Борис Акунин
Статски съветник (7)

Глава шеста

Ексът

Грин, естествено, не излезе на перона. Седна в кафенето на салона за посрещачи, поръча си чай с лимон и се загледа през прозореца.

Колко интересно. Такова количество копои на шепа място не беше виждал дори при посрещане на височайшите особи. Кажи-речи, една трета от изпращачите бяха вездесъщи господа с отворени на четири очи и повратливи шии. Очевидно изпитваха определен интерес към стройните брюнети. Нито един подобен пътник не успя да се добере безпрепятствено до влака — любезно ги подхващаха под ръка и ги отвеждаха до вратата на дежурния. Явно там се намираше някой, който го беше видял в Клин.

Почти веднага ги освобождаваха и тъмнокосите мъже възмутени бързаха обратно към пероните. Но си изпащаха и руси, и дори червенокоси — и тях ги мъкнеха за проверка. Значи полицията бе проявила достатъчно въображение да предположи, че престъпникът може да се е пребоядисал.

Не й стигна обаче въображението да предположи, че убиецът на Храпов няма да е сред отпътуващите, а при посрещачите. В салона, където се разположи Грин, беше тихо и мирно. Ни копои, ни сини мундири.

Тъкмо на това разчиташе, когато тръгна да посрещне влака, с който трябваше да пристигне Коза. Рисковано наистина, но Грин предпочиташе лично да движи нещата, свързани със „специалиста“.

Влакът пристигна точно по разписание и не щеш ли, още преди да види Коза, Грин съзря сред гъмжилото на пристигналите Жули. Нямаше начин да остане незабелязана с лилавите щраусови пера, които се полюшваха над широкополата й мъхеста шапка. Жули се набиваше на очи в множеството като райска птица сред ято врани. Носачи мъкнеха подире й куфари и кръгли кутии за шапки, а до нея с ръце в джобовете крачеше с лека танцова походка красив млад мъж: тясно палто с касторена яка, американска шапка, тънки черни мустачки. Самият той, господин Коза, специалист по ексовете.

Грин изчака ефектната двойка да излезе на гаровия площад при стоянката на файтоните и бавно потегли подире им.

Приближи се отзад, попита:

— Жули, какво търсите тук?

Коза рязко се обърна, без да вади ръце от джобовете. Позна го, леко кимна.

Но за Жули сдържаността бе непозната дума. Свежото й личице светна в радостна усмивка.

— Гринчик, миличък, здравейте! — възкликна тя, хвърли му се на врата и шумно го целуна по бузата. — Как се радвам да ви видя! — и шепнешком: — Така се гордея с вас, така се безпокоя. Знаете ли, че вече сте най-главният герой за мен!

Коза иронично кривна устна:

— Не исках да я взимам. Казах й, че идвам по работа, не на разходка. Ама разбира ли от дума.

Наистина беше трудно човек да й се противопостави. Наумеше ли си нещо, тя връхлиташе като смерч, омайваше с парфюмено ухание, сипеше милиони думи, едновременно настояваше, обръщаше на смях, молеше, заплашваше, а в лудешките й сини очи бляскаха дяволски искрици. На една изложба в Париж Грин видя портрет на някаква актриса, рисуван от модния художник Реноар^[1]. Все едно Жули му беше позирала — същата без разлика.

По-добре Коза да беше дошъл сам да свършат работата, но Грин й се зарадва. И понеже радостта му беше неправилна, сбърчи вежди и каза по-строго от необходимото:

— Жалко. Поне не ни пречете.

— Че кога съм пречила? — наду устенца Жули. — Ще съм тиха като мишчица. Ни ще ме видите, ни ще ме чуете. Къде отиваме? В квартирата или на хотел? Трябва да взема вана и да се пооправя. Сигурно изглеждам ужасно.

Не изглеждаше никак ужасно и тя си го знаеше. Затова Грин й обърна гръб и с жест повика файтон:

— Хотел „Бристол“.

 

 

— Защо да не може, може. Още днес. Стига да имате десетина апаши — лениво провлачи Коза, полирайки ноктите си с направен маникюр.

Тази преднамерена леност явно се смяташе за висш бандитски шик.

— Днес ли? — не повярва на ушите си Грин. — Сигурен ли сте?

Специалистът невъзмутимо сви рамене:

— Коза не си чеше езика. Ще приберем поне половин милион.

— Къде? Как?

Плячкаджията се усмихна и Грин изведнъж разбра какво беше харесала Жули у това самодоволно конте: с широката белозъба усмивка мургавото лице на Коза стана момчешки смело и безгрижно.

