Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (18)

Глава седемнадесета

Светът сякаш се срути върху Лиана. Тя погледна ужасена към Ранд. В очите му се отразяваха собственият й страх и чувство за вина.

— О, Господи, не! — задъха се тя. Измъкна пелената от люлката, зарови лице в нея и вдъхна бебешкия аромат. — Може би е бил неспокоен? Може Масе да го е взела в леглото си?

Докато я водеше натам, Ранд не издаваше своя гняв. Когато отвори вратата, страхът беше сграбчил Лиана със стоманени клещи. Тя изпъшка. Пръстите й се вкопчиха във вълнената пелена подобно нокти на хищник. Камината беше студена, стаята — празна, леглото — недокоснато.

— Господи, ела ми на помощ!

Ранд изскочи от стаята.

— По-добре е да съобщим на другите!

Ужасът и тревогата зачаткаха в стъпките им надолу по стълбата. Те влетяха в салона. Лиана беше останала без дъх.

— Масе и бебето са изчезнали — извика Ранд.

Разнесоха се стонове. Никой не можеше да повярва на ушите си. Ранд откри майка Брюло и я сграбчи за раменете. Възрастната жена се отдръпна назад.

— Господарю, тя пожела да го сложи в леглото сама. И през ум не ми мина…

— Кога? Кога ги видя за последен път?

Възрастната жена склони глава.

— Преди няколко часа, господарю.

— Господи, ако нещо се случи на сина ми… — той замлъкна, но погледът му беше достатъчно красноречив.

Всички забързаха да претърсват замъка. Лиана се вкопчи в ръката на Ранд.

— Няма да ги открием тук! — тя се разрида. — Света Дево, тя е отвлякла Емри!

Ранд я прегърна.

— Тя няма да му направи нищо лошо, Лиана. Масе обича момчето.

— Къде го е отвела?

— Без съмнение в Мезонсел при Жерве.

— Тогава какво правим още тука? — попита тя паникьосана.

Двамата се втурнаха към конюшнята. Любимият на Масе пъстър жребец липсваше.

— Да я вземат мътните — проплака Лиана. — Той е толкова малък. Ще му бъде студено. Той ще има нужда от мен и…

Ранд я сграбчи за раменете. Зад тях просветваха фенери. Хората от замъка претърсваха двора.

— Ти ще си го получиш, Лиана. Още преди да е изгряло слънцето, ще го държиш в ръцете си!

Тя се вкопчи в наметката му.

— Идвам с теб!

Ранд поклати глава.

— Върни се обратно в къщата.

— Не, аз не мога…

Ранд я разтърси силно.

— Господи, жено, толкова ли не можеш поне веднъж да ми се довериш? Мислиш ли, че няма да успея да намеря собствения си син?

Изплашена от грубия му жест, Лиана наведе глава. Ранд се отдалечи и започна да дава нареждания на конярите и рицарите.

Лиана се колеба много кратко. Опита се да овладее полудялото си сърце. После се огледа, за да бъде сигурна, че никой не я наблюдава. Завърза пелената на раменете си, грабна един ръждясал нож от стената и изведе кобилата си в тъмнината отвън. Незабелязана от мъжете в конюшнята, тя се метна на седлото и пришпори.

Мезонсел отстоеше само на петдесет километра северно от Боа-Лонг.

В мислите й се въртеше една-единствена мисъл. Емри беше изчезнал. Тя трябваше да си го върне обратно. Когато навлезе в нощната гора, тогава узна какво означава истинския ужас. Като си представи, че това се е случило и на сина й, тя пришпори коня смело.

Още не изминала и половин километър, тя дочу изстрел. Лиана се приведе върху гривата и продължи упорито напред. С всяко чаткане на копитата, в нея растеше отчаянието. Клоните раздърпваха косите й. Впиваха се в пелената и я душеха. По заплетената горска пътека, осветена оскъдно от луната, панически я догонваше конски тропот. Един конник препречи пътя й и дръпна юздите.

— Ранд! — изпъшка тя. Опита се да го заобиколи, но той беше по-силен.

— Върни се в замъка, Лиана! — заповяда й той.

Тя се опита да издърпа юздите от ръцете му.

