Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (8)

Глава седма

Лиана се носеше през салоните на Боа-Лонг. След нея провисваха челюсти, поклащаха се глави, носеха се любопитни шепоти. Бяха изчезнали критичния поглед и енергичната походка на строга господарка. Сега Лиана гледаше замечтано. Стъпките й бяха леки. Осанката й беше на влюбена жена.

— Как върви благотворителната дейност, Едит? — попита тя, когато мина край прислужницата.

— Ужасно е скучно — оплака се Едит, докато промушваше иглата през бялото платно на свещеническия стихар.

Лиана потисна усмивката си.

— Надявам се в бъдеще преденето да не те изморява толкова.

Пред вратата я срещна Масе.

— Добър ден — поздрави я Лиана. Усмивката й контрастираше с намусената физиономия на снаха й.

— Не мога да понасям непредсказуемото нормандско време — оплака се Масе, като поклати тежкото кадифе на роклята си. — Като че вече е дошло лятото.

Лиана се засмя и посочи работната си дреха.

— Никога не съм се страхувала да предпочета удобното пред модерното.

Масе я изгледа критично.

— Роклята ти е подходяща за работа на полето. А лицето и ръцете ти са изгорели от слънцето. Лесно биха могли да те вземат за селянка.

Обидата се хлъзна покрай ушите на Лиана. Тя беше щастлива. Някакъв странстващ рицар я беше взел за друга. Потисканата три седмици страст, днес беше експлодирала в пламенна любовна игра. Беше прекарала в ръцете на Ранд няколко чудесни часа. Като си спомни за него, я прониза тъмен спазъм на припомненото удоволствие. Лиана сведе поглед, за да прикрие поруменялото си лице. После импулсивно грабна ръката на Масе.

— Знам, че ти се струвам странна — каза тя. — Но не искам това да те дразни!

Масе се изненада, после застана нащрек.

— Нито пък аз. Просто времето и някои дреболии развалиха настроението ми.

В размекнатото сърце на Лиана се прокрадна съжаление. Масе беше безплодна. Сега, когато Лиана познаваше любовната ласка на мъжа, можеше да разбере болката й.

— Ще поръчам охладен сайдер — предложи тя. — Ако искаш, довечера може да ти почета?

Все още нащрек, сякаш не вярваща на ушите си, Масе кимна и влезе в салона. Лиана поръча напитката, после се запъти към оръжейната да открие Чианг.

Оръжейният майстор стоеше замислен край прозореца. Тесните му плещи бяха сковани, косата му — разрошена. Беше провесил през амбразурата ръцете си, сбръчкани от многогодишна работа с разяждащи материали. Лиана пристъпи и застана до него. На зелената трева се упражняваха няколко рицари. Хвърляха копия по въртяща се мишена. По-добре да са там, отколкото в салона, помисли тя. За нейна изненада, Гокур беше разрешил на хората си да пият, да играят на дама и да ухажват жените.

— Мислех, че изпробваш новия барут — отбеляза Лиана.

Без да я поглежда, Чианг отговори плоско.

— Хората на Гокур са разбрали за моята ковачница.

Сега Лиана разбра защо е навъсен. От много години Чианг усъвършенстваше каляването на стоманата. Неговите остриета съперничеха на най-надеждните, донесени от изток. Но истинската му страст беше артилерията. Негодуваше срещу всеки, който го отклоняваше от любимото му занимание.

— Без съмнение са те принудили да им наковеш нови оръжия?

— Всеки един от тези дебелаци!

— Твоите мечове биха те направили богат човек, Чианг!

— Твоето тяло също би те направило богата! Аз не се интересувам от коването, както ти — от проституирането.

Чувството за вина стегна стомаха й. Не, каза си тя твърдо, аз не съм уличница! Това, което направих с Ранд, беше от любов!

— … пръста си не помръдвам за необузданите хора на Гокур — говореше Чианг. — Те използват мечовете си срещу селяните.

Лиана сви устни. Носеха се слухове за техните безчинства, но тя не им беше обръщала внимание.

— Ще кажа на Гокур, че нямаш време да се занимаваш с тях.

Чианг я изгледа с тесните си, тъмни очи.

— Доведеният ти син нареди друго.

Лиана се ядоса.

— Жерве няма тези права!

— Когато отсъства баща му, той е негов заместник.

— Да го вземат мътните — изруга тихо тя. Зае се да наблюдава учението на рицарите. Седлата им поскърцваха, когато замятаха копията към мишената. Всички бяха изпотени и ругаеха. Не след дълго Лиана отново се обади: — Какво ще кажеш да използваме мечове срещу англичаните?

— И тях няма да изкова, господарке!

Тя го изгледа остро.

— Господи, Чианг! Някой би помислил, че правиш услуга на крал Хенри?

— Интересуват ме единствено сигурността и реда. Този алчен идиот в Париж не ни осигурява нито едното, нито другото. Нямам никакво доверие на лудия крал Шарл. А още по-малко се доверявам на онзи, който го командва — Бернард Арманяк.

Лиана беше отчаяна. Чианг винаги е бил неин съюзник, неин приятел.

