Рита Клей Естрада
Райският остров (11)

Глава единадесета

Със светнало от задоволство и неприкрита гордост лице, златарят подаде на Хоуп изкусно изработения ключ.

— Не можете да отречете, че съм си свършил добре работата, нали? — попита той в очакване да чуе похвала от клиентката си.

Тя огледа внимателно направата, после премести поглед към снимката на оригинала и кимна одобрително.

— Чудесно е! Направо съвършено!

Златарят внимателно положи творението си на стъклената витрина и се намръщи.

— Знаете ли, едно от момичетата твърди, че е виждала този ключ, но не можа да се сети къде.

— Как няма да го е виждала! — усмивката на Хоуп бе ослепителна — оригиналът е в дома-музей „Джон Пикар“. Знаете ли, един от прадедите ми е бил морският капитан, предал оригинала на прадядото на Пикар. Реших да извадя копие, за да зарадвам майка ми. Не можете да си представите колко се интересува от историята на семейството ни. Това ще бъде подарък за рождения й ден — обясни Хоуп, повтаряйки лъжата, която веднъж вече бе изрекла пред разпоредителката.

Лицето на златаря се отпусна.

— Добре сте го замислили. И моята майка се интересува от стари семейни истории — той се засмя. — Въпреки че никак не ми е ясно защо й трябва да се рови. Нямаме и капка синя кръв във вените си, обикновени хора сме…

Хоуп постепенно се успокои, щом подхванаха по-безопасна тема. Не можеше дори да си представи на колко години е майка му, след като самият той бе най-малко на петдесет.

— Именно обикновените хора са създали държавата ни такава, каквато е днес. И те са толкова значими, колкото морският капитан за семейството ни — извади чековата си книжка от чантата и написа сумата.

Петнадесет минути по-късно си тръгна от ателието, здраво стиснала ключа. Златарят се оказа доста приказлив и любопитен и не спря да задава въпроси, които Хоуп се чудеше как да заобиколи. Но ясно съзнаваше, че постъпи добре, като побъбри известно време с него. Ако си беше тръгнала прибързано, можеше да остави впечатление, че иска да скрие нещо, и той сигурно щеше да се усъмни в измислиците й. Нямаше да се учуди, ако попиташе за нея някоя от разпоредителките в дома-музей „Джон Пикар“…

Наложи си да не мисли за нещо, което едва ли би се случило, и отново се съсредоточи върху последната фаза от изпълнението на плана си. Стисна здраво волана и си представи как някой я спира, полагайки тежка ръка на рамото й, и я обвинява, че е пристъпила рамките на закона.

Пъхна ключа в широката чанта от зебло, купена в един от универсалните магазини. Малко преди да се отбие при златаря, бе минала отново през музея, разхлабила бе двата горни болта и бе махнала единия от долните.

Нервите й бяха изопнати докрай, когато спря до един павилион за хамбургери и си поръча сандвич със сирене и пиле и чаша бира. Върна се отново в колата, за да го изяде на спокойствие. Само след час, разпоредителките-екскурзоводки в музея „Пикар“ ще се сменят и нова жена ще поеме следобедната смяна. Тогава идваше моментът да влезе без паника и да довърши започнатото. С малко късмет, довечера щеше да е на острова.

Нямаше да позволи на късмета да й изневери! Тази сутрин Арман приличаше на призрак повече от всякога. Беше просто един дух, бледо очертан на фона на синьото небе и зеленината наоколо. Не биваше да изчезва напълно, преди да се е върнала. Не можеше да постъпи така с нея.

През последните дни таеше скрита надежда, по-скоро мечта, че ако свърши всичко както трябва и открие последните липсващи парчета от мозайката, благодарните орисници ще позволят на Арман да остане с нея, цял и истински, завинаги.

Време беше! Няколко минути по-късно паркира пред къщата. Отвертката бе в задния джоб на джинсите й, закрит от широкия пуловер. Грабна фотоапарата и триножника-поставка и се запъти пъргаво и наперено към входа, нарамила чантата от зебло.

Сърцето й уплашено заблъска в гърдите, когато видя същата войнствена разпоредителка с каменно лице, която добре помнеше от първото си посещение. Независимо от това широката й усмивка не трепна дори за миг.