— Позволи ми да продължа! Не мога да се излежавам, докато синът ми е в опасност! — Лиана дишаше тежко. Впиваше коленете си в хълбоците на кобилата си. Тя се сблъска с коня на Ранд.

Догони ги Джак Кейд. Той изобщо не се изненада, като я видя.

— Време беше да я настигнем — отбеляза той.

Очите й се взираха без страх в тези на съпруга й.

— Ако искаш да се върна, трябва да ме принудиш насила!

Той погледна към Джак, който поклати глава.

— Не искай от мен това, господарю. Нищо хубаво не очаква онзи, застанал между лъвицата и малкото й — той обгърна Лиана с поглед. Тя стоеше изправена на седлото си. — Господарката язди по-добре от много мъже.

Ранд изруга.

— Остави на мен всичко, Лиана. Нали сама беше свидетел, как два пъти успях да надхитря Жерве?

— Масе има преднина от няколко часа. Само си губим времето в приказки.

Като изруга отново, той пусна юздите на коня. После пришпори своя и полетя напред. Лиана и Джак го последваха.

Гърдите й бяха пълни с мляко. От тръскането я заболяха. Като си представи, че и Емри е усетил липсата на майка си, едва не изкрещя от ужас. Всички галопираха на север. Прекосиха мостовете над Оти и Терноаз. Нощта отстъпваше пред сивото, мъгливо утро. Гората започна да оредява. В далечината, през нивите, се забелязваха кулите и стените на Мезонсел.

Господи, чудеше се Лиана, каква може да е целта на Масе? Дали не искаше да задържи Емри за себе си? Или се надяваше да спечели любовта на Жерве, като му осигури заложник? Мисълта, че синът й може би беше част на някакъв пъклен план я влудяваше.

Изплашени и изпълнени с безпокойство, конниците стигнаха Порт дьо Бланш — южната врата на града. Градинарите, очакващи пазарния ден, ги изгледаха озадачени. Ранд се обърна към дебелия, сънлив пазач:

— Виждал ли си чернокоса жена? Тя язди хубав кон и носи бебе.

Мъжът примигна с очи.

— Откакто съм застъпил на пост, такава не е минавала.

— Отваряй вратата! Имаме спешна работа.

Мъжът сви рамене лениво.

— Никой не може да ме принуди да отворя вратата, докато не чуя звъна на камбаните — той вдигна поглед към небето. — Още двадесет минути и…

— Не можем да чакаме толкова — отряза го Ранд. Бръкна в джоба на наметката си, извади няколко сребърни монети и ги хвърли в краката на войника.

В очите му проблесна алчен поглед, но явно се притесняваше от селяните наоколо.

— Трябва да спазвам заповедите. Дофинът Луи е много строг.

— Значи ще откажете гостоприемство на племенницата на херцога на Бургундия? — попита тя.

Оня явно се стресна, но отговори:

— Това не е негов град!

В този момент Лиана осъзна колко е разкъсана Франция от противоречията между благородниците й. Погледна към Ранд. Той явно вече губеше търпение. Лицето му потъмня. Ръката му се стрелна към меча.

— Ще вземеш парите или ще изпробваш моето острие!

Пазачът се разбърза да отваря вратата.

— Чудя се — каза Джак, докато се придвижваха към центъра на града, — какво прави тук дофинът?

— Без съмнение се опитва да организира защитата срещу Хенри.

Лиана се ядоса, но не каза нищо. Сега не й беше до политика. Единствената й грижа беше Емри. Не успяваше да се пребори с чувството на вина. Трябваше да прозре, че Масе ще остане вярна на Жерве. Не трябваше да й поверява детето. Двамата с Ранд бяха се забавили прекалено много, докато се бяха любили.

След като напълниха не една и две протегнати длани с монети, научиха къде е жилището на Жерве Мондрагон. То беше в една тясна, натъпкана с боклуци улица. Утринната мъгла допълваше неприятното усещане.

— Явно на Мондрагон му е приятно сред свинете — измърмори Джак.

— Ще отиде и по-далеч, след като се срещна с него — закани се Ранд. Той спря коня си и изгледа остро Лиана. — Този път ще трябва да ме послушаш — той посочи към близката каменна арка. — Чакай в онзи двор. Пази конете, защото са ценни и може да ги откраднат.