— Започна да говориш като вуйчо ми, херцогът на Бургундия — отбеляза тя, като се насилваше да звучи незаинтересована.

Чианг сви рамене.

— Той е отговорен човек. Безскрупулен, но отговорен.

— Опитва се да ме принуди да се омъжа за лорд Лонгууд.

— В крайна сметка лордът не идва със син, готов да заграби Боа-Лонг!

Ръката й несъзнателно застина на корема й. Не! Тя щеше да реши този проблем!

— С Жерве ще се заема по-късно. Сега най-важното е да отървем крепостта от домогванията на англичаните.

— Мислиш ли, че ще е толкова зле? — попита Чианг разнежено.

— Как може да говориш така? Мислех, че във вените ти тече азиатска кръв, а не тази на Ланкастър!

Чианг застина. Погледът му стана остър. Очите му заблестяха. Ръцете му се разтрепериха. Лиана разбра, че е докоснала най-съкровената му тайна. Тя пое дребните му, ожулени ръце.

— Какво толкова казах? Защо ме гледаш така?

— Ако ти кажа и двамата ще бъдем в опасност — гласът му беше тих. В него прозираше страх. После лицето му потъмня. Лиана разбра, че няма да й се довери. — Хайде да изпробваме барута — предложи китаеца.

Лиана се насили да не пита повече. Последва го към облицованата с мрамор маса. Натопиха малка хартия в сместа. Нямаше съмнение, че експлозивът е от високо качество. Лиана вече беше в по-добро настроение, когато стигна до градината зад кухнята.

— Мислех си, майко Брюло, дали не бихме могли да посадим малко цветя тук?

Старицата се беше привела над плевелите. Като чу думите на Лиана, вдигна поглед учудена. Младата жена почувства неудобство. Майка Брюло беше член на домакинството повече от тридесет години, но Лиана сякаш я виждаше за пръв път. Около сините й очи имаше бръчици, страните й бяха силно нагънати, устните й бяха свити изморено. Какво беше настанило тези бразди там? Някаква трагедия? Или триумф? Преди никога не я беше интересувало, но сега й правеше впечатление.

— Толкова бях заета да изхранвам войниците на Гокур, че занемарих градината. Може би до лехите с ряпа да насеем камбанки? А до граха — карамфили? — предложи Лиана.

Погледът на майка Брюло се замъгли от учудване.

— Често си повтаряла, че от цветята няма полза. Създавали бъркотия в градината и не оставяли място за зеленчуците.

Лиана пъхна ръце в джобовете на престилката. Собствените й думи я бяха засегнали дълбоко. Сякаш беше пропуснала нещо. Тя живееше в свят, съграден от задължения и прагматизъм. Не беше имала време да се порадва на малкия, но значим свят на красотата. Сега се чувстваше различно. Не й беше възможно да пренебрегне радостите и скърбите на другите. Любовта на Ранд я караше да съжалява за всичко, което беше пропуснала.

— Промених си мнението — каза тя. — Във всяка градина трябва да има място и за цветя.

Очите на възрастната жена светнаха.

— Така ще подредя лехите, че ще бъдат достойни за дофина Луи!

— Много добре — Лиана стисна немощната ръка. Някакво подрънкване привлече вниманието й. Жерве, загърнат със синьо наметало, крачеше важно до Гокур. Бяха се запътили към една от установките за оръдия. — Трябва да вървя. Кажи на Ги да ти осигури всичко, от което имаш нужда. Искам през лятото твоите цветя да украсяват салона.

— Благодаря, господарке!

Благородното лице на възрастната жена се украси с усмивка. Лиана не я беше виждала такава. Прииска й се да задържи топлотата й в сърцето си, но когато наближи крепостния вал гласът на Жерве я подразни.

— Артилерията ни ще издуха англичаните обратно през пролива — Жерве говореше и размахваше натруфен, златен ръкав към огромното оръдие. — Това оръдие може да изстреля стокилограмово гюлле.

Доведеният син пренебрегваше Лиана. Това я развесели.

— Жерве преувеличава — каза тя. — Оръдието поема шестдесеткилограмов снаряд.

Двамата се обърнаха към нея. Жерве разпери ръце.

— Така ли? — възкликна той. — Всеки ден научаваме по нещо ново от теб.

— Нямаше да е така, ако си правеше труда да се учиш сам — сряза го Лиана. — Чианг разполага с различни калибри. Сигурна съм, че ако го помолиш, ще те запознае с тях.

Жерве се намръщи.

— Не обичам да си създавам затруднения.

Като се усмихваше невинно, Лиана попита:

— Дали ще запомниш цифрите? Момчетата ми казаха, че учиш писмата си наизуст.

Всякакво старание за благоприличие напусна младия мъж.

— Прибери ноктите си, Лиана! Забравяш мястото си! — думите му бяха подхвърлени като ръкавица в краката й.

Предизвикана, тя го изгледа студено.

— Моето място е да бъда господарка на този замък! И винаги е било такова!

