Рита Клей Естрада
Райският остров (9)

Глава девета

Хоуп бързо изчете писмата. В първото баща й съобщаваше, че ще намине, за да види как се възстановява. Затвори очи за миг и се опита да остане спокойна. Само той й липсваше! Нима не й стигаше Арман, който от ден на ден все повече линееше. А сега ще трябва да се справя и със загрижения си баща.

Във второто й съобщаваше кога точно пристига, че ще остане само два дни, тъй като го очакваха неотложни ангажименти. Неотложни ангажименти ли? Той мразеше острова и не би дошъл за нищо на света! Бе изумена, че смята да остане толкова дълго.

Дали се възстановява? Благодарение на Арман, едва ли някога се бе чувствала по-добре. Можеше да се закълне, че от смъртта на секретарката му го е заболяло значително повече, отколкото от случилото се с нея в Централна Америка. Поклати глава, сякаш за да пропъди тази мисъл. Не беше справедлива към него. Двамата бяха толкова различни и чужди един на друг, но въпреки това той не беше безсърдечно чудовище. Сигурно искаше да се увери, че психически е добре, за да може с чиста съвест да си върти бизнеса. За него винаги бе било особено важно какво ще кажат хората.

Арман я наблюдаваше, докато препрочиташе писмото втори път.

— Отново раздяла, нали?

— Не! — постави пръст на устните му тя и бавно проследи очертанията им. — Баща ми ще дойде, за да се увери, че съм добре. Ще спи в къщата, а аз в палатката. При теб.

— Сигурна ли си?

— Да. Трябва само да поразтребя и изчистя. Пристига скоро — каквото и да се случи, двамата с Арман щяха да прекарат времето, което им оставаше, заедно. Сега беше до нея, но скоро щеше да изчезне и да я остави сама със спомените.

— Притеснявам се за теб — каза меко Арман. — По очите ти се вижда, че си напрегната, а аз не знам как да ти помогна.

— Чувствам се отлично.

— Обичам те, Хоуп. Не си забравила, нали?

— Не, не съм.

— Тогава всичко ще бъде наред.

Тя не знаеше какво да му отговори. Дори не смееше да се надява.

 

 

Тъкмо привършваше с грима си, когато чу бученето на мотор. Грабна четката и се среса още веднъж, а страничните кичури прибра с гребени. Хвърли още един поглед към огледалото, за да се увери, че изглежда безупречно. Дори бе понапълняла. Баща й нямаше как да отрече, че престоят на острова й се е отразил добре. Усмихна се, защото не островът, а присъствието на Арман й се беше отразило добре.

Изчака лодката на кея.

Баща й скочи на пясъка. Както винаги изглеждаше чудесно, безупречен дори и в белите панталони и полото в синьо-бяло райе. Побелелите му слепоочия изпъкваха на фона на иначе черната коса, която бе единствената прилика между баща и дъщеря. Беше слаб, с мъжествено лице, което будеше страх у хората. Стоманено сивите очи, обикновено студени, издаваха неподправената му загриженост, когато срещна погледа й. Направи крачка към нея, прегърна я силно и това й напомни отдавна отминалото детство.

— Изглеждаш добре, детето ми! Още ми се виждаш отслабнала, но не чак толкова, колкото преди месец.

— Хубаво е, че ме виждаш така.

Усмивката му се скри.

— Централна Америка ти се отрази зле, но вече всичко е наред.

Целуна го по бузата, учудена от нежността му — нежност, която не бе проявявал към нея от дете.

— Каква Централна Америка? — пошегува се тя. — Нещо не си спомням. — В мига, в който изрече тези думи, разбра, че е казала самата истина. Преживяното там вече не й причиняваше старата пареща болка.

Баща й взе кутия, завързана с канап, а с другата ръка я прегърна през раменете и заедно поеха по пътеката към къщата.

И тогава едно подсвиркване привлече вниманието й. Отклони поглед към дърветата вляво и видя Арман. Стоеше с ръце на кръста, подпрян на един от боровете и ги наблюдаваше с искрящи очи.

Сърцето й заби, защото разбра, че стои точно срещу баща й. Поклати глава, за да му покаже, че не бива да си прави такива шеги, а в отговор той само сви рамене и продължи да си подсвирква.

