Рита Клей Естрада
Райският остров (2)

Глава втора

Загрубяла ръка нежно милваше челото й. Нисък плътен глас изричаше неразбираеми проклятия или молитви. Хоуп не усещаше краката си. Едри дъждовни капки се отронваха от листата на дъба. Странно как, но тялото и ръцете й бяха топли. Без да отваря очи, тя се сгуши и остана в съзнание единствено заради пулсиращата божа в главата.

— Фейт! Милата ми Фейт, моля те, cherie^[1], събуди се! — умоляваше гласът.

Клепките й трепнаха и тя отвори очи, за да види кой се мъчи да я извади от унеса. Главата й болезнено продължаваше да пулсира. Раздвижи устни, но звук не се чу. Опита отново. Този път усети топлината на притискащи се към нейните устни и чу въздишка на облекчение. Усети по тялото й да се разлива блажена топлина. Ласкавият допир бе изпълнен с толкова нежност, гальовност и наслада…

Тя се отдръпна рязко. Смътно заподозря, че няма никаква представа кой се опитва да я върне към живот с горещи целувки. Вдигна поглед, но пред очите й изплува размазан образ…

Свъсени вежди над загрижени тъмносини очи.

Два абаносовочерни кичура, спускащи се почти до раменете.

Устните, изричащи приглушено страстни слова. Ръце, приглаждащи мократа й коса… Непознатият докосна цицината на главата й и тя изстена.

— Боли! — отрони се от устните й и тя го стисна за китката.

— Мъничката ми Фейт! Много ли те боли?

— Ужасно! — промърмори тя и безуспешно се опита да се надигне. Силните му ръце веднага я възпряха. — Коя, по дяволите, е Фейт?

— Недей да ругаеш! Защо не замълчиш поне когато трябва? — гласът прозвуча грубо.

Хоуп забеляза трапчинките на двете му бузи и красиво очертаните устни. Бе тъй омаяна от този непознат, че не усещаше мразовития студ.

— Фейт? Чувстваш се по-добре, нали, скъпа? Спомняш ли си какво се случи? — Пръстите му се задържаха за миг на голия й кръст и бавно се плъзнаха нагоре към гърдите. — Какво правиш толкова далеч от Порт Хурон? Защо се появяваш пред погледа ми полугола? Не мога да повярвам, че изгаряш от желание да…

Може би не мислеше наистина, че изгаря от желание по него. Хоуп подпря рамо на мускулестото му бедро и се почувства объркана и несигурна, макар да се осланяше на инстинктите си. Най-сетне събра сили, откъсна се от нежната прегръдка и седна срещу него, върху все още мокрия от дъжда мъх.

Мъжът беше доста висок, защото дори и на колене, се извисяваше над нея.

— Кой сте вие? — попита тя и отметна назад косата си, без да откъсва очи от него.

Не можеше с нищо да прикрие голотата си, но изглежда той се притесняваше повече. В края на краищата, островът беше неин, не негов!

— Не си ли спомняш? — Гласът му бе мек като кадифе, с едва изразен френски акцент. Той беше французин! Погледна униформата — тя също беше френска, съвсем същата като на мъжа от снимките.

Мъжът от снимките?! Как би могла да не забележи приликата до този момент?

— Вие сте мъжът от…

Ослепителна светкавица прекъсна думите й.

— Имаш мой портрет? Но, cherie, ти никога не си ми казвала досега! Кой го е рисувал? Кога?

Той свали мундира си и остана по бяла, великолепно скроена риза. Раменете му бяха толкова широки, че мундирът нямаше нужда от подплънки. Загърна я и я привлече към себе си. Едва сега Хоуп усети колко е студено.

Поклати невярващо глава и отново й се зави свят. Подпря челото си с ръка, за да спре неприятния световъртеж.

— Не, не, не! Не портрет, а снимка. Нали разбираш, снимка!

Той се намръщи, ала скоро се усмихна и Хоуп усети как я изпълва познатата топлина.

— Имаш голяма цицина на главата, мила. Скоро ще се почувстваш по-добре! А сега, ела да те прегърна и да те стопля, докато отмине бурята. След това тръгваме веднага.