— Виж, госпожо, трябва да размислиш — намеси се Гокур помирително. — Съпругът ти те защитава от машинациите на крал Хенри. Той е французин, който може да наглежда крепостта вместо теб.

— Не съм се омъжила заради това за Лазар — възрази Лиана, като не сваляше поглед от Жерве. — И ти много добре знаеш това!

— Трябва хубаво да си помислиш, госпожо — каза Гокур. Укор беше вкаменил устата му. Избелелите му очи се бяха стеснили. О, Господи! Дали не беше допуснала още една змия в Боа-Лонг? — Като извика мен да защитавам крепостта, ти се противопостави на вуйчо си. След като пренебрегна херцога на Бургундия, ти не може да имаш същото влияние върху хората тук.

Жерве кимна самоуверено.

— Без подкрепата на Жан, никой няма да се подчинява на жена! — той я изгледа презрително. — Надявам се да се облечеш прилично за вечеря. Като гледам омацаната ти наметка, явно пак си се ровила из огнището на онзи китайски лъжец?

Лиана изгледа ръкавите си. По тях се бяха полепили сажди от барута, който изпробваха с Чианг. Лиана не се въздържа и каза:

— Ще правя каквото ми е приятно!

— Добре! Аз — също! — Жерве се усмихна. Обърна се към Гокур. — Китаецът ще изкове мечовете ви. Трябва само да изчакаме корабът със стомана, пристигащ от Милано.

Лиана прониза с поглед нахалника.

— Няма да се купува стомана от съкровищницата на Боа-Лонг! И Чианг няма да кове никакви мечове!

— Баща ми… твоят съпруг, без съмнение, ще бъде на друго мнение — изстреля Жерве.

— Баща ти е в Париж. Вероятно ще моли Арманяк и Шарл Орлеански да спрат вуйчо ми. Той иска да анулира нашия брак.

Жерве се разгорещи.

— А ти се моли баща ми да успее. В противен случай попадаш точно в ръцете на англичанина.

Лиана скръцна със зъби.

— В отсъствието на Лазар, аз командвам тук! Аз ще решавам какви оръжия да се правят! — осъзнала, че Гокур, един неприятен и външен човек, е чул достатъчно от тяхната разправия, Лиана се отдалечи. Спорът и новата неприятност, надвиснала над главата на Чианг, я бяха разстроили.

Вдигна поглед към слънцето. Пронизаха я тръпки. Скоро щеше да се срещне с Ранд. Днес имаше огромна нужда да го види. Имаше нужда да усети топлия му дъх, да се сгуши в силната му прегръдка. Здравият му разум и хумор трябваше да разкъсат мрежата, сплетена от Мондрагонови.

 

 

— И тогава тя започна да дърпа панталоните ми надолу, сякаш короната на крал Хенри е скрита вътре. Казвам й, успокой се, скъпа, ще се изтощя много скоро — Джак Кейд се привеждаше към Ранд през пищното деколте на жената и се хилеше. — Не ги наричат дойки без причина.

Намираха се в големия салон на Льо Кротоа. Ранд слушаше пиянските брътвежи на Джак. Беше раздразнен и развеселен едновременно. Херцогът на Бургундия наистина беше посрещнал много гостоприемно него и хората му. Джак и останалите имаха вино и жени до насита. Въпреки настояванията на Ранд да се упражняват всеки ден, те се забавляваха без контрол.

Джак каза нещо на развален френски. Дойката се изхили. Робърт Батсфорд, свещеникът, пресуши чашата си и извика за още бира.

— Да, не лишавай отчето от пивото му — обади се Джак. — Това е неговият начин да устоява на повика на плътта.

— Не разбирам какво открива в тебе — отбеляза злобно Батсфорд. — Женичката не разбира и дума английски, а твоят френски звучи като рев на магаре.

— Ха! — присмя се Джак, като си играеше с подгъва на фустата й. — Ти не можеш да различиш главата от крайниците си. Давиш мъжките си страсти в алкохол — той пощипна момичето по задните му части. — Минет и аз разговаряме с езика на любовта. Мъжкият език е по-подходящ, когато става дума за женско тяло, гърди и други части — докато говореше, ръката му потъваше по-дълбоко под полите.

Нецензурният разговор не беше нещо ново за Ранд, но сега се вслушваше по-внимателно. Джак с удоволствие разкриваше сложни детайли от методиката си за прелъстяване и любене.

Ранд беше станал жаден за знания ученик. Искаше да проникне в тайните на любовта. Попиваше информация от Джак и останалите. Но истинското познание беше скрито в прегръдките на Лиана. Всеки път, когато се любеха, той откриваше по нещо ново за нея и за себе си. Сякаш в душата и тялото й бяха скрити тайни, дълго чакали да бъдат освободени. Те разкриваха нови чудеса.

Джак четеше лекция за съживяване на женската страст, след обявление за изчерпването й. Ранд се размърда неспокойно. Дискретно се нагласяваше, за да прикрие неудобната подутина на похотта. Погледна през прозореца, за да прецени мястото на слънцето. Пресметна колко часа му оставаха до срещата с Лиана.