— Какво има, детето ми? Какво те притеснява? — баща й спря и я погледна. — Да не те боли нещо? Лошо ли ти е?

— Не, не! — успя да каже тя. — Чувствам се отлично. Стъпих накриво — наведе се нарочно, уж за да огледа досадните камъчета по пътечката. Баща й също погледна надолу и Хоуп използва момента, за да направи знак на Арман да се скрие в гората.

Послуша я, защото свирукането спря. Хоуп се изправи, усмихна се малко глуповато и едва тогава забеляза, че баща й я наблюдава така, сякаш току-що е избягала от лудницата.

Постави ръка на челото й.

— Добре ли си? — попита той внимателно. Страхуваше се дали е на себе си.

— Да, съвсем добре съм — но като си помисли как изглежда отстрани, се разсмя неудържимо. — Стана ми смешно! Ей така, без никаква причина.

— А-ха… — объркано млъкна баща й. — Поне не си загубила чувството си за хумор.

— Съвсем не! Още си го имам, Франк.

По сумтенето му разбра, че не й вярва нито дума. Отвори остъклената врата и влязоха в кухнята.

— Искаш ли чай или нещо за хапване?

— Не, благодаря. Спрях в едно ресторантче край пътя, не беше кой знае какво, но ядох там.

Хоуп веднага разбра. Между пристанището и езерото имаше само едно кафене, където сервираха обикновена, домашно приготвена храна. Готвачът не беше французин, нямаше специалитети, а менюто допадаше единствено на изгладнелите работници, но не и на префинения й баща.

Не се въздържа и го подразни.

— Някои казват, че това е най-добрият ресторант в околността.

— Е, да, за някои със сигурност е така. На мен обаче не ми хареса. Не обичам пържена риба, ям само варена — неодобрението му бе толкова искрено, че Хоуп отново се разсмя.

Седнаха да пият чай на стълбите на верандата. И двамата очакваха първо другия да заговори. Баща й леко се покашля. Тя извърна глава към него, изпълнена с нетърпение и любопитство да чуе какво е намислил. Личеше, че е нервен. Франк Лангстън никога не проявяваше безпокойство.

— Хоуп, бих искал да се върнеш с мен, да прекараш известно време във Вашингтон, да си починеш…

Той бе искрено загрижен за нея, но не знаеше как да й го покаже. А и никога не е знаел. И все пак бе изминал целия този път…

— Благодаря, Франк — отвърна меко тя и лекичко стисна ръката му. — Много ценя загрижеността ти, но тук се чувствам чудесно.

— Не ми е много приятно, че стоиш тук съвсем сама. Твърде опасно е.

— Отвлякоха ме, когато бях на гости при теб. Вашингтон е твой дом. Това тук е моят!

— За всичко е виновна проклетата ти кариера — промърмори недоволно той. Вече не можеше да сдържа раздразнението си. — Твърде опасно е. Ако не беше тази работа, досега да си се омъжила и да имаш къща пълна с деца, вместо да обикаляш света.

Тя вдигна вежди. Не можеше да се отрече, че е достойна дъщеря на Франк Лангстън.

— Това ли мислиш, че трябва да прави всяка жена? Или може би това се отнася само за мен, защото съм ти дъщеря?

— Не ми говори с такъв тон, млада госпожице! Знам как стоят нещата! Не само че работата ти е опасна, но мисля, че трябва да се замислиш и за чергарския си начин на живот.

Хоуп много добре разбираше какво иска да каже той.

— Това вече си ми го казвал, и то неведнъж! — обърна тя гневно искрящите си очи към него. — Не казваше ли същото нещо и на мама? Повтаряше й го, преди да се разведете, а след това тя стана един от най-добрите програмисти.

Птиците бяха замлъкнали.

Лицето на Франк се стегна и пребледня.

— Това беше подло от твоя страна, Хоуп!

— Да, така е! Толкова подло, колкото и опитите ти да ми попречиш. Спомняш ли си, Франк? Тогава мама почина и ти се опита да ме спреш от първата ми година в колежа, защото смяташе, че трябва да се възстановя след загубата. Иска ти се да имаш послушна дъщеря, която да се прави на идеална домакиня на приемите ти, давани за половин Вашингтон. А ти дори не си направи труда да дойдеш на проклетото погребение!