— Здравейте! Как сте? — поздрави Хоуп и размаха за поздрав триножника, сякаш носеше бастун в ръка. — Дойдох да направя малко снимки за една от местните големи клечки. Сигурно вече се е обадил и ви е предупредил. Така се бяхме разбрали.

Каменното изражение на жената не се промени.

— Никой не се е обаждал — отвърна тя и очите й се присвиха, докато оглеждаше подозрително момичето. — За коя местна клечка твърдите, че ще правите снимки?

— За Джеф Хадингтън. Искал да направи подарък на майка си. Доколкото разбрах, тя много задълбочено изучавала историята на Дулут и както той спомена, снимките щели да бъдат приятна изненада. Между другото, все му се струва, че любимият шезлонг на прабаба му бил съвсем същия като този и майка му искала да й направят такъв. Та всичките снимки са за него, нали разбирате. Господин Хадингтън държеше да знаете това! — Хоуп умишлено наблегна на името на човека, превърнал се в един от стълбовете на обществото в Дулут.

Очите на войнствената служителка просветнаха. Момичето си представи как развежда туристите и небрежно им подхвърля чутото, сякаш небезизвестният Джеф Хадингтън лично й го е казал.

— Заповядайте, моля. Имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Ще ми отнеме известно време, докато приготвя техниката — не спираше да говори Хоуп, докато се насочваше към кабинета в задната част на къщата. — А и светкавицата, нали знаете. Много е чувствителна и най-малката сянка или отблясък може да развали снимките.

Разтвори бързо триножника и нагласи фотоапарата. Отне й цели пет минути да развие здраво захванатите винтове, за да може да отвори кутията. Грабна оригиналния ключ и го пусна в обемистата чанта. Тъкмо започна да ги затяга, когато служителката се появи отново.

Сърцето на Хоуп се сви. Не смееше да си поеме дъх. Очите й се стрелнаха към чантата, за да се увери, че нищо не личи и едва тогава се обърна с мила усмивка към разпоредителката. Без да й обръща повече внимание, пак се зае да отвинтва току-що затегнатите болтове.

— Какво правите?! — извика остро жената.

Хоуп се обърна с изумление към нея.

— Ами… Как какво? Свалям този ключ, за да го снимам. Твърде високо е поставен, нали разбирате, и стъклото отразява светлината. За да излезе добре, ще го поставя върху бюрото, там ще стане страхотна снимка…

— Съжалявам, не е позволено! — гласът на служителката прозвуча още по-остро. — Не може нито да пипате, нито да местите каквото и да е!

Хоуп повдигна рамене примирено.

— Ами добре, щом казвате. Просто исках да направя хубава снимка — измърмори тя и започна да затяга болтовете, като трескаво се молеше наум жената да не забележи колко силно треперят ръцете й. Когато всички винтове бяха затегнати и обективът бе насочен към „непокътнатия“ ключ, разпоредителката я остави на мира.

Хоуп се отпусна и се усмихна измъчено. Пое си дълбоко въздух — за пръв път откакто излезе от златарския магазин с фалшивия ключ. Наложи си да не се втурне навън, а да довърши започнатото бавно и спокойно.

Успокои се и прекара още около пет минути в правене на снимки. След това прибра триножника и с истинския ключ в чантата се отправи през широкото фоайе към изхода, тръпнеща в очакване да усети тежката ръка на закона на рамото си.

Подкара без някой да я спре и се разсмя неудържимо. Хоуп Лангстън — професионална фото репортерка и царица на машинациите!

Нямаше търпение да се върне на острова и да разкаже на Арман как е минал денят й! Ала неочаквано усмивката й се стопи, а кракът й яростно натисна газта. Помоли се да го види поне още веднъж в живота си.

Само един-единствен път…

Тъмни облаци забулиха хоризонта и мрачни злокобни сенки се стаиха в боровете и трепетликите. Хоуп дори не бе забелязала как притъмнява. Не спираше да се тревожи за Арман. Дали все още е на острова, или е изчезнал, стопил се е във въздуха в мига, когато докосна истинския ключ — последното липсващо парче от мозайката. А може би все пак я очаква и невидимата стена е паднала завинаги? Устните й отчаяно шепнеха молитви към небесата, докато се изкачваше по пътеката нагоре към хълма и всяка крачка я приближаваше към Арман.

Очите й не спираха да търсят познатия силует сред боровете и местата край невидимата преграда, където той обикновено я чакаше. Паника сграбчи душата й Хоуп се втурна нагоре, без да пропусне нито едно закътано местенце от гората и шубраците.