Постоянно го разяждаха угризения на съвестта. Лиана беше млада и в цветущо здраве. Вероятността да забременее беше голяма. Подобно баща си, Ранд щеше да припознае детето. Но за разлика от него, Ранд нямаше да успее да остави обидената си съпруга. Господарката нямаше да бъде толкова толерантна, както я представяше Лиана. Но към Лиана продължаваше да го тласка някаква вълшебна сила. Ранд не успяваше да й устои.

В песните се пееше, че завоеванието изместваше възбудата от преследването. Но с него не беше така. Любовта му към Лиана растеше с всеки изминат ден. Подхранваше се от чаровната интимност в закътаното горско местенце. Тяхната страст можеше да се оприличи с песен без край, с неугасим и вечен пожар. Дори и векове да лежаха пред тях, Ранд знаеше, че няма да му стигне времето. Нямаше да успее да отдаде цялата любов, закътана в душата му.

Но пред тях нямаше столетия. Имаше само един-единствен ден.

Приготовленията на херцога вече приключваха. Той твърдеше, че бракът между Белиана и Мондрагон вече беше изтрит от регистрите на църквата и държавата. По негова заповед, епископът на Тур се готвеше да извърши церемонията с подобаващ ентусиазъм.

Ранд приведе глава. Изглеждаше му срамно и грешно да разменя клетви за вечна вярност с онази жестока, чернокоса жена. Тя не го искаше, а и той не я желаеше. Но крал Хенри имаше нужда от форта. Двамата трябваше да обвържат съдбите си за доброто на Англия и Франция. Целта беше изключително благородна.

— … ако има такъв случай, тогава може да се поучите от зверовете в гората — продължаваше Джак с авторитета на професор. — Не познавам по-голямо блаженство от това, нечий женски задник да ми…

— Престани да дрънкаш за похотливите си изобретения — избухна Батсфорд раздразнен. Ранд го разбираше добре. — Като че само ти имаш опит в тези работи!

— Ревнуваш, а? — попита Джак, като галеше коляното на Минет.

— Жените лесно се дресират, като соколите — натърти отчето. Обърна се и погали птицата, кацнала на облегалката на стола му. Охлаби въжето и го усука около ръката си. — Отивам на лов! — той се заклатушка пиянски към вратата. Когато се обърна, Ранд помисли, че не е далеч от мисълта да застреля Джак.

После изражението на свещеника светкавично се промени. Батсфорд се стегна и съобщи:

— Негова светлост херцогът на Бургундия. Негово светейшество епископът на Тур — поклони се ниско на двамата мъже, влизащи в салона.

Настроението на компанията се промени веднага. Жените, седнали в коленете на войниците, изчезнаха, подобно призраци. Разговорите секнаха. Всички станаха.

Изражението на Жан говореше, че изобщо не е бил заблуден. Той се приближи към Ранд с многозначителна усмивка.

— Надявам се, че се забавлявате добре, господине?

Джак се оригна, измърмори някакво извинение и се усмихна криво.

— Да, Ваша Светлост — отговори Ранд. Яростно се стараеше да потисне смеха, напиращ в гърдите му. — Изобилието на вашата кухня не познава граници.

— Както и изобилието от жени — измърмори Жан, като гледаше към Джак. — Не обвинявам хората ти. Тези седмици на изчакване дотегнаха на всички. За щастие вече е време да се действа.

— За щастие? — повтори Ранд. — Значи анулирането вече е факт?

Херцогът го изгледа, без да променя изражението си.

— Оказва се, че това не е необходимо.

Студените пръсти на лошо предчувствие стегнаха гърлото на Ранд.

— Защо?

— Лазар Мондрагон е мъртъв.

Ранд беше изумен.

— Мъртъв! — Батсфорд и епископът се прекръстиха. — Може би ще ни обясните, Ваша Светлост?

Жан сви рамене.

— Мондрагон е станал жертва на инцидент. В Париж е попаднал на лоша компания. Една вечер се напил и се удавил във водите на Сена.

— Наистина ли е било нещастен случай? — попита Ранд, като сви юмруци.

— Божиите дела не се подлагат на съмнение — отговори остро херцогът. — Особено, ако имате полза от това.

Ранд се обърна. Очевидно херцогът на Бургундия е имал трудност с анулирането на брака. Прибягнал е към жестокост. Нямаше смисъл да го обвинява за смъртта на Мондрагон. Херцогът изобщо не е бил в Париж, въпреки че ръцете му можеха да бъдат много дълги. За Жан Безстрашния камата и измамата бяха нормални средства за постигане на целите. Нещастният глупак беше станал жертва на безскрупулния благородник. И аз, роптаеше мислено Ранд, трябва да се сродя с този клан? Той се обърна и изгледа Джак. Погледът му питаше дали и той няма да стане жертва на нещастен случай, когато стане безполезен.

Херцогът се приближи до масата. Махна на епископа да се присъедини към него. Божият служител, обгърнат в кадифе и злато, се усмихна широко на Ранд. Изцяло плешив, главата му блестеше като глобус. На гърдите му висеше тежка, златна верига. Ранд си направи извода, че епископът имаше голяма облага от съюза си с херцога на Бургундия.