— „Къде“ ще кажа после. И „как“ също. Първо трябва да ида да поогледам. В Москва съм си заплюл две симпатични адресчета: ковчежничеството на военното окръжие и експедиторската служба за държавни книжа. Ще си избера. И на двете места човек може да удари кьоравото, стига да не се страхува от кръв. Охраната е голяма, но иначе никак не е трудно.

— Без кръв не става ли? — попита Жули.

Тя вече беше облякла ален копринен халат и си беше разпуснала косата, но още не беше стигнала до банята. Стаята, запазена за Грин, не й хареса — стовариха куфарите в апартамента „лукс“ на първия етаж. Нейна работа. Грин не разбираше какво толкова намират хората в разкоша, но прощаваше подобна слабост.

— Без кръв се крадат само ябълки — небрежно подметна Коза и се надигна. — Моят дял е една трета. Отиваме довечера. Ако е в ковчежничеството — в пет и половина. Ако от експедиторската служба днес имат доставка — в пет. Дайте знак на вашите да се съберат в квартирата. Ще ни трябват револвери, бомби. И шейна — лека, американка. Плазовете да се смажат с мас. И конят, естествено, да е бърз като птица. Чакайте ме тук. След около три часа се връщам. Когато Коза излезе, а Жули отиде да се къпе, Грин завъртя ръчката на стенния „ериксон“ и помоли хотелската телефонистка да го свърже с абонат 38–34. След спешната евакуация от „Остоженка“ успя да накара все пак Иглата да му даде номера си — връзката чрез „пощенската кутия“ беше прекалено туткава за сегашната ситуация.

Чу женски глас и каза:

— Аз съм.

— Добър ден, господин Сиверс — отвърна Иглата с уговореното име.

— Днес ще пращаме стоката. Партидата е голяма, ще ми трябват всичките ви служители. Незабавно да тръгват към службата и да чакат там. Да си вземат и всички инструменти — пълен комплект. Освен това ще ни трябва шейна. Бърза и лека.

— Всичко ми е ясно. Веднага ще уредя — гласът й трепна от вълнение. — Господин Сиверс, много ви моля… Не може ли и аз да участвам? Ще ви бъда от полза…

Грин помълча, загледан сърдито през прозореца. Трябваше да й откаже така, че да не я обиди.

— Няма нужда — каза накрая. — Хората са предостатъчно, а вие ще сте по-полезна, ако…

Не можа да довърши, защото в същия миг две горещи голи ръце нежно обхванаха изотзад шията му. Едната разкопча яката и се плъзна под ризата му, другата го погали по бузата. По врата го погъделичка топъл дъх, а после го опари докосване на нежни устни.

— Не чувам! — изпищя в ухото му тънко гласче. — Господин Сиверс, не ви чувам!

Ръката под ризата му взе да върши неща, от които дъхът му секна.

— … Ако сте на телефона — едва изговори той.

— Но нали ви помолих! Нали ви казах, че имам всички необходими умения! — не мирясваше слушалката.

А в другото ухо нисък гърлен глас му шепнеше:

— Хайде, Гринчик, миличък…

— Из… изпълнете нареждането — измънка Грин и приключи разговора.

Обърна се. Видя нещо розово, сияйно, пламенно, от което здравата му стоманена обшивка се пропука. Пукнатината бързо се разклони, ширна се, от нея плисна всичко отдавна забравено и скрито и парализира разума и волята му.

 

 

Инструктажът започна в два и половина.

В квартирата на адвоката, който в момента пледираше на прословутия процес за хусаря, застрелял от нещастна любов вятърничава актриса, се беше събрала голяма компания: единайсет мъже и една жена. Говореше един, всички други слушаха, и то така внимателно, че дори професор Ключевски^[2] би му завидял.

Присъстващите седяха в полукръг покрай трите стени в адвокатския кабинет, а на четвъртата стена висеше забоден с карфици картон, по който инструкторът чертаеше с въглен квадрати, кръгове и стрелки.

Грин вече беше запознат с плана на акцията — Коза му го беше разказал по пътя от хотела, — затова сега гледаше повече слушателите, отколкото схемата. Диспозицията беше ясна и проста, но дали всичко това ще се осъществи зависеше само от изпълнителите, повечето от които досега не бяха участвали в екс и не бяха чували как свистят куршумите.

Можеше да разчита най-вече на Емеля, Рахмет и на самия Коз. Червенушката ще е всеотдаен, но още е млад-зелен, не е помирисвал барут. А какво представляват шестте момчета от московския боен отряд, изобщо не е ясно.