— Арман! — извика тя и гласът й отекна самотно между стволовете и се понесе над водите на езерото. — Арман!

Никой не отговори. Сърцето й щеше да се пръсне от мъка, ала не спря и продължи напред. Стигна до поляната, пусна чантата си на земята и бавно се огледа. Усети слабост и в отчаянието си се свлече до големия камък.

— Отишъл си е… — чу тя собствения си вопъл и не позна гласа си. Все още отказваше да приеме истината. Крепеше я една последна спасителна мисъл.

Трябваше да намери начин да го върне. Трябваше!

Да го види за последен път, за да му каже колко силно го обича, как копнее да бъде с него. Бил е прав през всичкото време, когато казваше, че са родени един за друг. Те чудесно се допълваха. Сухите й очи горяха, докато си припомняше многобройните пропуснати безвъзвратно мигове, когато трябваше да му каже всичко това. Защо никога не намери сили да признае, че чувствата й бяха по-силни дори от най-истинската любов, че й бе нужен като земята под краката й, въздуха около нея, водата и храната?

Ковчежето! Скочи и бързо влезе в палатката. Все още не бе пробвала ключа! Може пък да излезе нещо от последния й отчаян опит! Може той отново да изплува от въздуха! Това наистина бе последната възможност… С неподозирана сила измъкна ковчежето от палатката и го придърпа до камъка. Дишаше тежко и неравномерно.

Изтича до чантата и взе отвертката, за да изчегърта пръстта от ключалката. Остави солените сълзи спокойно да се стичат по страните й. Хлипаше отчаяно, защото земята не желаеше да отстъпи това, което считаше за свое.

Отчаянието засилваше решимостта й. Най-сетне тя успя да изчисти ключалката. Избърса ядно брадичката си от стичащите се сълзи, без дори да подозира, че са оставили мръсни дири по лицето й. Не я интересуваше. Не я интересуваше нищо, освен старинното месингово ковчеже, което лежеше пред нея.

Претърколи се на земята, за да достигне чантата си, и извади ключа.

Пое си дълбоко въздух и плъзна ключа в отвора, избутвайки последната пръст, заседнала там. Трябваше да бъде много внимателна, за да не повреди старинните вещи вътре. Ръцете й трепереха от напрежение. Ако ключът се счупеше, всичките й надежди да върне Арман, щяха да се разбият на парчета.

Сълзи отново потекоха по страните й. Лек полъх на вятъра докосна разгорещеното й мокро лице, но тя не усети приятелската прохладна ласка. Дори не съзнаваше, че плаче.

Когато чу подсвиркването за пръв път, реши, че вятърът си прави шеги с нея. Но то прозвуча отново, меко и нежно, до болка познато и желано! Замря на място, неспособна дори да трепне.

— Арман? — прозвуча дрезгаво шепотът й. Тя издайнически подсмръкна в очакване звукът да отлети. Но той се повтори. Любимата натрапчива мелодия се понесе по лекия бриз и я обгърна нежно. Какво означаваше това? Дали бе краят, или началото? — Арман? Тук ли си? — извика тя срещу вятъра.

— Да, ma petite — гласът му бе тих и мек като шепот, но отекна в съзнанието й и се запечата там с неизменната си тъга и неподражаем хумор. — Страхувам се, че те виждам много по-добре, отколкото ти мен.

Тя се обърна рязко. Очите й пробягаха по всяко кътче, където би могъл да бъде.

— Къде си? — прошепна Хоуп, уплашена, че губи разсъдък.

— Във въздуха, над теб… Точно над теб, мъничката ми Хоуп.

— Донесох ключа! — вдигна го тя във въздуха като жертва пред олтара на боговете. Бе готова да даде всичко от себе си само Арман да се върне при нея. Абсолютно всичко! — Вече го пъхнах в ключалката… — опитваше се тя да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Всяка глътка въздух, всеки удар на сърцето й причиняваше болка. Всичко около нея й причиняваше болка. Безброй невидими ками пробождаха тялото й, изтръгваха духа й, оставяйки я слаба и немощна. Изтри сълзите си с опакото на ръкава си. — Все си мисля, че ще се върнеш, ако използвам ключа. Но сега разбирам, че съм закъсняла.

— Не си… — гласът му достигна до нея като тих неуверен шепот на вятъра. — Не си закъсняла, сладка моя. Дойде точно навреме.