Тя преглътна, но само кимна.

— Лиана… — той се пресегна и стисна ръката й. — Искам да ми обещаеш нещо. Ако нещата тръгнат не както трябва, да отидеш възможно най-бързо в Кале.

— Кале? Но той е на още петдесет километра оттук. Градът е във владение на англичаните — тя вирна глава. — Няма да мръдна без моя син. Не искай от мен да се предам в ръцете на врага.

Ранд се ядоса.

— Кой сега е твой враг, Лиана? Синът ни не е ли в ръцете на французин?

Тя прехапа устни.

— Обещай ми!

— Добре. Обещавам.

Ранд я целуна страстно. Тя усети вкуса на собствените си сълзи. Зачуди се кога се беше разплакала.

— Пази се, Ранд — каза тя разтреперана. — И доведи нашето момче!

Усмивката му изглеждаше малко пресилена, но погледът му я успокои.

— Не се съмнявай в това.

С извадени ножове, Джак и Ранд приближиха къщата. Въпреки че беше изморен от нощната езда, Ранд усети прилив на сили. Опита се да отвори вратата, но тя беше заключена. Изрита я с всичка сила. Ръждясалите резета и панти се пропукаха.

Двамата пристъпиха във вледеняваща тишина. Миришеше на угаснал огън и вкисната бира. Нямаше и следа от Жерве. Не се дочуваше и бебешки плач. Но инстинктът на боец му подсказваше, че го грози опасност. Из въздуха сякаш витаеше някаква обреченост. Косата му настръхна. Забравил дори да диша, Ранд посегна да издърпа меча си.

От вътрешността на къщата се дочу детско проплакване. Този звук прободе сърцето и подпали кръвта му. Като внимаваше да не усуче шпорите си, той се приближи към стълбата. Отдясно се раздвижиха сенки. Отляво се измъкна меч. Проблесна метал. Ранд се извъртя, но две остриета се сплетоха пред гърлото му. Той замръзна. С крайчеца на очите си видя как двама широкоплещести мъже притиснаха Джак към стената.

— Добре дошъл, лорд Лонгууд! — гласът на Жерве Мондрагон беше пълен с отрова. — Очаквахме те!

 

 

Лиана чакаше под разрушената от времето арка. Сърцето й вече биеше неспокойно. Искаше й се да се приближи до къщата, но се страхуваше за конете. Времето сякаш беше замряло. Всяка изминала секунда опъваше нервите й до краен предел. Дали Жерве и Масе бяха сами с детето? Молеше се да е така. Но Жерве беше напуснал Боа-Лонг напълно въоръжен. А и пленяването на рицар струваше цяло състояние. Много лесно беше да бъдат наети няколко продажни души.

Стомахът я присви. Докато задоволят страстите си, двамата с Ранд бяха дали на Масе достатъчно време, за да осъществи пъкления си план. Може би дори беше ограбила и съкровищницата? О, сигурно се беше възползвала и от това, че Бони празнува собствения си годеж. Лиана нямаше да се учуди ако беше задигнала и бижутата й.

С мъка овладя гнева и възмущението си. Цялото й същество се стремеше към къщата. Това, че Жерве и Масе ги бяха ограбили бледнееше пред безценното богатство, което си бяха присвоили. Те не бяха се поколебали да й отнемат и невръстния син.

За да се разсее от гибелните мисли, Лиана се заслуша в шумовете на разбуждащия се град. Жените отваряха прозорците и си подвикваха през улицата. Амбулантни търговци поскръцваха с количките си, като възхваляваха стоката си. От близката кръчма излезе мъж и започна да уринира срещу къщата. Една стара вещица изля ведро с вода върху главата му. Пияницата разклати юмрук и пое по пътя си. Появиха се и децата, помъкнали колела и топки. Лиана копнееше да чуе плача на Емри.

Вместо това се разнесе металното дрънчене на шпори. Тя изплашено се огледа. По улицата се задаваха двама рицари. О, Господи, не сега, помоли се тя. Плащовете им бяха оцветени в кралско синьо. Лиана се отдръпна в сенките на арката. Преди година вида на френските рицари би я изпълнил с надежда и увереност. Сега ги гледаше с недоверие. Зоркият им поглед се спря на нея. Лиана си спомни предупреждението на Ранд за конете и излезе на улицата.