Гвоздея, работник в Гужоновския завод, и Марат — студент медик — Грин беше видял в чайната на „Маросейка“. Там се проявиха само с това, че от усърдие и липса на опит направо се бяха втренчили в Рахмет и така се издадоха. Останалите четирима: Арсений, Бобъра, Шварц и Нобел (последните двама, студенти по химия, си бяха избрали за прякори имената на създателите на барута и динамита) — изглеждаха съвсем като хлапета. А ще си имат работа с опитни охранители. Дано не изпозастрелят цялата тази детска градина.

В ъгъла, старателно свила вежди, седеше Жули, която нямаше никаква работа тук. Грин я погледна и почувства, че се изчервява, а подобно нещо не му се беше случвало от десетина години. С усилие на волята той потисна по-надълбоко жарките спомени за днешното събитие с цел да ги анализира по-късно. Самоуважението му и здравата защитна обшивка бяха пострадали сериозно, но тя сигурно ще може да се възстанови. Само трябва да измисли как. Не сега. После.

Погледна Коза — не виновно, а преценяващо. Как ли би постъпил специалистът, ако научеше? Ясно е, че акцията щеше да се провали, защото от гледна точка на криминалния морал Грин жестоко го е засегнал. И там е главната опасност, каза си Грин, но погледна пак жената и внезапно се усъмни: така ли е? Главната опасност, разбира се, е тя.

Жули с лекота сломи стоманената воля и желязната дисциплина. Тя беше самият живот, който, както се знае, е по-силен от всякакви правила и догми. Тревата прораства през асфалт, водата пробива скали, жената размеква и най-твърдото сърце. Особено такава жена.

Грешка беше да допускат Жули до революцията. Радостните розови приятелки, даряващи щастлива наслада, не са за кръстоносците на революцията. За тях са стоманеносивите амазонки, те са техни спътнички. Такива като Иглата.

Тя трябваше да е тук, а не Жули, която само разсейва мъжете с пъстрата си перушина. Но Иглата е обидена, довела е хората и си е отишла, без да изчака Грин. Сам си е виновен — държа се лошо с нея по телефона.

— Ама какво бърчите чела? — усмихна се Коза и обърса зацапаните си ръце в черния английски вълнен панталон, очевидно скъп. — Не се вкисвай, революцийо. Обирът е апашорска работа, той не обича намусените. Иска веселие, дързост. А който гушне босилека — така му било писано. За млад човек е сладост да умре. Страх ги е старите и болните, а за нашего брата е все едно да гаврътне чаша спирт в мразовит ден — парва те, после те отпуска. Вие, глупчовци, почти нищо няма да правите, всичко ще извъртим ние с Грин. И после — обърна се той вече към Грин — хвърляме тафиросаното на шейната и отпердашваме до странноприемница „Индия“, където ще ни чака Жулиета. Там е чаршия, пазарно място, никой няма да ни киризи стоката. Докато препуска конят, върху чувалите с държавни печати трябва да нахлузим наши си обикновени торби — кой ще ти разбере, че не караме бахар, ами шестстотин хилки. В стаята веднага сядаме да делкаме. Разбрали сме се: две на мен, четири за вас. И адио до нескив. С тая плячка Коза ще си отживее — той намигна на Жули. — Цепим към Варшава, после Париж, от Париж — където ти кефне.

Жули му се усмихна чаровно, нежно, но също тъй нежно се усмихна и на Грин. Колкото и да е странно, той не забеляза в погледа й капка вина или неудобство.

— Разотивайте се — рече Грин и стана. — Първо Коза и Жули. После Гвоздея и Марат. След тях Шварц, Бобъра и Нобел. — А докато ги изпращаше в антрето, даде последни наставления. Помъчи се да говори ясно, без да изпуска думи: — Гредата да се стовари в без десет, не по-рано, че метачите може да я разкарат… Стреляте от укритието, няма да се показвате. Опваш ръка и пушкаш. Не е зор да ги избиете, а да ги изненадате и да им отворите работа… Важното е от вас никой да не отнесе куршума. Няма как да се изнасят ранените. Не бива и да се изоставят. Който е улучен и не може да офейка — да се гръмне. Слушайте Рахмет и Емеля.

Когато си тръгнаха и последните трима, Грин заключи вратата и тръгна да се връща в кабинета, но изведнъж забеляза, че от джоба на черното му палто, провесено на закачалката, стърчи бяло ъгълче. Какво е — разбра веднага.

Закова се на място, нареди на сърцето си да спазва ритъма. Извади листчето, вдигна го до очите си (в антрето беше тъмно) и прочете:

Градът е опасан с жандармерия. Избягвайте гарите и заставите. Блокадата е под командването на полковник Сверчински. Тази нощ той ще е на Николаевската гара в дежурната стая. Пробвайте да се възползвате — нанесете отвличащ удар.