— Имах язвена криза! Но ако трябва да си припомняме, това беше и годината, в която след една от детинските си приумици започна да ме наричаш „Франк“, вместо „татко“.

Стояха мрачно и се гледаха. Вечерният здрач бавно потулваше болката им. Хоуп усети, че няма желание повече да спори. Зарея поглед към сините спокойни води на езерото и тръсна глава:

— По дяволите!

Щурците се подготвяха за нощната си серенада, а вълните едва доловимо се разбиваха край кея. Баща й отново заговори:

— Обичах я толкова много. Толкова много, че ми се искаше да е до мен непрекъснато…

Хоуп не го погледна. Не искаше да види болката и вината, която той изпитваше.

— Искаше да ни увиеш в лъскава хартия, да ни прибереш в някой шкаф и да посегнеш, когато ти се прииска да се правиш на съпруг и баща, а ние трябваше да чакаме благоволението ти като образцово любящо семейство.

— Ти май не се чуваш какво говориш! Обвързаността в брака е двустранна — каза уморено той.

— Да, и двама сте ме създали, но само един намери време и желание да ме отгледа и да се грижи за мен. Мисля, че е крайно време да престанем да си разменяме банални фрази. Казахме си всичко.

— За някои неща си права, но проваленият ни брак с майка ти няма нищо общо с теб и не мисля, че трябва да го обсъждаме. Повдигаш въпроса за нея само за да отклониш вниманието от себе си.

— Разбира се, че имам отношение към брака ви. Аз бях потърпевшата — пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна. — А не аз, ти повдигна този въпрос.

— Тогава да се върнем на това, с което започнахме — опита се спокойно да обърне разговора той. — Бих искал да се върнеш с мен във Вашингтон. Поне за няколко седмици. Моля те! След това ще видим.

— Защо?

— Наистина ли си мислиш, че съм се възстановил от всичко, което се случи в Централна Америка? — гласът на Франк прозвуча необичайно меко и тя го погледна подозрително.

Стана от стълбите и пъхна ръце в задните джобове на джинсите си. Обърна се бавно и предпазливо към него. Не можеше да изостави Арман. Поне не сега.

— Искаше ми се да прекараме добре, докато си тук. Франк, но кажи ми как, след като зная, че си дошъл, за да ме накараш да си тръгна от това място? Моля те, приеми решението ми! Няма да дойда. Ще остана тук, докато не сметна за необходимо.

Дори в неусетно обгърналата ги тъмнина се усещаше, че волята и на двамата е подложена на изпитание. Погледите им се сблъскаха, изопнатите им лица изразяваха непоколебима решителност. Баща й пръв сведе поглед към стъпалата. Хоуп въздъхна облекчено. Нима победата й се оказа толкова лесна?

— Има и друга причина, поради която искам да дойдеш с мен — обясни меко той. По гърба й полази тръпка. — Сенатският комитет по външна политика иска да дадеш показания. Смятат да преразгледат политиката си спрямо Централна Америка и в интерес на истината настояват да се явиш.

— Ти си знаел за това от самото начало?! — едва успя да промълви Хоуп.

— Да.

— Значи затова си дошъл чак дотук? — дори не се изненада от отговора на баща си. — Накара ме да си помисля, че се притесняваш за здравето ми, че искаш да разбереш как съм.

— Наистина се притеснявах. Здравето ти е най-важното нещо, всичко останало е без значение. Свидетелските показания ще бъдат изслушани чак след три седмици и ми се искаше да си починеш известно време, преди да се явиш. Ако водеше нормален живот, Хоуп, нямаше да се забъркаш в подобна каша. Това е единствената причина, поради която не искам да градиш кариера. Прекалената амбициозност съсипва всичко, дори и малкото щастливи моменти. Зная от себе си — затвори очи, за да скрие мъката си. — Не може да има обич между двама, отдадени на кариера.