Тръгваме ли? Веднага? Кой сега бе лудият? Тя се усмихна и усети как я втриса. Най-добре да обърне всичко на шега. Едва ли му се случваше всеки ден да намира полуголи жени по време на буря. Е, не се случваше и да видиш всеки ден някой облечен в униформа като от музей. Знаеше, че трябва да го разпита за това-онова, преди да си тръгне. Здравият разум й подсказваше, че може би разговаря с призрак, но не можеше да си наложи да се стегне.

— И защо трябва да тръгваме толкова бързо? Къде ще ходим?

— Във Франция, разбира се!

— О, да, разбира се — промърмори тя и сложи кичур мокра коса зад ухото си.

В паметта й изплуваха нови въпроси. Ако той е тук, тогава къде са останалите трима от снимките? Погледът й мигновено се стрелна към заобикалящите ги храсти и дървета, тънещи в сянка. Едно е да се сблъскаш със самотен призрак — съвсем друго да се натъкнеш на четирима. А останалите трима изглеждаха опасни. Внезапно Хоуп се разсмя. Щом месеците, прекарани в Централна Америка, не съумяха да я изкарат от релси, едва ли някакви призраци ще успеят.

Но той не можеше да е призрак. Тя го бе докоснала! Навсякъде! Призраците получават ли ерекция?

Той се наведе и Хоуп се отдръпна, но гърбът й опря ствола на дървото. Очите им се срещнаха и тя затаи дъх. С една ръка опита да го спре, а с другата плътно стисна реверите на мундира му.

— Отдръпни се и не се приближавай, докато не оправим тази каша!

— Фейт, мила, какво има? Няма да те нараня. За нищо на света! — Изглеждаше объркан, макар и изпълнен с обич. Но Хоуп не пропусна блясъка в очите му точно когато я умоляваше. Искаше много повече, отколкото да я защищава…

— Успокой се за малко, човече! — каза тя с гневен блясък в очите и размаха пръст пред лицето му. — Първо! Името ми е Хоуп, а не Фейт. Второ! Ти си призрак. Може и да съм наивна глупачка, щом седя тук и обсъждам накъде ще бягаме в бурята, но не дотолкова, че да се хвърля в твоите обятия!

Ако можеше да запечата с фотоапарата израза му, всеки би могъл да види как изглежда човек, току-що преживял шок. Искаше й се да се изсмее, да извика, да изкрещи… Същевременно усети тръпки лениво да полазват по гърба й и бавно да плъзват по цялото й тяло. Това не бяха тръпки от студ. Нервите й не издържаха.

Той се покашля, усмихна се неуверено и Хоуп осъзна, че думите й са го накарали да се замисли. Непознатият сведе поглед и преплете дългите си пръсти.

— Но, cherie, очевидно е, че не съм призрак. Нали съм тук, до теб. Това ръце на призрак ли са?

— Не. Но ти си призрак — погледна го отново и се запита дали все пак не полудява. Но случилото се до този момент, като се започне от снимките, беше нелепо. — Или си призрак, или си избягал от лудницата! — тя си пое дълбоко въздух и му се усмихна несигурно. Ако успееше да не обръща внимание на непрестанната пулсираща болка в главата си и размислеше трезво, щеше да успее да се измъкне. — Добре! Разкажи ми за себе си, а след това аз ще ти разкажа какво се случи.

Сините му очи се разшириха и бръчка проряза челото му. Той вдигна рамене и се усмихна подигравателно.

— Казвам се Арман Сантьой.

— Сантой ли?

— Не. С-а-н-т-ьо-й. Капитан съм от френската армия. Изпратен съм тук… Е, няма значение защо съм изпратен. Ти сама ще си спомниш по-късно. Ние с теб се влюбихме. Не си ли спомняш? — изчака реакцията й, но тя продължаваше да се усмихва безучастно, както и преди. — Най-сетне успях да те убедя да избягаш от баща си и да се срещнем извън Порт Хурон. Смятахме веднага да заминем за Франция, да се оженим там и да продължим рода Сантьой. Обеща ми поне десет малки наследника? — усмихна се той лъчезарно.

