защо на мен ми се стори, че всичко е съвършено?

— Може би защото имаш богат опит за сравнение.

Тя се направи, че не е разбрала.

— Съвършенството няма нужда от сравнения. Съвършенството си е съвършенство.

И двамата замълчаха.

Натрапчиво самотният, наподобяващ кикот, писък на гмурец се понесе над водите на езерото. Отговори му друга птица, обади се и трета. Вятърът се заигра в клоните, разлюля ги за миг и утихна. Вълните се разбиваха едва доловимо долу в брега.

— Хоуп!

— Да, призрако мой? — прошепна тя и сведе устни над гърдите му. Усети как зърното му се втвърдява от топлия дъх, изплъзнал се между устните й.

— Искам да опитаме отново — каза той малко колебливо. — Какво ще кажеш?

— И аз искам — ризата й се плъзна надолу към безспорното доказателство за възбудата му. — И то много!

Телата им отново се преплетоха.

По-късно, когато вече лежаха прегърнати и разговаряха тихо, слънцето на късния следобед позлатяваше върховете на дърветата и оцветяваше в бледи пастелни ивици небето.

Арман й разказа за живота си, прекаран в семейното имение край Ница. Родителите му били богати, баща му наследил титлата херцог, а по-големият му брат, съвсем заслужено, се ползвал със славата на Дон Жуан сред съседите. И когато богатите родители на няколко млади госпожици надигнали глас на негодувание, брат му, заедно с неколцина други млади мъже поел към Новия Свят, за да стане търговец на кожи.

— И после?

— После баща ми почина.

Хоуп го погали нежно, за да почувства той близостта й. За нея това бяха събития отпреди двеста години, но за Арман се бяха случили съвсем скоро.

— Татко често боледуваше, но нито един от нас не си беше давал сметка колко е зле. Един ден, както седеше приведен над бюрото си, просто отпусна глава и издъхна. Франсоа трябваше да поеме отговорността за семейството, но проклетия глупак се намираше толкова далеч, че дори нямаше как да му съобщим. А точно по това време Франция остави северозападните територии да й се изплъзнат. Водехме битка след битка с англичаните. Те вече имаха надмощие… — той прекъсна разказа си с въздишка. — Понеже и кралят, и придворните, уважаваха семейството ми, получих позволение да отпътувам за колониите. Междувременно смятах да потърся Франсоа и да го върна вкъщи, където му беше мястото.

— И намери ли го? Арман въздъхна тежко.

— Да. Сякаш самата съдба се беше намесила. Открих го във Форт Чарлс до езерото Дю Боа. Бих го нарекъл Горското езеро. Бе облечен от глава до пети в еленови кожи, а се беше сдобил и със съпруга от племето оджибуа — млада, хубава и влюбена до полуда в него.

— Как се казваше?

— Водно цвете.

Хоуп го погледна възхитено.

— Може би името й го е накарало да се влюби в нея…

— Франсоа не задоволи докрай любопитството ми, само ми каза, че са се оженили преди шест месеца и сега тя носи детето му. Съвсем не се радваше, че ме вижда. Зимата беше към края си и го чакаше работа.

— Никак не му се е искало да се върне?

— Не. Вече бе свикнал твърде много със свободата в тази дива страна. Едва ли щеше да е щастлив, ако трябваше да управлява имението. А и ми се стори толкова променен.

— Ами жена му? След като е била бременна, защо не е останала във форта?

— Беззащитна? Сама с другите мъже там? Никога не би останала, освен ако той не й заповядаше. А той никога не би направил подобно нещо.

— А ти харесваше ли я?

Въпросът й го накара да се усмихне и около очите му се събраха дребни бръчици. Беше разбрал скрития подтекст на въпроса.