Хоуп извърна глава към хълма. Прииска й се повече от всякога да се притисне в изпълнената с обич прегръдка на Арман. Имаше нужда да почувства докосването му, което я изпълваше със спокойствие и сигурност, да чуе тихия му глас, които и вдъхваше увереност и сила…

— Хоуп, направих всичко възможно да изключа името ти от списъка. Но властта ми не се простира чак дотам. Независимо дали ще дадеш показания, или не, исках да останеш известно време вкъщи с мен.

Тя въздъхна, защото добре съзнаваше, че е прав.

— Не се притеснявай, Франк. Ще се явя пред комитета. Но дотогава оставам тук.

— А аз нямам ли право на глас?

— Не! — отсече непоколебимо тя.

— Ти си моя дъщеря, Хоуп. Надявах се…

— Аз също. Надявах се поне да бъдем приятели, след като не сме истинско семейство.

— Не говори така… — гласът му трепереше.

Дали наистина се вълнуваше, или се преструваше? Тя не можа да прецени, но отказа да се довери на чувствата си.

— Ако можех да избирам, Франк, едва ли щяхме да водим този разговор. Ти нямаше да си тук, а във Вашингтон, откъдето да ми изпращаш картички, с които да ме уверяваш колко ти се иска да сме заедно, макар да си отдаден на неотложните си дела. Точно както правеше и преди — цялата горчивина, мъка и гняв, натрупани през годините, се изляха като порой.

— О, Господи! Нима е възможно да си толкова сурова съдница?

Без да каже и дума, Хоуп се обърна и влезе в къщата. Баща й я последва по тесния коридор.

Цяла вечер си говориха за незначителни неща. Никой не посмя отново да повдигне парливия въпрос. Храната беше великолепна и Хоуп не спря да мисли как да занесе малко на Арман. След всичко, което му приготвяше, донесеното от баща й щеше да му достави истинска наслада…

— Хоуп?

Гласът на Франк я стресна. Очевидно дори не го бе чула първия път.

— Да?

— В коя стая ще спя? — попита той и едва сега тя забеляза, че се е привел над масата, подпрял главата си с ръце.

За пръв път от много време го погледна внимателно. Никога не бе забелязвала тъмните кръгове под очите му и горчивите бръчки покрай устата. Времето бе сложило неотменимия си отпечатък. Изглеждаше изтощен и съсипан. Кога бе остарял и защо тя го забелязваше едва сега? Вероятно е била не по-малко сляпа от него…

— Вече съм оправила едната спалня. Аз ще спя навън.

— В никакъв случай! За Бога, не разбираш ли колко е важно да почиваш?

— Не се притеснявай. Опънала съм си палатка на хълма. Много ми е удобно и предпочитам да спя там.

Очевидно имаше намерение да я разубеждава, но се отказа.

— Ами тогава… лека нощ.

Хоуп въздъхна облекчено.

— Лека нощ — отговори тя, докато баща й се качваше по стълбите.

Само за петнадесет минути почисти кухнята и това бяха най-дългите петнадесет минути в живота й.

Затича с всички сили нагоре по хълма. Сърцето й подсказваше, че Арман е близо. О, Боже, имаха толкова малко време да бъдат заедно!

— Започнах да се притеснявам, мъничката ми — долетя любимият кадифен глас иззад един бор и тя трепна от изненада. В нетърпението си да стигне върха, бе забравила да го потърси край стената. Видя го седнал, обгърнал коленете си с ръце, с лице към къщата.

Луната бе осветила едната му буза, а едва очертаният му силует наподобяваше въплъщение на дявола — с разрошена коса и блестящи сребристо сини очи. Едва ли имаше друг мъж с толкова прекрасно и демонично лице!

— Не успях да дойда веднага.

Смехът му й се стори неразгадаем и мрачен като нощта, като него самия.

— И аз така си помислих — протегна й ръка, за да я привлече към себе си.

— Така ли? — Хоуп се притисна в топлата му прегръдка.

— Ами да! Познавам дъщерята. Сигурно добре е оползотворила времето си в спорове. А сега, моя Хоуп, нека се насладим на сребристата красота на нощта. Толкова е спокойно тук! — изрече той и погледна осеяното с трепкащи звезди небе.