Първият, който се приближи, беше мъж на средна възраст. Чертите му бяха груби, погледът — остър. Другият явно беше на същата възраст, въпреки че изглеждаше по-млад. Долната му челюст се беше отпуснала в цинична усмивка. И двамата имаха вид, сякаш не бяха спали цяла нощ. Лиана приведе очи смирено, но зорко ги наблюдаваше през отпуснатите си ресници.

— Добро утро, госпожице — тя беше изненадана, че първо я заговори по-младият.

— Добро утро — отговори тя и се приведе за поклон.

— По-ниско, госпожице — изкряска по-възрастният. — Нямаш ли уважение към дофина?

Лиана зяпна. Тя гледаше дофина Луи и не можеше да повярва на очите си. Значи този охранен, циничен, преждевременно остарял мъж, беше наследника на престола на Франция?

— Е? — изгърмя рицаря.

Лиана коленичи почтително.

— Стани, млада жено.

Той говореше носово. Безизразните му устни едва се помръдваха. Гласът му, помисли Лиана, съвсем не звучеше като на благородник.

— Господ да закриля дофина — измърмори един минувач.

Луи изсумтя.

— Въпреки всичко, тя има маниери — отбеляза рицарят. Извил очи, той я гледаше преценяващо. — И е хубава! Ваша Светлост, дали да не се позабавляваме с нея? В този забутан град има толкова малко развлечения.

Ръката й се сгуши под вълнената пелена. Върху колана й висеше остър нож. Тя стоеше и не помръдваше. Трябваше да овладее страха си за бебето, за Ранд, а сега и за себе си.

— Тя не е просто хубава — каза дофина, като я преценяваше лениво. — Тази жена е направо красива. Как се казваш, госпожице?

— Бел… Лиана.

— Говори по-силно, момиче.

— Лиана, от Бланш. — Дофинът беше чувал за Емри боеца. Поетите още възпяваха подвизите на баща й. В съзнанието й се прокрадна друга мисъл. Дофинът беше женен за Маргарет — дъщерята на херцога на Бургундия. Тя беше братовчедка на Лиана. След лицемерно провъзгласения мир в Арас, дофинът надали беше добронамерен към роднините на херцога.

Очите му бяха непроницаеми. Тя не можеше да отгатне мислите му.

— Имаш вид на селянка, госпожице — каза той.

Лиана си отдъхна. Огледа с благодарност роклята от домашнотъкан плат и износения шал.

— Аз съм обикновена прислужница — тя почти несъзнателно започна да говори на диалект.

— За пръв път ли идваш в Мезонсел?

— Да, Ваша Светлост.

Лиу погледна спътника си.

— Може би тогава, трябва да направим визитата ти приятна?

Въздухът се разцепи от пронизителен писък. Лиана се втурна напред.

— Не бързай толкова, момиче. — Дофинът я хвана за ръката.

Лиана се завзира към високата къща надолу по улицата. През вратата се спъна Джак Кейд. В ръцете си държеше бебе. От гърлото до бедрата си той беше подгизнал от кръв.

Лиана изкрещя. Отскубна се от ръцете на дофина и се втурна натам. Издърпа хленчещото бебе от ръцете на Джак. Панически започна да го оглежда дали не е ранено. Малката му ръчичка се вкопчи в брадичката й. Лиана разбра, че кръвта беше на Джак. Обхвана я невъобразима смесица от успокоение и ужас.

— Джак, къде е Ранд? — поиска да нахълта в къщата, но я отблъсна тъмнината и пустотата зад гърба му.

С потъмняло лице, Джак препречи входа.

— Господарке… трябва… да побързаме…

— Ранд…

— Няма никакъв смисъл — думите му сякаш с мъка си пробиваха път през мъглата. — Той ги задържа достатъчно дълго, за да взема детето. Един живот в името на два. Спасявай себе си и… бебето. — От крайчеца на устните му запълзя кървава струйка. — Конете…

— Проблеми ли имаш, госпожице?

Зад гърба й беше застанал Луи. Той изгледа окървавения и пребледнял Джак. После издърпа меча си и се втурна в къщата, последван от своя рицар.