Жан подреди някакви документи. Всичките бяха подписани и подпечатани. Приличаха на схема за военна битка.

— Всичко е наред. Тази нощ ще докараме племенницата ми тук. Утре ще бъдете венчани — Ранд кимна напрегнат. — Знам, че си противник на насилието, но след като Белиана е извикала на помощ враговете ми, трябва да я отвлечем. Но предупредете хората си да внимават. Въпреки, че Белиана ме наскърби, не искам да я видя наранена. Все пак тя е нежна… по неин начин.

Нежна, помисли Ранд. Котката, която беше зърнал на моста, изглеждаше крехка като накалена стомана.

— Няма да й се случи нищо. Лично ще ръководя операцията.

Херцогът му даде точно разположение на стаята й. Обясни му по коя стена трябва да се стигне до нея. Как да проникне във вътрешността на замъка.

— Ще трябва да осигурите и лодка — привърши той.

— Ще уредим всичко — увери го Ранд. Сърцето му подскочи от радост. Имаше още един ден, който можеше да прекара с Лиана.

 

 

Провиращи се през приведените клони, двамата пристигнаха заедно. Вплетоха жадни устни и тела. Смехът й отекваше в сърцето му. Зарази го нейната искреност. Само мъничко кътче от душата му се чудеше дали смехът й щеше да бъде същия, след този ден.

— О, Лиана! — възкликна той, като освобождаваше къдриците й от шапчицата. — Обичам те! — бледите косъмчета по бедрата й се плъзгаха като живак между пръстите му.

Тя го прегърна през кръста. Повдигна се на пръсти и поиска целувка.

— Толкова ми липсваше, Ранд! — когато телата им се притиснаха, Лиана тихо въздъхна и се усмихна.

— И ти ми липсваше!

Усмихнат, Ранд притисна бедрата си до нейните. Искаше да я убеди в истинността на думите си.

— О, Господи — прошепна тя, когато устните му се сведоха към нейните. — Наистина ли слънцето направи само една обиколка, откакто се видяхме?

— Една? Цяла вечност — Ранд продължи да пие нектар от устните й.

— Какво прави без мен? Сигурно се забавлява с приятелите си?

— Разбира се. Казах им, че ме е омагьосала горска вещица.

— Горска вещица? — Лиана се престори на сърдита и му обърна гръб.

— Спокойно — каза той. Повдигна тежката й, копринена коса. Целуна мястото под нея. — Това беше просто сън… — Ранд започна да я съблича. — Господи, колко си красива! — като пренебрегна настоятелните тръпки в слабините си, започна бавно да целува раменете и тила й. Лиана въздъхна. Опита се да се обърне, но той я държеше далеч от себе си. — Спокойно, хубавице. Имаме доста време, докато се разделим.

Лиана вдигна поглед към небето. Искаше да се увери, че няма да се стъмни скоро. Ръцете му се задържаха на кръста й. След това се запътиха нагоре. Обхванаха затоплените й гърди. Устните му жадуваха да усетят вкуса на тези розови връхчета.

Ранд използва момента, за да свали и своите дрехи. После се притисна към сладостните й форми.

Лиана отново се опита да се обърне. Ранд отново я остави неподвижна. Ръцете му потърсиха женската й същност. Намериха я гореща и готова. Лиана отрони сладостен стон.

Трескаво Ранд я повали на земята и я обърна в ръцете си. Красотата на лицето й и доверието в очите му прободоха очите му. Сякаш го изгори ярък пламък.

Сгуши се между гърдите й. Намери твърдите върхове на зърната й. Забеляза, че днес гърдите й бяха попълни, по-женствени, сякаш подпухнали от страст. Като опустошителен огън го завладя див импулс да я обладае. Не му беше достатъчно само да я прегръща, да я целува. Искаше много повече…

Устните му се насочиха надолу. Към стегнатия, красив център на тялото й. После и по-надолу. Там го мамеше и подканваше прелестен мед. Зацелува я с такава страст, че Лиана въздъхна.

— Всичко е наред. Обичам те! — той захапа малко плът и я придърпа. Сякаш от много далеч идваха виковете й на удоволствие. Тялото й се извиваше и напрягаше. Освобождаването й го обля като любовен еликсир. Ранд се повдигна и се доближи до устните й. — Обичам те, Лиана — съзнаваше, че им остава малко време. Отчаяно копнееше да я притежава цялата. — Кажи ми, че ме обичаш, сладката ми! Кажи ми!

Изтръпнала от страст, Лиана усети отговора да пълзи нагоре по гърлото й. Любовните думи се бунтуваха и искаха да бъдат освободени. Но тя устоя на импулса.

Обожанието, което й демонстрираше Ранд, неочаквано я накара да се засрами. Един ден той щеше да узнае, че с него тя е искала да сложи рога на съпруга си и да роди дете. Щеше да научи, че е поставила сигурността на Франция над своята любов. По тази причина не можеше да се поддаде на нежната му настоятелност. Колкото по-малко му даде, толкова по-свободен щеше да бъде.