— Какво да направя? — гласът й прозвуча като плах детски вик в тъмнината.

— Стани, моя eglantier. Нека да те погледам цялата, както в деня на първата ни среща…

Хоуп се изправи несигурно. Ръцете й сами започнаха да свалят дрехите й с бързи уверени движения. Когато остана гола, тя се обърна в посоката, откъдето идваше шепотът. Не се замисли, че не го вижда. Стигаше й, че е край нея, с нея, че й говори. Не искаше да скъса последната нишка, която ги свързваше. Не можеше да позволи това да се случи!

Топлият бриз погали кожата й, сякаш ръцете му докоснаха гърдите й, пръстите му нежно пробягаха по корема и сгряха плътта й с топлината си.

— Обичам те, любима! Обичам те повече, отколкото могат да значат думите. Не мога да изкажа какво чувствам. Но ти ме разбираш…

Страховете й са били напразни. Той съзнаваше колко дълбока е любовта им. Думите губеха значение.

— Да, разбирам. Ти също си смисълът на живота ми — отвърна с неизмерима любов тя. Изправи се и вдигна гордо глава.

— Бъди силна, Хоуп! Никога не отстъпвай и не унивай! Ще се срещнем отново. Без значение как, къде, кога, ще бъдем отново заедно. Кълна се, така ще е! При следващата ни среща ще сме свободни да се отдадем на любовта си. Уверен съм, така ни е отредено…

Сърцето й лудо блъскаше в гърдите, обзето от неистов страх, че ще го загуби. А не можеше да направи нищо! Ако си отидеше от нея, щеше да се предаде на самотата и отчаянието, да заживее отшелнически живот, стоплян единствено от спомени. Освен ако не беше прав…

— А ти… ти откъде знаеш?

Смехът му не прикри бликащата тъга.

— Откъде съм сигурен, че слънцето ще изгрее всеки Божи ден? Откъде съм сигурен, че ще имаш прекрасни деца? Някои неща са неизбежни. Уверен съм, отново ще бъдем заедно…

Страхът й отстъпи пред надигащия се гняв. Не успя да се сдържи и даде воля на чувствата си.

— Ти си един арогантен надменен французин и нищо повече! — изкрещя Хоуп с надежда той да й даде жадуваната вяра.

— А ти си всеотдайна любеща жена, с характер, на който биха завидели дори и самите фурии — прошепна дяволито той в ухото й. — Ти си моята уханна дива роза…

Сълзите отново замъглиха погледа на Хоуп. Протегна ръце във въздуха, за да го задържи при себе си.

— Не си отивай! Моля те, не ме напускай… — шептеше отчаяно тя.

— Шшт, мъничката ми! Нека да те почувствам близо до себе си още веднъж.

Лекият бриз развя дългите й коси. Тя стоеше неподвижна със затворени очи, в очакване на неизбежното. Необяснимо как топлият полъх я обгърна, докосна я нежно и обви кръста й като любещи ръце. Нов пристъп на сълзи я задуши и тя избухна в ридания.

Ала съвсем скоро усети напираща страст.

Всеки допир на вятъра разпалваше у нея огън, какъвто бе усещала само в прегръдките на Арман. Лекият полъх се заигра в косата й, изрисува дългите мигли, очерта устните, сладострастно погали гърдите й и те откликнаха на жадуваната ласка.

Хоуп простена, но дали в това стенание отекна мъката, че офицерът си отива, или бе отговор на томителната му милувка, тя не знаеше.

— Обичам те, Хоуп… Никога не се съмнявай в любовта ми — прошумоля ветрецът и довея гласа на Арман.

Отговорът й бе само дълга въздишка. Отметна глава назад и вдигна поглед към небето, а косата й се разпиля по раменете.

— Без значение как, кога или къде, ще бъдем отново заедно, мила ми Хоуп… Бог е милостив, а ние страдахме твърде дълго.

Тя потръпна от напиращата страст в прегръдката на вятъра. Той я обгърна за последен път и сякаш се притисна към нея. Лек полъх отново докосна устните й и тя жадно го пое. Ослепителна светкавица раздра небето и го обви в непрогледна зловеща тъмнина.

Хоуп се отпусна на земята, отметната глава и устремила ръце в отчаяна молба към небето. Измъчен вик, изтръгнал се от дълбините на душата й, раздра мрака и я остави сама с болката и отчаянието:

— Не-е-е-е!