Лиана понечи да го последва. Джак я сграбчи за ръката.

— Не — примоли се той. — Когато разберат какво става, с нас е свършено.

— Но Ранд…

— Тръгвай, по дяволите!

Изтерзаният му вид и обречеността в гласа му я пронизаха като хладно острие. Разбра, че Ранд е мъртъв. Осъзна, че неговата саможертва ще бъде безсмислена, ако не използва шанса си да избяга.

Част от нея вече не съществуваше, но въпреки всичко, тя събра кураж. Завлачи Джак към конете. Бебето продължаваше да плаче. Когато стигнаха до прикритието, Джак вече не можеше да говори. Той отблъсна ръката й, когато Лиана се опита да провери раната в рамото му. Устната му беше разцепена.

— Тръгвай… — задъха се той. — Към Ка… Кале.

— Искам да се прибера у дома.

— Там не е… сигурно. Ти обеща на Ранд… Закле се…

— Да, ще спазя последната си клетва към Ранд. Но ти трябва да дойдеш с мен.

— Аз имам друга задача — Джак се заспъва към коня си. — Обещах му. Ти вземи неговия кон.

— Какво му обеща?

— Да се върна в Боа-Лонг и да го задържа за Хенри.

Цяла година Лиана се беше опитвала да предпази крепостта точно от това. Но сега вече нищо нямаше значение.

Из улицата се разнесоха викове. Лиана реши, че е време да се бърза. Той й позволи да му помогне. Джак сграбчи юздите и запрепуска към южната порта.

Почти безчувствена, с треперещи ръце, Лиана обви шала около детето, яхна коня и вдигна поводите. Като видя коня на Ранд край цистерната за вода, нещо я прободе. Опита се да забрави последният му образ, запечатил се в съзнанието й. За нея той беше жизнен, силен, изпълнен с увереност да върне обратно своя син. Да се отдаде на тази представа, означаваше да се отдаде на агонията. Бебето надаваше неистови викове. Тя не можеше да си позволи лукса да се отчайва.

Лиана се приведе и пое юздите на Чарбу. Поведе го през двора. Емри се беше успокоил, но нервите й бяха опънати до краен предел. Портата към Кале беше надясно. За да стигне до нея, трябваше да мине покрай къщата, станала гроб за Ранд.

На вратата се появи дофинът, пребледнял като платно. Наоколо се бяха събрали зяпачи, привлечени от кръвта. Двама просяци се биеха за една дреха. Лиана с ужас видя, че това беше бяло златната наметка на Ранд.

Сърцето й беше спряло на гърлото. Следеше погледа на дофина. Той огледа коня, който беше повела, бебето, сгушено до гърдите й, подгизналия от кръвта на Джак шал. Луи вдигна ръка, сякаш искаше да каже нещо.

— Моля Ви, Ваша светлост, не ме арестувайте! — думите сами се отрониха от устните й.

Кралският син я гледаше, без да мигне. Сякаш измина цяла вечност. После неочаквано, без да говори, той кимна в посока на портата за Кале.

 

 

В Агинкур я нарекоха вещица. За жителите на Сент Омер беше побъркана. В Ардер я кръстиха „бялата циганка“. Нито една жена, която държеше на себе си, нямаше да язди сама в такъв вид. Възхищаваха се на прекрасните й коне, но не разбираха дивашкото й препускане. Със сигурност шегаджиите я бяха възприели като дошла от друг свят. По вратите на къщите, покрай които беше минала, се появяваха стръкове чесън и други треви, които пазят от злото.

Вцепенена от агонията на отчаянието и ужаса, Лиана пришпорваше конете безмилостно. Глуха за обидите, сипещи се зад гърба й, тя препускаше, за да спаси сина си.

Стражата, която пазеше южната врата на Кале със сигурност не й повярва, че е баронеса Лонгууд. Но я пусна, защото я съжали и защото се изплаши от нея.

Градът от десетилетия беше владение ту на Англия, ту на Франция. Носеше отпечатъка и на двете култури. Французите продаваха стоките си на английските войници. Езикът им беше някаква дяволска смесица от двата езика, плюс латински.

Граф Уоруик живееше в центъра на града. Войникът от охраната му я гледаше неприязнено.