И най-важното — пазете се от Рахмет, той е предател.

ТГ

Грин мимоходом забеляза, че бележката не е написана на „ундервуд“ като предишните, а на „ремингтън“, и потърка чело да си размърда мозъка.

— Грин, къде се загуби? — чу гласа на Емеля. — Ела тук!

— Сега! — викна той. — Отивам до тоалетната.

В клозета той се подпря на мраморната стена и взе да прехвърля по точки нещата за размисъл, започвайки от по-несъществените.

Откъде се е появило писмото? Кога? На гарата не беше със своето, а с Рахметовото палто, понеже за всеки случай взе бомба, а джобове му бяха по-удобни. Неговото цял ден остана на закачалката. Значи кръгът се свива. Може да изключи всички, които сега са в Петербург. Московчаните също. Ако ТГ е един човек, а не двама или повече. Може „Г“-то също да означава „група“? Терористична група? Глупости. Добре, оставяме го за по-късно.

Сверчински. Да не беше ексът — прекрасна идея. Ще накажат висшестоящ жандармерист, а и ще поразредят блокадата. Отвличащ удар — много правилно. Сега е важно не самите те да изчезнат от Москва, а да прехвърлят парите. Времето ги притиска. Но ще имат ли сили за две акции? Това ще се изясни след екса.

И сега вече дойде ред за най-трудното, което в бележката беше подчертано с химически молив.

Рахмет — предател. Възможно ли е?

Да, отговори си Грин. Възможно е.

Тогава става ясно предизвикателството и ликуването в очите му. Не са го пречупили жандармеристите, а играе нова роля. Мефистофел, Ванка Каин или каквото си въобразява.

Ами ако сведенията на ТГ са неверни? Досега ТГ не е грешил, но тук става дума за живота на негов другар.

Грин се погрижи от вчера Рахмет да не мърда от квартирата. Днес нареди на Емеля да не изпуска от очи провинилия се, в което след нощната авантюра на бившия улан нямаше нищо странно.

Планът му беше да постави на Рахмет по време на екса най-опасната задача. Нека с дела да докаже дали е честен или не.

Сега обаче излиза, че Рахмет не бива да участва. Грин взе решението, натисна медното копче на казанчето — последна дума на техниката в санитарията, и излезе от тоалетната.

Рахмет, Емеля, Червенушката и Арсений, синът на отсъстващия стопанин, стояха пред начертаната с въглен схема.

— А, най-после — обърна към него възбудено светнали очи Червенушката. — Тревожим се тук дали ще се справите само вие с Коза. Все пак сте само двама, а ние сме цяло пълчище.

— Много е рисковано — обади се и Рахмет в подкрепа на малкия. — Освен това дали не се предоверяваш на тоя попски Рокамбол^[3]. Да не ни махне за сбогом с всичките парици? Дай да дойда с вас, а Емеля ще метне бомбата.

— Не, аз бомбата! — възкликна Червенушката. — Емеля трябва да командва момчетата.

Дали го е страх или има нещо друго? — помисли си Грин за Рахмет. Със сух, нетърпящ възражения глас, каза:

— Ние с Коза ще се справим двамата. Бомбата хвърля Емеля. Мяташ я и изчезваш зад ъгъла. Не чакай да се взриви. Само викни да се разбере, че ти си я хвърлил. Изчезваш зад ъгъла и оттам командваш кога да стрелят. А Рахмет няма да участва.

— Как така? — подскочи Рахмет.

— Изключено — обясни Грин. — Никой не ти е виновен. Обявен си за издирване. Всички копои ти имат описанието. Само ще ни провалиш. Оставаш тук на телефона.

Потеглиха в четири и петнайсет — малко по-рано от необходимото.

В двора Грин се обърна.

Рахмет стоеше до прозореца. Видя го, махна му.

Излязоха на улицата.

— По дяволите — каза Грин, — забравих шомпола. Тъпо. Да не вземе да ми засече куршум в цевта.

Червенушката, зачервен от вълнение, предложи:

— Ще ида. Къде го държиш? На шкафчето ли? — и понечи да се втурне, но Емеля го хвана за яката.

— Стой бе, перко! Не бива да се връщаш. За първи път участваш в акция — това е кофти знак.

— Почакайте ме в шейната, сега идвам — рече Грин и се врътна обратно.

Преди да влезе в двора, погледна от входа. На прозореца нямаше никого:

Бързо го прекоси и се качи на първия етаж. Специално смазаната ключалка не скръцна.

Безшумно влезе — събу се отвън.

Мина през трапезарията. Откъм кабинета, където беше телефонният апарат, чу гласа на Рахмет:

— Да, дванайсет — седемдесет и четири. По-бързичко, госпожице, спешно е… Тайната полиция ли е? Търся…

Грин се покашля.