— Ранд, ако можех, щях да те обичам до края на живота си!

Усетил противоречивите й чувства, той я погали успокоително. Легна върху нея. Гърдите й потръпнаха с несвойствена чувственост. Заболя я и тя почти се разплака.

— Егоистично е от моя страна да искам това, което не можеш да ми дадеш — каза той. — Лиана, достатъчно е, че прие моята любов. Подаръкът… на моето… тяло! — докато говореше, той започна вълшебния ритъм. Облада я светла радост.

Това е любовта, мислеше Лиана. Нея възпяват трубадурите. Любовната радост беше продукт повече на любовни рани, отколкото на постижения.

Ранд я издигаше на горещ пиедестал. Лиана избухваше в неизброими късчета от сладост. Той винаги отлагаше своето удоволствие, докато тя бъде напълно задоволена. Вкопчена в мускулестите му рамене и вгледана в трескавото му лице, Лиана разбра, че това отлагане е платено скъпо.

Когато най-сетне Ранд отвърза юздите на своята страст, през нея сякаш премина снаряд. Мощното освобождаване на любовта му я накара да потрепери. После дълго лежаха мълчаливи. Облети в доволство и мокри от страст.

Най-сетне тя се размърда.

— Изпей ми песен! — Лиана се задъхваше, докато търсеше дрехите си.

Ранд се усмихна. Облече се и взе арфата. Но не засвири, а й я подаде.

— Не, Лиана! Искам ти да ми изпееш нещо.

— Не бъди глупав! Толкова пъти съм ти повтаряла, че не ме бива в това изкуство.

— Защото се подценяваш — той напъха инструмента в ръцете й. — Посвири за мен!

— Само ако обещаеш, че няма да ми се смееш?

— О, Лиана, знаеш много добре, че няма да го направя.

— Добре, Ранд!

Арфата беше тежка. Рамката й беше износена от допира на любимите ръце. Лиана задърпа струните. Те сякаш още носеха спомена от майсторството на Ранд.

— Не се страхувай от музиката, Лиана!

Звуците задоволяваха и нея. Лиана подхвана старинна германска мелодия. После запя:

Вървях през полето, без никой да научи,

защото моят любим ме очакваше там!

О, Богородице, той ме получи…

Изплашена, Лиана замълча.

— Разбираш ли — оплака се тя, като гледаше към земята. — Гласът ми е слаб. Като изветряло вино.

— Гласът ти е превъзходно сладостен. Чувам го, когато ми шепнеш, когато се смееш, когато съм в тебе… — той повдигна брадичката й и се вгледа в очите й. — Разбираш ли, Лиана? Песента трябва да блика от сърцето ти. Предай чувство на гласа си!

Тя започна отново. Гласът й потреперваше, докато погледна Ранд. Любовта, която откри в тревистозелените му очи, й даде сила да продължи. Тупкането на сърцето й се пренесе в гърлото. Лиана пееше така, както никога не го беше правила.

Всичките му целувки се сляха в една,

легло ни бяха цветя и трева.

Никой не отгатна нашата игра,

освен нас и една елха.

Тра-ла-ла, ето мястото на нашата страст!

Последните думи излетяха към бриза. Сякаш нотите затанцуваха из въздуха. Очите й неочаквано се напълниха със сълзи.

— Вече мога да пея!

Ранд пое арфата и я остави настрана.

— Така е.

— Благодаря ти, Ранд, че ме научи.

Той се приведе и целуна сълзите по страните й.

— На нищо не съм те научил. Музиката е в теб.

— Но ти я отключи, Ранд! Ти… — Лиана замълча и се впи в наметката му. Не, тя не можеше да го обича. Не можеше да си позволи да обича мъж, който нямаше да бъде част от нея. Единствената й надежда беше, че може би щеше да роди неговото дете. Дългите, самотни години, които й предстояха, щяха да се изпълнят със смисъл. Щеше да има някой, на когото да остави наследството си. Заповяда си да не се поддава на сълзлива сантименталност и каза: — Може и да не признаваш, че си ме научил да пея, но аз ще се заема с твоето образование.

Изумен, Ранд се облегна на дебелия ствол на стар дъб.

— Така ли?

— Да — обхваната от решителност, тя извади от джоба на престилката си мръсна, платнена торбичка.

Лицето на Ранд се стегна.

— Лиана, знаеш, че не ми е приятно да се занимаваш с барут и оръжия. Би могла да се осакатиш!

— А ако ти не станеш по-опитен, може да се озовеш с гюлле в гърдите си.

— Защо трябва да бъдеш такъв инат?

— Това е много важно за мен. Така, както рицарството за теб. Ти си обрекъл живота си на него. Защо и аз да не се занимавам с това, което ми е приятно? Само защото съм жена ли?

— Подлагаш живота си на опасност!

— Барутът е опасен само за онзи, който не внимава — тя разтвори торбичката. Показа му жълто-сивата смес. — Виж, извадила съм всичко от земята. Смесила съм го със собствената си ръка. Въглен, сяра и солта на Питър. Толкова е много, колкото дивите лилии из полята.