— Върви си, госпожице — каза той. — Нямаш работа в двореца.

Изморена до смърт, вцепенена от мъка и объркана, че проси за помощ от англичаните, Лиана събра сили да изрече:

— Кажи на графа, че иска да го види баронеса Лонгууд.

Офицерът зяпна.

— Познато ли ти е това име?

— Знам, че Енжеранд Лонгууд прогони дьо Гокур и превзе Боа-Лонг само за един ден. Не беше пролята и капчица кръв. Знам, че по-късно се справи и с обсадата, обрекла хората му на глад — в гласа му прозираше неприкрито уважение.

— Тогава няма да откажеш гостоприемство на вдо… — думата я ужаси. Лиана преглътна с усилие. — На жена му?

Погледът му обгърна изтощеното й лице, окървавените дрехи и младенеца, заспал в ръцете й. Лиана извади ножа си и му го подаде.

— Идвам с мир.

Войникът кимна.

— Графът ще те приеме, но не и в такъв вид.

Лиана успя да се усмихне с благодарност.

Две прислужнички веднага се заеха с новодошлата жена. Лиана се изкъпа и накърми бебето. Донесоха й синя, ленена рокля. Една от жените й предложи да се грижи за Емри, докато трае срещата й с управителя.

— Не — тутакси отказа Лиана, като го притисна до себе си. — Ще бъде с мен.

Поведоха я през галериите към покоите на Уоруик. Срещнаха един рицар с руса коса. Той така силно й напомни за Ранд, че Лиана едва не припадна. Не сега, заповяда си тя. Нямаше право да се поддава на отчаянието, докато не види сина си в сигурни ръце.

Ричард дьо Бошам, граф Уоруик, градоначалникът на Кале я очакваше. Стана да я посрещне. Лиана коленичи за поздрав. Той протегна ръка да я изправи. Откровените му, умни очи я гледаха добронамерено.

— Моят офицер ме предупреди, че ще приема раздърпана и обезумяла жена.

— Убедена съм, че видът ми беше точно такъв, лорд Бошам. Препускала съм цял ден и цяла нощ.

Погледът му обгърна младенеца, блажено заспал в ръцете й.

— Чух, че Лонгууд има наследник.

— Да, с Божията благословия — отговори тя с майчинска гордост.

Уоруик пое ръката й.

— Елате. Не искам да припаднете от изтощение — той я поведе към една ниша, обзаведена с маса и столове. Веднага сервираха храна и вино.

Лиана отпи една глътка, но нямаше никакъв апетит.

— Необходима ми е вашата защита, господарю!

— От кого?

— От Жерве Мондрагон. Съпругата му открадна моя син и го отнесе при него… в Мезонсел. Ранд се би с него… — върху нея се стовари образа на потъналата с кръв улица.

— Господи, нима сте оставили Боа-Лонг без защита?

Лиана си спомни дълбоката река, високите зидове, Чианг и неговите оръдия.

— Поне за известно време… крепостта е в сигурни ръце.

— А съпругът ви? — Уоруик говореше тихо. Сякаш беше прозрял истината и му беше неприятно, че я принуждава да говори за Ранд.

— Жерве и наетите от него хора го убиха — гласът й сякаш се блъскаше из изтощеното й, омекнало тяло. Очите й бяха сухи. Едва сега Лиана осъзна, че беше изминала всичките тези петдесет километра, без да пророни и сълза за Ранд. Сълзите едва ли биха могли да измият ужаса и скръбта по загубата на любимия човек.

Уоруик затвори очи, пое дълбоко дъх и изморено продума:

— Хенри и цяла Англия ще страдат от тази загуба. Приемете най-искрените ми съболезнования, госпожо.

— Искам да се върна в своя дом — каза тя. — Но не мога да го направя без ескорт. Със сигурност Жерве ще ме преследва.

Уоруик отпусна ръце.

— Не можете да си представите колко ще ми бъде трудно това.

— Сигурно бихте могли да отделите няколко от своите хора…

— Това е невъзможно! — в очите му проблеснаха болка и раздразнение. — Кале прилича на остров сред вражески води. Дофинът, Босико и д’Алберт са вдигнали френските благородници срещу крал Хенри. Ако отклоня дори петима от войниците, това означава да загубя при една следваща атака.