Рахмет изпусна фунията и се обърна.

В първия миг лицето му доби някакъв особен вид — съвсем безизразен. Ами да, не е наясно дали Грин е чул фаталните думи, още не знае каква роля да играе — на приятел или на предател. Значи това било истинското лице на Рахмет — празно. Все едно училищна дъска, забърсана със сух парцал — по нея има мръсни следи.

Но лицето му остана празно само за секунда. Рахмет разбра, че е разкрит, и крайчецът на устата му се повдигна в нагла усмивка, очите му се присвиха презрително.

— Какво има, Гринчик, не си повярвал май на бойния съратник? Гледай ти, не го очаквах от теб, откачалник жалък. Какво си се опънал като оловно войниче?

Грин стоеше неподвижно с ръце по шевовете и не помръдна дори когато човекът метличина с щърбавата усмивка измъкна от джоба си „булдога“.

— Защо си сам? — изфъфли Рахмет. — Без Емеля, без Червенушката? Дошъл си да ме засрамиш ли? Аз нямам срама, Гринуля. Сам знаеш. Жалко, ще трябва да те отпиша. По ми се щеше да те предам жив. Какво ми се пулиш? Мразя те, дръвник такъв!

Оставаше да изясни само едно: дали Рахмет отдавна сътрудничи на Тайната полиция или е вербуван вчера.

Грин точно така го попита:

— Откога?

— Да речем, че още отначало! Отдавна ми се драйфа от вас, посерковци. И най-вече от тебе, чугунен урод! Вчера се запознах с много по-интересен човек от теб.

— Какво е това ТГ? — попита за всеки случай Грин.

— Ъ? — не разбра Рахмет. — Кое?

Грин нямаше повече въпроси, нито време за губене. Хвърли ножа, стиснат в дясната ръка, и залегна на пода, изпреварвайки изстрела.

Но не последва изстрел.

„Булдогът“ падна на килима, а Рахмет хвана с две ръце дръжката на ножа, забит вляво в гърдите му. Отпусна глава, взрян с изненада в странния предмет, и го изскубна от раната. Кръв ливна по цялата му риза, Рахмет огледа стаята с невиждащи очи и рухна ничком.

 

 

— Потегляме — рече Грин, скочи в шейната и прибра под седалката сандъчето с всичко най-необходимо: детонатора, фалшивите документи, резервното оръжие. — Паднал под стола. Едвам го намерих. До „Хлудовски“ сме заедно. Там слизате, аз заминавам да се срещна с Коза. И още нещо. Тук няма да се връщате. След екса — в кантона. Арсений също.

 

 

Коза вече се разхождаше по тротоара, докаран като търговски пътник средна ръка: с касторена шапка, късо палто, кариран панталон, елегантни бели плъстени ботуши. Грин, както се бяха разбрали, се беше натъкмил като продавач.

— Къде се шляеш? — кресна му „специалистът“, вече влязъл в ролята си. — Вържи коня и ела насам.

Когато Грин се доближи до него, бандитът му намигна и тихо каза:

— Чудна двойка сме. Баш такива гъсоци обичах да оскубвам на младини. А Жулиетка, да знаете — нагласил съм я като стрина, че да не й се чудят в „Индия“. Вдигна шум и гюрултия — не желаела да се загрозява!

Грин се поразвъртя, за да не слуша празни приказки. Огледа позицията и я определи като идеална. „Специалистът“ си знаеше работата.

Тясната улица „Немецка“, по която щеше да дойде колата, се е опънала в права линия чак до Кукуйския мост. Конвоят ще се види отдалеч, има време да се подготвят.

Точно преди кръстовището напряко през платното се валяше дълга греда с нужната дебелина — ездач лесно ще го прескочи, но шейната ще спре. След още петдесетина крачки вдясно видя пролука между сградите — задънената „Сомовска“. Там зад каменния черковен зид вече трябваше да са се разположили стрелците. Иззад ъгъла се подаде глава. Емеля. Наблюдава.

Планът на Коза беше добър — прост и точен, не се предвиждаха усложнения.

Още не беше се свечерило, ала светлината по краищата на небето вече помътняваше към сивкаво. След половин час ще се смрачи, но дотогава ще са приключили акцията и тъмнината ще им помогне да изчезнат.

— Сега е пет — съобщи Коза, щракнал капачето на разкошния си часовник с дебел платинен ланец. — Потеглят от експедицията. След около пет минути ще ги видим.