Трябваше да опита! Трябваше да го върне! Тя пролази до ковчежето, завъртя ключа и чу скърцането на пружина. В мига, в който повдигна капака, целият остров притихна. Дори птиците спряха да пеят.

Той окончателно си бе отишъл.

 

 

Хоуп прекара следващите няколко дни като в мъгла. Но това нямаше никакво значение. Не можеше да преодолее учудването, че от огледалото я гледа същата жена, която неизменно отговаряше на погледа й години наред.

— Вървя, говоря, жива съм… — прошепна младата жена един ден и това бяха първите думи, които произнесе след бурния следобед на хълма. Чу собствения си глас и глухият й нервен смях премина в дълбоко ридание.

Случилото се бе разбило живота й и всичко, което вършеше, бе ден за ден. Вече нищо нямаше значение. Нищо не беше важно. Нищо се загнезди като ключова дума в съзнанието й. Без Арман и жизнеността, която той вливаше в сърцето й, за нея животът бе сянка.

Месеците, прекарани с него, й се струваха безкраен празник. Какво й остана след раздялата, какво стана с любовта? Прастаро ковчеже с дневник, ситно изписан на френски, и миниатюрен портрет на жена, която удивително много приличаше на нея. О, да, разбира се! Също и ключът от слонова кост, с който Хоуп не се разделяше. Носеше го на врата си като талисман, който да й напомня за силната любов и загриженост на френския офицер, затова че е бил с нея — жив, истински… Всеки път, когато я разтърсваха ридания, тя притискаше ключа към гърдите си и я заливаше безметежно спокойствие. Арман някога го бе държал в ръцете си…

Понякога малкият предмет й се струваше най-ценната вещ на света. Но имаше и мигове, когато й се искаше да го стъпче, да го начупи на ситни парченца и помен да не остане от него. Може би така щеше да се освободи от властта и влиянието му. Разкъсваше се от колебания как да постъпи, но силната й обич към Арман винаги взимаше надмощие над ненавистта й към съдбата.

На четвъртия ден рано сутринта се събуди гневна. Седна в леглото и огледа дрехите си. Последните три дни не бе се преобличала и изглеждаше ужасно. Косата й бе сплъстена и рошава, лицето — подпухнало от плач. Под помръкналите й очи тъмнееха кръгове.

— Върви по дяволите, Арман! — изкрещя задавено тя. — Ти ме изостави! Заряза ме! Е, радвай се на дългоочаквания покой. Аз нямам нищо, на което да се зарадвам. Абсолютно нищо! Чуваш ли ме? — макар да съзнаваше, че е напразно, Хоуп не преставаше да вика. — Проклет да си! Ако си мъж, ще намериш някакъв изход от тази отвратителна история!

Седеше, вперила поглед в тавана, и удряше с юмруци дюшека. Как смееше да я напусне и да се носи безметежно на някой проклет ефирен облак там, в отвъдното? За какъв, по дяволите, се мислеше? Остави я да опознае рая, само за да й покаже ада след това.

Изсмя се дрезгаво. Не Арман беше виновен, че тя се превърна в хленчеща тъпачка, тя самата позволи това да се случи! Всичко бе дотук! Наистина не се чувстваше добре, но нямаше намерение да се предава. Щеше да играе играта докрай! Да гние в ада дано, повече и един ден от живота си няма да загуби заради него!

Тялото й се нуждаеше от движение, за да почувства живота във вените си отново. Приготви си дрехи за една седмица и ги прибра в сака. Свали ключа от слонова кост за първи път и го прибра на сигурно място — в чантата си. Заключи вратата след себе си и потегли към Дулут, откъдето щеше да замине за Вашингтон. Ще се види с баща си, ще даде показания пред комисията и чак тогава ще се върне отново на острова, за да събере всичките си неща.

 

 

На път за летището се отби да остави дневника на Арман за превод. Помоли да преведат първо последните страници, следващата седмица щеше да вземе готовия текст. Имаше още няколко неща, които смяташе да свърши, преди да отлети за Вашингтон.

Отби се във фризьорския салон и си поскъси косата. Остана за маникюр и дори намери време за масаж на лицето и грим. Тъмните кръгове още не се бяха заличили, но очите й блестяха с неподозирана доскоро решителност. Дори джунглите на Сао Джименес не бяха успели да сторят подобно нещо с нея. Целият си живот — баща й, отвличането, кариерата — бе оставила на заден план заради Арман.