— Но аз съм съпруга на английски рицар — защити се Лиана. В гласа й имаше гордост, която тя никога до сега не беше изпитвала. — Не бихте могли да откажете честта да ме придружите до дома ми.

— Госпожо, вие не разбирате, че Кале е в самия край на империята. Тя се простира от Ирландия до Аквитен. Не бих могъл да рискувам, като разделя силите си.

— Тогава ще тръгна сама — заяви тя и понечи да стане.

Той постави ръка върху дланта й.

— Спокойно, госпожо. Аз казах, че не мога да ви осигуря ескорт. Не съм отказал да ви помогна.

Лиана остана на мястото си, но го изгледа подозрително.

— Ще бъдете откарана у дома си по море. Ще наредя на един от корабите, пристигащи от Англия, да ви остави край устието на Сома.

Ужасът я сграбчи безмилостно. Тя едва беше издържала пътуването с лодка, а какво оставаше…

— Не!

— Но по море е далеч по-сигурно…

— Няма да се кача на кораб — заяви Лиана. Само мисълта, че ще излезе в открито море я караше да трепери. Опита се да прикрие срама зад гневните си думи: — Ще пътувам по суша, дори ако трябва и да съм сама!

Уоруик явно беше раздразнен.

— Моля ви отново да премислите моето предложение. След като толкова искате да се завърнете в своята крепост, защо отказвате този разумен изход?

Но за страховете й нямаше логично обяснение. Да се бори с тях, означаваше да промени посоката на приливите. Въпреки че се презираше, Лиана не успяваше да се справи с тях.

— Просто… не мога да пътувам с кораб, господине.

Устните му се свиха презрително.

— Дори и ако това означава, че ще се завърнете в дома си и ще осигурите защита за своя син? Та нали за него загина вашия съпруг?

Точно това й даде сила. Любовта. Тя единствена можеше да победи страха й от водата. Лиана знаеше, че ще се качи на английския кораб. Ще го направи в името на своето дете. Любовта й към Ранд щеше да бъде нейния талисман.

Обзеха я скръб и признателност. О, Ранд, само ако знаеше колко силна ме прави чувството ми към теб? Поне да бях ти признала, че те обичам!

— Съгласна съм, господине — призна тя тъжно. — Ще пътувам да Боа-Лонг с кораб!

 

 

През седмицата, която трябваше да измине, докато пристигне кораб от Англия, Лиана се изолира в собствената си скръб. Тя седеше до прозореца, притискаше детето до гърдите си и се взираше в спокойните води на океана.

Из резиденцията се носеха слухове, че крал Хенри продължава да напредва. Вече беше в Саутхемптън. Тя слушаше всичко това, но не се трогваше. Ранд, изпратен от своя крал да завземе Боа-Лонг, беше мъртъв. Узурпаторът не можеше да се надява, че неговата вдовица ще бъде пластилин в ръцете му.

Една сутрин я намери пратеник, който й съобщи, че е пристигнал английски кораб. Неговият капитан се беше съгласил да я откара до Сома. Тя трябваше да бъде готова до един час. Лиана погледна към Емри, спокойно заспал до нея. Скоро щяха да си бъдат у дома. Тази мисъл я накара да се почувства странно безчувствена.

Но отнякъде в съзнанието й изникна образът на Ранд. Нейният златокос бог я уверяваше, че няма защо да се страхува за него. Вълшебните му, усмихнати устни й шепнеха, че я обича. Седнал под окъпаните в слънчеви лъчи дървета, се кълнеше, че ще прогони тъгата от нейните очи. После я целуваше, сякаш искаше да слее душата си с нейната.

Лиана седеше до прозореца и отново преживяваше хубавите, минали моменти. Не плачеше. Сега в душата й имаше единствено спомени и нещастие.

— Лиана…

Зад гърба й се разнесе шепот. Той беше толкова реален, че за нея нямаше вече съмнение. Беше се побъркала. Но когато отново някой прошепна името й, тя осъзна, че то не е продукта на разнебитения й мозък.

Обърна се.

Той се усмихваше.

Един-единствен поглед, обгърнал окървавената фигура до вратата, й беше достатъчен. Тя скочи на крака и се затича към него.

— Ранд!