Енергичен, стегнат, в очите му бляскат весели пламъчета. Съдбата ще да се е пошегувала със свещенослужителя — в скучното попско семейство да подхвърли такова вълче. Грин се замисли над теоретичния въпрос какво ли ще правят такива Козове в свободното хармонично общество? Защото природата все едно ще ги произвежда в определени пропорции. Никакво възпитание не може да прекърши вродената склонност.

И го измисли: ще останат опасни професии, за които са необходими авантюристи като Коза. Да се гмуркат в морските глъбини, да покоряват непристъпни планински върхове, да продължават с летателните експерименти. А по-късно, след петдесетина години, ще дойде ред да се изследват и други планети. Ще има работа за всеки.

— Разкарай се! — викна Коза на един чистач, който с пъшкане се опита да избута гредата встрани. — Наша е, сега ще се върне шейната да я вземе. Брей че народ бе, само гледа какво да отмъкне.

Чистачът побърза да се скрие от скандалджията зад желязната порта и улицата опустя.

— Иидат париците, иидат милинките — с тих сладникав глас почти пропя Коза. — Давайте отсреща. И не се хвърляйте напред, мен гледайте.

Отначало се виждаше продълговато тъмно петно, после взеха да се различават отделни фигури — всичко беше точно както обясни Коза.

Отпред двама ездачи охранители с карабини през рамо.

Зад тях колата на експедиторската служба: голяма покрита шейна, до кочияша двама — един полицай и един експедитор.

Отстрани на колата още конна стража — двама отдясно и двама отляво.

Отзад вероятно имаше друга шейна, която оттук не се виждаше. В нея би трябвало да се намират още четирима охранители с карабини.

Емеля се появи иззад ъгъла, опря се на стената. Зазяпа се в процесията. В ръка държеше кръгъл вързоп — бомба.

Поглаждайки с пръст грапавата ръкохватка на колта, Грин изчакваше предните да забележат гредата и да се спрат. Часовникът над аптеката показваше точно пет и девет минути.

Конете равнодушно прекрачиха дървото и продължиха нататък, но кочияшът викна и опъна поводите.

— Къде? — закрещя полицаят, надигнал се от мястото си. — Къде отпратихте, говеда? Не виждате ли тая греда? Слезте от конете и я отместете. И ти им помогни — побутна кочияша.

Щом конвоят спря, Емеля бавно, все едно се разхожда, потегли към задната шейна в края на процесията, уж че му е интересно.

Когато двамата охранители и кочияшът се наведоха да вдигнат гредата, Емеля се засили, хвърли вързопа и лудешки викна:

— Иеех! — както беше предвидено, та охранителите да разберат откъде им е дошло. Това беше най-важното за плана.

Вързопът още не беше докоснал земята, охранителите не бяха проумели какво е това странно нещо, дето хвърчи към тях, а Емеля вече се беше врътнал и препускаше обратно.

Не тресна кой знае колко силно, защото зарядът беше наполовина от обичайния. В случая не им трябваше убийствена сила, а само демонстрация. Мощен взрив можеше да оглуши охранителите, дори да ги контузи, а сега от тях се искаше бързина.

— Бомбаджия! — ревна полицаят, поглеждайки над колата назад. — Ето го, скри се зад ъгъла!

Засега вървеше като по масло. Четиримата в шейната (нито един не пострада от взрива) изскочиха и подгониха Емеля. Другите четирима, ездачите, обърнаха конете и със свиркане и дюдюкане препуснаха в същата посока.

До колата от въоръжените останаха само двамата, които се бяха спешили — застинали с гредата в ръце, и полицаят. Кочияшът и експедиторът не влизаха в сметката.

Секунда след като преследвачите свърнаха в задънената улица, оттам затрещяха револверни изстрели. Сега охранителите ще забравят за колата. От пукотевицата и паниката ще им заглъхнат ушите, ще залегнат и ще отвърнат със стрелба.

Дойде ред на Коза и Грин.

Двамата почти едновременно — всеки от своя тротоар — слязоха на платното. Коза стреля два пъти в гърба на единия охранител, Грин удари втория с ръкохватката на револвера, защото при неговата сила това беше предостатъчно. Гредата с тъп звук се бухна в утъпкания сняг и се търкулна, а кочияшът приклекна, незнайно защо затули ушите си с длани и тихо заскимтя.

Грин направи знак с цевта на полицая и експедитора, замрели на капрата.

— Слизайте. По-живо.

Чиновникът сви глава в раменете и нескопосно скочи долу, но полицаят още не беше решил да се предаде ли или да изпълни служебния си дълг: вдигна едната ръка като да се предава, а с другата се мъчеше да налучка кобура.

— Без глупости — каза Грин. — Ще те гръмна.