— М-м-м… — притисна се още по-силно към топлото му тяло тя и отпусна глава на широкото рамо. Чувстваше се чудесно. Следващите му думи я изтръгнаха от вълшебната омая.

— Баща ти изглежда разумен човек. Все още не разбирам защо се притесняваше толкова, че ще дойде.

— Разумен ли? Опитва се да ме изнуди да се върна във Вашингтон заедно с него. И то веднага! А ти също наля масло в огъня и оказа незаменима помощ да изглеждам като умопобъркана! Почувствах се като луд шапкар, поканен на чашка чай.

— Още ли ги има? — попита той и докосна едно чувствително място на врата й.

— Кои?

— Лудите шапкари. Нашите шапкари полудяваха, защото вдишваха финия мъх от бобровите кожи за шапки. Все още ли се носят такива шапки? Не видях на хората по списанията.

Хоуп се засмя уморено.

— Поне зная откъде произлиза тази шега. Не, вече не се носят, но все още употребяваме фразата.

— А той защо иска да посетиш дома му? Казваш, че това е баща ти, а го наричаш на малко име.

— От години се обръщам така към него — оправда се тя. В този момент, за пръв път след смъртта на майка й, Хоуп се запита дали наистина не се държи като дете, както твърдеше баща й. А с времето ставаше все по-трудно да върне нещата каквито са били.

— Мисля, че започвам да те разбирам, скъпа Хоуп. И кой знае защо това ме притеснява повече от всичко друго — въздъхна той и погали нежната кожа на гърдите й, преди да я привлече към себе си. — Хайде, ела. Време е да спиш — обгърна кръста й с ръка и я поведе нагоре по хълма. Главата й все още почиваше на рамото му. — Искам да легнеш до мен. Така ще знам, че си в безопасност…

— Но аз съм в безопасност и съм щастлива! Много щастлива.

Арман я привлече и я целуна по челото.

— Аз също, съкровището ми! Аз също…

Лунният диск плуваше по искрящото звездно небе, но Хоуп не забелязваше нищо. Усещаше единствено прегръдката на Арман.

На сутринта пак щеше да се престори, че не забелязва колко по-безплътен става той с откриването на всяко следващо късче от мозайката.

Не искаше да търси повече информация.

Ала не можеше и да се откаже.

 

 

— Как е възможно собственото ми дете да е такъв инат! — баща й бе кръстосал ръце на гърдите си. Строгите му кафяви очи хвърляха гневни мълнии.

Хоуп отпиваше сутрешното си кафе напълно спокойно.

— Не съществува друг човек на този свят, който може да ти съперничи по инат.

— При такъв силен ген как няма да съм същата?

— Не ми излизай с такива приказки, госпожичке! Все още съм ти баща!

— Никой не отрича този факт! — тя се пресегна за бурканчето със сливов мармалад, което той бе донесъл, и си намаза една филия. — Но в никакъв случай не си ми бавачка! Казах вече, че оставам тук до началото на следствието.

Франк присви очи, но гласът му омекна.

— Моля те, тръгни с мен! Дойдох тук, защото ми се искаше да се опознаем по-добре, въпреки че трябваше да го направим още преди години. За всичко е виновна глупавата гордост на семейство Лангстън — той колебливо хвана ръката й.

За първи път баща й я докосваше и тя не успя да реагира — толкова бе смутена. Между тях стоеше Арман и Хоуп не можеше да постъпи с него така, както бе сторила Фейт. Два века по-късно нямаше и тя да предпочете баща си пред Арман.

— Не мога. Поне не сега, не веднага. Моля те, дай ми още малко време.

Усети го, че се стяга. Ръката му пусна нейната.

— Няма да кажеш „да“, каквото и да стане, както и да те помоля, нали?

— Съжалявам, но не мога. Дай ми две седмици. Моля те само за две седмици, след това ще дойда във Вашингтон.

— Една! Нуждаеш се от една да се подготвиш за комисията.

— Две! — настоя тя. — Персоналът ти е достатъчно компетентен и аз едва ли ще има какво да кажа.

— Та ти се пазариш, като изпечен политик! — в очите му се появи възхищение. — Май си сбъркала професията си.

— Не бих издържала на непрекъснато напрежение. Добре съм си с моята журналистика.