Не можа да устои на изкушението да посети още веднъж музея „Джон Пикар“. Влезе бавно и малко неуверено и се насочи през фоайето към кабинета, за да види ключа от слонова кост още веднъж. Стоеше на мястото си, положен върху зелената кадифена възглавничка.

За пръв път от една седмица неуверена тъжна усмивка пробяга по устните й и разкри дълбочината на чувствата и болката от раната, която дори времето нямаше да успее да излекува.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Обърна се и видя до вратата младата екскурзоводка, облечена в традиционна викторианска рокля.

— Не, благодаря. Само исках да се сбогувам — Хоуп отново се усмихна неуверено. Хвърли последен поглед към ключа, объркал целия й живот, и си тръгна. Потракването на токчетата й по дървения под отекваше злокобно и самотно в пустото фоайе.

 

 

Хоуп се върна в Дулут чак след една седмица. Двамата с баща й се разбираха чудесно. Не си спомняше отношенията между тях да са били толкова топли и сърдечни. Тази мисъл най-сетне я правеше щастлива и спокойна.

Независимо от това всяко нещо, всяка стъпка, й навяваше спомени за Арман. Не че бе разбил сърцето й като си отиде завинаги. И преди, а и сега, живееше от ден за ден, без значение къде по света се намира, но спомена за всеотдайната му любов я караше да се чувства самотна. Усещаше болезнено липсата му, когато видеше влюбени, и всяка глътка въздух засилваше копнежа й по него.

Не можеше да каже на никого, нямаше с кого да сподели. Дори и да довереше тайната си на някого, щяха да я вземат за луда. Не би могла да се обърне към баща си. Любезно се усмихваше на непознати, разговаряше учтиво с тях по въпроси, които я отегчаваха и се преструваше, че се чувства чудесно. А сърцето й се късаше от мъка. Раната щеше да остане отворена…

На тръгване от Вашингтон обеща на баща си да се върне след един месец и да прекара зимата с него. Опита се да го убеди, че всичко е наред, но и двамата добре знаеха, че има нещо. Загрижеността му се четеше в погледа, а тя не знаеше какво да направи, за да го успокои.

Оказа се, че завръщането в Дулут е дори по-болезнено за нея от престоя във Вашингтон. Паркира колата на кея в пет и половина и се приготви да отплава за остров Тиърдроп. Бе пъхнала преведения дневник на Арман в чантата си, без дори да го прочете. Мракът се спускаше бързо. Въздухът бе по-хладен от предишната седмица. Лятото свършваше, есента бавно настъпваше. Листата крееха и след първите слани щяха да окапят.

Хоуп спа непробудно цяла нощ.

На сутринта взе душ, изми си косата и дори си сложи лек грим. Взе превода и бавно се качи на хълма до камъка. Мястото й се стори подходящо, за да прочете най-съкровените мисли на Арман.

Три часа по-късно по страните й безмълвно се стичаха сълзи. Все си мислеше, че го познава, но сега вече знаеше всичко за него. Последният пасаж в дневника му й разкри много повече, отколкото бе предполагала:

„… Не съм сигурен, че Фейт ще се противопостави на волята на баща си, и ще бъде моя. Още е толкова млада и уплашена от света. Моля се, когато наистина стане зряла жена, да се уповава на собствените си преценки, за да може човекът, скрит у нея, да се прояви. Цял живот ние преминаваме през трудности, болки и изпитания, чието възмездие е мъдростта. Тя все още е съвсем младо момиче, а аз искам да се държи като зряла жена, способна да посрещне проблемите, които са неизбежни за една съпруга и майка. Изпитвам нужда от присъствието й като равностоен другар в живота. Съвсем не си търся дъщеря или забавление. Досега е успявала да избегне разочарования, отдавайки се единствено на удоволствията… Не би трябвало да изричам осъдителни думи за жената, която обичам. Аз самият ненавиждам грешките, които правя от време на време, но човек се учи от тях. Ала що се отнася до Фейт, не съм сигурен дали иска да се поучи, или не. Мисълта, че ме обича, й харесва повече от самото чувство. След четири дни истината ще излезе наяве. Ще се срещнем в полунощ пред Порт Хурон. Ако дойде, значи е готова да поеме отговорностите и трудностите на брака. Ако не се появи, това също означава много. Моля се намеренията ни да съвпаднат, за да изживеем живота си заедно…“

Последният ред, написан отделно, с разкривения почерк на Арман, докосна най-чувствителните струни на душата й:

„… Любовта никога не остава една и съща. Животът ни подлага на изпитания. И ако любовта не става по-силна, тя увяхва и бавно умира. За да съществува, необходима е надежда, много надежда… Без надежда всичко губи смисъл…“

Хоуп остави последната страница. Сълзи замъглиха очите й. Кога ли е написал тази страница? Преди да умре или след като повторно е напуснал този свят?