Хоуп не знаеше какво да каже от изумление.

— Десет деца ли? Фейт трябва да е била мощна като някой от танковете на Шърман.

Той се намръщи, явно не разбираше за какво става въпрос.

— Какво са това „танковете на Шърман“?

— Няма значение! Разказвай нататък — веднага усети раздразнението му от резкия й тон, но едва ли бе по-силно от нейното собствено. Очакваше всеки миг да се събуди от кошмара, под същото това дърво, цялата мокра и премръзнала.

— Няма повече. Това е всичко. Сега трябва ти да се опиташ да си спомниш! — той нежно отмести мокър кичур коса, полепнал по страната й. Ръката му беше топла, твърда и чувствена. Несъзнателно Хоуп се наведе към него, жадна за ласките му, но се овладя и бързо се отдръпна.

Та той е призрак, напомни си тя. Все още не знаеше нищо за него. Не знаеше дори дали е добър, или лош. Ако е добър, защо онези тримата са го убили? Сигурно е направил нещо, за да ги предизвика да го нападнат…

Отново се почувства объркана и за да си даде още малко време да помисли, започна механично да говори.

— Казвам се Хоуп Лангстън. Фотожурналистка съм в едно от най-добрите списания в страната. Пътувам много, а тук идвам, за да работя, или да почивам. Този остров е мой и семейството ми го притежава от доста години…

Той бавно поклати глава. По чувствените му устни плъзна лека усмивка, която показваше, че разбира всичко.

— О, не, cherie! Не се опитвай да ме заблудиш! Ти се казваш Фейт Тревър. Баща ти е английски офицер, изпратен в Порт Хурон, заради наскоро присъединените територии от Нова Франция. Той отказа да ми даде ръката ти и ние решихме да се оженим противно на желанието му. Ти си моя годеница. Сега вече спомняш ли си, cherie?

— Не! — отвърна троснато тя. — Никак не ми се ще да те разочаровам, но не съм твоята „cherie“. Вече ти казах коя съм и сме в хиляда деветстотин и деветдесета година. Този щат се нарича Минесота и е част от Съединените Американски Щати. Ти отдавна си умрял, а аз съм жива — по лицето му бе изписано недоумение. Сигурно си мислеше, че е полудяла. — По твое време, когато и да си живял, нито една жена не би тичала полугола в дъжда. Сега това е възможно.

— О, Mon Dieul^[2] Да не би да сме попаднали в бъдещето?! Сега е хиляда седемстотин шейсет и втора! Нима ударът в главата е причината да забравиш? Може би си по-зле, отколкото си мислех — той отново се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Не е така! Ти просто не разбираш. Това е моето време, не твоето!

Но той стисна ръцете й и отново се опита да я привлече в прегръдките си. Тя се огледа трескаво, за да намери някакво оръжие, каквото и да е оръжие, за да се спаси от него. Изведнъж престана да се съпротивлява и той на свой ред спря да я дърпа. Погледна я тревожно и Хоуп изпадна в пълно объркване. Какво би подействало на призрак? Може би златното й кръстче?

Бавно плъзна ръка и потърси верижката. Все още беше там. Арман проследи движението на ръката й и тя си спомни, че кръстовете помагат срещу вампири, но не и срещу призраци.

— Ще ти докажа! — прошепна тя.

— Как?

— Нека само да си взема грейката.

— Грейка ли? Какво е това… грейка?

— Бях облечена с нея, когато идвах насам, но тя толкова се измокри и натежа, че я захвърлих. На петдесетина метра оттук.

Той се поколеба, но рече:

— Ще дойда с теб!

Нова светкавица проряза тъмнината, когато той ставаше. Подаде й ръка. За миг й се прииска да се сгуши в прегръдката му, която й носеше сигурност и същевременно я плашеше. Всяко нещо й напомняше за кошмарните дни и нощи, прекарани в Централна Америка. Виеше й се свят от удара в главата и от преживяния ужас. За кратко време се бяха случили толкова много неща, че не можеше да дойде на себе си.

Уви се плътно в мундира му и тръгна надолу по пътеката. Грейката й лежеше в калта, където я бе захвърлила.