Полицаят спешно вдигна и другата си ръка, но пък Коза го гръмна. Куршумът го уцели точно насред лицето и мястото, където току-що му беше носът, стана черно-червено, а полицаят странно изхлипа, падна възнак и захлопа с ръце по земята.

Коза хвана експедитора за яката на шинела и го помъкна към задната част на колата:

— Ако ти се живее, плъх нещастен, отключи!

— Не мога, нямам ключ — с побелели от ужас устни прошепна чиновникът.

Тогава Коза го простреля в челото, прекрачи трупа и с още два изстрела разби запечатаната ключалка.

Вътре намериха шест чувала, както беше предвидено. На вратата Грин набързо драсна с ръкохватката на колта: БГ. Да знаят.

Докато тичешком прехвърляха плячката в шейната, той попита:

— Защо трябваше да го убиваш? И другия — той се предаде.

— Който може да разпознае Коза, няма как да остане жив — през зъби отговори „специалистът“ и метна поредния чувал на гръб.

Чу го кочияшът, все тъй приклекнал долу. Престана да скимти и превит одве, се втурна да бяга.

Коза хвърли чувала, стреля подире му, не го улучи, втори път не успя — Грин му изби оръжието.

— Какво ти става? — бандитът се хвана за ударената китка. — Ще ни докара полиция!

— Няма значение. Свършихме. Дай сигнал.

Коза изпсува, но майсторски изсвири трикратно и престрелката в задънената улица секна — сигналът означаваше стрелците да изчезват.

Конят се засили от място, затропа с ошипените подкови и бързата шейна, сякаш необременена от товар, безтегловно се понесе по заледената улица.

Грин се озърна.

Няколко безформени тъмни купчини на земята. Към тях протягат муцуни осиротелите коне. Празна кола със зейнали врати. Часовник над аптеката. Пет и дванайсет.

Значи целият екс не беше продължил и три минути.

 

 

Странноприемницата се намираше на мръсен и мрачен площад до пазара за подправки. „Индия“ представляваше дълга едноетажна сграда, сбутана, но с добра конюшня и собствени складови помещения за стока. Тук отсядаха търговци, които идваха в Москва за канела, ванилия, карамфил, кардамон. Цялата околност ухаеше на умопомрачителни чуждоземни аромати и ако човек си затвореше очите да не вижда пожълтелия от конска пикоч сняг и разчепатените къщурки, като нищо можеше да си представи, че тук наистина е Индия: поклащат се красиви палми, с полюшваща се походка пристъпят слонове и небето не е московското сиво-бяло, а наситено синьо и бездънно, както си е редно.

И пак Коза беше преценил съвсем точно. Когато Грин влезе в хотела с два чувала, никой дори не го погледна. Човекът си носи стоката — какво толкова. Върви се сети, че продавачът не е помъкнал подправки, а чисто нови банкноти на стойност двеста хиляди — докато препускаха от „Немецка“, Грин натика чувалите, запечатани с пломби и облепени с орли, в прости торби от зебло.

Жули, много необичайна с простата рокля от дреб и свити на кокче коси, му се хвърли на врата, лъхна го с горещия си дъх, зашепна:

— Слава Богу, жив си… Толкова се тревожех, цяла треперех… Това ли са парите? Значи всичко е наред, нали? Ами другите? Живи ли са? Къде е Коза?

Грин беше имал време да се подготви, та не трепна от бързите й гъделичкащи целувки. Значи можел.

— Пази ги — спокойно отговори той. — Отивам за още два, той два, и край.

Когато се върнаха с останалите четири чувала. Жули по същия начин се хвърли да целува Коза и Грин окончателно се убеди, че опасността е отминала. Повече няма да сбърка, ще преодолее с волята си и това изпитание.

— Ще ги броите ли? — попита той. — Или просто си изберете два. Четири качваме в шейната и аз си заминавам.

— Не-не! — викна Жули, пак целуна любовника си в устата и притича до прозореца. — Знаех си, че всичко ще е наред. Вижте, отвън на перваза имам бутилка „Клико“. Трябва да се чукнем.

Коза застана над стоварените чували. Ритна един, втори, сякаш проверяваше дали са добре натъпкани. После се извъртя и със същия пружинен удар, но триж по-силен, срита Грин в слабините.

От ненадейното нападение и болката в първия миг му притъмня пред очите, Грин се преви, а Коза го шибна в главата. Внезапно видя пред себе си дюшемето. Значи е паднал.

Умееше да надмогва болката, дори такава силна. Трябва да направи три спазматични вдишвания, три форсирани издишвания — и да изключи зоната на болката от физическите си възприятия. Навремето дълго се беше упражнявал с огън (гори си дланта, вътрешната лакътна сгъвка, сгъвката зад коляното) и изцяло бе овладял това трудно изкуство.