Едно нещо беше истина. И той наистина беше прав. Фейт е била твърде млада, за да осъзнае любовта, която е била и желана, и страшна за нея.

Имаше толкова много общи неща в живота на Фейт и в нейния собствен. Фейт бе загубила майка си на възраст, когато отчаяно се е нуждаела от нея, също като Хоуп. Фейт е искала да се противопостави на решенията, наложени й от баща й, но й е липсвала смелост. Хоуп бе успяла да избяга, но за разлика от Фейт, по-късно бе намерила начин да станат отново близки. Дори между рождените им дати имаше само два дни разлика. Тя изтри една сълза. Бяха обичали един и същи мъж. Хоуп много по-силно и страстно от Фейт, но може би защото бе преживяла повече с годините…

Усмихна се при тази мисъл.

Ако нещата наистина бяха такива, защо седеше тук и страдаше по един призрак? Смъртта не дава втори шанс. Веднъж приключил земният живот, няма връщане назад. Съдбата на Арман бе необяснима мистерия, изключение за живот и след смъртта, иначе по цялата земя щяха де се разхождат призраци!

Ала нейният живот щеше да бъде непоносимо пуст без преживяното с Арман. Бъдещето я очакваше, макар и без човека, с когото искаше да го сподели. Все още имаше работата си, кариерата си… Бе успяла повече дори от някои мъже. Не че това бе всичко, което искаше да получи от живота, но то й стигаше. Трябваше да продължи напред.

— Но не тук! — промърмори тя. — Никога повече няма да стъпя тук — плъзна поглед по пейзажа, който обичаше толкова много. Природата винаги досега й бе носила успокоение. Трепетликите със сребърни върхове, вековните дъбове, високите стройни борове, които поклащаха върхари в безкрайната небесна синева. Девствен райски кът. Самотен приказен остров, незасегнат от цивилизацията…

Обичаше всичко тук, но сега то й напомняше какво бе имала. Всеки спомен извикваше мисълта за Арман. Кръгът неизменно се затваряше. Трябваше да му вярва. Каза й, че ще се върне при нея — някога, някъде, незнайно как. Щеше да се случи един ден. Ако е истина, ще я намери там, където е, островът не е единственото място. Вече не бе затворник на хълма.

Без дори да погледне камъка, тя тръгна по пътеката към къщата. Остави небрежно превода на кухненската маса и тръгна към кея. Напълни лодката с гориво и потегли към другия бряг. Знаеше какво трябва да направи. Стигна до ресторанта и си поръча обяд, а след това звънна по телефона.

— Свържете ме с господин Хадингтън, ако обичате! — в молбата й прозвуча решителност.

Когато чу гласа му, тя си пое дълбоко дъх и се упрекна, че очаква да познае гласа на Арман във всеки мъж, с когото разговаря.

— Господин Хадингтън, Хоуп Лангстън се обажда. Бих искала да продам остров Тиърдроп, ако това предложение ви интересува — предпочете да премине направо на въпроса.

— Разбира се, че ме интересува, госпожице Лангстън! И то много — гласът му бе топъл и уверен. — Кога мога да го разгледам?

— Когато пожелаете.

За миг се възцари мълчание.

— Ако нямате нищо против, още този следобед.

— Май доста бързате? — за нейно учудване той се засмя и Хоуп затвори очи. — От доста време ми се искаше да видя това място. Ходил съм само веднъж, майка ви беше още жива, и оттогава е все пред очите ми. Между другото, ще ми се да го купя за себе си.

Представи си високото слабо момче, зареяло поглед към хълма, пъхнало ръце дълбоко в джобовете си, когато майка му посещаваше нейната майка. Споменът бързо избледня и тя рече:

— Добре тогава. Ще се видим днес следобед.