Вдигна я, изтръска я, без да бърза, за да печели време. Когато се обърна, видя, че той стои зад нея.

Наблюдаваше я тихо, опрял ръце на хълбоците си, разкрачил крака. Мократа риза бе залепнала по тялото му, очертавайки мъжествените му рамене и гърди. Тъмножълтите панталони бяха тесни като клин, а ботушите му стигаха до над коленете. Без строгия мундир, обточен със златен ширит, приличаше на пират. Изглеждаше ядосан и леко объркан.

— Е, добре, малка ми Фейт. И как ще ми докажеш с тази мръсна дрипа, че твърденията ти са верни?

— Ето! — Тя му показа предната част на дрехата.

Той наведе глава и погледна внимателно. После прокара дългите си фини пръсти по мокрия плат.

— Нямам предвид материята, а ципа!

— Кое? — повдигна подигравателно вежда той, въпреки че и на двамата бе ясно, че не разбира половината от думите, които тя използва.

— Ципът. Този вид закопчалка е измислена в началото на двадесети век и се използва при почти всички дрехи. Ето виж! — Хоуп вдигна ципа и го свали.

Той взе дрехата от ръцете й, огледа я внимателно и едва тогава опита действието на ципа, като си мърмореше.

— Французите ли са измислили това?

— Господи! Не знам. Едва ли това е най-важното. Важното е, че това изобретение е направено след времето, в което си живял.

— Французите са водещи в модата отдавна. Гордеем се с това! Ти също трябва да се гордееш, малка ми Фейт, защото скоро ще станеш французойка.

Хоуп му се усмихна мило, въпреки че очите й гневно искряха.

— Няма да стана! И името ми е Хоуп.

За пръв път забеляза у него колебание. Едва ли всичко, което казваше, имаше смисъл, но поне започваше да разбира. Изведнъж си спомни защо се беше изкачила на хълма.

— Ела да ти покажа нещо! — извика развълнувано тя, хвана го за ръката и затича нагоре.

Намери снимката там, където я беше изпуснала до камъка. Беше мокра и кална, но поне можеше да я използва като доказателство, че двамата принадлежат на различни времена.

— Виждаш ли? Заради нея се качих тук! Направих снимките вчера. Ето, това си ти! — Ръцете й трепереха, когато му подаваше снимката.

Той огледа неуверено странната хартийка и от двете страни. Внезапно застана нащрек, втренчен в неясните фигури.

— Как се казва това? — попита той развълнувано.

— Снимка.

— А как я направи?

— Насочвам фотоапарата и натискам едно копче. Образът се запечатва на лента, наречена филм, който поема светлината и запазва изображението.

— Колко време отнема?

Хоуп разбра, че той не може да асимилира думите й. А и как би могъл, след като дори не беше виждал фотоапарат.

— Снимането отнема секунда-две, а проявяването — час.

— Ти за глупак ли ме вземаш? Шегуваш ли се?

— Не. Така си изкарвам хляба!

— Mon Dieu. Значи не е хиляда седемстотин шейсет и втора — тихо промълви той, облегна се на камъка, неспособен да откъсне очи от доказателството в ръцете си.

— Не.

— И ти не си моята Фейт? Толкова приличаш на нея…

— Не съм — прошепна Хоуп. Искаше да може да му помогне и болката в очите му да изчезне.

— Но аз съм жив! — Хоуп не отговори. Просто не знаеше какво да каже. — Докосни ме! Чуй ударите на сърцето ми! Жив съм, нали? Дишам въздуха, който и ти дишаш, докосвам нещата, които и ти докосваш! — сграбчи ръката й и я допря до гърдите си, за да почувства ритмичните удари на сърцето му.

В далечината екна гръм. Бурята бавно отмираше, вещаейки мрачен облачен ден.

— Виждам те! Мога да те почувствам. Но не зная дали си жив, или не си. Ела с мен вкъщи. Ще поговорим и ще се стоплим.

Той погледна снимката и кимна.

— Oui^[3], да го направим.