Ранд продължаваше да бъде ядосан.

— Но цветята не причиняват тежки травми на онези, които си играят с тях.

— Аз не си играя с барута. Просто го използвам. Сега погледни по-внимателно. Този барут се нарича царевичен. Смесен е с вино, за да не се отделят елементите му — Лиана посочи малък, кух дънер наблизо. — Хайде да го взривим!

Ранд поклати глава.

— Защо трябва да разрушаваме напълно безвреден дънер?

— Това е в интерес на науката, господин рицарю. Ти не се ли упражняваш в подвижна мишена? — Лиана посочи отвора. — Да кажем това е тунел в мина. — Откъсна едно цвете и го втикна в покрития с лишей ръб. — Това е стражата, а това — стената.

Ранд пристъпи по-близо. Дъхът му докосваше лицето й. Постави ръка на рамото й. Лиана не обърна внимание на обичайната чувственост, която й причиняваше присъствието му. Продължи със заниманието си.

— Тази пръчица е бойната кула, а… — гласът й стана несигурен, когато пръстите му погалиха тила й. — Слушаш ли ме, Ранд?

— О, да — отговори той отмалял.

Лиана му хвърли подозрителен поглед, после се върна към заниманието си.

— Ето го нашето укрепление.

— Не съвсем — той започна да добавя камъчета и листа към конструкцията й. — Забравила си конюшнята. А това тук е лечебницата.

— Това не е необходимо.

— Защо ще атакуваш, ако не се целиш в хората и стоката? — Ранд я погледна. — Те не знаят, че твоята наука би могла да ги убие на минутата.

Лиана се намръщи.

— А как би могъл да разрушиш стената?

Той облиза ухото й.

— Ще използвам чара си и ще я превзема отвътре.

— Ранд!

— Добре. — Той перна настрана парче кора. — Ще атакувам крепостната порта.

— Ха! Срещу тебе са петдесет стрелци с лъкове. Никога няма да успееш.

— Правил съм го и преди, хубавице.

— Е, моят начин е по-добър. С барута всичко е възможно — тя прокопа усърдно тунел в дънера. — Миньорите прочистват прохода.

— Ами рова с вода?

Прониза я страх.

— Ще го преплуват. Обвит във восъчна хартия, барутът ще остане сух — тя постави малко от праха в парче пергамент. Настани заряда под дънера и проточи парче коноп. — Гори бавно. Накиснат е в негасена вар. Ще гори и когато стигне заряда. Ето, направи го ти.

Той я изненада, като нагласи всичко много прецизно. Стана й ясно, че въпреки неговото неодобрение на експлозивите, владее военното дело. Беше демонстрирал незаинтересованост, но беше запомнил всички детайли от операцията.

— Поставих много малко заряд. Зърнестият барут избухва с голяма сила — каза тя. Погледът й следеше сръчните му пръсти. — Не искам да убиваме стражата, а само да си осигурим достъп до крепостта. Ето, запали сега фитила.

Ранд се усмихна и взе кремъка и овъглената кърпа от нея. Като получи искра, той подпали тъканта. Разнесе се пукане и гъст дим. Замириса на сяра.

Лиана скочи на крака и го задърпа за ръкава.

— Да се махаме!

Приклекнал, Ранд продължаваше да се взира в съскащия фитил.

— О, Господи — извика тя. — Размърдай се, Ранд!

Когато стана ясно, че той ще остане на място, Лиана се хвърли към него. Двамата се търколиха върху тревата, точно когато барутът в дънера избухна. Парчета дърво зачукаха върху гърбовете им.

— По дяволите, Ранд! Защо не се отмести?

Той я изгледа сериозно.

— Дали миньорите имат шанс да се измъкнат преди експлозията?

— Да!

— Винаги?

— Не.

Ранд се приближи към дънера, за да изследва пораженията. Наоколо бяха се разпилели камъчетата, пръчките и знамето.

— Е, ти превзе замъка — отбеляза той.

Лиана се взираше удивена в назъбения отвор в дървото.

— Много по-ефикасно е, отколкото да се атакува портала.

Ранд обхвана брадичката й с длан.

— Но на каква цена, Лиана?

— Какво искаш да кажеш?

Той се наведе и започна да събира парчетата едно по едно.

— Когато войската атакува укрепление, убиват само мъжете. От експлозията може да загинат жени, деца, добитък…

— Само ако е поставен не на място и избухне не навреме — защити се тя. — Само, ако обсадените са толкова глупави, че да останат по местата си.

— По време на битка може да се случи всичко — каза тихо той.

Лиана се почувства виновна. Смирено погледна надолу към ръцете си.

— Съвременните пълководци не се интересуват от такива неща — тя вдигна поглед към неговия. — Рицарството си отива, Ранд. Такива като теб са рядкост в наши дни. Трябвало е да се родиш преди около двеста години.

— Честта и човечността никога няма да умрат, Лиана!

— Да, но няма повече змейове за убиване. Нито хубавици за спасяване — привърши тя замислена. — По-добре е жените сами да се отбраняват, отколкото да очакват някой да ги спаси.