— Между другото, госпожице Лангстън, много съм ви благодарен, че сте открила тази важна информация за махагоновия шезлонг. Майка ви е трябвало да ви нарече „Чарити“, защото само един благороден човек би постъпил като вас.

— Не ви разбирам! — изрече тя в пълно недоумение. Това до болка познато дяволито звучене на гласа му не я оставяше да помисли.

— Доколкото разбрах, сте казали, че някой от прародителите ми имал същия, или греша? — закачливостта му не изчезваше.

Къщата-музей „Пикар“! Нали там каза на жената, че Джеф Хадингтън смятал, че в семейството е имало подобен стол.

— Човек никога не знае, господин Хадингтън — отвърна смело тя и леко се усмихна. — Просто никога не знае…

— Права сте! С нетърпение очаквам да чуя какво още сте открили. Но просто сте изумили разпоредителките в музея.

— Оказа се, че не е никак трудно — отвърна тя, в очакване да чуе смеха му. — Значи ще се видим по-късно.

Затвори и усмивката й стана още по-широка. Каква ирония! Именно един от наследниците на Фейт ще купи острова, който по право принадлежи на Арман. Странно защо, но й се стори, че нещата си идват на мястото.

 

 

На връщане към острова забеляза черни облаци да се скупчват в небето. Нищо друго ли не можеше да предложи тази местност, освен светкавици и гръмотевици, или всичко започна с появата на Арман? Никога не бе преживявала такова бурно лято. Прехапа устни при следващата мисъл. Та нали именно светкавицата й бе дала, а след това и отнела нещо безценно. И ако не видеше никога повече небесния огън, едва ли щеше да изпитва съжаления.

Прекара повече от час в хола, притихнала, свила ръце в скута си. Премисляше случилото се това лято и си взимаше последно сбогом с острова, с Арман…

Погледът й се плъзна към отворените врати, когато почувства полъха на вечерния бриз, който леко поклащаше старомодните дантелени завеси.

Постепенно нереалността и безнадеждността, обгърнали я след изчезването на Арман, бавно се разсеяха. С всеки миг представата й за бъдещето се променяше…

Суровите изпитания в Централна Америка я бяха калили. Успя да ги победи и надживее. Научи се да се приспособява, да посреща всеки ден с радостите и скърбите му. Бе издържала на изпитанията. Както щеше да издържи и без него. Сигурно Арман й е казвал това.

Двамата с баща й започваха нова страница в отношенията си. Вече не единствено като баща и дъщеря, защото бяха закъснели, а като приятели.

Далечното монотонно бучене на моторница я върна към действителността. Приближи се до прозореца и дръпна завесите.

Джеф Хадингтън връзваше разнебитена лодка, очевидно взета под наем. Погледна я с безразличие, беше му все едно дали ще я намери потънала, или на кея. Изражението му я накара да се усмихне плахо. Не можеше да откъсне очи от него, докато вървеше по пътеката към къщата — гордо изправен, широкоплещест, с тъмна разрошена от вятъра коса.

Гледаше го и не можеше да превъзмогне натрапчивото чувство, че й се струва толкова познат. Намръщи се и се опита да прогони неканените мисли, но напразно. Странно защо, ала в този миг се чувстваше по-близо до Арман, отколкото през цялата изминала седмица. Само да се ослуша и ще чуе дълбокия му дрезгав смях… И думите: „Без значение кога, къде и как, ние ще бъдем отново заедно. Заклевам се, малка ми Хоуп…“

Усети как тялото й тръпне пред неизвестността. Дали просто си спомни тези думи, или някой й ги прошепна в ухото?

Внезапна ослепителна светкавица проряза черния облак, надвесил се над острова и падна точно зад Джеф Хадингтън. Хоуп се стресна, сърцето й замря, дъхът й секна. Нещо я сграбчи за гърлото, докато го наблюдаваше в очакване да падне поразен от мълнията. Усети, че настръхва от наелектризирания въздух.

Ала вместо да се строполи покосен на земята, Джеф само погледна към небето и продължи по пътеката към входната врата, без дори да се стресне от мълнията, която падна на метър от него.

Хоуп не можеше да откъсне очи от мъжа. С големи крачки той бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Неочаквано смехът й избликна неудържимо. Втурна се към вратата, по-лека от перце.

Той небрежно си подсвиркваше старинна френска приспивна песен…