Но ударите продължаваха да се сипят като градушка — в ребрата, по раменете, по главата.

— Ще те унищожа, мръсна твар — нареждаше Коза. — Ще те размажа! Намерил си балама!

Нямаше за кога да се бори с болката. Грин се обърна към поредния удар, пое го в стомаха си, но пък хвана Коза за плъстения ботуш и се вкопчи в него. Отблизо не беше толкова бял, а в пръски от кал и кръв. Грин го дръпна рязко и свали Коза на пода.

Пусна ботуша, за да сграбчи противника си за гърлото, но онзи жилаво се претърколи встрани.

Скочиха едновременно лице в лице.

Жалко, че револверът остана в джоба на палтото. Ей го, виси на закачалката. Далечко е, пък и тъпо е да стреля в стаята — ще събере тук цялата странноприемница.

Жули беше застинала до стената. Очите й изцъклени от ужас, устата зинала. В едната ръка стиска конвулсивно бутилката шампанско, пръстите на другата механично късат златния станиол.

— Какво, кучко — злобно се ухили бандитът, — цакаш Коза с тоя ситнеж? Глей го само що е урод! Не виждаш ли, че е мъртвец!

— Глупости, Козченце! — с разтреперан глас смънка Жули. — Въобразяваш си. Няма нищо такова.

— Нямало, ти кого пързаляш? Коза е с орлово око за предателството — веднага го нюхам. Затуй си живея живота, а не гния в каторгата — „специалистът“ се приведе и издърпа от ботуша си тясно, тънко острие. — Сега ще те скълцам, празноок. Ще те одера на лентички!

Грин обърса с ръкав сцепената си вежда, та кръвта да не го заслепява и застана в бойна позиция с голи ръце. Ножът отиде за Рахмет. Нищо, може и без нож.

Коза се доближи с малки крачки, лесно избягна дясното кроше и му цепна китката. Кръв закапа по пода, Жули изпищя.

— Това ти е за аперитив — съобщи Коза.

А Грин помоли:

— Тихо, Жули. Само не викай.

Опита се да хване противника за яката, но само гребна въздух, а острието прободе дрехата му и го ръгна в ребрата.

— Ето ти супата.

Коза сбара с лявата ръка гарафата от масата и я хвърли. За да не го уцели в главата, Грин се принуди да се приведе и за миг изпусна противника си от очи. Ножът незабавно се възползва от това и му отпра ухото. Грин усети парване. Вдигна ръка — горната част на ушната му мида висеше на тънка ивичка кожа. Откъсна я и я метна в ъгъла. По врата му шурна кръв.

— Това беше второто — обясни Коза. — Сега ще ти сервирам и десерта.

Трябваше да смени тактиката. Грин отстъпи назад, опря се неподвижно на стената. Да не обръща внимание на ножа. Нека го среже. Той самият да се метне срещу острието, да хване противника с едната ръка за брадичката, с другата — за темето, и рязко да го врътне. Както през осемдесет и четвърта при сбиването по време на етапа към Тюмен.

Но Коза сега не бързаше да напада. Спря на три крачки от него, размърда пръсти и ножът му заигра между тях като сребриста змиорка.

— Казвай сега, Жулиетка, кого избираш — на подбив рече той. — Да ти го оставя ли? Нищо, че е малко поступан и поскълцан, ти ще му оближеш раните. Или идваш с мен? Сега съм безкрайно богат. Можем изобщо да не се връщаме в майчица Русия.

— Теб избирам, теб! — изхлипа Жули и се хвърли към Коза. — Тоя не ми е притрябвал. Само се забавлявах, исках да се пробвам. Прости ми, Козченце, нали ме познаваш, той е нула пред теб, олигави ме, иначе нищо. Убий го. Той е опасен. Цялата революция ще насъска по дирите ти. И в Еропа не мож’ се скри.

Бандитът смигна на Грин:

— Чу ли какво ме подучва хитрата женска? Аз и без нейния съвет щях да те довърша. Ама й се благодари, че сега ще стане набързо. Иначе мислех още да си поиграя с теб, носа и зъркелите да ти отску…

И не се доизказа. Зелената бутилка със сух трясък се стовари на главата му, та „специалистът“ се свлече право в краката на Грин.

— Оу-оу-оу! — с тънко гласче през равни промеждутъци заопява Жули, като поглеждаше ту строшеното гърло на бутилката, ту падналия, ту бликащата кръв, която се пенеше, сливайки се с разлятото шампанско.

Грин прекрачи неподвижното тяло, хвана Жули за раменете и здравата я тръсна.