Хоуп усещаше подгизналия мъх и мокрите листа, докато слизаше по пътеката. Знаеше, че е зад нея, усещаше присъствието му. Сякаш бе дете, което я следва по петите, изпълнено с доверие и обич.

Малко преди да стигнат падината, Хоуп чу, че Арман изруга зад нея и се обърна. Стоеше като вкаменен, протегнал ръце напред, с длани, вдигнати към нея.

— Какво става?

— Не мога да продължа! — замаха той, сякаш се мъчеше да отблъсне някой или нещо.

Докато го наблюдаваше, Хоуп си спомни за един мим, когото бе гледала в Ню Йорк. Актьорът създаваше илюзията, че от публиката го дели невидима стъклена стена. Но Арман не беше мим…

Протегна плахо ръка и докосна ризата му. Бариерата сякаш изчезна.

— Подай ми ръка!

Той се опита и нерешително отстъпи крачка назад.

— Опитай сега! — настоя тя окуражително. Какво, по дяволите, ставаше?

Той отново направи крачка напред, но не успя да премине. Очите му гневно заискриха и на Хоуп й се стори, че са замъглени от напиращи сълзи. Той вдигна глава към небето и си пое дълбоко дъх.

— Мъртъв съм! — в думите му прозвуча мъка. Беше открил отговора.

— Опитай отново!

Той поклати глава, без да откъсва очи от нея.

— Няма смисъл. Аз съм дух, обречен да не намери покой. Трябва да остана тук. Всичко е ясно…

— Не! — извика тя и го потегли за ръката. Искаше да го отведе вкъщи, искаше да е до нея. Но невидимата стена съществуваше и той не можеше да премине от другата страна.

Сълзи на безпомощност и гняв започнаха да се стичаха по страните й. Хоуп наведе глава, без дори да се опита да прикрие чувствата си.

Арман я привлече в топлата си прегръдка и този нежен жест й възвърна сигурността.

— Няма нищо, cherie. Трябваше да се досетя. Всичко, дори природата е различна — Хоуп притисна лице до ризата му и се заслуша в ударите на сърцето му. — Честно казано знаех, че е така, но не исках да го призная.

— Защо?

— Все си мислех, че си моята Фейт, че Бог е тъй добър и милостив и те е върнал при мен…

— Какво ще правим сега? — Тя се отдръпна, учудена от нежеланието, с което го стори. Дори да беше дотолкова леконравна, че да тича полугола, трябваше да прояви поне малко светски обноски при среща с галантен френски призрак!

Той сви рамене и се усмихна тъжно.

— Кой знае, cherie? Може би ще остана тук във вечността… Може би ще изчезна отново и все някога ще намеря моята Фейт, която ме очаква…

— Но защо си тук? Трябва да има някакво обяснение!

— Така ли? Колко призрака си познавала досега?

— Нито един — призна тя унило.

— Значи аз съм първият? — попита той с дяволити искрици в очите.

— Да! — всичко беше дяволски смешно — разговаряше с един призрак полугола, наметната със старовремския му мундир.

— Alors^[4]… Значи сме квит. И ти си първото човешко същество, с което разговарям, откакто съм призрак.

— Откъде знаеш? Само допреди няколко минути нямаше представа, че си призрак? Може да си разговарял и с някой друг през вековете…

— Просто знам! Иначе щях да си спомня — погледът му се зарея към далечния бряг. — Не съм сигурен, че моята Фейт би се противопоставила на баща си и би дошла с мен. Сигурен съм единствено в моята любов, но не и в нейната.

Чакането, пълно с неизвестност, му е причинило много мъка и не е имал представа какво ще му донесе бъдещето, помисли си Хоуп. В главата й се рояха въпроси, на които не можеше да си отговори. Но щеше да се добере до отговорите един ден.

— Арман, остани на хълма, ще се върна да се измия и да се облека. Щом направя нещо за обяд, ще се върна и ще хапнем заедно.

Погледът му отново разля кадифена топлина по тялото й.

— Чудесно! Умирам от глад.

— Не си спомням някъде да съм чела, че призраците огладняват.

— Аз съм първият гладен призрак — заяви убедено той.

Хоуп се усмихна широко, обърна се и се отправи решително към къщата.