— Намирах я очарователна. Както и всички други жени. Ала една-единствена успя да плени истински сърцето ми, макар да бях пътешествал толкова много. Видях я в другия край на салона, когато откривахме сезона с танци. Роклята й беше бледозелена, а червеникавата й коса — високо вдигната. Стоеше гордо изправена като кралица, а кафявите й очи ми подсказаха, че има огнен нрав.

— Говориш за Фейт?

— Не, за теб…

Хоуп се почувства излъгана, когато чу тези думи, и понечи да стане, но усети здравата му ръка върху своята. Реши да не се съпротивлява и отпусна глава на гърдите му.

— Нямам представа защо съм тук, нито пък защо ти си тук, но съм сигурен, че сме били тук и преди. Наречи го съдба! Наречи го както искаш. Няма никакво значение. Убеден съм, че сме били заедно — думите му прозвучаха приглушено, но от тях лъхаше такава сигурност, че Хоуп също се поддаде, макар и за миг.

— Арман, харесвам те много! — тя се прекръсти престорено набожно. — Но не вярвам в съдбата. Просто се сблъскваме с шега, погодена ни от измамността на вечността.

Той вдигна пренебрежително рамене.

— Можеш да вярваш в каквото си искаш, аз поне знам как стоят нещата.

— Ти, самовлюбен шовинист такъв…

Пръстите му се вплетоха в косите й и той я обърна към себе си.

— Oui, ma cherie, точно такъв съм — съгласи се спокойно той, преди да притисне устни към нейните. Вече знаеше, че целувката е най-добрата тактика. — Повече няма да говорим по този въпрос. Докато разбиранията ни са толкова различни, е напълно безсмислено да обсъждаме проблема.

— Слушам, господарю мой!

— Така е по-добре! — изрече той, сякаш наистина признаваше, че е неин господар.

Привечер, когато полъхна хладен ветрец, Хоуп стопли на Арман от пърженото пиле.

— Кажи ми, кой е този полковник Сандърс? В коя война е участвал?

— Арман гледаше рисунката на плика от пилето.

— Нямам никаква представа. Сигурно някой южняк, измислил кой знае каква храна за пилетата си. Приятелите му дори са го наричали „Генерале“.

— Значи той е сготвил това пиле и след това ти го е продал?

— Има стотици заведения, където се продават пилета. А точно този „генерал“, мисля, че отдавна е починал.

— А кой е поел бизнеса? Жена му?

Тя се разсмя. Арман трудно би си представил промените в страната, настъпили, откакто за последен път е бил тук.

— Тя също е починала. Но няколко предприемчиви американци са основали компания, която се е разраснала от Източното до Западното крайбрежие.

— Значи наистина съществува Западно крайбрежие. Сигурен бях!

Хоуп посегна към една от чантите и извади малък атлас.

— Погледни тук! — посочи тя Северна Америка. — Преди да бъде построен Панамския канал, единственият начин да се достигне до Западното крайбрежие е бил по сушата, като се пресече цялата страна или като се заобиколи по море нос Хорн.

— И цялата тази земя принадлежи на Америка, така ли? — попита той и посочи Съединените Щати.

— Да.

Последва порой от въпроси. Хоуп следеше с интерес възхищението и изумлението му от промените в света.

— Това означава, че Франция е изгубила доста територии на континента. Невероятно! Разкажи ми още за тази земя.

Тя му започна да разказва за самолетите и железопътните линии, за камионите и колите… Обясни му цялата пътна система. Сетне отново се спря на любимата му тема — храната, без да забравя популярните вериги за сандвичи, пръснати навсякъде по света. Описа френските ресторанти в Ню Йорк, американските в Париж и дори в Англия. Той, разбира се, не пропусна да отбележи, че французите са ненадминати готвачи.

Говориха и за политика, но Хоуп бе запозната само с днешното й развитие, а Арман, естествено, познаваше политиката преди векове и разговорът вървеше трудно.

Обсъдиха модните тенденции, липсата на фантазия при мъжкото облекло, стиловете в дамската мода и платовете. Тема, която допадна и на двамата, бяха бижутата.