— Добре тогава. Две седмици. След това взимаш самолета за Вашингтон. Разбрахме ли се? — поколеба се за момент и я погледна леко притеснено и несигурно. — Ще можеш ли да поостанеш при мен, след като всичко приключи?

— С удоволствие. Благодаря ти! — отговори искрено зарадвана тя.

— Ще те очаквам с нетърпение — той отклони поглед. Не беше в състояние да си спомни кога за последен път му се бе искало да заплаче.

Прекараха останалата част от деня в разходки по брега на езерото, разговаряха за съмненията, които Франк бе изпитвал по отношение на кариерата на майка й. Хоуп с изумление откри, че винаги ревностно е следил професионалните й постижения и е изпитвал скрита гордост от знанията й в областта на компютрите.

Следобеда Хоуп го изпрати до малкия кей. Ръката й стискаше неговата.

— Станала си изключителна жена, Хоуп. Много се гордея с теб!

Колко години му бяха необходими да изрече тези думи?!

— Радвам се, че си го забелязал.

— И то доста отдавна. Просто никога не се яви възможност да ти го кажа.

— Възможност ли?

Той въздъхна.

— Нямах точно това предвид. Смущавах се да ти го кажа, защото когато се виждахме, ми се искаше да наваксам времето, в което сме били разделени, и се стараех да ти бъда истински родител, макар и никога да не успях да го покажа.

Тя стисна ръката му с обич.

— Зная, Франк, защото и аз се чувствам по същия начин.

Той спря и се обърна към нея.

— Тогава мога ли да те помоля за нещо?

Хоуп кимна, учудена какво ли би могла да направи за баща си. Едва ли отново ще я помоли да тръгне с него.

— Бих искал отново да ме наричаш „татко“ — помоли той и лека руменина пропълзя по скулите му.

В гърлото й заседна буца и тя обви ръце около врата му и го притисна силно.

— Това „да“ ли означава? — Очите му бяха пълни със сълзи.

— Да, татко.

— Благодаря, детето ми! — целуна я развълнувано. — Трябва да тръгвам, за да не изпусна полета. Ще се видим след две седмици, нали?

В отговор тя отново го прегърна. Дори и след като си тръгна, близостта, която им бе липсвала години наред, остана в сърцето й.

Хоуп прокара връхчето на една тревичка под носа на Арман. Той лежеше по гръб, вдигнал ръце под главата си, със затворени очи. В ъгълчетата на устата му потрепна усмивка. Заприлича й на малко момче, което току-що се е измъкнало, след като е избягало с най-хубавата ябълка от нечия градина. Съвсем не бе ябълка, а две кутии сладки със стафиди.

— Трябва пак да отида в Дулут.

— Зная. Почувствах го.

— Как така?

Той се усмихна и отвори очи. Обичта му я стопли като слънчев лъч.

— Мислих за всичко, cherie, и разбирам, че колкото повече се доближаваш до истината, толкова по-голяма слабост чувствам аз.

— Слабост ли? — прошепна тя плахо. Сърцето й сякаш се вледени.

— Не трябваше да ти казвам…

— Но аз трябва да зная! Откога се чувстваш така?

— От последния път, когато се върна.

— И кога смяташе да ми кажеш?

Той проследи с палец очертанията на устните й.

— Нямахме много време, докато баща ти беше тук.

Той отпусна ръката си и Хоуп усети студени тръпки да полазват по гърба й. Извърна поглед към сините води на езерото, защото усети как сълзите й напират.

— Хоуп! Погледни ме! Трябва да разбера какво е станало в миналото ми, да намеря отговорите, но това не значи, че искам да те напусна.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Дори да исках да съм част от живота на Фейт, нямаше да има никакво значение. Аз съм тук, с теб! Бих искал да остана, но и двамата знаем какво ще стане — огромна мъка се четеше в очите му. — Но ако има начин да те намеря отново, ще го открия. Кълна ти се!

Тя се отпусна в ръцете му, неспособна повече да сдържа сълзите си. Не беше честно! Съдбата я срещна с него и след като тя го обикна, й го отнема…

Искаше да прекара с него малкото време, което им оставаше. Самотата заплашваше скоро отново да обсеби дните й.