— Ти наистина ли си толкова смела, за каквато искаш да те приема?

— Не, но не съм и безпомощна.

— От какво се страхуваш, Лиана? Кажи ми?

Списъкът й беше доста голям. Би могла да му довери, че Боа-Лонг се изплъзва от контрола й, че английският лорд би могъл да се върне за нея. Ужасяваше се от реакцията на вуйчо й, причинена от присъствието на Гокур в крепостта. А най-много се страхуваше, че ще загуби Ранд. Един ден двамата щяха да бъдат разкрити. И по-лошо — той можеше да научи истината за нея!

— Страх ме е от водата — отговори простичко тя.

Ранд започна да се смее. После се овладя, сякаш беше отгатнал, че е назовала най-незначителното си опасение.

— Така ли? Защо?

— В Сома се удави човек, когото много обичах. Никога не съм могла да понасям вода, ако не е в чаша, или в плитка вана!

— Горката ми хубавица — каза той нежно, като я погали. — Коя беше жертвата?

— Майка ми.

— О, Господи — задъха се той. — Видя ли как се случи?

— Аз… да! Тогава бях само на четири години. Спомням си толкова малко. Само отделни сцени и това, което ми разказваха по-късно. Тя се подхлъзна… и падна. Аз изкрещях за помощ, но тежката й рокля я повлече надолу — Лиана потръпна от тягостния спомен. — Косата й беше разпиляна подобно листа на папрат. Дойде някой да я изтегли навън. Не можеше да бъде заспала. Изглеждаше толкова изплашена, застинала…

Лиана преглътна. Ранд протегна ръце. Тя се хвърли в прегръдките му и се разрида. Плака, докато не й останаха сълзи.

Тялото му пулсираше с любов и тъга. Много по-късно той почувства, че се е успокоила. Лиана леко помръдна ръка. Пръстите й започнаха да галят гърдите, бедрата, слабините му.

Неговата страст можеше да я излекува. Не след дълго телата им лежаха вплетени върху тревата. Бяха се слели, в потвърждение на живата радост.

Лиана погледна нагоре към небето. То изпъстри сребристите й очи със синьо.

— Страх ме е от водата — призна тя. После се усмихна. — Но не се страхувам от любовта.

— О, Лиана! — с нежно движение той разтвори бедрата й и се приведе към тях. Опитваше се да си втълпи, че тези мигове ще продължат вечно, че утре ще се срещнат и ще се любят отново. Но безнадеждността изпъстри страстта му с отчаяние. Утре той щеше да се ожени за госпожица дьо Боа-Лонг. Скоро Лиана щеше да узнае за предателството му.

Ранд проникна в нея. Погълна въздишката й с жадна целувка.

— Лиана, искам винаги да помниш едно нещо! — Ранд говореше, като се движеше бавно в нея.

— Да? — тя повдигна бедрата си, за да посрещне тласъците му.

— Обичам те! Ако зависи единствено от мен, бих те обичал вечно! — той целуваше лицето, шията, гърдите й. — Приеми любовта ми и я запази завинаги!

Сърцето му заби лудешки. Тласъците придобиха нов ритъм. Чул виковете й на освобождаване, Ранд отвори очи. Представи си как горещината на неговата любов я обгръща и докосва навсякъде. Искаше да й се отдава, докато тя получи всичко от него. Искаше Лиана, а не друга, да получи най-доброто от него.

Стараеше се да не издава своята мъка. Тя се беше свила сладостно и доверчиво под него. Ранд подозираше, че го обича по неин начин, въпреки преструвките й, че не е така.

— Къде ходиш всеки ден, Ранд?

Той я притисна силно.

— В тези несигурни времена е по-добре да не знаеш. Просто помни, че съм наблизо.

— За колко време? — попита тя изплашена. — Сигурно скоро ще се разгори война между Арманяк и Жан. Ще се включиш ли?

— Не. Тази вражда не касае мен.

Откъм морето долетя дъждосвирец и се разкрещя над главите им. Лиана се размърда и погледна към него.

— Ненавиждам мига, когато трябва да се разделим — въздъхна тя. — Но ни очаква утрешният ден, нали?

„Не, сладката ми — помисли Ранд. Днес съм твой любим, утре ще стана твой господар.“

Както винаги той я изчака да си тръгне първа. Седеше сред тревата, превърнала се в тяхно любовно гнездо. Налегнаха го мрачни мисли за собственото му бъдеще. Нещо го убоде. В гънките на колана му стоеше скрит талисманът, подарен му от крал Хенри. Символът, който винаги беше крил от Лиана.

Сега го измъкна. Вгледа се в примигващия изумруд. Там се готвеше за скок леопардът на Англия. Под него блестеше девизът: „За смелия всичко е възможно!“

Енжеранд Неопетненият! В какво се беше превърнал безупречният рицар? Обетът, който беше дал, изискваше да ухажва дамата на своето сърце, а на него му се искаше да я притисне до себе си и да я люби до забрава. Но беше обречен да я загуби!

Ранд стана и гневно запокити талисмана. Не се обърна дори да погледне къде се е приземил.