Докато разговаряха, в очите му все по-ясно личеше тъга, която постепенно завладя и Хоуп. Деляха ги векове, през които бяха изпуснали твърде много.

— Мисля, че ми трябва време, за да проумея всички промени — промълви той. И двамата се бяха облегнали на големия камък, зареяли погледи към дърветата от другата страна на езерото, докато слънцето бавно се стопяваше и преливаше от оранжево в червено-жълто на фона на тъмносиньото. Той примижа, без да откъсва поглед от залеза, и Хоуп усети, че дори не го забелязва. Пред очите му беше миналото.

— Помогни ми, Хоуп. Моля те, помогни ми отново да открия себе си…

В думите му прозираше отчаяние и безсилие. Тя го докосна, за да смекчи поне малко болката, терзаеща сърцето му.

— Ще ти помогна! Още тази вечер. Вместо касетофона ще си водя бележки. А утре трябва да потърсим ковчежето.

— Ти си забележителна жена — изрече внимателно той.

— Разбира се, че съм — отговори престорено гордо Хоуп.

— Тогава да започваме!

Хоуп въздъхна. Може и да я смята за забележителна, но сравнено с неговата арогантност и самоувереност, всяко друго качество бледнееше!

 

 

На следващата сутрин Хоуп се събуди късно. Предишната вечер се беше опитала да систематизира всичко за Арман и Фейт, след като бе слушала и записвала почти до полунощ. След това той бе решил, че иска да се люби още веднъж със съвременна жена. Всичко започна на смях, но близостта им ги остави бездиханни, отдадени изцяло на сладострастието. Накрая Хоуп заспа в прегръдките му.

— Събуди се! — прошепна Арман. Ухапа лекичко ухото й и тя простена.

— След малко.

— Няма след малко! Събуди се сега! Има хиляди неща, които искам да разбера за твоя свят.

Устните му докоснаха в нежна милувка нейните.

Хоуп се изправи и го погледна сънено. Толкова й се спеше, а той беше нетърпелив да започне следващия урок по история. Усмихна му се и изпита непреодолимо желание да се отпусне в ръцете му, да усети отново горещия прилив на страст, като миналата нощ… В този момент си спомни обещанието — трябваше да се опитат да намерят ковчежето.

— Да се захващаме с най-важното — тайната на Арман Сантьой — рече Хоуп и се прозя за последен път.

Бързо се приготвиха и тя донесе лопата. Започнаха да копаят. Арман вършеше почти цялата работа, тъй като беше силен и знаеше къде да търси.

Хоуп седеше наблизо, кръстосала крака и препрочиташе бележките от предишната вечер. Наистина трябваше да започнат от ковчежето и да се опитат да намерят изгубените му вещи.

Три часа по-късно тя не можеше вече да крие разочарованието си, а Арман — умората си.

— Сигурно онези негодници са го намерили! Това е единственото обяснение…

Арман изтри запотеното си чело и се подпря намръщен на лопатата.

— Не можеш да си сигурна, ma petite.

— Та ти изкопа истински ров около проклетия камък и все още не си го намерил!

— Не забравяй, че и камъкът, и дъбът са се променили толкова много, откакто бях тук за последен път. Възможно е и да греша къде точно съм го оставил. Това не е векът, в който съм живял, може би затова ти ще успееш, ако го потърсиш.

Хоуп се намръщи.

— Не съм сигурна. Тук не стават често земетресения. Възможно ли е ковчежето да се е изместило, както например почвата се променя, когато някой разорава полето… Чудя се дали е така?

— Всичко е възможно — вдигна той рамене.

— Така е. Следващия път, когато ходя в Дулут, ще взема под наем детектор за метал.

— Това пък какво е?

— Просто машина, която открива местонахождението на метални предмети под земята — монети, дори метални ковчези.

— Полезен уред!

Хоуп кимна усмихнато и погледна часовника си.

— Ако побързам, ще успея да пристигна в Дулут, преди да се стъмни.

Стана и изтупа прахта от джинсите си. Арман остави лопатата и я погледна:

— Веднага ли тръгваш?

— Ще се върна скоро. Недей да зариваш рова. Тъкмо ще проверим дали предположението ти е вярно.

Отне й точно три часа да намери откъде да вземе детектор под наем. Колкото повече обмисляше теорията на Арман, толкова повече й се струваше, че е прав.

Ами ако открие ковчежето, какво ще стане тогава? Дали той няма да изчезне? Тогава пак ще остане съвсем сама на острова, а Арман ще търси любимата си Фейт.

Когато пристигна, слънцето вече се скриваше зад върховете на дърветата и хвърляше дълги тъмни сенки.

— Нося го! — извика развълнувано тя и вдигна детектора.

Арман седеше притихнал и умислен. Усмихна се тъжно, когато я видя, и Хоуп си спомни собствената си тъга, предизвикана от неясните въпроси по пътя към къщи.

— Хоуп… — изрече той, когато тя се приближи. Сложи ръце на раменете й и леко ги стисна. — Дори не знаем какво ще стане, когато открием ковчежето, затова нека се сбогуваме още сега. Искам да ти кажа, че означаваш много за мен. Наистина много!

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не говори такива неща — прошепна дрезгаво тя и докосна с пръст устните му. — Нека първо да видим какво ще стане. Ако след това изчезнеш, значи е трябвало да стане така. Ако си все още тук… Ами… тогава ще видим…

Той кимна и лекичко целуна връхчетата на пръстите й. Хоуп включи машината и започна бавно и внимателно да проучва земята. Само след няколко минути се чу пращене, а след това и пиукане само на няколко сантиметра от рова.

— Ето тук! Тук трябва да е ковчежето! — Остави детектора и започна бързо и нетърпеливо да копае. Лопатата се удари в нещо твърдо и то отекна глухо. Отне й половин час, докато го извади. Когато най-сетне го постави пред себе си, с изумление откри, че металът не е ръждясал.

— То е — потвърди Арман, но се приближи с нежелание.

Хоуп изтри пръстта от него с треперещи ръце и го огледа внимателно. Сигурно е било изключително красива изработка, рече си тя и насочи вниманието си към ключалката, пълна с пръст от двеста години. Очевидно ключът е бил доста голям, помисли си тя.

— Би ли ми донесъл една отвертка от палатката?

— Не, няма да ти донеса.

Тя го погледна през рамо и вдигна учудено вежди.

— Защо?

— Не искам да отваряш ковчежето. Открихме го, а аз съм все още тук. Нека не прибързваме. Ако разбием ключалката, може би никога няма да намеря покой.

Хоуп го погледна. Сериозно ли го каза или просто не искаше да си отиде? Той разбра колебанието й.

— Помисли, ma petite! Когато извади ковчежето от земята, не ми се случи абсолютно нищо. Както виждаш, все още съм тук. Ако счупим ключалката, вместо да я отключим, може би ще остана тук завинаги…

Вълнението, че е открила месинговото ковчеже, отстъпи пред мисълта, че може да го загуби, дори по-лошо, да го обрече на вечна самота.

— Прав си. Почти бях забравила защо го търсим — Хоуп отново погледна ковчежето, където по неговите думи лежаха дневникът му и миниатюрата с лика на любимата му. Изгаряше от любопитство, но се страхуваше да не се окаже, че отваря кутията на Пандора. — Ще почакаме и ще разберем.

Той й се усмихна и повтори думите й.

— Да, ще почакаме и ще разберем.

Душата му се бореше да се върне в отвъдното, където й бе мястото, но тялото му копнееше от желание да остане при Хоуп…

Кое щеше да надвие?